Какъв президент е необходим на България в тази епоха?

Проф. доктор на философските и на политологичните науки Петко Ганчев – посланик, Председател на Геополитически център Евразия – София

          Когато преди месец публикувах статията “Какъв президент е необходим на България?”на страниците на www.Pogled,info  и на www.Tradenews     плагиаторите, дежурни анал лизатори на каналите на контролираните от ГЕРБ и отвъдокеанските им и Брюкселски ментори (“началници” )медии  успяха да запомнят само, че след политическото недоразумение Р.П. е много важно този нов президент да бъде “обединител” и след “бащицата-слънце”(до когото беше дошло) задъвкаха тази тема, гарнирана с закъснелия им антикомунизъм и русофобия, не пропускайки да подчертаят, че той, “новият обединител” трябва да отстоява “евроатлантическите ценности” и “цивилизационни ориентации”, които България била избрала  още в началото на 90-те години и високо артикулирала при президента –бракоразводен адвокат.

Тъй като вече писах за същността на “евроатлантическите ценности”, сведени  днес до безмерното потребителство и хедонизъм, непознатата корупция по върховете, инфантилната безпомощност на властите да осигурят националната сигурност,  еднополовите бракове, гейпарадите и тъпата толерантност към радикалните исламисти в системата на днешна Европа, искам само да попитам “кой избра тези  цивилизационни ориентири?” – “Народът ли, потънал в непозната за последния половин век бедност и безнадежност? Народът ли, манипулиран и оглупяван, загубил националното си достойнство, за да бъдат младите му поколения  безропотни слуги на “западняците”, провеждащи своя нов колониализъм? Някой да го  е питал? Някой да го пита днес?”   

          Тук само ще подчертая, че пред грамадността на заплахите и рисковете, пред които  е изправена България днес, след повече от четвъртвековното  унищожаване на държавността и унижението на народа ни от пръкналите се от брака на показалата негодността си комунистическа номенклатура да реализира проекта на едно свободно и справедливо общество  с отвъдокеанската демократура  нови политически “елити”(псевдоелити),  новият Президент на България освен предвидените от Конституцията ни права и задължения, ако иска да бъде “Обединител” и “Спасител” на народа ни би трябвало:

1.Да положи Ново Начало в българската политика, което да  прекъсне управлението  на престъпната продажна просташка клика и върне достойнството на българите и мотивира техния дух и  воля  за борба в тази пълна с рискове и опасности епоха!

2.Да инициира провеждане на Референдум за излизане на България от НАТО и обявяване на Неутрална република в духа на завета на великите ни предци. Едновременно с това да се иска възстановяване на задължителната шестмесечна военна служба от 18 до 28 години,  а за малограмотните и неграмотни граждани на републиката възстановяване на строителни войски.

3.Да инициира законодателното преразглеждане на всички приватизационни и концесионни процедури и договори за  стратегически обекти и  мощности на индустрията и енергетиката.

4.Да инициира в трудовото и социалното законодателство радикални промени в духа на все повече възможности за реализация и социална справедливост за всички поколения български граждани.

5.Да стимулира външната икономическа политика на България по всички азимути, без всякакви ограничения,  не само към Запада (ЕС и САЩ), но и към Изтока (Русия, Евразийския съюз, Китай, Индия)  и Юга- Близкия изток и Африка.

6.Да инициира преразглеждане на клаузите на Ньойския договор (1919 г.) , касаещи статута на “Западните покрайнини” и излаза на България на Бяло море при Александропулис и Дедеагач.

7.Да работи за единството на всички граждани на нашата Родина, които споделят нейната историческа съдба и работят за нейния просперитет  и бъдеще. Да се създаде глобална мрежа – “Единна България”  за всички българи в света, чието ядро да е майка България.

Мога твърдо да заявя,  без да претендирам да съм пророк, че онзи кандидат за президент, който издигне тези единствено спасителни за България и народа ни цели и бъде чут от народа ни ще бъде избран по категоричен начин! Въпросът е обаче, ще излъчат ли политическите партии такава личност със знания,  дух и воля и ще го подкрепят ли медиите или пак ще гледаме и слушаме постния парад на посредствености и продажност, които ще усилят агонията ни като народ и държава, преди да настъпи краят ни, както  е станало преди 620 години, след който няма да има  никакви надежди за ново възкръсване?

12 август  2016 г. София

Разказ за моя съсед Валентин

          Наскоро пътувах до родното си място С., за да видя бащината си къща, съхранила духа на моите родители и на рано напусналите живота мои брат и сестра. А самото мое родно село беше малката родина, в която беше закотвен духа на моите предци от майчиния и бащиния род и всички онези видни дейци, които бяха правили не само неговата история, но и историята на България. В Плевенската автогара, както обикновено през последните “демократични” години седяха старци и баби дошли от селата, за да си купят някакви зеленчуци и нещо, което повече им напомня за истинско месо. Млади цигани щъкаха чевръсто напред назад, а няколко стари циганки предлагаха комплект ножове  на безучастните и какво ли не видяли стари селяни.

          След като бързо огледах познатата ми вече години картина видях до широките немити кой знае от кога витрини прозорци, че на една от пейките имаше място. Приближих и каква беше изненадата ми там, обкръжен от различни найлонови торби и пликове седеше моят съсед от родното ми село  Валентин и говореше с някого по мобилника си. Като ме видя почти пренебрежително махна с ръка и повтори на събеседника си по мрежата: “И намери някой, защото  докарах два лаптопа и едно колело от Париж!”

          Свършил разговора моят съсед  протегна по навик ръката си, за да се здрависа с мен. Продължавайки последните му думи от разговора аз реших да се пошегувам:

          -А по какво личи, че колелото ти е от Париж? Без да съм го видял ще ти кажа, че какви ли не велосипеди произвеждат къде ли не. Така че, ако искаш да го продадеш като “колело от Париж” е трябвало или да вземеш една френска табела Paris”или сам да си я напишеш. Впрочем, от къде идваш сега? Преди половин година беше в Ница, в някаква ферма за коне...

          - Отдавна не съм там. Там е фрашкано с араби. Нали видя какво направи оня с камиона? Сега съм в Кале, на Ламанша...

          - А защо бега от юга и по-добре ли си в Кале?

          -  Много добре съм, работя в един ресторант, по 1200 лева на месец , там спя.

          - А какъв си? Главен готвач, готвач или?

          Съседът ми не отговори на този въпрос, всъщност аз не помнех докато бяха живи майка му и баща му той да беше нещо готвил,  но вероятно за това  побърза да подчертае, че храната му е безплатна. Като гледах близо двеста килограмовата му маса предположих, че действително добре се храни. Но в мен остана въпроса дали това прави от оригиналните ястия или от остатъците. Побързах да сменя темата на разговора ни и го запитах:

-         А не мислиш ли да се връщаш?

-         Какво-о, да се връщам, къде?

-         В родината ти, в България!

-         Ти какво прикааш бе, каква България!

-         А ти там, като какъв си? Българин, балканец?

-         Какъв българин, какъв балканец бе, европеец съм.

-         А на какъв език говорите там? На френски, на английски?

- На какъвто падне, знам малко арабски, малко руски, а иначе френския и английския с речник.        

-А жена намери ли си? – Беше по-млад от мен десетина години, но още в онази епоха доведе някаква мургава и в края на седмицата тя ли го заряза, той ли я изгони, не разбрах, но той така и не направи семейство.

- Какво, жена ли? Какви са тия предразсъдъци? Имаш нужда, кеф ти жена, кеф ти мъж. Важното е да отслабиш жилата.

- А чувства на любов, на духовна близост? Как така, днес с една, утре с друг...

- Какви са тези глупости , бе професоре, - той за първи път при тази наша среща ме нарече така, докато преди години това беше обичайното му обръщение. – Няма такова нещо, всеки  е сам за себе си. Има потребности, задоволяваш ги. Избор голям. Няма любов, няма ох, няма ах. Всичко има, всичко се продава и купува. Имаш нужда, купуваш. Нямаш нужда, траеш си. Важното е да имаш пари и да ти е пълен шкембака. – при тези последни думи той погали големия си корем, за да покаже, че при него всичко е наред.

- А деца, кой ще ражда деца? Тази Европа, за да  е жива, трябва да ражда деца?

- Деца ли? Ей ги тези от Азия и Африка, бежанците,  като мишоците са, раждат по десет. петнадесет...Пък сега, както виждаш идват само младоци от 18 до 40 години. Разплод за европейките...

Реших да сменя темата, защото чувствам, че започна да се озлобява, то ли на африканците и азиатците, то ли на европейките.

- Аз така и не разбрах какво работиш? – повторих въпроса си, защото добре помнех, че този “европеец” в онази епоха не беше работил, за разлика от дядо му, който не знаеше сън, а също и баща му, който макар и да беше чиновник не беше се отучил да работи като земеделец

- Работя, докарал съм много стока, два лаптопа  и куп още неща. Сега отивам да ги освободя в София и ги връщам тук. Намери хора. Ай че бързам за автобуса си. – и като намота в ръцете си няколкото найлонови торби и пликове тръгна към изхода.

Стана ми жал за този несретник, зарязал бащин дом и тръгнал по Европа, за да напълни “шкембака” и отвреме навреме да примъкне купища втора и трета ръка апарати и дрехи, които да продаде като “бизнесмен”. Преди години той навярно организираше налетите в бащиния ми двор  и дом, при които бяха окрадени всички електроуреди и всички неща от метал. И му подхвърлих:

-         Успех, с Бога!

Последните ми думи сякаш го шибнаха по дебелата гърбина и като се обърна към мен той почти жално каза:

          -Какъв бог, бе бачо? – Някога в онези първи години на демокрацията той, спазвайки традицията в родното ни село,  още повече че бяхме някакви далечни роднини се обръщаше към мен и по-възрастните с това “бачо”.- Какъв бог? –повтори той и продължи- Няма бог, няма нищо. Църквите във Франция са празни. В католическите храмове влизат само япошки и китайци с камери и таблети, за да снимат екзотика. Няма бог, няма никой. Имаш ли пари, имаш всичко. Какъв бог? Там само арабите и турците се гъзорят по няколко пъти на ден пред джамиите си и оня от горе вие:”Аллах акбар! Това е положението, бачо..- повтори той и излезе...

          След няколко дни, в събота, когато аз вече се готвех да се връщам в София  го видях на площада на родното ни село, обкръжен от няколко кашона с дрехи, две чанти с лаптопи и едно колело, на чиято рамка се виждаха етикети с флага на Франция. Засмях се, но съвсем сериозно го питам:

          -Вальо, онзи ден ми каза някои неща, които ме накараха да си мисля за ставащото в Европа. Само ти ли мислиш така или?

          - А-а, комшу, – сега вече бях сведен до най-ниското “любезно” обръщение – аз съм обиколил Европа, къде ли не бях през последните петнадесет години. С кого ли не съм разговарял. Така мислят много. Нищо не съм измислил. Аз съм човек на бизнеса, не съм като тебе да съчинявам някакви книжки, които никой не чете. Е, може някога да са ги чели, но сега никой не чете  Сега номера е бачкане и пари. Това е положението...

          Нищо не казах. Само огледах огромния площад и градинката-парк до него, които някога в моята младост в съботни и неделни дни бяха пълни с народ, но сега нямаше никой. В парка, където сред буренаците се извисяваше паметник с фигурата на излят от чугун борец с пушка, а отдолу на плоча стояха като тъжен реквием безсмъртните думи на Ботьова :”Тоз, който падне в бой да свобода, той не умира!---“една баба превита почти на две, държеше за връзка от сезал дръглива коза, която лапаше лакомо зелените листа от храстите. В този момент камбаната на църквата, която някога беше строена от моя прадядо, още във времената на робството и беше  възстановена с моите усилия през деветдесетте години, тъжно проплака. Не разбрах пак някой ли беше починал или беше някакъв празник. Но този камбанен плач преряза сърцето ми и си помислих:”Боже, нещо страшно  беше станало за тези години с моето село, с моята родина, с Европа, а и с останалото човечество...Беше умряла една епоха и вместо нея се раждаше друга, чийто един представител беше този жалък “бизнесмен” в единия ъгъл на площада - моят съсед Валентин...

6 август 2016 г. Преображение Господне,

            

 Петко Ганчев –професор

Разказ на стария помияр

Ние умираме. Умират и българите и няма кой да ни съжали, да ни храни. Става страшно. Не знам от какво умират така бързо, а някои бягат в други държави, но сигурно е защото гладуват. Засега не са почнали да ни ядат нас, както когато бях малък ми разказваха старите квартални песове имало някакви виетнамци, за които месото на нашите братя било деликатес. Сигурно са били добре хранени, а то днес от нас какво може да вземат – проскубана кожа и кости. Но когато ги надуе глада и това ще почнат да правят. Казват, че сме били най-добрия приятел на човека. Може и  да е било така някога. Но сега като те надуе глада и това ще стане. Канибализмът  е последното убежище на глада.Все по.често виждам някакви черни и някакви брадати, които говорят на неразбран език. Още не съм чул да посягат на нас, защото ги били добре хранели. То за българите нямало, но Европа давала. Къде е тази Европа не знам, но натам искали да ходят и тези черните и брадатите. Казват, покрай автобусните спирки нещастници като мен, че тази държава я управлявал един пожарникар. Защо пожарникар? Не са ли намерили друг, писател като моя стопанин, дето разбира от хора, лека му пръст, някой учен, който знае история и държави, ами са намерили този пожарникар. Казват, тези същите помияри като мен, че бил написал някаква дисертация за особеностите на разгъване на маркучи в гориста местност. Нали е изучил за пожарникар. Ами да отиде да разгъва маркучи в гориста местност, защото  при жегите има толкова много пожари.

          Какво ли не мисля в последно време. Все по-трудно намирам храна.Вече не мога да скачам в кофите за боклук, където в пликовете все се намираше по нещо.Хълбокът от раната ми през зимата продължава да ме боли.  Засега успявам само да обърна кошчетата за боклук пред пицариите и кафенетата, където се намира по нещо. Останалото време лежа в сенките на автобусните и трамвайните спирки  и си мисля. Отвреме навреме идва една голяма кучка, също кастрирана като мене и само докосваме муцуните си. Така с докосването съединяваме за миг душите си и си добавяме  енергия взаимно.Някога бях красавец и докато стопанинът ми беше здрав често разни госпожи довеждаха пред блока на поляната своите кучки от моята порода, за да ги заплодя. Не съм видял потомците си. Дано те поне не гладуват. Но след смъртта на стопанина ми, когато започна моята сага на скитник един ден някакви хилещи се младоци ме упоиха с инжекции и ме отнесоха в някакъв приют накрая на града. Когато се опомних изпаднах в шок от непоносимата смрад и ужасния лай в един лабиринт от телените клетки, който не спираше нито за миг от този ден, докато не напуснах това място. Когато след седмица ме изведоха и пуснаха на една поляна пред един блок в края на града, където ме бяха хванали  се оказа, че съм изгубил усещането си да се радвам на живота, на слънцето, на кучките, които с любопитство ме разглеждаха. Докато съм бил упоен същите ухилени природозащитници ме бяха кастрирали.

          Всъщност от тук започна моят живот на истински помияр. Докато лежах на края на поляната потънала в буренаци и купища найлонови пликове си спомних за два филма за две кучета, които ми беше обяснил моя стопанин, докато бяхме заедно. Първият беше по  разказ на един американец –Джек Лондон и не знам защо се наричаше “Белият зъб”. Имах нещо сродно с този “бял зъб”, но докато аз бях чистокръвна сибирска лайка със сиво-бяла козина и сини очи този “бял зъб” беше роден от любовта на една лайка от Аляска с някакъв вълк. Някога аз бях силен, но този братовчед сигурно е бил много силен, защото побеждаваше и по-големи от него песове. Като гледахме битките му в снеговете на Аляска стопанина ми все повтаряше:”Гледай, гледай, ето така трябва да се бориш, да си смел!”Докато стопанинаът ми беше жив никога не се наложи да се боря с някой. Най-много да се озъбя на някой пудел или пекенез, който почваше да ме дразни с джафкането си. Веднъж един такъв дребосък пинчер, седнал в джоба на стопанина си така врещеше и напираше да скочи, че аз се спрях и го погледнах с такова презрение право в очите: “Какво бе, мравка””, че той започна да се върти в джоба на стопанина си, търсейки начин да се покрие. А другият филм беше за един “Черен Бим  с бяло ухо”, който живееше със своя стопанин също като моя, писател, който играеше един голям руски артист. Забравил съм името му. Двамата бяха много добри приятели, почти като ние с моя стопанин. И когато оня там писател почива и този Бим остана сам моят стопанин плака и дълго ме глади по главата. Сигурно мислеше за нас, за себе си и за мене. Колко време мина след като гледахме този филм нямам представа. Но помня като днес, че когато му стана лошо и аз успях да отворя вратата и с лай да извикам съседите отсреща,  след време дойдоха лекари и с една носилка го изнесоха, аз повече не го видях. След няколко дена, през които аз лежах гладен в коридора, дойдоха някакви роднини на моя стопанин и без много да се глезят с мен ми отвориха вратата и казаха: “Хайде, вън!” И започна моята трагедия. През седмицата, докато ме приберат и кастрират в приюта обикалях блока и от  милостта на няколко госпожи, които ме познаваха и помнеха стопанина ми получавах по някое кокалче или веднъж даже цяла баничка със сирене, което страшно вонеше и на мен даже ми беше трудно да я изям пък не се питам как това са правели децата от близкото училище...

          Но сега, след приюта аз трябваше да избера район, в който да имам право да се разпореждам с храната, която бих могъл да намеря. Още когато ме оставиха природозащитниците видях с какво неодобрение ме изгледаха няколко дръгливи и със спластена козина песове. Един даже стана и демонстративно отбеляза с урината си пейката, до която аз стоях, оглеждайки се. И затова без да бързам тръгнах да огледам района, който ми беше непознат. След час обикаляне аз все пак стигнах до позната ограда, до която бяхме понякога стигали с моя стопанин при нашите разходки. Беше един от големите гробищни паркове на града, отдавна вече заобиколен от нови застроени блокове и къщи, където живееха хора.

          Бях влизал в този парк преди години, когато моят стопанин идваше на гроба на родителите си, палеше свещ и се кръстеше, шепнейки нещо. Не носеше нищо, а само купуваше свещички и ги запалваше. На съседните гробове роднините оставяха храна и питиета на своите покойници. Щяха ли да ядат? Едва ли. Още тогава бях забелязъл, че циганчета, следвани от дузина мръсни песове обираха тази храна и си я деляха с шум и хохот. Настръхвах, но нито имах желание, нито пък стопанинът ми ме настройваше да ги прогоним. Щях бързо да се разправя с тях  и техните помияри. Но сега аз сам бях станал такъв. Спомням си, моят стопанин ми беше повтарял  мисъл на един философ, немец май, Маркс, който бил казал, че разликата между философа и хамалина била по-малка от разликата между различните породи кучета, създадени някъде в Англия. Интересно. Но аз действително понякога си мислех, че съм повече от разните мъници и булдоци. Но не бях мислил дали съм повече от помиярите, които се въртяха около спирките, а някои се криеха в храсталаците, в празните пространства край новите блокове. Разбирах тогава по погледите им и по сдържаното им ръмжене, че ме ненавиждаха. За тях аз бях глезльо, готованец, на който всичко му се поднася, а те трябваше да си търсят и храна, и вода, и даже някъде сушина, когато валеше. Сега аз бях сред тях, като тях. И си помислих, че някой нов Маркс при човеците може да каже, че и разликата между домашното куче и помияра е по-малка отколкото между една овчарка и един пекенез. И ще бъде прав. На собствения си опит го разбрах.

          Малко плахо влязох в отворената врата, защото се страхувах, че човекът там ще ме спре и върне. Но той спеше  отворил уста и тихо похръкваше. Реших да не вървя по централната алея , а в страничните. Трябваше да заобикалям храсти и буренаци, а някъде купища от боклуци и отрязани клони. Навсякъде се сблъсквах със занемареност  и липса на каквито и да са грижи за покойниците. Спомних си, че когато преди години идвахме с моя стопанин той ми говореше за някакво подредено гробище в Германия, където всичко било изрядно и той си казал, че с удоволствие бил готов там да умре и да го погребат. Да, и аз така си помислих тогава, че е добре и нас, кучетата да ни погребват на хубави места. Мечти, мечти. Сега беше важното да не умра от глад, защото идваше вечерта, а от вчерашния ден нищо никой не беше ми предложил. Сам трябваше да намеря нещо, за да успокоя корема ми, който се беше залепил за гръбнака. Започна да се свечерява и когато вече отчаян едва влачех крака видях,  че до една паметна плоча гори свещ. Приближих и за моя радост видях цяла пластмасова чиния пълна до горе с жито и кексчета. За да не стъпя върху гроба издърпах чинията и лакомо изгълтах всичко. После пийнах от водата във вазата, в която имаше свежи цветя. Стана тъмно. Реших тук да пренощувам. Нощта беше тиха и топла. Сутринта ме събудиха гласовете на група циганки, които минаха по алеите и събраха свежите цветя, оставени вчера от близки на покойниците.По-късно разбрах от други помияри, че пак ги продавали. Като гледах да не попадам пред очите им тръгнах из алеите на този гробищен парк. В далечината видях църква и погребална процесия. Скрих се в храсталака. Този ден прекарах така, а вечерта отидох на пресния гроб и добре хапнах. Така минаваха дните ми. Започнаха дъждове. Листата на дърветата вече покриваха алеите. Циганките продължаваха да събират цветята, а циганчета след всеки празник идваха на тумби, следвани от своите помияри  и обираха всичко.

          Постепенно се ориентирах, че по-малко ходеха в старата част на гробищния парк и реших там да се установя. Когато обаче влязох в тази зона аз започнах да си спомням, че някога тук бяхме идвали с моя стопанин. Още същата вечер аз видях познатата алея и като приближих застанах пред паметната плоча на родителите на моя стопанин, където бяхме идвали много пъти докато той беше жив. Сега обаче пред плочата имаше забит дървен черен кръст, на който висеше некролог,  на който беше портретът на моя стопанин. Вместо някогашния добре поддържан гроб с цветя сега се издигаше могила от пръст, по която вече бяха избуяли тук-там разни бурени и треви. Разбрах, че моят стопанин беше погребан в гроба на родителите си, но докато той се грижеше за гроба им за него нямаше кой да се погрижи..Беше отдавна разведен, а преди още да ме вземе синът му заминал за Германия и повече не се обаждал. Аз му бях станал утехата в самотата. Клекнах  и като излаях няколко пъти, за да му кажа, че съм тук, завих –Ау-у!. Беше тихо и моят вой проряза хладната есенна нощ. Дълго стоях там без да мога нещо да направя. Вятърът свиреше в голите клони. Облаци препускаха по небето и отвреме-навреме закриваха тънкия сърп на луната. Свих се до паметната плоча и потънах в кошмарни сънища. Треперех и стенех, защото ту с него някъде отивахме, ту той падаше някъде и викаше:”Помни ме!”...Сутринта напуснах това тъжно място. Трябваше да се живее. А защо? За да помня и нося в себе си и неговата душа...

          Излязох от гробищния парк, в който бях прекарал лятото. Качих се заедно с няколко възрастни жени на трамвай, който водеше към центъра на града. Свих се под една седалка. По едно време на някаква спирка една дебела госпожа с писклив глас започна да ме рита. Можех да я ухапя, но покорно реших да сляза. Хванах един стар автобус и се оказах на последнта спирка, пак в края на града.. Лежах без представа накъде да вървя, но шофьорът като обиколи празния автобус спря пред мен и вика:” Хайде, приятел, слизай, тук има и други като тебе. Тук  е Овча купел, а оттатък е Горна баня, юг, топло”..

          Слязох. Валеше дъжд и  за да не се намокря влязох под навеса на някакъв магазин. Там лежеше тя, старата , непозната ми порода кучка, която обаче на младини е била статна и красива. Като ме видя тя стана и приближи. Мълчах. Понюха ме и пак се сви на мястото си до стената. Разбрх, че ме прие. Легнах на дистанция от нея и се свих, за да се стопля. От този ден тя беше най-верния ми приятел. Често не изяждаше всичко, което продавачката в магазина й оставяше в една пластмасова купичка и като ме гледаше ми даваше да разбера, че го е оставила за мене... През зимата ние вече по-близко лягахме един до друг, за да се топлим. Постепенно следвайки я аз опознах квартала. Имаше още няколко помияра от различни породи, зарязани от стопаните си или просто родени от случая на улицата. Станахме приятели и не се зъбехме и не ръмжехме, когато влизахме в нечие пространство. Напротив, долепвахме муцуни и това беше нашия жест на солидарност. Особено ми стана близка едно кафяво пуделче – Бубка. Така каза, че й викала бабката, когато я пускала по асансьора от седмия етаж да се разхожда пред блока, а после от прозореца й викала:”Бубка, хайде, прибирай се!” Нагоре Бубка, ако нямало кой да я качи в асансьора, се качвала по стълбите. Така до тази зима, когато бабката не се събудила и след като Бубка лаяла цял ден и потекла локва вода изпод вратата на бабката, съседите разбрали, че стопанката вече е заминала на оня свят. Погребали я, а Бубка оставили навън. Направили й някаква колиба от кашони и кой как можел й давал нещо за храна. Понякога и аз ядех от това, което беше останало от нейните порции...

          Тази година зимата беше сурова. Ние с кучката по цели дни лежахме под навеса на магазина. Отвреме-навреме някоя  милозлива госпожа ни даваше по парче от стари баници от пицарията наблизо. Понякога аз успявах да обърна кошчетата за боклук и да намерим с другарката ми някоя недоизядена пица или останки от кисело мляко в някоя кофичка. Чувствах, че ставам все по-слаб  и повече исках да спя. В магазина продавачката сложи елха и запали електрически свещички. Идваше Нова година. Коя? Никой не ни казваше. Така до една късна вечер, когато от автобуса слезе млада жена и бързо тръгна към улицата с блокове. Незнайно откъде към нея се устремиха група млади мъже , които говореха нещо, което нито аз, нито кучката разбирахме. Имаше много “ал, ал...”Ние с другарката ми наострихме уши. Тези мъже бързо стигнаха младата жена и я хванаха. Тя започна да вика:”Пуснете ме!”Някой от групата й съблече палтото. Тя изпищя. Нямаше жива душа. Само ние с другарката ми. Станах. Тя също стана. И като събрах всичките си силици се хвърлих към групата. Тя ме последва с глухо ръмжене. Беше по-здрава и по-млада от мен. Хвърлихме се към първите попаднали ни нападатели. Аз успях да съборя този, който държеше палтото на момичето. Другарката ми се беше вцепила в крака на единия от другите. Някой извади нож и се опита да ме наръга. Успя само да разпори хълбока ми. Момичето се съвзе и също започна да се бори. След няколко мига тези четирима или петима небългари хукнаха между блоковете в посока към някакво общежитие за чужденци. Дотичаха и другите наши приятели помияри. Сред тях беше и Бубка. Тя храбро се вцепи в крака на последния. Но беше малка и слаба. Този изверг извади нож и я наръга. Бубка изскимтя и го пусна. Притичах влачейки крака си, но малката ми приятелка агонизираше. Заваля сняг. Дойде и другарката ми и другите помияри. Момичето беше си отишло ужасено от това, което се случи с него и което, ако не бяхме ние щеше да струва нейния живот. А ние в жълтата светлина, която идваше от блоковете и се примесваше със снега и нашата кръв, стояхме над умиращата Бубка и скимтяхме и  виехме... Виехме безнадеждно в тихата зимна нощ, когато идваше нова година, но за нас не идваше нищо... Ние умирахме, защото умираха и българите, нашите стопани  и нямаше кой, нито нас, нито тях да защити...

Петко Ганчев – професор, посланик            

          16.08.2016