РОМСКИЯТ ВЪПРОС /ЕС – БЪЛГАРИЯ/: СИТУАЦИЯТА ДНЕС, ПОЛИТИКИ, ПРОБЛЕМИ, РЕШЕНИЯ

(Научно-приложен проект нa ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ ЦЕНТЪР ЕВРАЗИЯ – СОФИЯ  от колектив под ръководството и основно авторство на проф. Петко Ганчев – доктор на философските и на политологичните науки, посланик, Председател на Геополитически център Евразия)

СОФИЯ     2013

СЪДЪРЖАНИЕ

Едно необходимо предисловие

           

Част І. СИТУАЦИЯТА, ПРИЧИНИ, ПОЛИТИКИ, ПРОБЛЕМИ

І. Ситуацията днес – общи характеристики, тенденции, опасности и причини

ІІ. Етнически или социален е Ромският въпрос? Или е етно-социален?

ІІІ. Следвани до днес  национални и Европейски политики за решаване на  ромския проблем ( Положителни моменти  и основни слабости)

ІV. Необходимост от нова, общо  провеждана и координирана политика на Европейските страни

Част ІІ. РЕШЕНИЯ – НОВИ ЕВРОПЕЙСКИ И НАЦИОНАЛНИ ПОЛИТИКИ

І.   От “външно” управление към самоуправление  и самоорганизация в системата на местната власт

ІІ. Свободни кооперации – път към трудова заетост на ромите

ІІІ. Обща просвета за всички – просветеният човек е свободен

ІV. Специализирано професионално образование за младите роми

V. Решаване на жилищния въпрос – строителство на жилищни кооперации за роми

VІ. Общи характеристики на ромската духовна култура – религии, традиции и обичаи, музика, литература

VІІ. Държавна политика за интеграция и центрове за ромска култура – театър, музика, танци, литература, спорт

VІІІ. Съюз/Съюзи на ромски организации на национално и Европейско ниво

*               *               *

            ЕДНО  НЕОБХОДИМО ПРЕДИСЛОВИЕ

            Предлаганият на вниманието на българските държавни, обществено-политически и културни институции и неправителствени организации, както и на вниманието на ръководните институции на Европейския съюз, Научно-приложен проект няма претенциите на академично изследване в собствения смисъл на това понятие. Но той се опира върху една широка база научни изследвания на български и световни учени по тази проблематика, на официалните документи на Република България и на Европейския съюз, посветени на различни въпроси на интеграцията на циганското/ромското население на България и на ЕС в обществата, където то живее, а също така на опита от практиката и политиките на тази интеграция.

            В този смисъл главната цел на този научно-приложен проект не е да добави още един научен труд с определени мнения и позиции по разглеждания въпрос, а да очертае структурата и синергията на факторите - елементи на ситуацията  с Ромския въпрос като един значим, безпорен етносоциален факт в българското общество и страните на Централна и Източна Европа, където живеят по силата на определени исторически причини по-големи циганско/ромски маси население, да очертае проблемите, които характеризират тази ситуация, както и причините, които са довели до нея  и да предложи решения за ефективни политики на национални, регионални и общоевропейски нива. Защото факт е, че бидейки в една или друга степен във фокуса на държавната  политика на България и останалите европейски страни в различните исторически епохи Циганско/Ромският въпрос стана особено актуален след разпадането на системата на държавния социализъм в тези страни и тяхната ориентация към интегриране в системата на Европейския съюз. Но трябва да се признае, че епохата на държавния социализъм беше времето, когато  СССР, Полша, Чехословакия, Унгария,  Югославия, Румъния и България наложиха принципа на уседналост на циганско/ромското население и предложиха политики за модернизация и интегриране на това население в своите общества. Въпреки травмите, които бяха нанесени на това  население през “онази” епоха, резултатите от тази интеграция бяха по-скоро положителни, защото почти  беше преодоляна неграмотността сред него и беше осигурена заетост в различните форми на масовото индустриално и земеделско производство. Положителните резултати от тази политика и опит днес съзнателно предвзето  се премълчават поради идеологически причини. Самите политики на интеграция се водеха от две различни разбирания за циганско/ромската етнокултурна  идентичност. Така например, ако в СССР, Полша, Унгария и Югославия се стимулираше етнокултурната идентичност на циганско/ромското население  чрез създаване на организации и институции на неговата духовна култура, то в България, Румъния, Чехословакия след първите държавно подкрепени инициативи за изграждане на такива организации и институции като театър “Рома”, вестници и фестивали, последвалата политика беше изцяло насочена към интеграция чрез включване  в макрообществените структури на съответните общества като равнопоставена миноритна общност на останалото население. Разбира се, както и за останалите миноритни общности и на циганско/ромското население се предлагаха някои привилегии за прием във висшите учебни заведения с по-нисък бал, за назначаване на работа по определена специалност. Предлагаха се форми за получаване на масови професии в строителството, металургията, минното дело, селското стопанство, преработващата промишленост, транспорта. Така например още от 1922 гоидина в България съществуваха  определен тип войски –строителни, където младежите от ромско/циганското малцинство и други малцинства, а също неблагонадеждни или с нисък интелектуален потенциал младежи българи се обучаваха на определени строителни професии. В края на социалистическата система във военно-инжинерно-строителните  висши форми на образование се обучаваха и редица младежи от циганско/ромски произход.

            Както първите десетилетия на утвърждаването на държавния социализъм  бяха време на дълбок стрес в навиците, в системата от ценности  и традиционния начин на живот на големи циганско/ромски маси, които трябваше да се установят в определени селища и да се адаптират към новите производствени и обществени отношения, съхранявайки своите традиционни занаяти, така и започналия процес на трансформация на структурите на държавния социализъм в нова обществена система основана на частната собственост, либералната демокрация и универсализирания пазар представлява нова епоха, към която се трудно приспособяват не само по-възрастните поколения, но и различните миноритни общности, сред които може би циганите /ромите най-трудно. Системата на държавния социализъм основана върху държавната -колективна и кооперативната собственост даваше възможност на безимотните роми да работят като равни с останалото население, което е имало някога някаква собственост. Но ликвидацията на масовото индустриално производство, особено преработващата промишленост и ликвидацията на кооперативните стопанства след възстановяване на собствеността в т.нар. “реални граници” в България остави няколко поколения роми отново в положението на безимотни и безработни, при условие, че епохата вече не се нуждаеше от техните изделия и занаяти, много от които бяха забравени. Това особено силно се почувства в България и Румъния. В буквалния смисъл на думата с ниско образование и квалификация почти цялото  население от циганско/ромски произход в работоспособна възраст беше изхвърлено на улицата и за да се препитава, т.е. да оцелее  то беше принудено да извършва престъпления – кражби, просия, проституиране, убийства и т.н. Заедно с това това население беше принудено да се върне към предишния си почти забравен начин на живот да сменя постоянно местоживеенето си без каквито и да са задържащи мотиви. Тази нова динамика беше стимулирана и от отпадналите изисквания на тоталитарната държава за постоянно местоживеене. Нещо повече, започналите процеси на интеграция на тези страни със страните на Централна и Западна Европа откриха пред по-инициативните представители на циганско/ромското население възможността да емигрират в пространствата на по-благоустроените общества. Така сред първите  потоци на емигранти от бившите социалистически страни на Централна и Източна Европа към страните от Западна Европа най-внушителна беше групата на циганите/ромите, които и създаваха шокиращата представа на западноевропееца за “унгарците”, “словаците”, “румънците”, “българите”.

            Така бързата, за няколко години маргинализация и обедняване на преобладаващата част от циганско/ромското население, нарастване на престъпността, впечатляващ дял от която се извършваше от негови представители, демократизацията на обществения живот, свободното променяне на местоживеенето и емиграцията,  и не на последно място, шокът на западноевропейските общества от тези неканени и без особена квалификация “източно европейци”породиха като цяло вълната от интерес към Циганско/ромския въпрос, даже в известен смисъл, както отбелязват Елена Марушиакова и Веселин Попов, породиха “джипси индустрията”.  /Вж. Е. Марушиакова, В. Попов, Циганите/Ромите между Сцила на маргинализацията и Харибда на екзотизацията, в “Интеграцията на ромите в българското общество, БАН, 2007 г., с 216-230/.

            По такъв начин още през 90-те години на ХХ век набърза ръка се създадоха десетки НПО  и дори, въпреки антиконституционния им характер, политически партии на ромите/циганите. Именно болшинството от тези структури, подкрепяни от различни НПО/Неправителствени организации/ и политически партии  на демократи-дисиденти от началния период на прехода поеха “патронажа” над изпадналото в беда циганско/ромско население и се явяваха негови публични защитници. Главният предмет на тази не безкористна подкрепа бяха “правата на малцинствата” и специално “правата и свободите” на циганите/ромите. Както преди петнадесет и повече вече години, така и днес болшинството от тези структури, които употребиха десетки, ако не стотици милиони долари/евро от инстуитуциите и организациите на ЕС и националните държави в Централна и Източна Европа, без особен /дори какъвто и да е/  позитивен резултат, продължават да паразитират в публичното пространство като защитници само на “правата и свободите” на циганите/ромите без ни най-малко да предложат ефективни решения за политики, които да заставят това население да спазва своите отговорности, своите задължения  пред обществата, в които живеят, спазването на които отговорности именно ще им открие възможността за интегриране и модернизация в съвременната глобална епоха. Ако свободата открива възможности за инициативи и решения, то отговорността, дългът  чрез  реализацията им тези инициативи и решения в действителност   съдейства за превръщането на  свободата от илюзия и произвол  в реална свобода за развитие на човека.

            Като правило инициативите и проектите на различните циганско/ромски НПО и такива от мнозинството на определено общество, които се занимават с тази проблематика се ръководят от определени представи за етнокултурната идентичност на ромите/циганите и естеството на проблемите, които трябва да бъдат решени. Запознaването с огромния масив публикации посветени на циганско/ромския въпрос през изминалите двадесет години на “прехода-трансформация” в страните от Централна и Източна Европа показва, както сочат и Е. Марушиакова и В. Попов в цитираната статия, че в многообразието от възгледи, мнения и хипотези за произхода, етнокултурната идентичност  и манталитет и етнически характер на циганите/ромите доминират два възгледа: а/ този на сатанизацията, маргинализацията на ромите/циганите и третирането им като някакъв устойчив “ъндерклас” на европейските общества, и б/ тяхната екзотизация, т.е. акцентиране на особения, уникалния специфичен етнокултурен идентитет на ромите/циганите, който естествено изисква и уникален подход към неговото съхраняване и евентуална модернизация.

            Едва ли е необходимо надълго и нашироко да показваме невярността на тези крайни и колкото и парадоксално да е, преливащи се един в друг възгледа. По хода на изложението ще бъде показана  нашата позиция по този въпрос. Но още тук  е необходимо да се подчертае, че маргинализацията на големи групи роми/цигани в съвременните европейски общества, която се слива с бедността на както на основното, така и на населението от миноритните общности  не е вина само на самите роми/цигани, а и на обществата, в които те живеят, неумението им да предложат адекватни на времето и  манталитета и идентичността на ромите/циганите политики за тяхното адекватно интегриране и модернизиране в макрообществената система. Поставени постоянно в периферията на обществения живот поради своята неуседналост в определено пространство на даден народ и държава ромите сами усилват  позицията си на маргинали в съответното общество. Това е безсъзнателна реакция на оцеляване чрез затваряне в себе си и изолиране от обществото. Що се отнася до сатанизацията тя идва като устойчива негативна оценка още от средновековието, когато се налагат стереотипите на различни прочити на Библията и други извъннаучни и митологични представи за ромите/циганите. Колкото до “екзотизацията” и претенциите за някаква особена, уникална етнокултурна идентичност, изискваща съответно специфични, уникални условия за нейното съхраняване, то трябва категорично да се каже, че тази представа и тези претенции не водят до нищо позитивно в живота на ромите, защото като практика, позната от резерватите на индианците в Америка и резерватите на маорите в Нова Зеландия води до пълната, доколкото това е възможно, изолация на това население в “гета” –“резервати”, в които то ще продължи да деградира и изостава от магистралното развитие на макрообществата, в които се разполага. Всяка традиция, колкото и дълбока, хилядолетна да е тя, показва възможности за модернизация като същевременно се съхранява. Не трябва да ходим  много далече за примери, тъй като е достатъчно да посочим как японците, китайците, и даже индийците, съхранявайки своите хилядолетни традиции се модернизират и уверено напредват в съвременната глобална епоха, учейки се и от съвременната глобална култура като същевременно съхраняват своята дълбока културна и национална идентичност.                 

            Що се отнася до идеите и усилията на различни представители на ромската интелигенция за изграждане на транспространствена, трансгранична ромска нация, би следвало да се посочи, че движението на ромската/циганската култура към такова единство, при условие че става в рамките на една национална макрообщност и определена държава,  само ще съдейства както за мотивацията на това население да се съревнова с останалите народи на Европа, така и за неговата модернизация и пълноценна  интеграция в макрообществата на Европа. В този смисъл като самостойно организиран процес той се вписва в усилията на държавите от ЕС към интеграция и модернизация на живота на това население напълно в духа на общоевропейските директиви.

Раздел І. СИТУАЦИЯ, ПРИЧИНИ, ПОЛИТИКИ, ПРОБЛЕМИ

            І. СИТУАЦИЯТА ДНЕС – ОБЩИ ХАРАКТЕРИСТИКИ, ТЕНДЕНЦИИ, ОПАСНОСТИ, ПРИЧИНИ

            Циганско/Ромският въпрос е безспорно голям факт в живота на българското общество и живота на онези европейски общества, в които има по-значими циганско/ромски маси население. Без да се преекспонира като най-значимия факт  той има пряка връзка с проблемите  на  бедността, престъпността и необразоваността в тези общества на значителни маси население. На свой ред тези проблеми затормозват процеса на ефективно, справедливо и солидарно функциониране на тези общества, качеството на живот на човека и на самия човек, а от тук и тяхната модернизация и способност да отговорят адекватно на предизвикателствата и опасностите в съвременната глобална епоха. Може даже да се смята, че нерешаването на Циганско/Ромският въпрос в съответствие с целите на Десетилетието на ромското включване 2005-2015 г. и стратегическите цели на ЕС за 2020 и следващите години ще окаже влияние върху цялостното развитие на Съюза и ще бъде една от причините за неговото отслабване и изоставане в глобалното съревнование с Азиатско-Тихоокеанския център на сила и САЩ. Нещо повече, наред с очакваните нови маси мигранти от Азия и Африка, които все по-трудно се адаптират към културата на европейските общества и при отсъствието на политики за тяхното ефективно интегриране нерешаването на Ромския/Циганския въпрос ще утежни още повече ситуацията в тези общества.

            Исторически доказан факт е, че в своето движение от Древна Индия от ІХ до ХІV в. и по-късно през ХІХ в. по трите направления а/Кавказ-Армения, Грузия, Русия, Молдова, Румъния, България; б/ Византия, България; и в/ Близкия изток, Египет, Южна Африка, Испания и Египет, Византия, България, Балканите основните маси циганско/ромско население са се съсредоточавали на Балканите, които се оказват тяхна своеобразна “втора родина”. Това обяснява и обстоятелството, защо тук още от средновековието по данни на Османската империя се били установили най-големите маси циганско/ромско население. Тук именно, по данни на българския изследовател Алексей Пампоров, в района на днешна югоизточна България и северозападна Турция, се  е бил  оформил и Циганския санджак /област/. Разбира се, впоследствие части от това население се насочват към Централна и Западна Европа,  където обаче от ХVІ в. насам се започват преследвания – политика на ексклюзия /изключване/ и инклюзия / заключване/ на циганите. Те са изгонвани от градовете /особено в периодите на масов глад  и епидемии/, изпращани на каторга в галерите като гребци, поробвани, избивани, горени като вещици  и магьосници, кастрирани, която политика продължава до 30-те години на ХХ в. Тази политика създава контрарна миграционна вълна – обратно към Югоизточна Европа и Балканите, където те намират по-спокойни условия на живот и съхраняване като общност.. Това и обяснява защо в днешна Централна  и още повече в Западна Европа няма такива маси циганско/ромско население както на Балканите – България, Румъния, Сърбия, Македония, Хърватска, Унгария. Последната вълна на придвижване на значителни маси циганско/ромско население е от Молдова и Румъния към България и Сърбия през ХІХ в., когато те са се спасявали от наложеното им там робство. В същото време, през всичките тези векове от ІХ до днес не са известни факти на преследване и геноцид от страна на държавните власти на България. Нещо повече, от началото на образуването на България тук на Дунав и Балканите основното население на страната –българите са се отнасяли с невероятна толерантност към представителите на другите етноси и малцинствени групи, към представителите на други религиозни конфесии освен православието. Известни са в най-новата история на Европа и света, че именно българите спасиха няколко десетки хиляди арменци през 1915 г. от геноцида, който им беше устроен в Османска Турция, а през Втората световна война, въпреки че България беше съюзник на хитлеристка Германия, спасиха около 50 000 евреи, свои сънародници от лагерите на смъртта, като не позволиха те да бъдат депортирани от старите територии на страната. Всичко това не трябва да се забравя, защото то също обяснява защо в България циганско/ромското население не е преследвано и се е чувствало именно като в своя “втора родина”.  

            Измеренията на Циганско/Ромския въпрос днес в България би следвало да се илюстрират  с основни статистически данни, след което върху тази база да се посочат тенденциите и ефектите, последствията, които предизвиква нерешаването на този въпрос през изминалите десетилетия на прехода, задълбочаване на проблемите и противоречията, които той поражда и изостряне на цялата социо-икономическа и културна ситуация на страната. Само върху тази база могат да се разберат предлаганите от колектива решения на Ромския въпрос.

            Демографски измерения

            Ако следваме “Ромите в България- информационен справочник” на Института “Отворено общество” от 2008 г. виждаме, че при преброяването през 1900 г. ромите в България са били 89 549 д., което е представлявало 2,4% от цялото население на царството. През 1956 г. броят на ромите вече е 197 865, което обаче не променя техния дял в масата на цялото население на страна- 2,6%. Запазена през следващите десетилетия тази тенденция рязко нараства през 90-те години на ХХ в. така според официалната статистика ромите през 1992 г. вече са 313 396 д., което вече представлява 3,7% от цялото население. И данните от  преброяването от 2001 г. сочат 370 908 д. роми, което представлява вече 4,7 от цялото население на страната. Причините за този ръст са много, но преди всичко има чувствително намаляване на населението от български етнически произход поради високата емиграция, ниската раждаемост и високата смъртност, докато прирастът на ромското население се запази устойчив.

            По едни или други причини, както в годините на държавния социализъм, така и днес различни групи от циганско/ромското население при преброяване не посочват своята етническа принадлежност и произход и се обявяват или за българи, а в годините на прехода поради  нарастващия авторитет на политическата партия на етническите турци –Движение за права и свободи /ДПС/ и демагогските обещания за подкрепа на това население големи групи от него се обявяват за турци. Вероятно тази мимикрия е принудила комунистическите власти в годините на социализма да възлагат паралелно преброяване на това население от органите на МВР. Така според данни на МВР от 1959 г. ромите у нас са наброявали 214 167 д., което е представлявало 2,74% от цялото население на България. През последната година на държавния социализъм -1989 г. броят на ромите вече е 576 927 д.,  което въпреки нарастналата обща маса на населението на България – без 13 х. почти 9 милиона души, вече представлява 6,45% от цялото население. Следвайки тази тенденция на динамика –нарастване на ромското население А. Пампоров в същия Информационен справочник за “Ромите в България”/ИОО/и в “Ромско всединевие”, С., 2007 стига до извода, че най-вероятно към 2008 г. техният брой е в интервала от 641 735 д. до 831 130 д. или 800 000 д., което е вече повече от 10% от общата маса на населението. Въпреки че при последното преброяване на населението в България /2011 г./ беше обявено ,че като роми са се обявили около 330-340 х. души, то в същото време независими европейски  и американски източници /ЦРУ/ говорят, че броят на това население се движи около 800 х. души. Това вече  е сериозно, при това не просто като маса население от друг етнос в национална държава, а като маса от население с определени качествени характеристики, доста различни от тези на основната маса население и трудно вписващи се в потребностите на историческото време. В сравнение с общата маса на циганите/ромите в страните от ЕС 12-15 млн. д. българските роми вече представляват 5% от ромите в ЕС. Само този факт сам по себе си е вече достатъчно основание България по необходимост да придава сериозно внимание за решаването на този въпрос, а ЕС да подхожда с разбиране, че това не  е просто български национален и държавен проблем, а проблем на целия Съюз.

            Сериозността на проблема свързан с Ромския/Циганския въпрос произтича не само от количеството на това население със застинала на определен ранен цивилизационен стадий етнокултурна идентичност сравнително чужда на основните етнонационални общности, които населяват Европейския съюз и формират неговата макар  и разнообразна, но единна в своите общи характеристики културно-цивилизационна идентичност, но също така  и може би преди всичко от качествените характеристики на тази циганско/ромска миноритна общност и тенденциите в нейното нарастване и реализация в условията на противоречиви национални политики и липса на единна за Европейския съюз политика на интеграция и модернизация, която да преодолее различни опити това население да бъде все по-изолирано в името на съхраняване на неговата преекспонирана специфична етнокултурна идентичност.         

            Факт е, че освен поляците от европейските християнски народи и албанците и босненците, изповядващи исляма циганите/ромите са тази група от европейски народи, които имат трайна и висока раждаемост, което може да се наблюдава не само в първата половина на ХХ в., но и в десетилетията след това и особено в годините на прехода на източноевропейските народи от държавен социализъм към общество на либерална демокрация  и пазарна икономика. Така преди 1930 г. една ромска жена е раждала средно по 3,5 деца, в периода 1955-1960 г. този показател е 3 деца, а за периода 1965- 1970 той е 2,6 деца. В десетилетието 1990-2001 г. по данни на НСИ се вижда, че тази тенденция се е съхранила и средния брой деца на една ромска жена към 2001 г. е 2,77. В същото време за това десетилетие данните сочат, че средния брой деца на една жена от българската етническа национална общност  е бил само 1 дете. Макар че намалява относително ранната раждаемост /под 18 г./ на една ромска жена тя остава висока. Така за 2001 г. 51% от ромските жени са родили своето първо дете преди 18 годишна възраст, докато през 1992 г. той е бил 69%. Намалява и извънредно ранната раждаемост /под 14 г./ като за 2001 г. показателите сочат 3,6%, то за 1992 г. те са били 7%. И тук е действал биологическия популационен закон – по-несигурни условия на живот - по-висока раждаемост.

            Образованието

            Ключов момент в очертаване на ситуацията днес с Ромския въпрос представлява образованието/необразованието на младите поколения на това население. В тази сфера се наблюдават две, а в единство и с увеличаване на разликите в демографския ръст на това население спрямо останалата  част от населението на България, три взаимосвързани тенденции. Първата, нарастване на броя на постъпващите в началните класове на българското училище деца от циганско/ромски произход. Втората, обратната тенденция, все по-голям брой науснали училище деца от тази миноритна общност, което фактически ги обрича на неграмотност. И третата, в резултат от горните две тенденции и миграционните процеси в отделните региони и области на България се наблюдава тенденция на все по-категорично променяне на етническия, а с това и на културния състав на населението, което поставя под въпрос решаването на въпросите на съвременното производство, което изисква приложението на високи технологии.

            Така според данни на проучване от D. Rengold et al., Roma in an Expanding Europe: Breaking the poverty cycle /2004/ се вижда, че спрямо останалото население без образование са почти 15% от младите роми, около 40% са с незавършено основно образование , т.е. до 7 клас, завършват основно около  30%, средно -0,5%, висше  и полувисше –единици , и без отговор-0,4%.

            В същото време съществуват значими разлики между степента на образованост, която получават младите роми – мъже и жени. Така според изследване на Фондация “Партньори- България”.”Ромите: другото лице на промените”, София, 2004, се вижда, че ако неграмотните млади роми са 10,7%, то младите ромки са 20,1%. Но по-нататък се наблюдава изравняване на показателите- така с начално образование са 30,7% роми, а ромките са 38,7%, съответно с основно –мъжете роми са 42,8%, а жените са 37,1%. И отново се наблюдава драстична разлика при завършилите средно образование, като при мъжете те са 15,7%, а при жените едва 4,1%. Дори без да бъдат анализирани тези данни те показват, че от започналите образованието си роми в първи клас голям брой от тях отпадат през годините.

            Факът на отпадането от системата на образованието на младите роми поради причини, които ще посочим по-нататък е показан в едно изследване на МОН през 2002-2003 г., според което ромските деца съставляват 10,5% от учащите се в системата на началното, основното и средното образование. Разбира се, техният процент  е неравномерен за отделните степени и класове. Така, ако в първи клас те са над 20%, то в 12 клас те едва достигат 1%. / Вж. Й. Нунев, Анализ на актуалното състояние на училищата, в които учат ромски деца, в “Стратегии,2002 г. Специален брой “Образователна политика и културни различия”. Според данни от проучване на МЦПМКВ, София, 2004 г. се вижда, че докато от групата на обучаващите се българчета във възрастова група 15-19 г. са отпаднали 3,9%, от турчетата 21%, то от ромчетата са отпаднали 42,8%, т.е. почти половината започнали своето обучение в системата на образованието в България. Тази негативна тенденция е устойчива и тя също подготвя редица други негативни за обществото явления. При това по силата на широкото разположение на ромските групи по цялата територия на страната проблемът на образованието на ромите и опасностите от тяхната нарастваща поколение след поколение неграмотност става проблем на почти всички области, градове и села на България.

            Картината става ясна от данните, които привежда Йосиф Нунев върху основата на събрана от районните инспектори по образованието информация през 2006 г. за децата ромчета  от първи клас: Благоевград – 10,5%, Бургас – 26%, Варна – 18%, В. Търново – 13%, Видин – 31%, Враца – 30%, Габрово – 16%, Добрич – 4,5%, Кърджали – 10%, Кюстендил – 13%, Ловеч – 8,6%, Монтана – 45%, Пазарджик – 32%, Перник – 18%, Плевен – 26%, Пловдив – 23%, Разград – 10,2%, Русе- 19%, Силистра- 20%, Сливен – 41%, Смолян – 3%, София-град – 3%, Софийска област – 28%, Стара Загора – 27,5%, Търговище – 26%, Хасково – 44,3%, Шумен – 21% и Ямбол – 31%. Вероятно тези проценти са по-високи поради изначално необхванати в системата на образоваинето деца-ромчета. Това на свой ред означава, че броят на неграмотните и слабограмотните е по-висок.

            Какви са накратко, без високи и абстрактни разсъждения за права на това население, причините за нарастващата неграмотност и слаба грамотност сред ромите в България?

            Първо, липса на дълбоки и трайни традиции за получаване на образование и оттам третиране на образованието като нещо, което няма ценност.

            Второ, закъснелия номадизъм/чергарство на повечето роми/цигани не е предполагал възможности за установяване на едно място като условие за образование.

            Трето, разглеждане на образованието като нещо луксозно, непотребно за ромите, които изначално в голямата си маса са бедни и се разполагат на най-ниската степен на обществената йерархия. В годините на прехода бедността яростно притисна голяма част от ромите и на тях съвсем не им  е до образование, движейки се по принуда в периферията на обществения живот.

            Четвърто, едва през средата на ХХ в. децата на някои уседнали групи /йерлии/  като калдерашите, рударите/лударите,  и миллет / ислямизираните роми/  започват да посещават училище, но като правило се задоволяват да постигат само начално и основно образование. Но именно от техните среди се появява ромската интелигенция в годините на държавния социализъм.

            Пето, липсата на традиции в семействата и цялата общност на ромите към образование не формира и устойчиви навици да се занимават децата със знание, особено ако то  е теоретично и абстрактно, далече от техния предметен свят.     

            Шесто, претрупаността на програмите за образование в съвременното българско училище, наличието на много и доста отвлечено написани учебници по един предмет, ненужното занимание на децата от началния курс с високи материи, които в миналото се изучаваха в горния курс на обучение и пр. всичко това изправя децата ромчета пред една стена, която те нямат самостоятелно сили да преодолеят. Тук не могат да им помогнат и неграмотните или слабограмотни родители. Като резултат децата ромчета, а не само и те, получават отвращение от образованието и предпочитат да не се измъчват.

            Седмо, като правило учителите и училищните ръководства не работят с родителите на децата ромчета и не ги убеждават от необходимостта техните деца да се образоват, за да получат друга съдба.

            Осмо, пътуванията от малките селища към съставните селища с автобуси също не е решение, което да стимулира посещаването на училище от ромските деца. Тук по-правилното решение е да се създадат интернати към съответните училища, където тези деца-ромчета и други да прекарват дните на обучение като се връщат в своите селища за края на седмицата.

            И девето, не на последно място, не се спазват приетите закони и разпореждания, касаещи преди всичко децата-роми, като например, при отсъствие от училище или напускане на училище да не се изплащат социални добавки за деца на родителите, а също и другите социални помощи на тези семейства.    

            Всичко това категорично доказва необходимостта от радикална реформа в системата на началното, основното и средното образование, в която без разлика от етнически произход да се обучават като равни всички деца.

            Трудова заетост, Здраве, Безработица и Бедност

            Много важен фактор за разбиране на ситуацията с ромите в условията на прехода е тяхната трудова заетост и характерът на трудовите дейности, които те днес могат  и осъществяват.

            Според изследване от 1994 г. “Циганите в преходния период” следва, че едва 27,5% от работоспособното ромско население над 18 г. възраст работят, като от тях 8,6% работят временна работа без какъвто и да е договор. От друго изследване от Институт “Отворено общество” и Световната банка, посочено от Информационния справочник “Ромите в България”, се вижда , че през 2007 г. около 50% от ромите в трудоспособна възраст /18-65 г./ са имали работа през последната седмица. Заетите с някаква работа роми се разпределят така: 78,2% са наети на заплата, 6,7% са самонаети, 2,4% са платени семейни работници, 11,8% са неплатени семейни работници и една 0,9% са работодатели /вероятно в кръчми, кафенета, магазини и сергии за продажба на плодове и зеленчуци/. На 23% от заетите работници роми работодателят не е предложил какъвто и да е договор, без социални и здравни осигуровки.

            Пак според това изследване ромите заети с трудова дейност са наети в строителството – 22,4%, в земеделието – 20,10%, в комуналните услуги – 11,10 %, в търговия на дребно  иресторанстьорство – 8,7%, в услуги – 6,5%, в тежката промишленост  и металургията – 5,5%, в хранително-вкусовата промишленост – 4,4%, в транспорт и съобщения – 2,5%, в образование и наука – 2,5%, в администрация и управление – 2,5%, събиране на гъби и билки – 1,9%, здравеопазване – 1,8%, финанси- 0,3% и други – 9,8%.

            В изследването се сочат  и източниците на доход според самите анкетирани роми. 52,77% са посочили като източник на техния доход заплатата от основната им работа; 44,99% от доходите са от семейните добавки за деца; от временна работа са 41,70% от доходите; 27,04% доходи на ромите са от пенсии; от социални помощи са посочили 22,3%; от пенсии за инвалидност – 18,96%; помощите от роднини са посочили 10,23%; от предаване на вторични суровини- 9,76%; 8,08% доходи набират някои ромски домакинства от събиране на гъби; 7,28% са посочили като доход обезщетенията за безработица; едва 6,12% имат доход от личен бизнес; доход от работа в чужбина са посочили някои домакинства-5,65% ; доходи от лично стопанство имат 4,12% от домакинствата; като работа на акорд са посочили доходи 3,99% ; и от други източници на доходи – 8,46%. Това разбира се е вече една нова палитра от професии и области на трудова заетост и източник на доходи в сравнение със старите традиционни за ромите/циганите професии и занаяти. Тя показва ,че с модернизирането на обществото, макар  и заемащи най-ниската им ниша в новите професии се включват  и ромите...

            От големите общности в България ромите се намират в най-лошо здравословно състояние. Официалните данни потвърждават това макар  и в обобщен вид, но даже и в своите самооценки, които предлага едно изследване на Институт “Отворено общество” направено през окотмври 2007 г. се вижда ,че те само оценяват своето здравословно състояние като лошо- 16,6%, задоволително – 27,3%  икато добро -32,8%. В скалата на много добро са само 12,7%, а като много лошо -7,7%. Ромите масово не спазват здравословни норми на живот и храна, не извършват необходимите в ранна възраст имунизации, не поддържат хигиена както при хранене, така и в интимните си отношения, те много често стават жертви на епидемични взривове от дребна шарка, хепатит, дизентерия и т.н. като цяло основното население е в млада възраст- през 2001 г. 44% до 19 г. /Вж. “Ромите в България”, Информационен справочник на ИОО, София, 2007, с. 35-45/. Рядко – само 5% от ромите достигат до пенсионна възраст. Смъртността е много висока не само сред възрастните, но и сред новородените, където тя е около 25 на 1000, докато при турците тя е 18 на 1000, а при българите -9,9 на 1000. Като правило ромите не са здравно осигурени, нямат личен лекар и страдат от много болести на сърдечно-съдовата система, на ставите, на главата, имат психични заболявания, язви и гастрити  ит.н.

            От така накратко очертаната картина на здравното състояние на ромите се натрапват изводите, че по същество те са една силно уязвима в здравно отношение група, че в голямата си част боледуват от различни болести и механично правените екстраполации, че през следващите десетилетия те ще бъдат доминираща етногрупа в българското общество са неверни и силно тенденциозно преекспонирани.  

            За съжаление за последните два ключови фактори от съществено значение за разбиране на изключително тежката ситуация на ромите в България, а и в останалите страни поради лошо разбрани индекси за статистически изследвания и данни колективът не разполага с конкретна информация освен общите, при това не всякога точни данни. Това неминуемо налага да се правят изводи с приблизителни стойности на посочените данни.

            Да продължим с безработицата.

Не е тайна, че в условията на държавния социализъм се наблюдаваше и съществуваше реално съвсем ниска безработица от порядъка на 1,5-2%. Високите нива на безработица България видя през 90-те години в първото десетилетие на прехода, когато в края на века се отчиташе безработица от нива на 19-20% от работоспособното население, докато вероятно тя беше поне 25%. Ликвидацията на ТКЗС /Трудово кооперативните земеделски стопанства/, а също на огромно количество преработващи предприятия, главно  предприятия на леката и хранителната промишленост изхвърли на улицата огромна маса работоспособно население и почти всички работещи преди роми. Може да се каже, че работещи и заети роми останаха само в градовете в системата на “Хигиена”, т.е няколко процента от работоспособното население. Срещаха се роми и тук-там в строителството на пътища и големи строителни обекти.

            В началото на новия век поради предприетите програми от правителството на НДСВ “От социални помощи към трудова заетост” и оживяване на някои производства на преработвателната индустрия процентът на безработните спадна до 12%-10% официално незаети. За  2008 и 2009 г. статистиката сочи данни от около 340 000 души безработни, което е около 10% от работоспособното население. Центърът за изучаване на демокрацията смята, че през 2010 г. безработицата, не само официално зарегистрираната, но и скритата и трайната надхвърля 16% от работоспособното население на страната, което представлява около и над 500 000 души. Имаме всички основания да смятаме, че от различните етнически групи най-силно е засегната от безработицата групата на ромите/циганите както поради липса на собственост на земя по селата, така и поради ниското образование и квалификация. Нишата на вискоквалифицираните дейности е пределно запълнена. По такъв начин бидейки 10% от населението на страната ромите/циганите представляват поне 40% от всички безработни, което означава около 150 000 души  + - 10 000 , т.е. всеки пети ром    е безработен, при това трайно  и затова не се и регистрира. Този процент е особено висок по селата и малките градове, където това население е изцяло безработно  и само спорадично се вкючва в някакви масови акции и задължителни дни на отработване. Най-тежка  е ситуацията в областите Монтана, Русе, Сливен, Ямбол, Стара Загора, Пазарджик и т.н, където ромската безработица надхвърля 50% от общия брой на безработните.

            При липсата на собственост  и обработване на земеделска земя  и отглеждане на животни, които да носят доход, и при илпса на каквито и да са възможности за упражняване на старите професии –медникарство,  калайдисване, копанарство, ковачество   и т.н. поради ненужността им днес безработицата в селското стопанство и преработвателната и леката промишленост е най-страшния бич за циганско/ромското население. Прехвалените прелести на неолибералния капитализъм носят само мизерия и страдания  на това население, което по инерция и оттегляне на държавата от икономиката е оставено само да се спасява. Именно тук  е заложена  и главната причина на неговата бедност и маргинализация, което пък от своя страна води до неговата аномия и престъпления от масов характер.

            Бидейки по БВП и доходи на глава от населението през 1988 г. непосредствено след ГДР /Германската демократична република/ и Чехословакия днес 20 години след многообещаващия преход България е най-бедната страна на ЕС, “съревновавайки”се с Румъния, Латвия и Литва, и далече зад Унгария, Полша, Гърция и даже Сърбия. Причините за това са много, но главно по вина на политическите елити, които вместо към градеж при трансформацията и демократизацията се ориентираха към разрушаване и грабеж на националното богатство на България, създадено през онази епоха с труда и усилията на няколко поколения българи, турци, роми и др.

            При повтарящи се с незначителни разлики данни от 2008 и 2009 г. в България около 1 650 000 души са се намирали под чертата на бедността, която се определя с прага от 276, 50 лв месечно на човек, т.е. това представлява повече от 21% от населението на страната, докато за ЕС тя е средно 17%. България само за 20 години стана силно поляризирано общество, в което 20% най-богати българи са с 6 /шест/ пъти по-високи доходи от 20% най-бедни. Към това може да се добави и факта, че вече трудно може да се говори за “средна” класа, тъй като останалите почти 50% също се намират малко над границата на бедността. Най-голям 52,2 %  е броят на бедните сред безработните. Изводът за бедните сред циганско/ромското население логически се налага и  вероятно техният не е  по-малък от 80% от общия им брой или около 600 000 души, т.е   всеки трети беден български гражданин е от ромски произход. Според данни на Европейската обсерватория за индустриални отношения / EIRO/ от 2003 г. като бедни се сочат 64,3% от ромите, което според предполагаемия им общ брой означавало около 450 х. Но даже и ако приемем тези 65% за ориентир, то при по-вероятния брой на ромите, който   и ние смятаме, че е около 800х. следва, че в категорията бедни сред тях са не по-малко от 550 х.  Въпреки че по подобие на ЕС  и в България има незаети работни места, но на които не могат да бъдат назначени безработни роми по простата причина на липса на каквато и да е квалификация.

            Престъпността

            Известни са много добре ефектите, т.е. следствията на бедността в цялата история на цивилизацията и особено днес в модерната и постмодерната епоха. Бедността предизвиква преди всичко деградация, изолиране и изключване на личността от активен обществен живот. Тя стимулира активните личности към всякакъв вид пороци от типа на наркоманията, проституирането, просията, алкохолизма и  кражбите. Това са петте  главни направления, в които се проявява престъпността сред циганско/ромското население.

Ако в условията на държавния социализъм  обществената –държавна собственост се разглеждаше от всички наемни работници, в това число и ромите като “чужда” и от нея можеше да се краде и се крадеше, но то беше в такива размери, че все пак нещо оставаше. В съвременните условия на частна собственост всяка кражба се превръща в бич за собственика.

Според данни от изследване на Центъра за изследване на демокрацията през май 2009 г. в България за предната година са извършени 610 000 престъпления, от които е било съобщено само за 330 000, т.е. 54%, МВР  е регистрирало като престъпления формално само 140 000, т.е 23% от всички извършени престъпления. Този показател беше много по-висок през 90-те години, но впоследствие след неутрализиране на особено активни извършители и рецидивисти броят на престъпленията значително, почти двойно намаля, но все пак  е твърде висок в рамките на ЕС  и в сравнение с благополучните общества от Западна и Северна Европа. На основание извършените престъпления годишно в България през последните 10 години се осъждат на различни срокове и с различни санкции между 27 000 и 30 000 души. От тях осъдени роми за извършени различен род престъпления – кражби, убийства, изнасилвания и др. са от 7000 до 9000 души. Това означава около 30% от всички осъдени за престъпления. Разбира се, този показател  е висок, но той все пак показва, че не всички  и не предимно  роми са  извършители на престъпления, заради които се налагат присъди. Тук трябва да се има предвид и че без свои добри адвокати и представители в съдебната система, т.е. без каквато и да е подкрепа и протекция, непознаващи законите и не умеещи да се защитят пред следствието и съдебните органи  ромите като правило веднъж извършили престъпление и попаднали в ръцете на правоохранителните органи нямат шанс да се отърват без присъда. Трябва да се отчита и факта на пораженията, които те нанасят със своите кражби на кабели, машини  и други съоръжения, които в повечето случаи са с много по-нисък негативен ефект от кражбите на представителите на т.нар. “бели якички”- кметове, депупати, министри, съветници и др., които със свои “операции”нанасят поражения на държавата за милиони. Разбира се, като престъпления спрямо имуществото на дадена организация или личност те са впечатляващи и също заслужават не само порицанието си, но и съответната присъда. Колкото до другия тип престъпления те не могат по никакъв начин да бъдат разглеждани снизходително, защото става въпрос за живота на жертвите, който  изисква възмездие от адекватна сурова присъда.        

В условията на една масова бедност и неефективно управление от страна на държавата не веднъж възникваха и възникват инциденти и напрежение между българската етническа общност и ромската миноритна общност в някои региони и села, които противопоставяния поради чисто социални причини и приестъпления от криминален характер придобиват етнически характер.

Такива са накратко фактите илюстрирани от някои данни, които дават представа за Ситуацията с ромите/циганите в България и респ. в ЕС. Но зад тези факти стоят дадености, политики и причини, които са създали предпоставките за  слагането на тази ситуация , негативните и опасни в някои случаи тенденции на нейното разгръщане и занапред, ако не се въздейства рационално върху негативните фактори и се обърнат тенденциите в реализирането на Ромския въпрос в позитивна посока.

Сред главните причини, които ни довеждат днес до тези измерения на Ситуацията с ромите в България, респ. в ЕС ние смятаме, че на първо място стоят тяхната специфична социо- и етнокултурна идентичност, от тяхна страна, и  политиките, които са следвали до днес обществата, в които се разполагат вече векове големи маси ромско/циганско население. В това отношение особено  голяма е отговорността на държавата, която именно трябва да намери верните решения и да провежда последователно правилните политики, защото негативните тенденции се задълбочават и водят все по-очевидно до нарастване на рисковете от социално-етнически конфликти, които в условията на масова  информационна мрежа от локални могат да прерастнат в национални и да застрашат както сигурността на България, така и на всяка друга  страна от ЕС, където има по-големи групи циганско/ромско население.

ІІ. ЕТНИЧЕСКИ ИЛИ СОЦИАЛЕН Е РОМСКИЯТ ВЪПРОС? ИЛИ ЕТНО-СОЦИАЛЕН? 

Преди да предложим нашия анализ и позиция по поставения въпрос нека накратко посочим основните групи на циганите/ромите, които установени на територията на България преди повече от VІ-VІІІ века устойчиво поддържат своята групова отлика от останалата маса на това население. И тъй като сред това население специално в България само една отделна група се назовава/самоназовава роми, а голямата част се назовава от останалото население цигани и именно този термин  е приел гражданственост ние употребяваме в нашето изследване двата термина. Иначе за сведение още през 1946 г. следвайки образците на политиката на Съветския съюз по отношение на това население в България беше създаден театър “Рома” и започна издаването на в. “Романо Еси” /”Цигански глас”/, които впоследствие бяха спряни.

Както се сочи в литературата, посветена на ромите терминът “Рома” /”роми”/ става популярен след І конгрес на Международния ромски съюз / International Romani Union/ /Лондон 1971 г./ , а в резолюция на ООН терминът “Рома” е употребен за първи път и препоръчан през 1977 г. Но в Европа и по света освен “Рома” има и други групи от това население, които са “Мануша”, “Синти” и “Кале”, които не приемат този термин. Така или иначе той е  оторизиран в документите на ЕС като термин, с който да се определя това население, известно още като джипси, цигани / в различните произношения на европейските езици/ и т.н.

Терминът “Рома” означава на ромски/цигански буквално “избран”. Но не трябва да забравяме, че и терминът “Израел” означава на еврейски език също “избран”. Тези самоназовавания и самовеличаене, разбира се, трябва да се имат предвид и да се уважават, но важното е как самите представители на този “избран народ” работят за оправданието на това име.

Понастоящем в България различните ромски/цигански групи изповядват различните религиозни конфесии : а/ православно християнство – 45,2%- 47,8%; б/ различните варианти на протестантизма, главно евангелизъм – 6,6%; в/ католицизъм- 0,9%; г/ ислям – 29,9% - 32%; д/ като нерелигиозни се определят 20,4%- 12,3%; и др. – 1%. Разбира се, приемането на определена религия и изповядването по съответния на каноните на тази религия начин  на вярата към Господа Бога  е определено знак за ориентация на духа и душата на вярващия, което налага силно отражение върху неговата идентичност. Това от една страна. Но от друга, трябва да се има предвид, че основната маса на вярващите в определена религия я е приемало по принципа на приспособяването към дадена макрообщност, в която тя се е оказала преди векове и е трябвало да решава въпроса за своето оцеляване. В този смисъл в религиозната ориентация трябва да търсим както външно, повърхностно приемане, така и от друга страна, дълбоко, душевно, първично, интуитивно преживяване на религиозното приобщаване    

Освен религията,  като съществен елемент на идентичността на един етнос, група, нация, следва да се приема майчиния език. Така според данни на НСИ от 2001 г. се вижда, че 86,2% от ромите използват майчиния си ромски език, 7% считат за майчин българския, 6,5% - турския, 0,1% румънския и т.н. но според изследване на ИОО от 2007 г. следва, че като майчин считат 60,7% от ромите, а 25,3% за такъв считат българския. Турският език  се приема за основен от 5,4%, а не се определят 8,5%. Изследване на Световната банка сочи, че 65,7% от ромите приемат като майчин българския език, 20,9% - ромския и 13,”% -турския. Тези данни, колкото  и да имат някакви незначителни отклонения показват, че въпросът за налагания изкуствено ромски език на цялото ромско население е насилие и не отговоря на неговата етнокултурна и цивилизационна ориентация и самосъзнание.

В анализите на модерната идентичност в йерархията от фактори, които я изграждат като система от принципи и ценности самосъзнанието се разполага на върха на пирамидата. Това трябва да се има предвид при анализа на идентичността на циганско/ромското население в България и Европа. Но това в редица случаи се оказва не решавщ критерий за определяне на една идентичност. В самосъзнанието за принадлежност към даден етнос, нация, народ задължително трябва да се включва приемането и споделянето на основните ценности на този етнос, народ, на историческата му съдба и не на последно място отговорността му за бъдещето чрез отговорността за себе си като фактор за постигане на едно желано добро бъдеще за етноса, нацията към която се самоопределяш. Има ли го това в циганите/ромите, най-малкото има ли го в основната маса население? Въпросът е много труден, но неговия положителен отговор открива добри надежди, че Ромският/циганския въпрос ще бъде решен успешно по пътя на сътрудничеството на ромите с държавата и гражданското общество на България, а и на всяка друга европейска страна, в която има такова население. Защото нито ромите/циганите сами могат като барон  Мюнхаузен да се изтеглят от блатото на своя социален живот, нито пък държавата наготово с колкото и усилия да полага, без сътрудничество с ромите, техните организации и структури – създадени и които трябва да бъдат създадени, може да реши позитивно техния въпрос и те пълноценно да се интегрират, включат в макрообществата и общността на европейските народи. Колкото и да не е желан отговорът на поставения по-горе въпрос не е изцяло положителен. Причините за това са както поради провежданите спрямо ромите/циганите до днес не всякога позитивни, ефективни  и благоприятно настроени към тях  политики, така и поради дълбоките основания на техния манталитет, външен израз на етносоциалната им идентичност.

По същество етнокултурната им идентичност е фрагментаризирана по групи и това също  е един факт, който обяснява характера и причините за такъв тип идентичност.Така че преди да преминем към анализа на дълбоките основания и съвременните измерения на етносоциалната и етнокултурната идентичност на ромите/циганите нека посочим основните групи, които населяват нашата страна и се разпределят в ареали в Балканския п-ов. Общо прието е, че в България и съседните гранични територии на Сърбия, Гърция ,Турция и Румъния обитават следните групи роми/цигани: даскане рома със специфични подгрупи – сиви гълъби и цуцумани; хорахане с подгрупи – миллет и агупти; и калдерашя  с подгрупи – калайджии и рудари/лудари. Те от своя страна се делят на десетки други по кланов/родов признак.

И така:

Даскане рома. Преведено буквално това значи български, християнски роми. По време на османската империя тази дума  е имала смисъл на роб, слуга, но впоследствие се е сляла по смисъл с гяур –немюсюлманин, неправоверен. Те се разпределят по групи на територията на Северозападна, Централна северна България  и в Югозападна България.

Сиви гълъби или “аспарухови българи”. Както се вижда от самонаименованието им те се определят като древни българи, но самите българи , както и турците са ги смятали за роми/цигани. Тук също  е заложена загадка, кога те са дошли в България – по време на Първата българска държава или по времето на Иван Асен ІІ през ХІІІ в. Разполагат се в ареала между Чирпан на изток, на север Средна Стара планина, на запад Пазарджик и на юг Родопите.

Цуцумани. Разполагат се в трите области на Северозападна България – Видин, Монтана и Враца. Наричат ги още български цигани или покръстени цигани, а самите роми ги наричат цуцумани. Макар че са източноправославни християни нито българите ги приемат за истински българи, нито циганите за истински роми. Основен майчин език е българския език. По бит са също като живеещите в този регион българи.

Хорахане рома. Хорахане рома значи турски или изповядващи исляма роми. Идентифицирани са 36 подгрупи със свои специфични диалекти, повлияни от местния турски диалект. Разполагат се в Североизточна, Югоизточна и Централна Южна България.

Миллет. Сред групата на хорахане рома има и такава група, която се определя с турското миллет /народ/. Българите ги наричат турски или турчеещи се цигани. Някои от ромите ги смятат за свои, но други ги определят като турци. Майчиният им език  е турски, но сред по-старите поколения се употребява и ромски.

Агупти. В Родопите макар  и като малка по численост група се срещат и такива цигани/роми, които се определят като “агупти” или египтяни. Констатирано е, че до средата на ХХ век те говорят “старинен родопски говор”, т.е. диалект на българския език, то след това те постепенно се прехвърлят към групата на турскоговорящите цигани роми и се определят като турци.

Калдерашя. Това са цигани/роми, които са дошли в България от средата на ХІХ век  и се определят като румънски цигани или власи, а някои ги определят като сръбски или унгарски цигани. Самата думата “калдерашя” идва от “котел”, тъй като това е било основната им професия при чергаруването да изготвят медни съдове, котли и др. Те са една от малкото цигански/ромски групи, която в най-висока степен се  е интегрирала в системата на българското население и не живее в отделни махали и гета, а сред останалото население. В някои райони на страната Варненско, Софийско, Пловдивско те образуват малки махали от сродни семейства от 10-12 къщи.   

Калайджии. Тази група бива причислявана към различни по-големи цигански общности, но най-вероятно тя  да е подгрупа от калдерашя, тъй като правенето на медни съдове е изисквало и умението те да бъдат калайдисвани  и в същност така  е и било. Едни от тях са мюсюлмани, а други християни, в зависомост от ареала където са се установили през средновековието и по-късно. В някои от техните подгрупи са съхранени и стари влашки диалекти.

Рудари/Лудари. Именно това население, което е разпръснато в различни области на България – Пловдив, Стара Загора, Бургас, Варна, Добрич, В. Търново и Плевен се сочи от българите като румънски или влашки цигани. Упражнявали са доскоро занаяти като копанарство, мечкарство и  др.

Едва ли е необходимо да сочим още по-малки групи или подгрупи на това население, което обстоятелство даже и от посочените по-големи групи ни води към извода, че това население е фрагментиризирано, не хомогенно и следвайки свои групови традиции не общува и не се е интегрирало помежду си досега...

Солидаризирайки се с мнението на множеството български учени /Е. Марушиакова и В. Попов, А. Пампоров, И. Томова и др./ и повечето съвременни европейски изследователи на ромския проблем, че произходът на ромите/циганите трябва да се търси в Древна Индия, и отчитайки   хипотезата на Алексей  Пампоров от неговото фундаментално изследване “Ромско всекидневие в България”, С., БАН, 2007 г. ние сме склонни изхождайки с  логически съображения, че ромите/циганите са принадлежали към дравидското/т.е. местното население на Индия, преди нахлуването на индоариите през 2250 г. пр. н.е. Тези родово племенни дравидски групи са се намирали във вътрешността на п-ов Индостан  и съвсем не са били съпричастни към загиналата цивилизация на Мохенджо-Даро и Харапа от Северозападна Индия. Това обяснява, защо те не са били включени в устойчивата кастова система на индоариите – брахмани /жреци/, кшатрии /воини/, вайши /чиновници/  и шудри  /земеделци/. Че това  е така може да се съди и от трайното им наименование “цигани”, “цыгане”, “цигойнер”, “цингари”  и т.н., което е вариант от гръцкото “атциганос”, назовавани още през ІХ-ХІІ в. в различни византийски сведения, което означава “недокосваеми, хора, които не можем да пипнем, до които не можем да се допрем”, с който термин  е била назовавана групата заварено от индоариите население на древна Индия, което  е било поставено на най-ниското стъпало на обществения живот” и което е извършвало най-непрестижната работа в онази древна цивилизация. Към такъв извод ни укрепва  и разбирането на Махатма Ганди, за когото те бляха далити – хора ,обречени на страдания, хора, които нямаха право да се хранят с представителите на други съсловия, дори да прекрачват праговете на домовете им. Тяхната основна дейност е била хсъбирането на отпадъците, на труповете на животни и хора по улиците на градовете, а също да подготвят жертвените клади на починалите представители на другите “висши” касти. Така става ясно, че на тези презрени групи-низши касти /дасю/ е отреден най-неблагоприятния труд.. Т.е. още отначало ромите/циганите са били подчинено и невключвано в новата индоарийска цивилизация население. Дългият им живот обаче под индоарийско господство ги е принудил да усвоят основни думи от санскрита, с който езиков “багаж”/инструмент те  през V-VІ в. при разпадането на Гуптската империя са били изтласкани от северозападна Индия в Иран, откъдето VІІ- ІХ в. от н.е. в епохата на арабско-иранското господство над северозападна Индия тръгват на път по трите определени от учените  посоки: а/ на Северозапад към Кавказ, Армения и Грузия, впоследствие Русия, Молдова, Румъния и чак през ХІХ в. в България; б/ към Византия и Балканите- България; и в/ към Сирия, Египет, след което едни групи по Северноафриканското крайбрежие стигат до  Испания, а след това и Западна Европа, а други от Египет към Византия и отново  Балканите. Вероятно по време на престоя им в Иран те стават последователи на манихейството, което  ги е свързало с гадателството, магьосничеството. По-късно, групата, която е  отседнала в Египет няколко века преди да тръгне по северното африканско крайбрежие към Испания или през Сирия да се върне във Византия, се  е смесвала със скитащи коптски групи и е укрепила тези си занимания.  

Предлаганата хипотеза за произхода на ромите/циганите обяснява три големи факта в тяхната неписана, но писана от други история, а именно: а/ при започване на движението през геопространството тяхната културна идентичност е била на нивото на родово-племенните структури, което и обяснява природата на техния номадизъм/чергарство като фундаментална черта на тяхната културна идентичност. А също така техните устойчиви родови структури, които именно ги съхраняват, но и обособяват и по такъв начин не са им позволили досега да се почувстват като единен етнос, един народ.С други думи, те никога не са имали държавна структура като единен етнос-народ. Колкото и да са дълбоки травмите и ерозията на времето те никога не могат да изтрият от паметта на един народ неговата държавна история. Примери много, но най-ярък е примерът на евреите. Загубвали държавата си многократно преди н.е. те  съхраняват своята етнокултурна идентичност, независимо от това, че се адаптират към културите на обществата, в които са намерили подслон и въпреки гоненията, геноцида и Холокоста запазват спомена и идеята за своята държава. При ромите/циганите няма такова нещо. Те въпреки, че са усвоили набор на думи от санскрита не са усвоили писмеността и не са записвали своя път през пространството и времето, а са се осланяли само на устната традиция. Тук митовете  и легендите за някаква древна индийска цивилизация “Великата империя Рама- Рома” са отгласи от взаимодействието на дравидските племена с индоариите в хилядолетията пр. н.е..  Б/ Не само ромите са били преследвани в своето движение през чужди държавни пространства, но само ромите не са се включвали в културата на господстващия в дадена държава етнос-народ.Те постоянно са съхранявали своя номадизъм/чергарство не само като реална динамика,  но и като мисъл  и са предпочитали да живеят в периферията на обществата, в които са намирали временно или по-продължително приют, затваряйки се в себе си, в своите родово-семейни структури. За тях приелият ги народ –държава са оставали чужди, те не са ставали съпричастни към нейната история, съдба и отговорности пред бъдещето. И в/ векове те възпроизвеждат професиите, научени в епохата на разпадане на родово-племенните структури  и първите протоцивилизационни образувания , без да извървят този път социално като цивилизационно узряване, а оставайки в неговото начало. В тези професии – джамбазство /отглеждане и продажба на коне/, калайджийство, котларство, вретенарство, копанарство, кожарство, мечкарство, ковачество, врачуване, гадаеене, просия , кражби и т.н. те са гледали като на дейности, чрез които  и в които те са съхранявали себе си, своята идентичност. Уви, но народите и държавите на Европа отдавна са се модернизирали и нямат нужда от такъв тип дейности. От тук  и драмата с етнокултурната идентичност.        

Характерна черта на техния етнокултурен идентитет е извеждането напред в общуването със своите и особено с “другите” на ролята на подсъзнателното, на интуицията. Може да се припомни, че през ІХ в. , когато са се намирали най-вероятно на територията на древна Персия много от тях са под влиянието на манихейството / в изявите му на гадателство и магьосничество/. Независимо,  че през ХІІ – ХІV в. намиращи се във Византия или повлечени от османските турци те са приемали християнството в тях са се съхранили много черти на един езически и индийско мистичен светоглед.  Не в едно литературно произведение на руски писатели виждаме описани сцени и герои роми, които поразяват другите народи със своя природосъобразен начин на живеене, без претенции и дълбоки терзания за неговия смисъл. Т.е. този тип живеене е живеене заради самото него, както писа Ф. Достоевски, вероятно имайки предвид примера на живот на ромите и на руснаците с техните драматични преживявания. В този начин на живот, който се е  приемал и приема от ромите липсват каквито и да са рационалистични  и социални стандарти. Не би било пресилено, ако се каже, че мнозина от тях живеят според изначалната си духовна зареденост /програма, матрица/, а тя е преди всичко сливане със света, максимално синхронизиране с пулса на живота сам по себе си. Това означава, че за ромите е характерен начин на живот “тук и сега”, което се е осмислило в будизма, особено в неговия тибетски вариант -ламаизма

Като допълнителен аргумент за силната интуитивност  и приоритет на подсъзнателното при ромите е тяхната бърза приспособимост към вероизповеданията на приелото ги общество – християнството и исляма. И не може да не прави впечатление контраста между нея и социалната, трудовата и правната им неприспособимост към нормите, правилата и обществения ред в дадено общество, държава, които са станали техни приемници. Днес, както се вижда от посочените данни и особено от тенденциите, особено силно влияние върху ромското население има протестантизма и по-специално, евангелизмът. Въпреки че все още обхваща само 10% от изповядващите християнство роми, неговото въздействие е по посока на душевната природа на ромите и от тук в полза на техния индивидуален стабилитет и социален афинитет постигане по-бързо и по-ефективно актуален практически резултат на хармония между отделния индивид, групата и Бога, т.е. единството на микросвета с макросвета без посредниците на църквата и свещениците в католицизма и православието. Постигането на тази хармония не може да стане по друг начин освен интуитивно, цялостно подсъзнателно. Ефектът от въздействието на протестантизма  е и в постигането на цялостността, на вечността на живота чрез живеенето му “тук”  и “сега”. За това тежнеене към протестантизма допринася и изначално впитаната  в духовната същност на ромите склонност към спиритизъм, характерен за немалко области на индийската култура и философия. 

Към тези разсъждения за спецификата на етнокултурния идентитет на ромите, формиран в дълбока древност и само обогатяван през следващите векове без да се промени неговата същност би следвало да добавим и факта на липсата на ромска/циганска  писменост. Писмеността е един от факторите, които съдействат за прехода от родово-племенните структури към етнодържавни и цивилизационни структури. Застанали пред необходимостта от осъществяване на този цивилизационен акт ромите допълнително задържат своето социо-културно и цивилизационно узряване. От друга страна, липсата на писменост поддържа изконната културна идентичност на ромите. Т.е липсата на писменост не ги принуждава да рационализират своята мисъл и своите норми и правила на поведение и да продължават да живеят на емоционално-интуитивно ниво по принципа “ тук”, “сега”  и”всичко”. Разбира се, бариера за създаване на ромския език е  и разпръснатостта в отделни ареали и държави на ромския етнос в много обособени и често не приемащи се взаимно групи население ,практикуващи различни диалекти на ромския език или въобще не практикуващи го, а приемащи езика на макрообщеността, в която се разполагат. Но така или иначе тези причини би могло да бъдат овладени и преодолени не само от самите роми, но и от обществата, в които те се разполагат.

Но ромският проблем не е нито етнически, не е и просто етнокултурен. Но той не е и само социален проблем какъвто е проблемът за много маргинализирани слоеве на съвременните модерни общества, които са изпаднали в периферията на социалните структури на своите общества. Ромският въпрос  е етносоциален. Още по-точно е да се определи като етносоциетален. Той включва към  социалното и особено важния компонент на държавата / управленските институции/ като система и инструмент за организация, въздействие и промяна и етнокултурния компонент  като същностна характеристика на етноса като субект и обект на промяната. Етничното влиза във взаимодействие с обективно държавното и обективно социалното със своите органично фундаментални характеристики като носител на общностното, на самопроизвеждащата се чрез формите на културата /материална и духовна/ общност, на антропологичното  като нейн същностен компонент  и със специфичните си културни характеристики и механизми за получаване, съхранение и използване на знанието като средство, инструмент както за съхранение на традицията на дадената етнокултурна общност, така и за нейното непрекъснато приспособяване, развитие, иновация  чрез специфични модели.

Векове наред циганите/ромите са живеели сред народи и общества по механизми подобни на “симбиозата”- възползвйки се от условията, които тези общества им осигуряват за своето съществуване. Отношенията между тези общности – домакини, донори, осигуряващи условията, независимо от многообразието от форми на контактуване  и взаимоотношения  са близки до интернационалните, по-скоро формални, отколкото душевни и съпричастни- всяка от общностите – и донора и циганската група съхраняват своята общностна самостоятелност, не се намесват взаимно във вътрешния си живот и ред, запазват своята обособеност, т.е. живеят в себе си  и за себе си, просто като добри съседи докато не възникнат някакви прецеденти и конфликти. Това е особено характерно за самите ромски групи – по-малолюдни и без особено социално излъчване. За да съществуват те се нагаждат към условията, които им предлага приемащата ги общност /  и нейното общество и държава/. Групата и членовете й максимално се съобразяват, нагаждат към условията на приемника, но това не довежда до някаква значима промяна във вътрешния живот и разпорядък на живота на групата. Нещо повече, поради обстоятелството, че на нея и членовете й постоянно се налага да променят външната социална среда, която им осигурява живот, за да съхранят своята социокултурна идентичност  те максимално се дистанцират от нейните социални модели, норми и правила, самоизолират се в и чрез своите норми и правила, издигат ги като своя висша ценност и норма, осигуряваща тяхното съхранение  и възпроизводство, опазват ги от промяна в неизвестно социално  направление, което ги заплашва с рискове  и евентуално изчезване. И обратното, формират се нагласи, че общността приемник / околната социална среда, макрообществото/ са нещо не само външно – просто база, терен, от които трябва да се възползват максимално, но и като нещо чуждо, враждебно, което заплашва тяхната традиция, разбирана като постигната хармония в живота при наличните условия. На тази основа в ромските среди се формират даже обществени и нравствени норми, позволяващи отношение към тази “чужда среда”, без да се зачитат собствените на тази “среда” норми, принципи и модели на поведение, нейните органично социетални характеристики. В болшинството случаи животът в макрообществото не само не става образец за поведение на групата, но то, определено като чужда социална среда започва да се разглежда като обективно съществуваща предпоставка, условие, за осигуряване на желания от групата начин на препитание и живот. При това групата в никакъв случай не се счита съпричастна към това общество, към неговите проблеми и цели на развитие. Разбира се, за това отношение съдейства  и отношението на самото макрообщество-донор към циганските/ромските групи. Те като правило не се допускат в “общността”, държат се на най-ниското ниво на социалната стратификация, и въпреки, че отделни елементи от културата на ромите / музика, танци, артистични изпълнения/ проникват в културната система на макрообществото, етносоциалната изолация е безусловна. Този модел е бил дълги исторически  периоди  определящ за отношенията на европейските общества към чергаруващите роми, но неговите неписани, инерционни механизми действат  и днес в модерната и постмодерната епоха, когато ромите/циганите практикуват един сравнително уседнал начин на живот.

Че това  е така може да се  покаже на основата на много примери на отношения на битово равнище между членове на ромските групи, особено вече уседнали и представители на общността приемник, особенно низинните й слоеве. На това ниво се изграждат модели на “сработване”, което позволява да се преодолеят моделите на “чуждостта” между двете етносоциални общности. Между циганина ковач в едно село и селяните, нуждаещи се от услугите му да подкове добитъка, да наточи брадвата, да изработи сърпа или наклепе лемежа на плуга, се изграждат отношения на взаимно зачитане и взаимоотношение, но и в тези случаи етнокултурната дистанция се поддържа и от двете страни. Тази дистанция се запазва и в по-късните модерни времена, когато отделни цигани/роми се включваха в различни формати бригади в селското стопанство, в строителството или в преработващата промишленост. Тук бихме могли да виним както представителите на макрообщността, в случая българи, така и представителите на ромите/циганите. В някои случаи отношението на представителите на макрообщността са благоразположени и безкористно делят несгодите на определената професия, но обикновено при ромите винаги има едно предпазливо отношение на изначално или несъзнателно поставилия се по-ниско в йерархията на отношенията индивид. Така ромските групи, възползвайки се от условията, които им предоставят “уседналите”  и осъществили динамична социална трансформация и модернизация общности, живеят сред тях, понякога съвместно се трудят сред тях, прониквайки в тяхната среда дотолкова доколкото това им е позволено или те самите интуитивно преценяват, без същевременно да променят своите същности като общност и по такъв начин запазват традиционните си “потестарни” модели на общностно самоорганизиране.

Точно фактът, че при създалите се условия на “традиционните” и класически еднонационални общества, на етническите /етнокултурни/ нации, съхранението на ромските групи като етнични общности със своята традиционна етнокултура предполага неангажирането, дистанцирането и дори противопоставянето им на общността приемник, на нейните органично фундаментални черти и цивилизационни постижения, отношението към тях като към обективно съществуваща вън от тях среда, невключването на ромите към приемащите ги етнокултурни макрообщности. И не случайно в бита, поминъка на много от ромските групи, особено в епохата на чергаруването, съществуват практики /кражби, просия, врачуване и гадаене с измами и др. п., показващи, че нравствените норми в ромските среди не включват и позитивно, преферирано отношение към макросредата, към общността приемник. Така например, калдерашите считат за напълно нормално да крадат от хората, от макрообществото, в което се намират, и правят от кражбата професия, джамбазите – да крадат и продават добитъка, врачките да мамят клиентките си, изпаднали в безпътица или духовна криза и нуждаещи се от морална подкрепа, и т.н./.

Ако трябва накратко да резюмираме отговора на въпроса етнически или социален е “Ромският въпрос?” ние трябва категорично да заявим, че Ромският въпрос е етносоциален или етносоциетален. Това означава, че основното съдържание  и по-конкретно същността, основните характеристики на етнокултурния идентитет формиран в определена епоха на номадизъм на тази етногрупа, на родово-племенни структури, недостигнали цивилизационна зрялост се е съхранил в последващите векове, вероятно хилядолетие, благодарение на активната роля на този етнокултурен идентитет в различните социално-политически  икономически среди, в различните културни общности Това  пък на свой ред е определяло и социалната позиция на ромите в тези общности, обикновено на дъното на обществото. Самите общности са прилагали като правило принципа на отхвърлянето или равнодушието. Така се е затвърдявала и социалната характеристика на идентитета, което ни води категорично към извода, че в процесите на това диалектическо взаимодействие между етнически и социални характеристики на идентитета той се е възпроизвеждал векове във времето с много малки пробиви както благодарение на индивидуалните усилия на дарованието на някой представител на ромското/циганското население, така и преди всичко благодарение на позитивните политики, които българското, а също и някои други от източноевропейските общества е прилагало на определен период спрямо ромите.

ІІІ.СЛЕДВАНИ ДО ДНЕС НАЦИОНАЛНИ И ОБЩОЕВРОПЕЙСКИ ПОЛИТИКИ ЗА РЕШАВАНЕ НА РОМСКИЯ ВЪПРОС. /Положителни моменти и основни слабости/

Политиките на националните държави и на Европа като общност, в която са намерили своя “втора родина” големи маси циганско/ромско население са като правило политики на изолация на това население, на държенето му на дистанция от селищните образувания на основното население, както и на дистанция от образователните и социални институти на националните европейски държави. Така, конкретно в България, до края на Втората световна война циганските групи са поставяни по-скоро в изолация от националната общност. Изпълнявали са предимно помощни стопански функции към градските и селски домакинства, в земеделското и горско стопанство, в градския и празничния живот /сватби, погребения с музикат си/ , както и в други различни нерегламентирани дейности. По време на войната циганите, както и евреите, търпят несгодите на расисткото законодателство, и макар че получават дори по-малко от тях храна и купони /например,  на ден по 1 хляб на българско домакинство, по ½ на еврейско домакинство, и по ¼ на циганско домакинство/ и са гонени от централните части на градовете, но те не са преследвани жестоко и затваряни в концентрационни лагери, не са депортирани, както не са депортирани и евреите от България в лагерите на смъртта в Гермаия и Полша/. Извън тогавашната официална политика, българското население се е отнасяло към тях снизходително и пренебрежително, но и дружелюбно и добронамерено.

Кореннен поврат бележи политиката на българската  държавата в условията на  “изграждане на социализма”. За съжаление тази политика не се изследва  и не се оценява по достойнство заради чисто идеологически предвзети позиции на съвременните български,  европейски и световни изследователи. Така в публикувания  през 2007 г. фундаментален колективен труд от БАН “Интеграцията на ромите в Българското общество” под редакцията на В. Топалова и А. Пампоров- Институт по социология на БАН, С., 2007 г.  сред множеството статии и доклади, посветени на различни въпроси на интеграцията на ромите в българското общество няма нито една публикация, която да разглежда и оценява по достойнвство политиката на България в предходната епоха. Тази тема, по чисто идеологически причини,  се оказва “табу” както за българските, така и за останилте европейски учени. А от политиката към ромите през този период не само в България, но и в останалите бивши социалистически страни от Централна и Източна Европа и бившия Съветски съюз има какво да се поучат съвременните политици на тези страни и на ЕС като цяло.

През първото десетилетие на своето управление новата социалстическа власт в България, която се водеше от името на Отечествения фронт / Коалиция от Комунистическата партия, левите земеделци и други леви и центристки партии/ формира към циганите отношение, подобно на това към българските турци – за тяхното открояване и обособяване като етнически групи със специфична култура  и начин на живот, за преодоляване на тяхната изолация и самоизолация, за издигане на тяхното самочувствие като “строители на ново общество”. Още през този период се полагат усилия и  за преодоляване на турчеенето сред циганите мюсюлмани, за разграничаване на етническата от религиозната им принадлежност. Част от тях в предишните периоди и при изселванията на българските турци в началото на 50-те години на ХХ в. също емигрират с тях за Турция. / По различни данни около 5000 души/.

С активизиране на стопанската дейност – развитието на промишлените отрасли, транспорта, стротелството и колективизацията на селското стопанство нараства и включването на циганското население в икономическия живот на страната. От края на 1958 г. се пристъпва към ограничаване и в продължение на няколко години окончателно се прекратява чергаруването на циганите. / Вж. Постановление на МС “За уреждане на въпроса с циганското население на НРБ” в “Известия на Президиума на Народното събрание”, бр. 104, 30.12. 1958 г./ В резултат на това политическо решение всички скитащи групи се заселват в определени села и градове. Получават кредити за построяване на собствени жилища, а някои от тях  и земя за обработване. Целенасочено се заселват някои от селищата в Добруджа и Дунавската равнина, където се чувства остър недостиг от работна ръка. Общо са заселени около 20 000 цигански домакинства и те образуват 160 специфични квартали в градовете и махали в около 3000 села на цялата територия на страната. С това се слага началото на активна политика за преодоляване на изостаналостта на ромите от останалото население и общото развитие на страната, за прекратяване на скитничеството, просията, кражбите, разнасянето на болести  и нарушения на обществения ред; за ангажирането им с постоянен труд  и преодоляване на причините за дълбоката им социална деградация  и маргинализация.

Особено внимание отделят местните власти и обществеността за подобряване на хигиената и бита на циганите/ромите, за тяхното ограмотяване, за устройване на постоянна и по-доходна  и достойна работа в пътното строителство, горското стопанство, занаятчийските кооперации и ТКЗС /Трудово кооперативните земеделски стопанства/, в комуналните и градоустройствени дейности, в промкомбинатите и предприятията на леката промишленост.

Настъпилите положителни промени свързани преди всичко с широката им трудова заетост водят до социално осигуряване на ромските семейства, до овладяване на съвременни професии на индустриалната епоха, до успокояване и издигане на самочувствието на циганско/ромското население. Паралелно с тези промени се менят  орентациите на някои групи циганско/ромско население. Така например, част от циганските групи, изповядващи исляма – “хорохане рома” по стара “османска” традиция, с и за повишаване на социалния си престиж и статус и притеснявайки се от считаната вече за непрестижна принадлежност към циганското население  и преценявайки, че приобщаването към българското население е по-трудно достижимо, започват да се ориентират към турското население. Този  процес на ориентация към турската общност, всъщност перманентен за ислямизираните цигани, става особено активен в края на 40-те и началото на 50-те години на ХХ в. Така при проведеното през онези години преброяване около 130 000 цигани мохамедани се регистрират като турци. Тежнения към турцизиране проявяват и други миноритни общности, изповядващи исляма, като татарите. Процесът се активизира и сред българите-мохамедани. Разбира се, за това има причини и те са както в грешки на политиката на комунистическата партия, така и в събуждане на стари рефлекси на малките миноритни групи към оцеляване, което те виждат в близки до тях общности с една и съща религия.

Като цяло политиката, която се провеждаше по въпроса за интегриране, включване в активен обществен живот на ромите от държавната власт в условията на комунистическите общества, които се ръководеха и от принципите на интернационализма, т.е. равенството на нациите, етносите  и народите от миноритни групи. Тя беше в унисон с националното строителство във всички европейски страни през тази епоха, която иначе беше разделила света на два полюса.

Мерките за приобщаване на ромите към модерното българско общество, тогава бяха в огромната си част не ограничителни, а позитивни, стимулиращи тяхното социално-културно развитие. Тогавашната власт добре разбираше, че успешното включване на ромите в модернизационните процеси на страната  и света, изисква преодоляване на културно-цивилизационни черти, формирани от вековното им чергаруване, от социалната им реализация като помощни /резервни/ стопански субекти, от дългото живеене на дъното на обществената и социална стратификация, и на границата на законите и обществените правила в една различна /считана от тях за чужда/ социална среда, с всички произтичащи от това негативни черти и проявления. Тази власт си даваше сметка, че промените изискват големи, дълготрайни и системни усилия на цялото общество и че положителните резултати ще бъдат постигнати много трудно. Затова и предприетите тогава мерки имаха комплексен характер, в изпълнението им се ангажираха държавната и общинска администрация, просветните институции, стопанската сфера, най-широки слоеве от българската общественост – представяна тогава от структурите на Отечествения фронт /ОФ/, женската  и младежка организации, профсъюзите, спортните дружества, армията.     

Липсата у ромите на съвременни цивилизационни навици за бита, организацията на живота, семейните отношения, в производството  и общественото поведение налагаше осъществяването на многостранна и всеобхватна дейност сред ромското население.

Първата сфера в която се полагаха системни усилия беше образованието на ромите. Към 1946 г. 80% от тях са неграмотни. Започва се с основни курсове за ограмотяване. От края на 40-те години се изграждат  и училища за ромски деца. През следващите десетилетия те се разширяват  и постепенно обхващат преобладаващата част от децата на това население. Като правило в селата ромските  деца се обучаваха заедно с децата на основното население българчета, а някъде и турчета. Оказа се обаче, че общите образователни предмети на обучение в българското училище са малко пригодени за малките циганчета.Те не проявяват интерес към математиката, например, и въобще към по-теоретичните знания и след завършване на първите 2-3 класа, в които получават основна грамотност, масово бягат от училище, остават без надзор от семействата си, скитат по улиците, вършат различен род обществени престъпления. Естествено е, че останали без добро образование и професия, те не намират добра социална реализация. За да преодолее тази масова ситуация, държавата създава специални училища за ромските деца, където те изучават и приложни дисциплини, овладяват трудови навици, насочват се към определени професии, свързани с метало- и дървообработването, текстилната и шивашка промишленост, различни занаяти и др. Въпреки че и в тези училища успеваемостта не достига тази на българчетата, децата от ромските семейства са вече много по-добре обхванати в училище, проявяват по-голям интерес и голяма част от тях придобиват начални съвременни трудови навици. Макар  и да не дават висока и фундаментална подготовка, училищата “със засилено трудово обучение” изиграват много положителна роля. Завършилите ги по-лесно си намират постоянна по-квалифицирана и по-добре платена работа. Така младите цигански поколения намират по добро реализиране и препитание в широката гама на предприятията от леката промишленост- текстилна, кожарска, хранително-вкусова, металообработване, земеделие, животновъдство, транспорт и строителство, комунално и горско стопанство. Училища със засилено трудово обучение постепенно се изграждат във всички селища с голям брой ромски деца и към края на 80-те години на ХХ в. в тях вече се учат около 18 000 деца, подготвяни при много добри условия, добра учебна база от над 1400 учители / по 12 деца на учител/.

Тъй като голяма част от циганите/ромите, макар и трайно уседнали, продължават и в онази епоха да се занимават със сезонни дейности или работят на места, отдалечени от постоянните си местожителства /горско стопанство, билкарство, прибиране на реколта, правене просеки на електродалекопроводи, пътно строителство и др. подобни/ , още от ранна пролет децата им напускат училище, за да заминат с тях. За да се осигури нормално целогодишно обучение на тези деца, от началото на 60-те години на ХХ в. започва изграждането на интернати към училищата за тях. Към средата на 70-те години тези интернати достигат 145 и дават жилище на близо 10 000 ученици от ромски произход. За построяването, обзавеждането  и благоустрояването им, осигуряване на безплатна храна, занимални, клубни стаи, спортни зали и пособия и др. п., се отделят значими държавни средства. Заедно с това  за създаването в тях  на позитивен, творчески климат се полагат постоянни грижи от общините, местнте предприятия, ТКЗС, медицинските служби, читалищата и местната общественост.            

В ония години голяма пречка за нормален образователен процес се оказа и незнанието от децата на български език. За преодоляването на тази бариера започва изграждането на предучилищни детски градини  и занимални за деца циганчета. Полагат се много усилия за привличане на децата в тях, за предварителното им и необходимо настройване  и създаване у тях на нагласи за положително отношение към училището и знанието.

По такъв начин се създава една образователна практика, максимално пригодена към манталитета на децата циганчета, която до голяма степен допринася за приобщаването им  към знанието, създаване у тях на навици за съвременно обществено поведение, зачитане и уважение към обществените норми и към труда, стремеж към овладяване на професия и навици за нейното упражняване. Разбира се, тук възникваха проблеми с момичетата-ромки, които като навършеха 12-13 години напускаха училище и се женеха, което не само прекъсваше тяхното образование, но и продължаваше традицията на ранни бракове, от които се раждаха не здрави поколения. Въпреки усилията на българската общественост тази практика не можа да се прекрати, макар  и да се ограничи в известна степен.

Иначе,  в резултат от огромните държавни и обществени усилия постепенно настъпват определени положителни промени. Към средата на 70-те години на ХХ в. 41% от ромите вече имат основно образование, а 31,4% продължават обучението си в средни училища и макар че  е малък дялът на тези, които ги завършват, положителната тенденция е показателна. Към края на социалистическия период и началото на 90-те години на ХХ в. неграмотността сред ромите намалява 8 пъти  и пада на 11%. Въпреки че проблемът с ромите не може да се счита като решен в онази епоха, постигнатото тогава позволява много по-голяма част от тях по-успешно да започнат да решават своите социални проблеми. Безработицата през последните години на социализма беше намаляла до ниски нива и клонеше към ликвидиране. Ромите все по-успешно можеха да си намерят работа в работещата тогава българска индустрия и селско стопанство. Тогава в промишлените предприятия, занаятчийските кооперации  и промкомбинатитге, в звената на комуналното обслужване, където най-масово прилагаха работната си сила ромите, се полагаха допълнителни грижи за тяхната квалификацзия, за възпитаване на положително отношение към труда, чувства на отговорност за свършената работа, за създаване и утвърждаване на трудови умения и навици към системен труд. Всичко това не следва да се премълчава, защото то беше резултат от реална позитивна  политика на включване, интегриране на ромите в живота на модерното общество преди всичко чрез знания, умения и труд.

До 90-те години на ХХ век, когато започна новата епоха с толкова надежди и която продължава повече от 20 г. с толкова разочарования, особено важна роля за овладяване на професия от младежите роми имаше системата на строителни войски. Недостатъчно образованите младежи роми, непригодни за военна подготовка със съвременната военна техника , се насочваха към трудовите или строителните войски, където овладяваха строителни  и други професии, често пъти с висока квалификация. Благодарение на тази школа след завършване на казармата тези младежи вече имаха добри професии и си осигуряваха престижна и добре платена работа. Не малка част от тях ставаха добри специалисти, майстори, които се ценяха високо за качеството на тяхната работа.

По такъв начин чрез системата на образованието и системата на професионалната подготовка за труд  и упражняване на различни професии в системата на народното стопанство в годините на държавния социализъм, който се разглеждаше и продължава да се разглежда от либералните и неолиберални идеолози само от към политико-идеологическата му характеристика като тоталитаризъм, а не цялостно като социално-икономическа  и социално-културна система, беше извършена гигантска историческа промяна в живота на огромната част от ромско/циганското население, което живееше в България и в другите източноевропейски бивши социалистически страни от номадизъм, маргиналност, деградация към съвременна цивилизованост. Този опит не следва да се премълчава  и да се открива топлата вода наново от млади идеолози  и теоретици  на интеграцията на циганско/ромското население в Централно и Източноевропейските страни, в това число и в България.

Голяма част от усилията на българската държава и общество в годините на държавния социализъм бяха насочени към модернизиране  и подобряване на битовата сфера. Ромите замогваха  и започнаха масово да строят нови жилища. Държавата им отпускаше кредити, общините отчуждаваха терени за тях, изработваха кадастрални  и градоустройствени планове, решаваха проблеми на жилищната и селищната инфраструктура – електроснабдяване, водоснабдяване, в градовете – канализация. Част от построените от държавата жилища се предоставяха на ромски, предимно многодетни семейства, като ромите получаваха също жилища и от стопанските предприятия и ведомствата, където работеха. В селата жилища за роми изграждаха общините и ТКЗС. В много от селищата – села и градове / напр. Казанлък, Ботевград и др./ се  построиха добре оформени и благоустроени квартали с ромско население, където редът, хигиената  и благоустройството бяха на добро равнище. Осъществяваше се и практиката за заселване на ромски семейства в новостроящи се квартали  и жилищни комплекси / напр. “Младост” и “Люлин” –София/, сред българското население, за да растат децата им сред българчетата, да научават още от малки български език, да овладеят съвременните културни български норми на битов живот. Обществените организации и структури полагаха перманентни грижи за изграждане у циганите на съвременни хигиенни навици, съвременно обзавеждане и поддържане на дома, за правилното отглеждане и възпитаване на децата, за здравното им осигуряване – ваксинации, профилактични прегледи и др. п., за благоустрояване на махалите, кварталите, за спазване на обществения ред  и т.н.

В резултат от тази политика се извършиха промени не само в социалния статус на ромското население, но от неговите среди се формира собствена интелигенция, която беше в състояние да решава самостоятелно и в сътрудничество с държавните и обществени органи  редица въпроси на процеса на по-нататъшната модернизация на живота на това население.

Динамичните процеси на модернизация сред групите на циганската общност и на овладяване от тях на основни характеристики на съвременната европейска цивилизацзия се съпътстваха и от грешки и неудачи, с пораждане на нови проблеми. Въпреки огромните усилия  и осигурени средства системата на българското образование не успя да обхване изцяло всички цигански деца  и да им осигури по-високо образование. В онази епоха едва 0,6% от ромите завършваха висше образование, а завършилите средно образование не надминаха 9%, което представляваше по-малко от една трета от учениците от горния курс. Въпреки усилията си в това направление държавният социализъм не успя да извърши коренен прелом. Процесът остана открит...

Въпреки че беше осъществено усядане на всички ромски групи население и се създадоха възможности за овладяване на съвременна професия и осигуряване с жилище, социална осигуреност, които издигаха самочувствието на ромите, това население не беше цялостно интегрирано, пълноценно включено в системата на българското общество. Най-напреднало се оказа приобщаването на уседналите /йерлии/ “български цигани”/десикане рома/, работещи в селското и горско стопанство, в предприятията на леката и хранителна промишленост, услугите и комуналното стопанство, там където мъжете и жените от това население работеха заедно с българите. Създадените между тях добри отношения на личностно равнище  и в рамките на низовите трудови колективи, близостта на унаследените културни модели на обществен и празничен живот – свързан с християнските традиции, общото им включване в съвременната празнично-обредна система и още редица други модернизиращи обществото фактори, стават катализатори и допринасят за приобщаването на тези групи циганско/ромско население към съвременните модели на живот в българското общество.     

По-труден беше процесът на интегриране, включване при циганските групи, свързани с исляма /хорохане рома/, а също и доскоро чергаруващите групи, уседнали само за десетилетие. Те се оказват и по-малко пригодени за съвременните модерни форми на организация на производството, по-трудно и със задържки, като запазват дистаниця, създават свои варианти на включване в българския обществен живот.

Именно по отношение на тези групи циганско/ромско население, които тежнееха към турското малцинство българското правителство извърши редица грешни политически стъпки, свързани със смяната на имената им от арабско/турски към българско/християнски, което беше възприето като насилие над тях от края на 60-те до 80-те години. Този въпрос можеше да бъде решен съвсем по друг начин, следвайки опита на държави като САЩ, Франция и т.н.

Принципна грешка в политиката на държавния социализъм в България по отношение на ромите/циганите беше страхът да им се възложи самостоялно да решават своите битови и жилищни проблеми, да се самоуправлят в рамките на своите общности чрез изборни органи, да се включват техни представители в органите на полицията и армията и т.н.

Трябва категорично да се каже, че политиката на интеграция, включване на циганско/ромското население в макроструктурите на българското общество в годините на държавния социализъм съвсем нямаше за цел да асимилира това население в българската етническа група. Приписването на тези грехове със задна дата от крайно либерални идеолози  е несправедливо. Процесите на приобщаване, интеграция и включване бяха процеси на модернизация на живота на това население чрез образование и трудова заетост, чрез социално и битово устройване и то се разбираше от това население и се приемаше без да засяга дълбоките характеристики на неговата етническа идентичност, език и традиции. Разбира се, като всяка реална политика този процес не беше съвършен, допускаха се грешки и деформации, той не беше завършен и остана открит, което доведе до загуба на много от направеното през онези години в последващия период на дълго продължил преход към либерална демокрация и  пазарна икономика...

Очертаната с основни параметри ситуация с ромите днес в първата глава не е резултат от политиката на държавния социализъм, а като цяло е резултат от цялостното рухване на българското общество в резултат от грешните политики на управляващите през тези двадесет и една години политически елити, които не изработиха вярна общонационална стратегия на прехода, нямаха необходимата политическа готовност за този процес, а в последна сметка и не проявиха необходимата отговорност за ставащото, повлечени от инерцията на новия капитализъм да се забогатява бързо, на всяка цена,  “тук  и сега”.

Като цяло освен демократичните промени и пренастройването на икономиката от държавно-централизирана планова форма на управление към частна в условията на свободен пазар преходът на българското общество досега се оказа неуспешен, с множество негативни ефекти. Един от тези негативни резултати от провежданите политики е неуспешно провежданата политика на ромското включване, интегриране в българските и европейските модернизационни структури на образование, труд  и живот.

Какви са главните слабости на тази съвременна, продължила вече две десетилетия политика на интеграция на ромите, които слабости следва да се изведат от очертаната в общи черти ситуация днес по отношение на Ромския въпрос?

1.Може би на първо място сред тези слабости трябва да посочим факта, че не беше продължена позитивната политика на  процеса на включване, започнал в предишната епоха, а поради чисто идеологически причини се смени изцяло парадигмата  на подходите за интегриране, включване на ромското население в макроструктурата на българското общество.  

2. В болшинството предлагани теоретични разработки и проекти на различни НПО и институции като правило се игнорира фундаменталния факт, че интеграцията /ромското включване/ е отношение между две и повече общности, от които една в класическата и съвременната европейска държава е доминираща, държавнообразуваща, а останалите ромската и други етнически миноритни общности са присъединили се в този държавно творчески процес и макар  и с равни права като общност и индивиди са отговорни към този процес.

3. За съжаление в много от предлаганите изследвания и проекти процесът на интеграция /включване на ромите/ се разглежда едностранно, само като дейност/ самодейност на ромските групи, докато държавнообразуващата група население от един или два етноса /при федерациите и конфедерациите/ се третира само като пасивна среда, като условия, предпоставки, които са длъжни да осигурят предпоставки за осигуряване на правата на миноритните групи, в случая, решаването на ромския въпрос. Един реален обществен процес между различни етнически и социални групи население е винаги и всякога диалектически процес, т.е. процес на взаимодействие, при който всяка от групите е едновременно  и субект  и обект. И как ще се решат проблемите на една от групите зависи и от самата нея, но и от другата група и по-точно от взаимодействията между тях и еднаквата степен на взаимно уважение и отговорност към другата.

4. Като правило изходната позиция на такива възгледи и предлагани политики за решение на ромския въпрос  изхожда от една деформирана представа за мултиетническите общества, при която всички етноси имат абсолютно равни права, така както равни права имат според “Декларацията за правата на човека и гражданина” и Хартата за правата на човека. Но тази представа не държи сметка, че съвременната обществено-правна структура и устройство на огромната част от държавите, които са били един от най-важните фактори за възникване на цивилизацията и до днес  и остават главните ядра на цивилизационната организация на човечеството, а самите държави са възниквали от цивилизационния порив на един етнос, който със своята култура и идеали се е оказвал системо  образуващия фактор. В различна степен останалите етноси са участвали също в този процес или са били въвличани по-късно, но при всички случаи те са се оказвали съпричастни към делото на този основен етнос, който  е направил европейските и останалите национални държави, които днес постепенно преминават към друга организация не като етнонационална, а като гражданска нация и държава. Но и в най-напредналите в този процес на трансформация държави  основния/основните етноси остават системообразуващи на съвременната модерна култура на тези държави- общества. И негово задължение е не само да очертава посоките на това историческо движение на обществата-държави, но и да приобщава към това движение както миноритните уседнали общности в тези общества, независимо от техния расов, антропологически или религиозен характер, но  и различните мигранти, носители на други култури и цивилизационни  черти, за да съхрани своята хомогенност, цялостност и единодействие в реализация на общите цели. С нарастването на рисковете, угрозите и предизвикателствата, които възникват и ще възникват в идващото бъдеще необходимостта от такова единство на обществата, представяни от съответните  държави и граждански общества ще нараства.

5. Факт е, че идеологията, а не научно издържаната теория на мултиетнизма, е продукт на глобализацията от нейния последен стадий от 90-те години на ХХ в. до днес. Тя е опит да се наложи на ЕС и останалите исторически сложили се държави  като етнонационални макро общности, с множество миноритни общности, представата за абсолютното равенство на тези етнически групи, независимо от  степента на тяхната цивилизационна зрялост, споделяне на културните принципи и ценности на макрообщността  и  включеност и отговорност за  решаването на общите за това множество от етнически групи въпроси. Като имаме предвид ,че всеки индивид в съвременните модерни демократични общества независимо от своя расов, етнически, антропологически произход и религиозна принадлежност, при навършване на определена възраст има равни права и възможности за участие и решаване на държавните и обществени проблеми, възниква въпросът защо е необходимо да се извеждат напред абсолютизациите на автономно разглежданите етнически и други миноритни общности и да се пледира преди всичко за техните права за съхраняване на специфичнта им идентичност.

6. Но представата и претенциите на мултиетнизмът и мултикултуралността като равни, автономни и самостойно развиващи своята етнокултурна идентичност обезсмисля призивите за “включване”, за “ромско включване”  и интеграция, защото не става ясно в какво, къде и как да се интегрират ромите. Това са призиви с претенции за права, без отговорности. Логически налагащият се извод  за интеграцията на такива автономни, самостойно функциониращи етнически миноритни групи в някаква външна, по същество третирана като “чужда”  среда, ни отвеждат към образуване на различни резервати, бантустани, автономни зони в съвременните държави /такива впрочем историята познава в САЩ, а днес в Нова Зеландия/, където тези изолирани миноритни общности най-добре ще съхранят свята етнокултурна идентичност, но тогава няма и не може да става дума за каквото и да е “включване” и интегриране. Защото всяко “включване”, всяко интегриране на една по-малка общност, единица в друга по-голяма изисква не само по-малката общност да се издигне до нивото на по-голямата, макрообщността, която  е носител на цивилизационните характеристики на определения исторически етап, т.е да се обогати културно, социетално, като същевременно се откаже от някои свои остарели, неефективни, неадекватни на епохата традиции и ценности.     

7. В заключение трябва да се посочи, че политиките по интеграцията на ромите в българското общество до миналата година се ръководеха от Рамковата програма за равноправно интегриране на ромите в българското общество /1999г./ и цяла група други съпътстващи ги правителствени документи, които привеждаха основните принципи на документите на ЕС посветени на този въпрос, като се опитваха да ги конкретизират с оглед на специфичната ситуация в България. Като цяло законово неосигурени, неконкретизирани и не съгласувани между отделнте институции на държавата и гражданското общество на различни нива тези политики не доведоха до забележими резултати и определено би могло да се твърди ,че независимо от изразходваните средства /по различни данни около 350 млн. лв./ главно по линия на фондовете на ЕС тези политики бяха неуспешни.

ІV. НЕОБХОДИМОСТ ОТ НОВА ОБЩА СЪГЛАСУВАНА ПОЛИТИКА НА СТРАНИТЕ ОТ  ЕС КАТО ПЪРВООБРАЗ НА ПОЛИТИКАТА НА ОСТАНАЛИТЕ СТРАНИ С ТАКИВА МИНОРИТНИ ОБЩНОСТИ

Тласкан от проблемите свързани с ромското население на Съюза , проявяващи се в разни ефекти  през 2010 г. върху базата на редицата документи и Директиви от новото десетилетие институциите на ЕС приеха през 2010 г. решение да заделят в рамките на програмите за ромското включване внушителната сума от 17,5 млрд евро за периода 2007-2013 г. Желание да се възползват от тези средства и готовност да изпълнят свои национални програми за ромската интеграция в духа и в съответствие с документите на ЕС изявиха България, Гърция, Румъния, Словения, Словакия, Чехия, Унгария, Полша, Италия, Ирландия, Естония и Финландия.

Като доказателство за готовността и решимостта на България да работи ефективно по решаването на ромския въпрос през 2010 г. беше изготвена нова Рамкова програма за интегрирането на ромите в българското общество /2010 – 2020 г./. Тази програма се основава на необходимостта от една последователна, целенасочена, активна политика на държавата и гражданското общество на България за интеграция на ромите. Тя се издига над направеното в институционалната и законова област през изминалите десет години, когато действаше Рамковата програма от 1999 г. В нея се отчитат промените в политическата, икономическата и социална сфера на България през изминалия период, предизвикателствата и заплахите, които се издигнаха както пред България като национална държава, така и пред Европейския съюз като уникална общност на европейските народи  и конкретно световната финансово-икономическа  криза. В Програмата за съжаление не се отчитат както тенденциите от демографското развитие на страната и нарастващата миграционна вълна от и за България, което още повече ще утежнява условията, при които трябва да бъдат решавани огромен комплекс от въпроси, сред които от особена важност ромския въпрос. Иначе бяха създадени структури и механизми на национално държавно,  областно и местно ниво за взаимодействие при решаване на този въпрос. В този смисъл Програмата е съобразена както със стратегическите области и насоки, заложени в документа от 1999 г., така и от днешните  реалности и възможности на България като член на ЕС. Програмата се вписва в контекста на развитието на европейските политики в областта  на интеграцията на ромската общност, като се съобразява и с Общите основни принципи за включване на ромите, приети от Съвета на ЕС на 8.06.2009 г., с отчетената необходимост от нарастване на усилията на правителствата за постигане на видими резултати от интеграционните действияа  спрямо ромската общност, със съответните европейски политически инструменти  и институционални механизми, програми и инициативи. Рамковата програма е в съответствие и с препоръката на Комитета на министрите на Съвета на Европа за възприемане на подход за иницииране на позитивни действия спрямо ромската общност, като особено важно е това да става в условията на прозрачност при осъществяването им, при наличие на обществено съгласие  и при стриктно спазване на демократичните принципи на страната.

Този рамков документ кореспондира  и с “Програмата на правителството за европейското развитие на България 2009-2013 г.”, с Националния план за действие по инициативата “Десетилетие на ромското включване 2005-20015 г.”, основава се върху възприетия от правителството подход за активното участие на ромите в политиката за ромите.” / Рамкова програма за интегриране на ромите в българското общество /2010 -2020 г.” с. 2/ .

Като цяло тази Програма е един документ на българското правителство, който е не само реалистичен и стратегически, но  е , което е особено важно,  действително синхронен с високите цели и идеали на Европейския съюз, чийто член  е България, стремяща се да издигне в редиците на неговите водещи страни. Това е постигната благодарение на компетентния труд на държавните и другите публични институции, на НПО, на широки ромски среди, на учените, които вече години работят по тази проблематика.

В тази Програма са залегнали цяла редица фундаментални и водещи принципи на политиката на ЕС  и на България  за правата на човека и малцинствата и затова тя  представлява солидна основа за изработване на конкретни политики, които в съответствие с реалните условия и възможности да осигурят ефективно включване, интегриране на ромското население в макрообщността на държавите  и обществата, в които то  е намерило своята родина  и да участва наравно с останалото население от мнозинството в решаване на своите проблеми в неотделимо единство с проблемите на цялото общество. Програмата е добра основа за изработване на интегрирана политика като единство от политиките в различните области на обществения живот – образование, трудова заетост, здравеопазване, жилищни условия, недискриминация и равни възможности на всеки индивид, независимо от неговия етнически и социален произход, пол, раса, религия и т.н., и разбира се духовна култура, в която  и чрез която се реализира и развива етнокултурната идентичност на всеки народ, на всеки човек.

Както се подчертава, водещи при изпълнението на Програмата са десетте основни принципа за включване на ромите, приети от Съвета на Европейския съюз на 8.06. 2009 г.:

“1. Конструктивни, прагматични и недискриминационни политики

2. Изрична ,но не изключителна насоченост

3. Междукултурен подход

4. Приближаване към мнозинството

5. Осъзнаване на измерението за равнество между половете

6. Обмен на основани върху факти политики

7. Използуване на общностни инструменти

8. Участие на регионалните и местни власти

9. Участие на гражданското общество

10. Активно участие на ромите.” / Рамкова програма за интегриране на ромите в българското общество /2010 -20 г./, С., 2010 г. с. 3/

Подобно на авторите на тази Програма и членовете на колектива, разработващ този научно-приложен проект са амбицирани не само да останат на нивото на общите принципи и формулирани цели, но и  да променят реално  и позитивно съществуващата ситуация с ромския въпрос като предложат накратко основни посоки на една реална политика на неговото  решаване в идващите няколко години до 2020 г.. Като българи и като европейци те са амбицирани да съдействат на българските и европейските публични институции и организации да приложат реални и работещи политики в решаването на ромския въпрос и действителното включване, интегриране на огромния неизползван досега потенциал на ромските общности в развитието на Съюза като първообраз за решаването на въпроса с миноритните общности и в другите европейски и извъневропейски общества.

Но за изработването на една нова национална политика, която да даде импулси и на общоевропейските политики на интеграция на ромите и другите миноритни общности, включително и бързо нарастващите маси от имигранти от Азия и Африка  е необходимо самият политически елит ,управляващите политически партии  и формации  на България да бъдат убедени и да осъзнават необходимостта от такава нова политика  и да бъде готов да работи за промяна на законодателството в много области на обществения живот, за да може този процес да бъде нормативно осигурен. Този политически елит трябва да изживее рефлексите на стария национализъм   и да разглежда съвременните общества като общества, които се стремят към единство, към обединяване на всички граждани родени и живеещи на териториите на техните национални държави,  а не към противопоставяне и дискриминация на едни или други миноритни общности. Само така ще се реализира великият хуманистичен принцип- национално единство  и културно  многоообразие, европейско единство и национално и културно многообразие.

Националните политики посветени на решаването на ромския въпрос трябва да се ръководят от единни принципи и бъдат синхронизирани ,за да водят до необходимите резултати, т.е във всеки момент националните политики трябва да бъдат въплъщение на принципите на една общоевропейска политика, а това най-добре може да бъде осигурено чрез изработване на една Стратегия на Европейския съюз за решаване на ромския въпрос. 

Бъдещата  Стратегия за интеграция на ромите  в системата на Европейския съюз по необходимост трябва да въплъти в себе си всички принципи и приоритетни цели на “Стратегия на ЕС -2020”, която влиза в действие през започналата 2011 г. Авторите на предлагания научно-приложен проект “Ромският въпрос /ЕС- България/ - Ситуацията днес, проблеми, политики, решения” в максимална степен са синхронизирали своите идеи и решения със “Стратегия на ЕС -2020”. Те изхождат от дълбокото убеждение, че ЕС не може да реши поставените си амбициозни задачи и цели за предстоящото десетилетие, ако не реши ромския въпрос. 

Раздел ІІ. РЕШЕНИЯ – НОВИ ОБЩОЕВРОПЕЙСКИ И НАЦИОНАЛНИ ПОЛИТИКИ

І. ОТ “ВЪНШНО” УПРАВЛЕНИЕ КЪМ САМОУПРАВЛЕНИЕ И САМООРГАНИЗАЦИЯ В СИСТЕМАТА НА МЕСТНАТА ВЛАСТ – /Изборни органи, полиция, администрация в системата на местната власт, здравеопазване и комунални услуги/ 

Цялата досегашна политика на интеграция на ромите в българското общество, както в годините на държавния социализъм, така и политиката на демократичните правителства на България в годините на прехода, страдат от един съществен пропуск – участието на ромите в процеса на тяхното управление, самоуправление и в осигуряването на тяхната сигурност и обществения ред в техните среди. Време е ромите да започнат да играят самостоятелна роля в обществения живот, като равнопоставени с останалите етнически групи  и общности. Това разбира се, трябва да става според възможностите, там  и тогава, когато има   реална готовност за това.

Принципът на неопределеното “активно участие на ромите в политиката на интеграция” е заключителен принцип от останалите принципи, които очертават направленията на политиките по интеграция, но не и управлението/самоуправлението им като общност в системата на макрообщността на българското общество. Както при държавния социализъм, така и днес, в условията на утвърждаващата се европейски тип демокрация  в България държавните власти  се страхуват да възложат главната отговорност по управлението на тези групи по места – в градовете и селата, на самите роми. Посочваните няколкостотин души роми избрани в местните съвети или участващи като специалисти в подразделенията на  НССЕДВ /Национален  съвет за сътрудничество по етническите и демографски въпроси/ , а също няколко специалисти в ДЕДВ /Дирекция етнически и демографски въпроси/ са “капка в морето” и те, както се вижда, са ориентирани само към “сътрудничество по етнически и демографски въпроси”, т.е. въпросите на отношенията между етническите групи и демографските въпроси, доколкото те са фокусирани в демографския дисбаланс на различните етнически групи в системата на българската гражданска нация.  Т.е. независимо от декларациите и прокламираните принципи на равенство между различните етнически групи, между представителите на макрообщността и миноритните общности, ромите продължават да се разглеждат като група, която може да играе помощна роля в различните сектори на обществения живот – здравеопазване, образование, комунално строителство  и т.н. , а в системата на местното управление и правоохранителните органи само като обект, който трябва да бъде направляван и евентуално санкциониран.

Но трябва категорично да се разбере, че нито една общност, нито един етнос, нито една миноритна група, в случая ромите, докато не поеме нещата на своето управление/самоуправление  и поддържането на ред в своята общност в съответствие със законите на държавата, в която се разполага като реализира всички произтичащи от това права и свободи, но и поема своите отговорности за решаването на въпросите на тази общност, и налагане на съответни санкции при нарушаване на общите за всички правила и норми, закони няма да се чувства равноправна и отговорна, а винаги несъзнателно и съзнателно ще злоупотребява и ще се отклонява, играейки ролята на “лошото дете”.

По такъв начин  участието в управлението/самоуправлението  на самите роми ще доведе до смяна на самочувствието им на действително свободни, но и отговорни хора, които ще се включат в съревнование с макрообщноста, учейки се от нея и издигайки се до нейното ниво.  Това означава, че не следва да се гледа на ромите само като контингент за гласове на разните политически партии, които се активизират по време на местните, президентските и парламентарните избори с голи обещания без да поемат каквито и да са отговорности към това население. Това означава, че самите роми трябва да поемат отговорността да издигат свои кандидати за кметове, общински съветници и експерти, без да се страхуват, че нямат достатъчен опит в управлението/самоуправлението ,защото всичко това ще се научава в сътрудничество с представители на макрообщността. В този процес водеща роля ще играят не само сформираните през годините множество “ромски”партии  и НПО, но и самите ромски групи, които трябва да излъчат от своите среди най-достойните и авторетните, които разделяйки тяхната съдба ще се борят за решаване на техните проблеми – жилища, комунални услуги, здравеопазване ,образование, обществен ред.

Що се касае до обществения ред в ромските махали, квартали ,някои от които превърнати в  “гета”, то крайно време е държавата, МВР и конкретно неговите районни управления, а също общинските власти в големите градове и селищни системи  да се “престрашат” и да започнат да набират редови, а при наличие на подготвен, образован кадър и на офицерски състав, служители в правоохранителните органи – полицаи, квартални отговорници и експерти. Овладявайки “аз-ите” на професията и поемайки отговорността за обществения ред в качеството на служители на МВР ромите не само ще неутрализират различните банди и групи, които те познават “отвътре”, но и  ще гарантират необходимия ред и уважение на законите от останалите представители на това население. Само така чрез изграждане на самочувствие и поемане на отговорности ще се съдейства на това население да излиза от изолацията/самоизолацията на своя живот и публично поведение и ще се включва в решаване на въпросите на сигурността на обществото, в което живеят. Няма съмнение, че така ще се отключи  потенциала на ромското население за спазване на обществения ред, но и за участие в решаването на въпросите на техния живот в единство с процесите на цялостното обществено развитие.

И другият важен момент, който ще съдейства да се повиши самочувствието и решимостта на ромите да се включват като равни в обществените дела, приобщавайки се към мнозинството  е свързан със създаване на условия за тяхното здраве, здравна просвета и  хигиена. Този пробем изисква да започнат да се строят здравни пунктове в самите квартали и махали на ромите, в които да бъда назначавани роми фелдшери и ромки медсестри. Това означава ,че в коледжите за подготовка на такива кадри трябва да се привличат и млади представители на ромите, които да овладяват тези професии  и да се посветят на осигуряване на здравна просвета и здраеопазване на ромското население. Само така ще може да се води просвета свързана със сексуалните отношения в ромското семейство  и отглеждането на деца, а също осигуряване на редовни ваксини на подрастващите, които ще ги предпазят от различни епидемии.    

ІІ. СВОБОДНИ  КООПЕРАЦИИ – ПЪТ КЪМ ТРУДОВА ЗАЕТОСТ НА РОМИТЕ /Нов закон за кооперациите, държавна субсидия, контрол/

Възможностите за трудова заетост на ромите като начин за заработване на доходи за самоиздръжка на своите семейства и на този етап не са малки. Ние ги виждаме във всички направления, където ромите могат да работят или като наемни работници или като занимаващи се със собствен бизнес.  Това са преди всичко строителството, горското и селско стопанство, събирането на билки и гъби, комуналното стопанство- бръснари, фризьори, системата на хигиената по градовете, търговията, а също системата на образованието и здравеопазването като помощници и медиатори. С повишаване на тяхното образование и професионално израстване в определени дейности възможностите за пълноценно включване в обществено полезен труд ще нарастват, а с това ще нараства и техния статус и самочувствие.

Но отчитайки опита на Европа и България преди епохата на държавния социализъм, в който същестувваха не само два еднотипни вида стопанства – земеделски кооперации и държавни стопанства, а съществуваха и помогаха на своите членове да излязат от дълбоката мизерия на стария капитализъм десетки видове свободни кооперации – потребителски, занаятчийски, скотовъдчески, земеделски, търговски, пласментни, кредитни и т.н.

Ако различните видове акционерни дружества и сдружения, холдинги, фондове  и др. са обединения на хора, бизнесмени с определени  средства –капитал, с който би могло да се подхване някаква дейност, която постепенно да се разраства, то кооперациите са като правило обединения на бедни хора с малки или никакви финансови възможности. Но обединявайки десетки, стотици, а впоследствие и хиляди кооператори кооперациите обединяват техните малки силици в една голяма сила, при която не само може да се заработва за насъщния, но и да се отделя за постепенно  разгръщане на тяхната дейност  било за закупуване на уреди, инструменти, било за информация  и комуникации. Преди 1944 г. България е била първа по количество кооперации на глава от населението в Европа. Именно чрез тези многобройни видове кооперации страната ни ограбена след войните през 1912-13 г. и 1915-18 г.,  въстанията и превратите за 15 години успява отново да изпревари своите балкански съседи по производство на зърнени храни, животни и животински продукти, зеленчуци, плодове и т.н. нещо повече да развие някаква индустрия, превръщайки се в едно “чудо” в ония години , по мнението на европейски специалисти..

По селата би могло да се започне със създаване на земеделски и  скотовъдчески  кооперации за производствно на зелечнуци, плодове, зърнени храни, памук,  животни, месо ,мляко, вълна и др. продукти. Местните общини и кметства да предоставят на такива кооперации изоставени и пустеещи или общински земи, а също сгради от предишния фонд на ТКЗС, които след ремонти ще могат да се ползват отново. Много важно е да се помогне на такива кооперации с наличната техника на същестувващи вече други кооперации, а също при изготвяне на документите за субсидии по различните проекти от държавата или от фондовете на ЕС. Няма съмнение, че ЕС ще погледне много благосклонно  към такива ромски кооперации ,които ще бъдат една от формите на включване, интегриране в стопанската система на България и ЕС. В планинските селища такива кооперации могат да бъдат създадени за събиране на билки, отглеждане на тютюн или други културни растения. В градовете също има големи възможности за ефективно функциониране на свободни кооперации – преди всичко занаятчийски, шивашки, в строителството, по събиране на пластмаси, хартия, метал, бръснарски-фризьорски салони,  вериги магазини и т.н. /Достатъчно е да се спомене, че най-мощната Транснационална компания /ТНК/ в света – “Уолт Мар” представлява верига от магазини като свободни кооперации в целия свят с годишен доход надхвърляш 200 млрд долара/.

За да се разгърне този процес на активно изграждане на свободни кооперации, в които  и чрез които ромите ще могат да се реализират в някаква трудова дейност    са  необходими най-малко три неща, които държавата със своите институции е длъжна да направи. Първо, да промени Търговското законодателството  и конкретно Закона за кооперациите, за да се свалят праговете и опростят условията за създаване и включване в такива кооперации. Второ, към Министерството на земеделието и храните да се създаде специален държавен фонд, който да стимулира с нисколихвени кредити образуването на земеделски и скотовъдчески ромски кооперации в селата и малките градове, който също така ще подпомага този процес с експертна помощ тяхното образуване и функциониране. Трето, общинската и кметската администрация по места да съдействат на избраните ръководства на различните свободни кооперации да изготвят проекти за държавни субсидии и средства от фондовете на ЕС. И четвърто , общинските и кметски ръководства заедно с избраните ръководства на тези кооперации да огледат възможностите за разгръщане и подпомагане на тяхната дейност чрез предоставяне на пустеещи изоставени и общински земи, чрез предоставяне на сгради, уреди и инвентар и т.н.

ІІІ. ОБЩА ПРОСВЕТА ЗА ВСИЧКИ – ПРОСВЕТЕНИЯТ ЧОВЕК Е СВОБОДЕН

Три са водещите фактори, от чието решаване върху основата на принципите на равенството в правата, свободите  и задълженията и отсъствието на дискриминация между различните групи население, в съвременното модерно европейско общество се определя решаването на ромския въпрос – трудова заетост в най-различни форми и структури според квалификацията и възможностите, управление/самоуправление на различни нива на населението от тази група, и образование за всички според необходимостта на даденото модерно европейско общество и възможностите и интересите на представителите на ромското население.

Когато непрекъснато в различните научни изследвания и политически документи се повтаря необходимостта да се образова ромското население като ключ към неговото пълноценно цивилизивано включване в структурите на съвременните общества  се изтъква преди всичко специфичния етнокултурен идентитет на това население и изискването да се търсят адекватни на този идентитет форми на образование.

Но когато днес се изтъкват специфичните особености и изисквания към образованието на ромите трябва преди това да се изтъкне обстоятелството, че човечеството и в най-висока степен развитите общества на Европа, Америка, Азия навлязоха през последните десетилетия в нова глобална епоха, която издига съвършенно нови изисквания към системата на образованието на тези общества. На първо място и преди всичко съвременното образование трябва да възстанови своите класически принципи от епохата на Просвещението – да формира свободни, социално отговорни и креативно мислещи хора. Това означава коренна реформа в съдържанието на учебния материал на всички етапи на образование и в цялата система на образованието – традиционните и нетрадиционни форми. Образованието трябва да “образува”, да “строи” съвременния човек в дълбокия смисъл, заложен в това понятие в европейските езици. Системата на образованието трябва да стане ядрото, около което ще се организира и систематизира огромното количество информация, която залива със своите потоци съвремения човек – от радио и телевизия, до интернет, масмедии и т.н.

Това означава, че за да изпълни адекватно своите истински функции, а не просто да тъпче с ненужни факти съзнанието на обучаващите се, да им предоставя дипломи без те да имат и най-малка готовност да се справят с реалните проблеми, които ги заливат извън училишето и университета и да вършат професионално своята работа. Само така реформираното българско, а несъмнено и останалите европейски системи на образование може да поеме отговорностите да бъде фактор в решаване на ромския въпрос.

Когато се непрекъснато подчертава необходимостта от образование на ромите като първо условие за тяхното културно-цивилизационно включване в макрообществените структури се започва от децата, видовете училища и от високия процент на неуспеваемост и напускане на училище. Като правило се забравя, че една от причините за тази ниска заинтересованост към образование са самите родители- в бошинството си неграмотни или слабограмотни, неустроени трудово или работещи на най-ниското стъпало на трудовата заетост. Т.е. изпуска се обстоятелството, че самите родители не са заинтересовани  от необходимостта от образование на техните деца. Те първо не са просветени, какво значи образованието за съвременния човек в съвременното общество. И второ, няма никакви санкции за неизпълнение на това тяхно задължение да образоват децата си като пълноценни граждани на страната в съвременните условия. В този контекст приетата през 2004 г. със разпореждане на министъра на образованието на България Стратегия за образователна интеграция на децата и учениците от етническите малцинства за изминалите години не даде никави осезаеми резултати, защото беше написана в духа на много подобни документи с благопожелателен тон без да предвижда и да озаконява механизми за своята реализацзия. Не веднъж в предлагания доклад ние подчертаваме, че изначално, а особено в съвременното общество не може да има права и свободи без отговорност, без задължения към обществото, което трябва да има възможност да осигури реални свободи и права, а не да се превръща в джунгла ,в която господстват други принципи.      

И тъй като родителите и въобще възрастните роми са решаващия според нас фактор за обучението/необучението на децата ромчета, то образователната реформа, която трябва да реши този въпрос като един от пътищата за тяхното културно-цивилизационно включване в макрообщността на българското общество и въобще на европейските общества, трябва да се започне хименно с тях. Наред с необходимостта да се организират кратки курсове за получаване на някаква професионална квалификация на възрастното ромско население от 25 г. до 55 г. е необходимо да се активизират местните общински съвети и кметства с просвета от общ характер, касаеща въпросите въобще на необходимостта от образование, както и на специализирана просвета по редица практически въпроси. В този случай трябва да се стимулира откриването на Центрове за Професионално образование към специализираните висши училища и университети за основна подготовка на възрастни роми по определена професия в кратки курсове. Що се отнася до общата просвета тя може да бъде провеждана  в кратки курсове или групи лекции с добре подготвени лектори. Тази практика на предишната обществена система съвсем не е глупост и тя трябва да се възстанови в адекватни на днешния ден форми. Като лектори, освен учени и специалисти по ромските въпроси, би могло да се канят и авторитетни политици или представители на различните религиозни конфесии. И на трето място, което е особено важно, е необходимо от представители на държавните и общински органи, от съответните правоохранителни и данъчни институции да се обясняват както правата, така и задълженияата на това население и за напълно резонно налаганите санкции при неизпълнение на задърженията му към държавата и обществото.

ІV. СПЕЦИАЛИЗИРАНО ПРОФЕСИОНАЛНО ОБРАЗОВАНИЕ ЗА МЛАДИТЕ ПОКОЛЕНИЯ

Като се солидаризираме с предложенията да се прекрати с практиката на така нар. “ромски училища”, които за нас не са пример на “сегрегация”, а пример на ниски изисквания към обучаващите се роми деца, а също да се изпращат в т.нар. “помощни училища” здрави  и нормални  деца роми ние смятаме, че е необходим качествено нов подход към образованието на ромските деца.

На първо място, колкото е възможно по териториално разпределение на населението децата роми да се обучават в общообразователните учмилища на страната с утвърдени общи програми, разбира се, върху основата на принципи и учебници, които трябва да отговарят на днешното време- достъпни за разбиране, доставящи удоволствие от получените знания, формиращи съвременни граждани на страната, ориентиращи към различни практически реализации младите хора, учещи ги да мислят самостоятелно и творчески.

На второ място, не следва да се оценяват пренебрежително стотиците “селски училища”, в които се е учела и продължава да се учи голяма част от българската интелигенция. Именно в тези училища върху базата на съвместния живот на родители и деца от различните етнически групи в различно съотношение българи, роми и турци се изгражда моделите на съвместния живот на населението на страната.

На трето място, там където се налага да се пътува в селищни и средищни училища е необходимо да се изградят интернати за всички деца от съставните селища, които целоседмично да се обучават в тези интернати. Ако не  е възможно това да се направи на първо време за всички, то по най-бързия начин трябва да се реши този въпрос за малките ромчета. Така ще има не само финансов ефект, защото разходите по пътуванията ще отидат за разходи по живеене, но  и ще има несравним ефект откъм постигане на целите на самото образование. Децата няма да се отказват и ще имат възможност целодневно да бъдат под надзора на учители и възпитатели, да се учат и да спортуват.

Четвърто, в синхрон на казаното в предната глава “Обща просвета за всички” трябва решително да се прилагат санкции към родителите, които не пускат децата си на училище или безоотговорно не ги контролират с отнемане на детските надбавки,  а при по-тежки случаи и на глоби.

Пето, в държавната и общинска политика на компетентните институции по проблемите на образованието възможността за посещение на детски градини от малки деца роми трябва да стане не пожелателна, а задължителна политика. Само така те от малки ще могат да усвояват българския език  и да се приобщават към останалите деца от мнозинството.

Шесто, трябва да се направи всичко възможно за пълноценна информация на ромското население възможностите на деца и млади хора от това население да се обучават в специализираните медицински и образователни колежи за получаване на степента “специалист” – медицинска сестра, фелдшер, ветеринарен техник, медиатор и помощник учител и възпитател. Трябва да се предвиждат различен род стипендии за обучение на млади роми в различни педагогически, технически, административни и бизнес  специалности в университетите и висшите училища.    

Седмо, основата на едно разнообразно по степени и форми образование трябва да станат специализирани професионално ориентирани училища. Тези училища трябва да дават възможности на децата с различни способности и интереси да се ориентират и да развиват тези способности, а не да бъдат нивелирани в общообразователните училища. Такива училища трябва да се създават за всички деца, но особено това е наложително днес за ромските деца. В тези училища за изкуства и занаяти децата роми ще могат да събуждат и развиват изконно заложени в тях способности и интереси към музика, танци, артистично изпълнение, към рисуване, към скулптура, към различни древни и съвременни занаяти. Те ще изучават историята на различните изкуства и ще се приобщават към ценностите на националната, европейската и световната култура. 

Осмо, но не последно, независимо, че статистиките на образователнте институции сочат като една от бариерите, които отблъскват децата роми от училище е “абстрактността”, “теоретичността” на предлаганото знание, конкретно математиката, ние не можем да не се солидаризираме с идеята на двама академици-математици Благовест Сендов и Петър Кендеров за големия потенциал на младите роми в сферата на компютърните и информационни технологии, в компютърното програмиране. Доказателства те черпят от “бума” на компютърните иинформационни технологии в Индия през последните десет години, предизвикан именно от млади върнали се от САЩ компютърни специалисти. Вероятно въпросът  е не дали младите роми имат такъв потенциал, какъвто за щастие показаха категорично млади българи, печелещи първи награди в световни олимпиади, и за съжаление не използвани от българската държава, а въпросът  е как  и в какви форми на обучение този потенциал на младите роми да бъде активиран и реализиран за тяхно благо и за благото на обществото...

V. РЕШАВАНЕ НА ЖИЛИЩНИЯ ВЪПРОС – СТРОИТЕЛСТВО НА ЖИЛИЩНИ КООПЕРАЦИИ ЗА РОМИ

Важен фактор за решаване на качеството на живота на ромите  и закрепване на тяхната уседналост в градовете  и селата  на България, което на свой ред  е фактор от ключово значение за тяхната интеграция, пълноценно включване в живота на общините, на чиято територия те живеят, т.е. за пълноценното им включване в макроструктурата  на мнозинството  е  радикално рещаване на техния жилищен въпрос.

Като отчитаме всички досегашни опити на правителствата на България да решат жилищния въпрос на ромите по един или друг начин, постигнатите успехи в някои отношения  и някои селища, ние смятаме, че настаняването на ромите във високи жилищни блокове , в традиционните за тях гета към големите градове, или в отделни кампове, е в противоречие с концепцията за уседналост на това население с неговата етнокултурна идентичност и  навици. Без да се прекратява строителството на жилища в традиционно заетото пространство от ромско население ние предлагаме- главният стремеж към строителство трябва да бъде към разсредоточаване на това население  и непосредственото му равноправно интегриране в селищните системи на обществото. Така ще се постигат множество ефекти на интеграционния процес и преди всичко съвместен живот, учене от мнозинството на обществен ред, приемане на културата на мнозинството.

Като имаме предвид опита и ролята на множество фактори в живота на ромите ние считаме, че най-удачната форма за решаване на техния жилищен проблем  е настанавянето им в самостоятелни едно-или двефамилни жилища с прилежаща структура от малко уредено пространство/двор.

Изграждането на такива едно- или двуфамилни жилищни сгради на един или два етажа следва да се извършва в следнта последователност:

Определяне на право на строеж на ромските фамилии в парцели – общинска или държавна собственост.

Изграждане на уличната и комуникационна мрежа- ВиК, топлофикация, телефонна мрежа, газопреносна мрежа и т.н.

Проектиране на едно-или двуфамилни жилищни сгради с ограда и прилежащо допълващо застрояване в двора: обор, навес, сметищна клетка  и т.н. В самите жилищни сгради би могло да се установява малка турбина за самостоятелно отопляване  и също така на слънчев панел-волтаична клетка за използване на слънчевата енергия през лятото за производство на енергия.

Финансирането на строителството може и следва да се осъществява от няколко източника: специална държавна социална помощ, структурни фондове на ЕС, обществени фондове, дарения и т.н.

Правото на строителство на такива жилища трябва да се възложи на такава строителнта компания, която ще предложи най-ниски разходи и цени за строителството при спазване на всички нормативи за изграждане на стабилни-земетръсно устойчиви, ефективни и комфортни сгради. Самото строителство на тези едно- и двуфамилни сгради трябва да се осъществи от специализирани за случая строителни системи от едроразмерни блокове за зидария и сглобяеми конструктивни елементи, подходящи за ръчен монтаж /газобетонни блокове, керамични блокове “Поротон”, сгуробетонни блокове и хурди, стоманобетонни елементи и др./

Много важен момент в строителството на такива сгради по посочените строителни системи трябва да се осъществява с личния труд на ромските фамилии под ръководството на професионално подготвени технически  лица. Ако те са от ромски произход още по-добре.

Държавата и частните компании, производителки на съответните строителни елементи осигурява тяхното производство навреме  и доставката на мястото на строежа, осигурява мобилни бетонобъркачки, лека строителна и монтажна техника, инструменти и др.

Ромското население влага своя труд срещу заплащане, според квалификацията на труда и времето на заетост. По такъв начин ще бъде решен и един такъв важен въпрос като съпричастността при строителството на собствения дом, което ще ги заставя не само добре да го стопанисват, благоустройват, но и да държат на него като на собствено пространство на реализация на живота им.

Задължително условие при изграждането на такива кампуси  е да се построят училищна сграда, спортни площадки, магазини и други обществени сгради.  

VІ. ОБЩИ ХАРАКТЕРИСТИКИ НА РОМСКАТА ДУХОВНА  КУЛТУРА – РЕЛИГИИ, ТРАДИЦИИ И ОБИЧАИ, МУЗИКА, ЛИТЕРАТУРА

Като всяка култура  и конкретно духовна култура културата на ромите носи в себе си общи общочовешки черти, специфични черти на сублимирана култура на приемните народи, където по няколко века в своя път през времето и пространството са вървяли ромите от Индия, през Средния и Близък Изток, на Балканите, в Централна и Западна Европа чак до Великобритания и нещо дълбоко свое - ромско/циганско, което носят изначално и то им е служело като оста, около която са се привличали онези елементи от национални и народностни култури, които са отговаряли на тази изначалност и по такъв начин, обогатявайки я, са я съхранявали в различни културни среди. Ако трябва съвсем, съвсем накратко да опеределим тази изначална ос, то тя се е характеризирала със своята предметност, практицизъм и приспособимост. Т.е. тази култура няма високи метафизически и трансцендентални върхове ,каквито например има немската духовна култура, няма дълбоката емоционалност и душевност на руската духовна култура и т.н. Тази култура е предметна – тя изразява непосредствено възприятията на живота на редовия ром/циганин от средата, от света на вещите и хората, природата, където го  е поставила съдбата. Тя не търси отвъдните светове и смисли, защото и тези непосредствените са достатъчни, за да се живее живота радостно или тъжно. Тази култура е практицистка. Т.е. тя не е просто лукс за духовни наслади ,за бягство от реалния живот, а е просто инструмент за живеене, щит против евентуални заплахи за живота. И не най-накрая, тя е форма, начин за приспособяване към “неравностите”, опасностите, рисковете на средата. В известен смисъл тя се е срастнала със системата на инстинктите, с подсъзнателното непосредствено вписване в средата – на различни макрообщности, на различни култури. И един от нейните главни принципи е “падналият не го бият”. Това разбиране на дълбоката специфика на ромската/циганската духовна култура в още по-голяма степен ни помага да разберем техния духовен свят, да видим богатството и спецификата на техния етнокултурен идентитет. Защото техния етнокултурен идентитет в същност е органическо единство на номадски начин на живот и  неговото рефлексиране в емоции, принципи, ценности  и представи.

Тези най-общи характеристики на ромската духовна култура ние можем да видим на примера на техните религиозни вярвания, на техните обичаи и традиции, свързани с една или друга религия, на тяхното възприятие на музиката, танците, литературата/словото. Всичко това е показано много убедително във фундаменталното изследване на Е. Марушиакова и В. Попов – Циганите в България, С., 1993 г. и в сборника от професионално написани статии на Димитър Атанасов “Светът и циганите”, Варна, 2004, както  и непосредствено в десетките други книги с поезия и песни, написани и изпълнявани от ромски поети, певци   и музиканти.

Именно номадският манталитет изразен в поведението и отношението на ромите към света /изолираност и самоизолираност, бедност  и несигурност/ даже и в периодите, когато големи групи от тях преминават към уседнал начин на живот не е им позволил да се съсредоточат в дълбокото осмисляне и пресъздаването на света във формите на високата духовна култура, а ги  е насочвал към по-непосредствени изяви, заредени с много емоционалност – преживяване на религиозния празник откъм неговата външна, ритуална  именно празнична страна, възприемане на рождението, любовта, сватбата и смъртта като мигове на борба със смъртни опасни сили и като апотеоз на живота в неговата краткост  и преходност, на свой ред пресъздадени   в изкуство  като  бурен танц, страстна песен, ярка поезия, разтърсваща душата музика.

Почти всички изследователи на ромите/циганите се затрудняват да определят тяхната религиозна принадлежност и ориентация като монотеизъм. Както и в цялата духовна култура, език, традиции и обичаи, така и при религиозната ориентация  ние виждаме все този синкретизъм съставен от различни пластове  и фрагменти, организирани в съответствие с трите фундаментални принципа – предметност/сетивност, практицизъм и приспособимост. Някога Вук Караджич го изрази иронично:”Попитали циганина от коя вяра е, а той отговорил:”От която обичате господине!”

В зависимост от това кога едни или други роми  са дошли в българските земи, от коя група са и по кой път са минали се определя и комбинацията от едни или други интерпретации на основните постулати на приетите и изповяадвани от тях основни религии. Като правило, както е и при другите духовни елементи на техния етнокултурен идентитет, и религиозните им представи  и вярвания са натрупвани върху първоначалния задатък, получен от древна Индия, обогатяван и приспособяван според епохите, условията и средата на България, в която са попаднали и уседнали. Тези вярвания са по-скоро първични, фундаментални – има Бог /О’Девел/ и има дявол / О’Бенг/, които съответно характеризират доброто и злото. Малцина от ромите/циганите вярват в някакъв задгробен живот, за мнозинството животът е “тук  и сега”, видим  и осезаем.В този смисъл високата теология и транцендентността не е област, в която да бродят мислите на ромите. Може да се каже ,че тяхната религиозна вяра действа на битово ниво, на непосредственото живеене на живота. И това се отнася не само до възприятието на християнските принципи и ценности, но  и на тези на Исляма, който се практикува само на битово ниво.

Този подход към религията обяснява и защо често сред някои групи роми ние виждаме смесване на традициите и символите на двете основни за България религии – християнството и исляма. Изследователите посочват, че  там където живеят групи роми, изповядващи и двете религии те отбелязват като правило, често и заедно  и двете групи празници. Така един имам от Чирпанско обяснява: “Ние сме богобоязливи и покорни хора, и затова почитаме всички празници. Аз съм имам, ама си празнувам и Васильовден, и Гергьовден, и голяма Богородица, и Великден. Когато дойдат при мен- кръщавам децата, когато поотраснат момчетата – обрязвам ги. Каквото поискат –това правя.” / Е. Марушиакова, В. Попов, цит. пр. с. 164/

Именно синкретизмът на религиозните вярвания, практицизмът и отсъствието като правило на потребността от опосредници – църква, свещеници при празнуване на един или друг религиозен празник, на едно или друго събитие стават през последните десетилетия фактори, които способстват за ориентацията на ромите в България към различни варианти на протестантизма, най-вече на петдесятниците и евагелическите църкви. Този процес обикновено е по-интензивен при разпадналите се структури на родовите групи, при крайно бедни изпаднали в безизходица групи роми. Така загубата на подкрепата на общата група заставя тези изпаднали в беда роми да търсят нова опора и те я намират в системата на протестантизма – директната връзка на вярващия в бога, прочувствените проповеди на пасторите, музиката, ритуалите  на “заедността” и т.н. Този факт трябва да доведе до съзнанието на представителите на православното и католическо християнство необходимостта от друга политика и друг подход към ромите за тяхнто истинно приобщаване към светата църква. При това като се има предвид, че ромите/циганите почти никога не търсят сами църковните служители тези служители сами трябва да отидят при тях с подходяща проповед и помощ. Вече има примери на приюти към православни църкви  и манастири, където изпадналите в беда млади хора, повечето от тях роми могат да пренощуват, да се нахранят, да се спасят от зимния студ.

Необходимостта от активизиране на християнската църква по отношение на ромите се диктува и от обстоятелството ,че те никога не търсят свещеници и при отбелязване на календарните празници, отблелязвани от повечето групи по стария, юлиански календар – Васильовден /Банго Васил/, Ивановден и Йордановден /Водици/,  Гергьовден /Хедерлез/, Атанасовден, Тодоровден и т.н., а това са поводи не само да се приобщат към светата църква чрез прочувствена проповед, но и да им се обогати познанието за християнските принципи и ценности.  В този смисъл църквата има достатъчно възможности да работи за приобщаването на ромското/циганското населеине към културата на макробщността. С особена сила това важи за такива празници като Рождество /Коледа/ и  Великден, когато една умна проповед ще обогати душите на това население, продължаващо да живее в своята изостаналост и изолираност.

По същия начин това важи и за исляма и спазването на традиционните празници – Рамазан байрам и Курбан байрам.

Въобще църквата трябва решително да преодолее своята пасивност и с една активна дейност да се включи в отбелязването не само на църковните празници и обичаи, но и да присъства  и да дава заедно със светската власт ,лекари и учители своите съвети, своите препоръки при раждане на нов човек, при болест, при смърт. Преодоляването на цялата онази наследена от езичеството култура на традиции и обичаи е задължително условие за модернизацията на духовния живот на ромското население, защото тя  също е един от факторите, които задържат това население в неговата духовна изостаналост и социална изолираност. Освобождаването от суеверията и примитивните представи за магии и заклинания вместо лечение и спазване на хигиена е път към цялостното освобождаване на ромите/циганите от всичко, което им пречи да се модернизират и приобщат към културата на мнозинството.

Поради пребиваващата на ниско културно ниво маса на ромското население онези негови надарени представители, които успяват да се издигнат до нивото на макрообщността предпочитат да се отказват от етническата си принадлежност към него и се приобщават към доминиращия в културно и властово отношение етнос, народ. Изходът от тази ситуация е във вдигането на общото ниво, което не само ще разкрие много таланти, но и ще мотивира издигналите се представители на ромите/циганите да не се отказват от своята принадлежност, а да работят за по-нататъшното си културно утвърждаване. Това е и условието за създване на така наречената транспространствена, трансдържавна  ромска нация.

Важен плацдарм, върху който да се активизира процесът на културния възход на ромското население наред с образованието и предоставяне на права на самоуправление не само на потестарно ниво, но и на национално ниво, върху основата на правовите норми,  е организиране в активни структури на онези представители на това население, които и в тези реални условия на политики в България и ЕС, или въпреки тези политики, са успели да развият своя талант, своите способности да правят духовна култура на национално ниво и да мерят сили с представителите на мнозинството. Тези сфери на духовната култура не са така много, но те са достатъчни за изграждане на самочувствие и мобилизация на своите възможности в по-широки среди.

Достатъчно  е да посочим няколко имена на роми/цигани, които са се издигнали на световно и национално българско ниво в своето изкуство, в правенето на духовна култура. На първо място вероятно трябва да посочим световно известният испански поет Федерико Гарсия Лорка, на първата циганска поетеса Гина Райчинич /1838-1891г./, написала над 250 стихотворения на романес, на световно известния писател Матео Максимов, от руски призход, но роден в Испания / 1917-1999/, Янош Бихари /1764-1827 г./, най-добрият цигулар в Унгария и Европа в края на ХVІІІ  и първата половина на ХІХ век, известният италиански художник Бруно Морели и десетки други. Майката на първата жена професор в Европа София Ковалевска е била циганка. Десетки са имената на известни творци-роми в литературата, музиката, живописта, театъра и т.н. “Унгарските танци” на Йоханес Брамс са всъщност “Цигански танци”, румънският фолклор на Динку  е всъщност цигански фолклор, прочути оперети на Ференц Лехар и Имре Калман са изградени върху мотиви на циганска музика, а най-великата героиня на Жорж Бизе - Кармен от едноименната опера е по либрето на циганина Проспер Мериме. “Трубадур”-ът  на Джузепе Верди е циганина Манрико, син на Азучена и брат на граф Луна. Световно знаменитото “Фламенко” е танц, роден върху основата на огнените цигански танци в Испания. И т.н., и т.н. Десетки са списанията, книгите, песните,  театрите, постановките на ромски/цигански произведения в Европа само за ХХ век. .      

В самата България в онази епоха, когато се осъществи повсеместното усядане на циганско/ромското население  се изявиха и първите негови ярки интелектуалци, духовни творци и лидери. Упражняваната на групово ниво до това време фолклорна култура на ромите само за няколко десетилетия прерастна във висока духовна култура и даде  своите ярки  имена и плодове. Тук на първо място трябва да споменем роденият в Горна баня през 1898 г. Шакир Махмудов Пашов, човекът дал тласък на социалното и духовно развитие на циганите/ромите в България още през 30-те години на ХХ в., и избран като народен представител във Великото народно събрание през 1946 г. За съжаление поради нелепи обвинения, че е сътрудничел на полицията в предишната епоха той е изпратен в концлагера Белене, реабилитиран през 1957 г. и интерниран в с. Рогозина /Добруджа/. Умира 1981 г. в София. Шакир Пашов е създател на в-к “Тербие”/”Възпитание” през 1931 г.  и забранен през 1934 . През 1945 г. под негово ръководство се  създава организация за културно развитие на циганите. Той е главен редактор на в-к “Романо еси” /”Цигански глас”, който излиза през 1946 г. и първи ръководител на основания през 1947 г. театър “Рома”. След Шакир Пашов на българската духовна сцена се изявяват много ярки имена на организатори и строители на ромската култура. Върхът на таланта на ромите в ония години на държавен социализъм бележи роденият през 1928 г. в г. Тетевен Усин Керим. Неговото стихотворение “Бабахак” е включено в аналите на световната любовна поезия. Политически деец, който успява да се издигне до член на ЦК на БКП е роденият през 1923 г. в Сливен офицер от авиацията Господин Колев.

В новата преходна епоха изгрява талантът на писател и политически деец на Мануш Романов / Мустафа Алиев, роден през 1927 г./, който  е не само народен представител във Великото народно събрание /1990-1991 г./ , но  е известен театрален режисьор, главен редактор на в-ка “Романо еси” /преименуван в “Ново дром” /”Нов път”/. Вдъхновени от таланта на Усин Керим в условията на нова демократична България  изригнаха много поетични таланти на роми. Тук на първо място трябва да посочим “космичната” Сали Ибрахим, издателка на списание “Джинсирай”, на Васил Чапразов, на Георги Парушев, издател на списание “Житан”, на сина на Усин Керим  Кирил Кирилов, на Савчо Савчев, издател на списание Andral /”Отвътре”/, на Асен Мерков, на Димитър Атанасов- Кабули/Добронамерения/, на Христо Христов, на Роман Чилев, на философа доц. д-р Николай Данчев /Габрово/ , певци и музиканти със световно признание като Ибро Лолов, Мишо Гюров, Иво Папазов, Анита Кристи, Нели Атанасова, артиста Вили Чаушев, световно известния художник Сули Сеферов,  диригента Сашо Михайлов  и десетки други наши съвременници.

Таланти на роми изгряха  и в сферата на спорта. Ром е най-добрият за всички времена български боксьор Ивайло Маринов. Не един и двама са добрите футболисти –роми. Този факт говори ,че и в тази сфера ромите могат да разгърнат своите таланти стига да се предложат условия и възможности за това.

И, за да не бъдат скрити за читателите на този научно-практически проект талантите на ромите поети нека приведем откъси от стиховете на няколко от тях. Ще започнем разбира се, със стихотворенито на Усин Керим “Циганин съм”, в което чрез поетичната строфа големият ромски поет на България показва промяната в живота на един циганин след прехода от номадски към уседнал начин на живот:

“Циганин съм. Детството ми босо            Някога игрите ми отнеха,

прошумя с катун под нощи хладни.         скитах дрипав-жива живеница

 Ала нож във джоба аз не нося                 Но погледай как във градски дрехи

И не дебна кон да ти открадна!                Днес играят двете ми дечица!

Циганин съм. От вулия ядох,                  Плувах по води но не с корито,

Водих мечка, в пек и снежна киша,       кон крилат веднъж ли ме примами?

Но от скръб не пея като дядо -                аз видях страни, до днес които

Дом си имам и на книга пиша.                И на сън не е видял баща ми!

                                   Нека плиска буен дъжд, небето

                                   Да трещи и буря зла да стене,

                                   Не главня през нощ, а ток ми свети

                                   И света улавям със антена!”

            А ето един куплет от стихотворението на Асен Мерков “Бяла циганка”:

            “Земя на българи!...България,

            която в мене младенее,

            че в бялата й заран

            красиви циганки живеят!”

            Тук, както и в горните стихове на Усин Керим има толкова образи, толкова страст, толкова лиричност, която не може да не развълнува всеки читател.

            Впечатляващи са стиховете на Васил Чапразов в “Искам да съмне”:

            “От Сливен съм

            Пъпа на вятъра,

            Камбаните и

            Циганите. Люлка

            На три български

            Начала:

            Поезия, текстил

            И бунтарство.

            Ром съм.

                        Искам да съмне.

            Обичам дъжда –

            Най-тъжната изповед

                        На небето.

            Обичам слънцето-

            Далечен отглас

            На огъня, забравен от очите ми.

            И вятърът – пристанището

                                   На кръвта ми!

            Обичам музиката –

                        Тъмен блясък

            На душа, покълнала от обич...

            А ти мой делничен празник,

            Мое начало и свършек,

            Ти какво си?

                        Искам да съмне.”

            Нека в заключение приведем един куплет от “Искана” на Сали Ибрахим от нейната стихосбирка “Гривна за Ева”:

            ... аз те чакам! Чакам!

            Мълния сред облаци тъмни,

            Скрила в пазвите си 

                                   Формула

            На живот, любов и песен,

            Космична сплав и лава циганска!

            Ще са ти нужни сто живота,

            За да изживееш тази истина.”

            VІІ. ДЪРЖАВНА ПОЛИТИКА ЗА ИНТЕГРАЦИЯ И ЦЕНТРОВЕ ЗА РОМСКА КУЛТУРА – театър, музика, танци, литература и т.н. Привличане на млади роми в спортните центрове и дружества/

            И след като всички, които ратуват за пълноценната интеграция на ромите в структурите на националните общества, като основни системи/подсистеми на системата на Европейския съюз са убедени в техния потенциал да правят висока духовна култура  и да участват като равни в сферите на материалното производство, управлението и спорта наред с представителите на мнозинството в тези национални общества големият въпрос е “Как да се провежда по-ефективно  политиката на управление и самоуправление на процеса на включването, интеграцията?”

            По непълни данни днес в България са създадени десетки държавни структури  и подструктури, чиято главна цел е именно провеждането на политиката на интеграция. Създадени са десетки културни и други сдружения на роми почти във всички областни градове на страната. Организирани са от различни държавни и неправителствени организации различни по мащаб Културно-информационни центрове. И не на последно място регистрирани са от роми или други лица десетки фондации, чиято цел като НПО  е да получават  и разпределят средства от структурните фондове на ЕС за едни или други мероприятия сред ромите./Вж. за конкретна информация “Ромите в България, ИОО, София, 2008 г. Приложения с. 71-81/

            Всичко това говори, първо, че е създадена вече доста богата мрежа от органи и институции, базирани в почти всички министерства на правителствено ниво, които при достатъчна координация помежду им могат да постигнат добри резултати в своята дейност. Но, второ, липсата на координация и липсата на необходимата мотивация на организаторите да провеждат не епизодична, кампаниина политика, а всекидневна дейност по разгръщането на този интеграционен процес показва ниската ефективност от дейността на тези многобройни институции и организации./ Вж. Мария Методиева, Ефекти от структурните фондове върху интеграцията на ромите, Докладът  е оценка на работата по три основни програми, насочени към ромската общност в България:Оперативна програма”Развитие на човешки ресурси”, Оперативна програма “Регионално развитие” и Програма “Развитие на селските райони”- София, 2010 г./ Към посочените държавни, културни и структури на неправителствени организации не следва да забравяме и политическите партии, организирани от ромски лидери и ориентирани главно към ромския електорат, които наброяват десетки.

            Без да се подценява потенциала на НПО и други структури на гражданското общество , които са обявили за свой предмет на дейност именно процесите на интеграция на ромите в системата на българското общество трябва категорично да заявим, че цялата тази дейност като национална политика, която въплъщава в себе си принципите на Европейската  и националната политика на интеграция на ромите може  и следва да се ръководи от един държавен орган, т.е да се провежда като държавна политика.

Най-вероятно това следва да бъде една Агенция по етническите въпроси с ранга на министерство, която да координира всички специфични дейности по образованието, професионалната ориентация, квалификацията, трудовата заетост, дейност в сферата на духовната култура  и не най-накрая занимания със спорт, които да бъдат информационно и ресурсно-финансово осигурявани от съответни звена в цялата система на държавно управление на централно, областно и общинско ниво. Именно тази целево и стратегически изградена система и структура на органите на държавното управление на процеса на интеграция на миноритните общности  и конкретно на ромите в целокупния живот на обществото ще бъде онзи скелет, около който ще се изграждат и функционират създадените структури и организации от гражданското общество както със стопанска, така и с идеална цел.    

Освен мощно стимулиране чрез политика и средства от държавния бюджет и от структурните фондове на ЕС тази организация на системата/структурата на държавното управление  трябва да бъде и онзи орган, който ще инициира създаването, а там където те са създадени, пълноценното им функциониране на центрове за ромска култура- театри, музикални  и танцови състави, поетически и литературни клубове, спортни дружества. И тяхната дейност трябва да се насочи не само към организиране на кампаниини мероприятия от типа на фестивали и дни на ромската музика, на ромската култура, а на една всекидневна творческа дейност, която по степента на своето израстване да включва ромските музикални, танцови, литературни  и театрални състави в репертоара на националната култура на България.

Много важен момент от дейността на тези центрове на духовна култура на ромите по области  и по общини, където има готови кадри е да се инициира създаването на филми по проблемите на ромския живот, а също на филми с равнопоставеното участие наред с български актьори и на ромски актьори. В това отношение хубав пример могат да им бъдат много съветски филми от близкото минало и американски филми след 70-те години на ХХ век, в които  наред с белия американец като положителен герой не рядко се проявява и афроамериканец или азиатец.  Тези филми непременно ще имат голямо въздействие върху младите роми, а и въобще върху ромите, които ще се видят на екран в положителна роля, която ще им става образец на подражание.

По степента на своето израстване и постигане на добри резултати  тези центрове, състави, театри, клубове и т.н. ще придобиват самочувствие да излязат наравно с другите на националната и европейската сцена на духовна култура.

И накрая, но не последно, на този анализ необходимо е както в училищата, където има преобладаващо присъствие на ромски деца, така и в съответните спортни клубове на големите селища и градове да се организират школи по едни или други спортове за млади роми. Спортът е не само сферата, в която те ще се дисциплинират, но и ще постигат самочувствие на равни с равни да се борят за победа. 

VІІІ. СЪЮЗ/СЪЮЗИ НА РОМСКИТЕ ОРГАНИЗАЦИИ С ИЗБРАНИ ОТ ТЯХ РЪКОВОДСТВА. СЪЮЗ НА РОМСКИТЕ ОРГАНИЗАЦИИ В ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ..

Ако държавата не може да провежда своята политика без единна система от централизирани институции, чието ядро следва да бъде една Агенция по етническите въпроси, то самите роми не могат да очакват успех в своето включване, интегриране в системата на макрообщността, при което те следва да се проявят като субекти, ако не намерят своята единна организация. Вече казахме, че на настоящия етап са създадени десетки НПО, които се занимават с въпросте на ромската интеграция  и също така десетки сдружения и центрове за стопанска и идеална дейност, както и не малко политически структури с претенции на ромски партии, но доколкото  е известно на авторите на този проект, няма единна организация, единна неправителствена ромска институция, която да координира дейността на тези десетки организации от различен тип. Това е обяснимо, като се има предвид, че самите роми в България и в ЕС не се разглеждат като един единен етнос, а се делят на десетки групи и родови структури. Но това е и една от бариерите те да издигнат своя статус в обществото като единна миноритна общност, която има общи интереси и която има сили самостоятелно  и с помощта на държавните институции и структури и структурите на гражданското общество на макрообщността да защити тези интереси и да полага организирани усилия за решаването на  своите проблеми. Докато бъдат разделени ромите ще продължават да остават в ролята на обект и на инструмент за решаване на стоящи вън от тях политически интереси.

Именно затова е крайно време, подпомагани от държавните институции на България, оторизирани с решаване на ромските въпроси, авторитетни ромски интелектуалци, представители на различни ромски организации да предприемат инициатива за организиране на Ромски конгрес и избор на ръководство на единен Ромски съюз. Този съюз, а не многото и конкуриращи се помежду си ромски организации и политически формации ще имат авторитета да представляват интересите на ромите пред държавните институции и пред институциите на Европа за действително целево “изрично” насочване на средствата от структурните фондове за решаване на ромските проблеми. Такива Ромски съюзи на национално ниво, там където още не са изградени в отделните европейски страни и специално в страните с най-значимо присъствие на ромска общност, ще могат да координират помежду си единна политика и с помощта на  институциите на Европейския съюз и ОССЕ – Ромския отдел на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа /Contact Point for Roma and Sinti Issues/, Международния ромски съюз, Европейския ромски информационен офис и др. и  да придават задължителен характер на тази политика за националните правителства на държавите от ЕС.

*               *               *

В заключение следва да подчертаем, че Геополотически център Евразия- София,  който предлага този научно-приложен проект като доклад за реално възможните политики и решения на Ромския въпрос в България и Европейския съюз разполага със специалисти, които могат да сътрудничат както на държавните органи на България в решаването на този въпрос, така и на институциите на Европейския съюз за изработване на единна Стратегия за интеграцията на ромите на всички нива на системата на европейските общества.

18.01. 2011 г. (Атанасовден)- София

P.S. Този научно-приложен проект беше представен на публична пресконференция през м. Март 2011 г. в БТА  и публикуван след това в два последователни броя на сп. Международни отношения ( брой 5-6 / 2011) и ( брой 3/2012 ) , а също така изпратен на зам.председателя на ЕК г-жа Вивиан Рединг. За съжаление българските власти въпреки, че имат този текст не реагираха досега, както и по много други идеи на учените. П.Г.