Търсене в този блог

сряда, 12 март 2014 г.

ЧОВЕЧЕСТВОТО НА КРЪСТОПЪТ. СЛЕДВАЩИТЕ 15 ГОДИНИ


Проф. доктор на философските и политологичните науки Петко Ганчев – посланик, Председател на Геополитически център Евразия – София

            Независимо, че пред последните десет-петнадесет  години публикувах десетки доклади и статии,  а също монографията “В битката за бъдещето. Светът и България в глобалната епоха” и цяла група други монографии, в които анализирах глобалните проблеми и динамика на геоикономиката, геополитиката и устойчивото развитие на човечеството и  в заключителните глави предлагах своите сценарии за бъдещето, т.е. за изминалите и течащите десетилетия на ХХІ в. с хоризонт до 2030 г., а и до средата на века, аз отново прегледах огромната световна литература, посветена на тези проблеми през последните години и отново търсех правилния  подход, който да ми помогне да очертая  вярната картина на ставащото днес в света, тенденциите, които отвеждат в бъдещите десетилетия и мотивите и интересите на силите, които налагат един или друг избор на пътя. 
            Преминаването и ползването на едни или други глобални методи на анализ на Човешката история и на цялата Универсална еволюция ме доведоха логично до цялостния системен диалектически метод на плуралистическия монизъм, което означава, че при изследване на един или друг проблем на Човешката история или на цялата Универсална еволюция, трябва да се отчита действието на всички фактори на системата, която в   определения момент е задействана от един или друг фактор, който се явява ключов за този момент, за този период и играе авангардна роля. Както в природата, така и конкретно в човешката история такива фактори могат да бъдат от най-различно естество – това могат да бъдат неравновесия във финансовата система, в социалната структура на дадено общество, приложени нови технологии или просто някоя епидемия или природен катаклизъм. Човешкото общество е цялостна диалектическа система, чийто подсистеми-сектори са органически взаимосвързани и  която система на свой ред  е включена в планетарната система и в  системата на Универсума. И както всяка система има свой център, който регулира отношенията между отделните подсистеми-елементи, така системата на обществото има своя център в държавата, а цялата система на човешката цивилизация има този център в лицето на ООН и подведомствените им структури и институти – Св. банка, МВФ (Международният валутен фонд), СТО (Световната търговска организация). Затова не става въпрос за някакъв материалистически (Марксов) или идеалистически (Хегелов, О. Шпенглер, А. Тойнби и др.) подход към историята, а за действително цялостен, диалектически, системен подход.
            От тази гледна точка нека се опитаме да очертаем главните характеристики на
            1. ГЛОБАЛНАТА СИТУАЦИЯ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО ДНЕС
            Можем определено да твърдим, че човечеството не само е овладяло своето земно пространство, като в голяма степен го е свързало с високотехнологични средства за информация и комуникация, но и го контролира с помощта на  мощни радарни устройства и всепоразяващи ракетно-ядрени средства. В този смисъл човечеството като цяло действително е навлязло епохата на своето глобално единство. Но това единство не е системно, кохерентно, а е единство на регионални фрагменти, намиращи се на различен исторически стадий на развитие, с различни политически устройства, с различни икономически начини на производство, с различни морално-ценностни  системи и  различни религии. Говорим за общества навлезли в постиндустриалния стадий на развитие,  такива, които пребивават в средновековието и такива, които не са се отделили от епохата на неолита. Всичко в отминалите години на “Студената война” (1947-1991 гг.) беше туширано от заплахата за ядрено унищожение и доминация на двата центъра на двуполюсния свят -САЩ и СССР. Но след рухването на СССР и цялата европейска система на държавния социализъм и опита за изграждане на еднополярен свят това поражда напрежение, конфликти, както между отделните политически, икономически и морално-ценностни блокове, така и вътре в самите тези блокове. Предвиденият от Самюел Хънтигтън “Сблъсък на цивилизациите” фактически е в ход, но човечеството е далеч от налагането на нов световен ред, “Третата вълна” на демократизацията, пак по С. Хънтигтън, в Южна и Източна Европа се разми и в повечето случаи имаме установени псевдодемократични режими, възпроизвеждащи авторитарни структури, които паразитират върху основата на формално прилаганите правила на либералната представителна демокрация.
            В същото време следващият своята логика на “естествена” еволюция “на проби и грешки”чрез кризи и подеми развит капитализъм, който наложи, начиная от 1980 година в целия развит свят принципите на пазарния фундаментализъм  на неолиберализма, логически доведе до глобалната финансово-икономическа, политическа  и социална криза от 2008 година насам. В голяма степен важен аспект на тази световна политика е, че тя е повече непредвидима, повече несистемна и повече опасна, писа преди две години Hanns W. Maull (1)( Hanns W. Maull, World Politics in Turbulence, IPG, 1/2011)от предишните подобни циклични кризи. Днес, независимо от плахите сигнали за “отлепване” от дъното в икономиките на САЩ и Европейския съюз, доминира сдържан рeализъм, отколкото оптимизъм. Това се вижда и от главните лозунги на провелия се неотдавна форум в Давос Швейцария, а именно: “Бедствието като водеща истина”; “Възстановяване на икономическата динамика” и “Укрепване на социалната устойчивост”(2)( World Economic Forum / Annual Meeting 2013, Resilient Dynamysm, Davos-Klosters, Switzerland 23-27 January 2014) . Но както в тези общи формули за предстоящата икономическа дейност, така и в множеството доклади нямаше реални идеи за това как да се излезе от кризата, освен пожеланията за трудова заетост и стимулиране на инвестициите, а също намаляване на огромните разлики между печалбите на компаниите и нарастващата бедност на огромната маса от населението и в развитите общества. Подобен беше и духът на декларациите на срещите на Г-8 и даже Г-20, които се движеха като правило в тези идейни коловози, без да предлагат идеи за радикални реформи и промени.
            Песимизмът за подем в системата на световната икономика днес  е продиктуван не само от липсата на идеи как да стане това по един ефективен начин, без да води до нови глобални кризи и сътресения, но и от дълбоката задлъжнялост на водещите световни икономики – тази на САЩ, на Япония, на Франция и други, която надвишава нивата на техните БВП не с процент –два, а в огромни размери.
            Състоянието на дълбока финансово-икономическа  криза на човешката цивилизация, независимо от продължаващия подем на икономики като тази на Китай и Индия, благодарение на огромните резерви за потребителско търсене вътре в самите тях, не можеха да не предизвикат раздвижване на геополитическите фактори, намиращи се в тясно диалектическо взаимодействие с икономическите и финансовите фактори. Най-слабото звено в глобалното геополитическо пространство и този път се оказа Близкия Изток. Тук вече хилядолетия са заложени дълбоки религиозно-цивилизационни противоречия между двата центъра на Средиземноморската цивилизация – Близко-източния и северо-африканския с неговите огромни запаси на нефт и газ и Европейския- Атлантическия /Западния. В един момент удобните на Запада и зависими от него  диктаторски режими започнаха да играят своя глобална игра, в която се включи Китай със своето нарастващо търсене на нови енергоресурси –нефт, газ и т.н. В региона обаче своя регионална, с претенции за глобална игра се разполагат няколко регионални геополитически лидери – Египет, Саудитска Арабия, Турция и Иран. Разразилите се “Арабски пролети” всъщност бяха част от “играта” на САЩ и техния най-верен Атлантически съюзник Великобритания, към която се присъедини Франция да елеминират Китай. Но в играта активно участваха също Саудитска Арабия и Катар, чиято цел беше разбиване на светските режими на монархиите и режимите в Египет, Либия, Тунис, Сирия. Така в резултат от “Арабските пролети” на власт дойдоха представители на близки до Саудитнска Арабия салафитски режими на “Мюсюлманските братя”. В тази ситуация своя час почувства Турция, която постепенно, но неотклонно под управлението на Партията на справедливостта и развитието, ръководена от Реджеп Тайп Ердоган видя своя шанс за лидерство. Трябваше да се сломи упорития светски режим на Сирия на Башар ал Асад, свързан с Иран и Русия. Опозицията в Сирия в Гражданската война беше не само стимулирана, но и активно подкрепяна от различни екстремистки структури на “Ал Джихад” и “Ал Нусра” /подразделение на “Ал Кайда”. Пред реалната опасност след сломяването на Сирийския режим следващия да бъде теократичния шийтски режим на аятоласите Иран също се намеси активно и главно със своята структура”Хизбула”, базирана в Ливан. Усетили опасността от новата ориентация на египетския президент от “Мюсюлмански братя” Мохамед Мусри САЩ стимулираха военния преврат на ал Сиси. В същото време САЩ и ЕС се изправиха пред факта на неизбежна военна агресия срещу Сирия, подтиквани от Саудитска Арабия. В тази ситуация се намеси Русия, подкрепяна от Китай  със своите инициативи за химическо разоръжаване на режима на Башар ал Асад. Войната, която можеше да прерастне в нова световна война , засега беше предотвратена...
            Ако трябва да очертаем структурата на системата на човешката цивилизация днес в съответствие с икономическите и геополитическите позиции на отделните държави и региони, то можем да говорим за няколко пласта на една йеархически подредена пирамида. В центъра на тази виртуално представяна пирамида се разполага Свят І. Това е най-развитата в икономическо, технологическо и военно  отношение част на света с категорична демократична система на политическо управление.  В този център се разполагат САЩ и техните западноевропейски съюзници, а също Канада, Австралия и Япония. Това е таванът на цивилизацията, светът, който само до преди десетина години безапелационно задаваше тон в процесите на глобализация. Пак до преди десетина години той  задаваше  тон в световната икономика и политика, в научните и технологичните идеи и нововъведения. В него все още са базирани болшинството от субектите на глобалната икономика в лицето на десетките  хиляди ТНК. В голяма степен световните организации и институти като ООН, СБ, МВФ, СТО  са в зависимост от тях. Като инструмент за регионална и глобална сигурност е подведомствената НАТО. В зависимост от тяхната национална и съюзна финансова политика са трите световни валути, върху които се крепи структурата и се определя поведението на световната финансова система –долар, евро, йена.( 3) ( Вж. Петко Ганчев, В битката за бъдещето. Светът и България в глобалната епоха, Варна, ВСУ, 2002, с. )
            Определено като Свят ІІ, който се разполага под центъра по своето икономическо положение и роля в световната икономическа, финансова и политическа  система, но в редица отношения през последните десетина –дванадасет години  се намесва в решаването на глобалните въпроси  се разполагат страни като Китай, Индия, Русия, Бразилия, които именно преди десетина години бяха определени като конфигурацията БРИК и заедно с Южна Африка, най-развитата част на Африканските държави образуват БРИКС. Към тази петорка безспорно трябва да добавим Ю. Корея, Сингапур, Мексико, Турция, Иран, Израел. Без да имат показателите на Свят І по потребление на човек от населението на БВП тези държави се движат с високи темпове и по обема на БВП и ролята в световната икономика и финанси през последните години някои от тях като КНР вече “дишат във врата” на лидера.  И затова логично при очертаване на тенденциите ще възникне въпросът за радикалното преструктуриране на световната система.
            Към Свят ІІІ определено се разполагат всички останали страни в света. Това са на първо място страните от Източна Европа, някои от които благосклонно включени в ЕС, а някои чакащи своя ред да бъдат поканени преживяват катастрифално своята трансформация от държавен социализъм към либерален капитализъм. Към този Свят ІІІ са разбира се всички страни на Исляма в Близкия изток, Азия и Северна Африка, които се тресат от своите проблеми на дълбок конфликт между религия и модели за модернизация по западен образец. Тук беспорно трябва да посочим и страните от Южна Америка и цялата Африка.
            Като фрагменти на един несистемен най-ниско разполагащ се Свят  ІV можем да считаме държави като Афтанистан, Северна Корея, Сомалия и др. “неуправляеми хаотични пространства”  или пространства, намиращи се в менгемето на алогични за съвременния свят диктатури.
            Тази виртуална пирамида е пронизана отгоре до долу на всичките й нива обаче от един друг, “подземен”, невидим Свят V. Това е светът на корупцията, на масовата криминална престъпност, на тероризма. Скрит в порите на съвременните развити и по-слабо развити общества този опасен Свят V като ракови метастази разяжда телата на съвремените общества и не рядко поставя под въпрос съдбата на цели градове и региони...
            Последните години, които очертават глобалната ситуация на цивилизацията  днес, бяха години на нова мощна вълна на протести, главно в развитите общества на Европа и Северна Америка  против разгула на финансовата олигархия (САЩ), налаганите ограничения (Гърция), бедността (Босна и Хрцеговина), безработицата, корупцията на управляващите политически партии (Испания, Италия), загубата на доверие към политическите елити (България), излъганите надежди и очаквания за промяна на стратегическия курс на държавата (Украйна)  т.н., и т.н. 2011 година списание Time обяви като лице на годината “Протестиращият”.
            В същото време навсякъде по света бяхме свидетели на природни катаклизми –неочаквани и непознати  дотогава мощни наводнения, високи температури и силни студове в пространствата на почти всички континенти. Все по-категорично ясно става, че Земята е навлязла в зоната на глобален климатичен дисбаланс с мащабите на екологична катастрофа, за която предупреждаваха още преди 40 години серията доклади на “Римския клуб” – “Границите на растежа”, “Човечеството на кръстопът” и т.н...Колкото и да търсят някои учени обяснения в глобалните цикли на Земята сменящи епохи на заледявания  с епохи на затопляне и покриване на огромни територии с вода от световния океан факт е, че главният фактор за промяната на геобалансите на климата са интензивното замърсяване на атмосферата, хидросферата и литосферата с емисии и отпадъци от индустриалната, транспортната, енергетичната и битова дейност на  нарастващато като маса човечество.
            Картината на глобалната ситуация на човечеството днес би била чувствително непълна, ако не посочим, че както националните държави, създавани в една друга епоха и решавали тогава други въпроси, така и международните организации и институти, създадени в годините след Втората световна война –ООН, СвБ, МВФ, СТО, а също структурите за сигурност по подобие на НАТО и др. предвидени да решават други проблеми от своята епоха са безвъзвратно остарели и не са в състояние ефективно да изпълняват своята роля в новата определено глобална епоха. Слабостта на тези международни организации и институти в зависимост от доскорошния хегемон САЩ и изпълняващи в редица случаи ролята на негов инструмент е една от причините за несвоевременното предвиждане и предотвратяване на кризите и конфликтите в регионален и глобален мащаб...
            Всичко това, колкото непълно, кратко и тезисно да е  казано ми дава основание в съгласие с  други водещи световни учени да твърдя, че човечеството е навлязло в зоната на глобална криза, която независимо от създадените мощни и високоефективни технологии и технически средства и финансови ресурси поставя под въпрос неговото бъдеще, характера на неговата цивилизация. Тази криза не прилича на всички предшестващи. Тя не прилича и на “Великата депресия” от 1929-1933 г., защото е криза не само на икономиката и то на една част от света, а криза на всички сектори на съвременните общества и то на цялото човечество.Тази криза засяга цялото човечество, а не отделни държави и региони. Затова тя е тотална, глобална криза. По силата на своята свързаност информационно, финансово, икономически, политически, военно, социално, духовно-културно всички народи се намират в зависимост от състоянието на всички останали и на цялата система на цивилизацията. Тук не може да става дума за лидери, хегемони, живеещи в лукс или аутсайдери, живеещи в мизерия. Тази криза е интензивна, защото поразила човечеството тя го поставя в турбуленция, хаос, където не могат да бъдат приложени никакви правила и принципи. Гибелта ще бъде всеобща или като катастрофа или като агония при  деградация. Времето, с което разполага човечеството не  е много, защото синергично усилващи своето действие, факторите на кризата ускоряват цялостния ефект. С други думи, в условията на дефицит от време човечеството стои на кръстопът и трябва да направи своя тежък съдбоносен избор “Да бъде или да не бъде и ако бъде , то как да бъде!”                  
            Но за да предложим своите визии за онова, което казано с езика на нормативната прогноза,  ще ни покаже не само пътя за това човечеството “да бъде”, но и “как да бъде” нека посочим причините за глобалната криза на цивилизацията, които ни доведоха до тук.
           
2. ПРИЧИНИТЕ ЗА ГЛОБАЛНАТА КРИЗА НА ЦИВИЛИЗАЦИЯТА
Днешната криза на човечеството е поредната и може би най-всеобемащата криза на капитализма като историческа  форма-степен на човешката цивилизация. Като всяко историческо явление капитализмът има своето начало и логически следва, че ще има и своя край. Ако за начало на капитализма взимаме явленията в системата на индустрията, финансите, търговията и цялата система на обществените отношения, които следват след Нидерландската революция от средата на ХVІ в. и особено след Английската революция от средата на ХVІІ в., отключили бурното развитие на икономиката и търговията, предизвикали на свой ред Първата индустриална революция, развитието на науките, земеделието и всички области на обществения живот на всички народи, то днес когато наред с безспорните постижения на науката, технологите, производството, информацията и комуникациите наблюдаваме във всички области на съвременните общества системното натрупване на кризисни явления не можем да не мислим, че за да продължи да съществува и да се развива вече в качеството на космическа цивилизация човечеството трябва радикално да промени както своите принципи на организация и управление на национално и международно ниво, така и своите институти за организация и управление на национално и световно ниво, а това значи да промени и цялата система от обществени отношения на всички нива на  системата  на цивилизацията.Това означава радикална промяна на капитализма. Но както сам капитализмът не просто е отрекъл предишните обществени форми на феодалната и робовладелската цивилизация, но като е наследил постиженията на тяхната култура и фактори на развитието в лицето на частната собственост, търговията, парите/финансите, личния и колективният интерес, амбициите за богатство, славата и успеха на отделната личност, експанзията, конкуренцията, стремежа непрекъснато да се развива и в същото време е отхвърлил робството, физическото и икономическото закрепостяване на едни лица като собственост на други лица и е гарантирал права и възможности за развитие на всички хора и всички народи, независимо от техния произход, раса, пол и вероизповедание, така и днес стои въпроса за неговото радикално реформиране. ( 4 ) ( See: Jerry Z. Muller, Capitalism and Inequality ( What the Right and the Left Get Wrong), Foreign Affairs, March/ April 2013, p. 31). Разбира се, че възходът на капитализма  не е станал изведнъж, за един ден, година, век. Но той е доминиращ факт на днешния свят. Разбира се обаче, че тези принципи и ценности на капитализма не са приети и до ден-днешен в някои страни на Близкия изток и в други страни в по-ограничена степен, в които срещаме остатъчните форми на непреодоляния феодализъм и верски фанатизъм и расизъм. Но това е и един от факторите, които показват некохерентния характер на съвременната капиталистическа цивилизация, един от факторите на напрежение между глобалните и регионалните играчи на световната геополитическа сцена, който поставя под въпрос и самият капитализъм.
Противоречията и липсата на системно хармонично единство се оказаха постоянен спътник на капитализма в неговия исторически възход. Именно тези противоречия предизвикваха конфликтите от различен характер, войните и революциите, които го тресяха по време на неговата надхвърляща четири века история. Но до първите десетилетия на ХХ век тези противоречия бяха регионални и национални. Те водеха до възхода на едни империи и държави и залеза на други империи и държави. И ако в историята на цивилизацията имаме множество проекти за глобални империи ( Александър Македонски, Рим, Франкската империя на Карл Велики, Арабския халифат, Империята на Чингисидите, Османската империя, империята на Испания и Португалия, Британската империя), то от началото на ХХ век, както обяви в речта си пред Британското кралско дружество през 1904 г. Карл Хаусхофер, започва истинската глоблализация на човешката история и цивилизация. В битката за господство над тази глобална цивилизация човечеството трябваше да преживее двете катастрофални световни войни на ХХ век.
Именно непосредствено в годините след Втората световна война при лидерството и икономическото, финансовото, политическото и военно доминиране на един от победителите в тая война - САЩ се наложиха принципите, институциите  и системата на международните отношения на новия световен ред. Технологическите и техническите постижения на човечеството в годините и след войната станаха факторите на действителното разгръщане на процесите на наднационална интеграция на финансовите, икономическите, политическите и военните системи на  очерталите се след войната две противоположни обществено-политически системи: тази на либералния капитализъм начело със САЩ  и тази на държавния тоталитарен социализъм начело със СССР. В условията на продължилата понече от четири десетилетия “Студена война” двете системи следваха различни идеологически логики на развитието на своите политически и икономически системи, при което принципите на либералния капитализъм, на свободната инициатива и предприемачество се оказаха по-креативни от принципите на социалната справедливост, сведени до колективна уравниловка под партиен надзор. И ако до средата на 70-те години на ХХ век вкарвайки всички форми на екстензивното развитие в действие държавният социализъм  поддържаше относително равновесие с либералния капитализъм, то новата технологична революция, която някои нарекоха Научно-техническа революция или Втора индустриална революция позволи на либералния капиталъзм да ускори своето развитие и решително да покаже предимствата си в негласното съревнование между двете системи.
Всъщност, с разгръщането на новата технологична информационна  революция и двете обществено-политически и икономически системи изпаднаха в криза. Стана очевидно, че старите форми на организация и управление на производството и цялата система на обществените отношения не стимулира , а ограничава използването на тези технологии и технически средства. Нещо повече, при държавният социализъм, системата даже пречеше за създаването и приложението на такива технологии и технически средства.     
Като цяло новите компютърни, информационни и комуникационни технологии и технически средства водеха, както писах още през 80-те години на ХХ век, до налагане на три водещи тендеции в развитието на човечеството: глобализация, индивидуализация и демократизация. Това означаваше, че двете противополжни обществено-политически и икономически системи трябваше да направят радикални реформи на основните принципи на организацията и управлението на системата на производството и обществените отношения. Това логически щеше да ги приближи още повече в духа на теорията на конвергенцията, чийто най-активен пропагандатор беше Джон Кенет Голбрайт. За съжаление известно е, че  предприетата от М. Горбачов “перестройка” в Съветския съюз беше завършена като “катастройка” не само на политическата и икономическата система, но  и на цялата държавна конструкция от Б. Елцин. В края на краищата рухналата система на държавния тоталитарен социализъм, която не успя да се реформира благодарение на негодността на комунистическата номенклатура, падна в обятията на победителя в “Студената война” САЩ и техните западни съюзници. Затова в случая за нашия следващ анализ е от особено значение с какви политически решения  либералният капитализъм отговори на новите възможности и налагани тенденции в системата на собствената и след това на цялата система на световната икономика. Защото ако икономиката задава условията и реалните възможности за едно или друго обществено действие, то политиката е тази, която избира варианта на това действие и предлага законовите принципи и правила на последващото поведение на икономическите субекти. Затова не случайно класиците на общата икономическа теория А. Смит, Д. Рикардо и К. Маркс . я нарекоха Политическа икономия, а не натрапеният през последните десетилетия за изучаване от студентите Икономикс.
Факт е, че в десетилетията след Втората световна война либералният капитализъм и особено държавата на всеобщото благоденствие, родена от социалната пазарна икономика, се развиваше в посoка на все по-широки колективни форми на десетки, стотици, хиляди и стотици хиляди частни и индивидуални собствености като Акционерни дружества и кооперации. Създадените няколко десетки хиляди Транснационални корпорации (ТНК) , които разполагаха с огромни финансови средства и мощни годишни БП( Бруто гпродукт), по-големи от БВП (Бруто вътрешния продукт) на отделни малки и средни държави,  бяха именно тези широки национални и международни колективни  форми на организация и управление на частната собственост на своите акционери. (5)( Вж. П. Ганчев, “В битката за бъдещето. Светът и България в глобалната епоха”, Варна, ВСУ, 2002, с. )     
Идеалното състояние на една цялостна система  е състоянието на динамично равновесие, известно в кибернетиката като “хомеостазис”. Но през седемдесетте години в резултат от откритите и внедрени нови компютърни, информационни и комуникационни технологии се създадоха предпоставки за ново динамизиране на обществените процеси и явления в развитите общества на капитализма. Това последователно доведе до Бретън Уудските споразумения през 1970 г., в резултат от което световните финанси и главно единствената дотогава световна валута долара беше пусната в свободно плаване, чийто курс се крепеше само на доверието в най-мощната световна икономика тази на САЩ. Първи държавите от ОПЕК излязоха из под този контрол и през 1973 г. увеличиха едностранно цените на нефта, предизвиквайки първата криза от такъв характер и мащаб. Но вече беше създадена теорията, която беше приложена като инструмент първо от А. Пиночет за Чилийската икономика, а с идването на власт на М. Тачър и на Р. Рейгън в 1980 година беше даден нейния старт като  панацея за привеждане в порядък на изпадналата в турбуленция световна финансова система, откъсната от реалната икономика. Тази теория, както  е добре известно на мнозина опитвали се да анализират световната икономика и финанси, е монетаристката теория на Милтън Фридмън от Чикагската школа. Отчитайки факта на неравновесие, т.е на рефлексивност, т.е. на взаимосвързаност на финансовата система и конкретно системата на кредита с останалите системи на икономиката и на обществото като цяло монетаристката теория на Милтън Фридмън предлагаше само контрол над намиращата се в обръщение парична маса. С други думи системата на финансите и специално системата на кредита се разглеждаше като напълно самостоятелна сфера-сектор. Но напълно приличните рецепти на Чикакската школа, както ги нарече световният мегаспекулант Джордж Сорос в своята монография  “Кризата на световния капитализъм”- водеха до дълбоки неравновесия.  В последна сметка тези рецепти  доведоха не до оздравяване , а до дълбока криза не  само икономиката на САЩ, но и на световната икономика.
Най-дълбокият порок на монетаризма или на неолиберализма, продукт на неоконсервативната революция на М. Тачър –Р. Рейгън,  както той влезе в световна употреба като комплекс от взаимосвързани идеологически внушения, е неговият пазарен фундаментализъм. “Световната капиталистическа система се поддържа от идеология, –писа Дж. Сорос в своята книга “Кризата на световния капитализъм”, -която се корени в идеологията на съвършенната конкуренция. Съгласно тази теория, пазарите се стремят към равновесие, а равновесното положение означава най-ефективното разпределение на ресурсите. Всякакви ограничения на свободата на конкуренцията  снижават ефективността на пазарния механизъм, затова те не следва да бъдат допускани.” Дж. Сорос сравнява пазарният фундаментализъм на неолиберализма с идеологията и  практиката на  свободния пазар (laissez faire), но справедливо подчертава, че тук този принцип  е доведен до предел, до догматична патология, както в Марксизма ролята на държавата. Но “магията на пазара”, както се изразяваше каубоят-президент Р. Рейгън, не ражда принцеси, а чудовищни деформации в националните и световните икономики. “Пазарният фундаментализъм”, както ще направи по-нататък ново сравнение Дж. Сорос със социалдарвинизма, разглежда човешкото общество едва ли не като джунгла, където побеждава и оцелява по-силния и по-хитрия.
Логиката на неолиберализма е логика на “черно-бялото” мислене. В това отношение тя напомня примитивните версии на марксизма-ленинизма, според които, ако частната собственост поражда експлоатация и кризи, то държавната собственост няма да ги поражда. Така и необилерализмът след като обяви държавата за лош собственик и управляващ  на производството абсолютизира ролята на частната собственост като най-ефективна форма на собственост и на управление. Всъщност, както показват много примери на развития капитализъм ефективността на едно производство не зависи от формата на собственост –държавна или частна, а от мегодите и формите на управление и реализация на тази собственост.
Прекият резултат от неолибералното цунами, което се пренесе над света и за две десетилетия породи  множество неравновесия и деформации в световната система на човешката цивилизация бяха фалиралите стотици, хиляди малки и средни компании, масова безработица, която в някои държави достига над 20% от работоспособното население, висока задлъжнялост на водещи държави в световната икономика, масова бедност. В самите САЩ , по предпазливи признания на официалните власти, 300 фамилии притежават богатства и доходи колко всичките 300 млн американци. В света през 2013 г. “Форбс” посочи, че вече имало 1426 мултумилиардери, но английският в. “Индепендънт”на свой ред констатира, че тези мултимилиардери имат богатства и доходи колкото 4 млрд души на планетата.   
В единство с политиката в областта на икономиката, финансите и социалното дело, върви политиката на неолиберализма в глобален мащаб като геополитика. Тук аналогът на неолиберализма е геополитическият реализъм. Най-точно принципите и духът на геополитическият реализъм показва  гуруто на американската външна политика Хенри Кисинджър, привеждайки мисълта на кардинал Ришельо, че “Държавите нямат принципи, а само интереси”. Теорията на “геополитическия реализъм” е другия “кит” на неолиберализма, наред с монетаризма –пазарния фундаментализъм, черпещ своите импулси от Теорията на социалдарвинизма.
За ефектите на политиката, следваща принципите и духа на Геополитическия  реализъм в разгара на кризата или още по-точно в “окото на кризата” посочихме в първия параграф. Но тази политика имаше своите етапи и резултати, които създадоха предпоставките за раждането след 1989 г. на ядрото, “Базата” на глобалния ислямски тероризъм в лицето на “Ал Кайда”, създадена на основата на “Бригада 055”, под ръководството на Осама бин Ладен, въоръжена и поддържава от САЩ и Саудитска Арабия в противостоенето на съветските окупационни войски в Афганистан в началото на 80-те години на ХХ в. Това беше първият стратегически ход в духа на геополитическия реализъм, в който ислямът се използва като “геополитически кинжал”. Известно е как мутира “Ал Кайда”. По същия начин стоеше въпроса и с “Хизбула” и “Хамас”, които пък бяха създадени от ЦРУ в кооперация с Мосад като противостоящи на водещата организация на палестинците за независимост през  80-те години “Ал Фатах”. Днес виждаме ролята на тези организации. Като връх на външнополитическите акции на САЩ в съответствие с принципите на Геополитическия реализъм беше войната срещу Ирак през март 2003 г. и окупацията на Афганистан от силите на НАТО под егидата на САЩ. Човечеството не е забравило медийните манипулации за притежаването на ядрено и химическо оръжие  от режима на Садам Хюсеин  и за връзките му с “Ал Кайда” и терористичния акт на 11.09. 2001 г. Когато години по-късно, след като станаха  пределно ясно лъжите на администрацията на Дж. Буш-младши,  попитаха вицепрезидента Ричард Чейни какъв е все пак проблемът на Ирак. Той отговори доволно цинично: “Проблемът на Ирак е с четири букви: “Нефт.”( 6 )(Как да не си спомним за разпространявания по Интернет бетселър на руския автор Николай Стариков   “Шерше ля Нефть! Почему наш стабилизационный фонд находится там?, Питер., 2011)Резултатът от тази война: близо 20 000 загинали американски войници и навярно над милион иракчани, които всеки ден от 30 до 130 души  загиват вече в продължение на 10 години в разкъсваната от религиозни и етнически конфликти страна.  Не е по-добра ситуацията и в Афганистан, където продължава гражданската война и цели провинции са под контрола на талибаните, обществото е далече от всякакви елементи на демокрация от западен тип, а производството на опиум от 65% преди интервенцията е достигвало до 96%. Политиката на сегашната администрация на САЩ при президентството на Барак Обама, който изтегли американските войски от Ирак и обещава да направи това и от Афганистан през тази година дава надежди за преразглеждане на принципите и духа на Геополитическия реализъм. Такива надежди дават и последните публикации на друг от водещите гуру на американската външна политика Зб. Бжежински, за които ще стане дума при следващия анализ и визиите за бъдещето на човечеството.

3. ФАКТОРИТЕ НА РАЗВИТИЕТО ДНЕС – БАЗА ОТ ИДЕИ ЗА  РЕФОРМИ        
Очертаната непълно Глобална ситуация на човечеството днес и Причините за глобалната криза на цивилизацията както и нейните опасни, заплашващи бъдещето на човечеството последствия  ни дават достатъчно основания да предложим база от идеи, които биха могли да обосноват множеството радикални реформи, които биха открили нови хоризонти на народите в тяхната битка за бъдещето.
Редица от тези идеи не са само авторово дело. Те са изказвани през последното десетилетие от множество учени както от Запада, така и и от Изтока. В годините авторът също е внасял своя принос в планетарния разум, търсещ решение на наследените и определящи все още реалното битие на народите множество тежки проблеми, продукт на други епохи с други икономически, технологически и финансови  възможности, на други политически интереси и визии, на друга роля на религиите, други ценности на морала и духовната култура. 
Тук на първо място, ще става въпрос за необходимостта от променяне ролята на центровете на националните обществени системи – държавите, както и за центровете на световната система на човешката цивилизация днес в лицето на световните организации и институти, които регулират, контролират и направляват стратегически дейността на народите в името на общото бъдеще. На второ място, ще става дума за принципите на организацията и функционирането на обществените отношения в една страна и в системата на международните отношения. На трето място, ще посочим факторите на развитието, динамиката на човешките общества.
И така, по първата група въпроси за националната държава, нейното място и роля в обществената система на една страна и за институтите и организациите на международните отношения, тяхното място, устройство и роля в управлението на делата на народите.
Не е тайна, че в единство с пропагандата на овладяните масмедии за повече свобода на пазара и повече конкуренция неолиберализмът или пазарният фундаментализъм  още от 80-те години на ХХ век поведе  атака срещу националната държава, нейното място в системата от обществени институции и нейната роля в обществото. По един или друг повод неолибералите крещяха “по-малко държава”, “държавата е зло”  и като такова зло, трябва да бъде сведена до минимум просто като представител на дадена територия. Други бяха вече субектите на икономическата  и финансова власт -ТНК  и различните тайни и явни олигархични структури,  които подхранваха множество фондове и НПО (Неправителствени организации), които се заеха с преструктурирането на гражданското общество. Особено яростен характер придоби тази атака срещу държавата в бившите социалистически страни на Източна Европа, които се оказаха благоприятен субстрат за неолибералните експерименти  и придадоха нова свежа кръв на разколебания пазарен фундаментализъм в САЩ при президентството на Бил Клинтън. Греховете на тоталитарната държава в бившите социалистически страни, включително и Русия, Украйна и т.н. бяха приписвани на държавата изобщо и затова не случайно тук наред с икономическата  и социална разруха за четвърт век изчезна усещането за държавност. Апологетите на пазарния фундаментализъм забравяха, че държавата възниква като един от главните фактори при прехода на човечеството от дивачество към цивилизация. Първите държавни образувания и до днес не просто възпроизвеждат универсалната матрица на структурната организация на Вселената на всички етапи на нейната Универсална еволюция – цялостна система с център и елементи  и в този смисъл възникват необходимо и закономерно, но и именно поемат ролята на организатор на цялото и неговите елементи, колкото и малко да е това цяло. И жизнеността на едно цялостно обществено образувание зависи наред от много други фактори главно и преди всичко от отношенията между центъра /държавата  и кръжащите около него елементи – неговите граждани организирани в различни подсистеми - сектори на дейност.
Известно е исторически през какви форми преминава държавата и кога и какви форми на държавата са осигурявали просперитата и победите на своите граждани и кога това не  е ставало. Известни са причините за гибелта на много държави, но също така са известни и причините за възхода на други държави. Това е една голяма тема. Но тя ни показва, че възниквайки на определен етап на историческото развитие на човечеството и свързвайки се “на живот и смърт”с неговата цивилизация държавата исторически е меняла своята форма.
В днешната епоха определено разглеждана като глобална, когато развитите общества се характеризират с невероятно сложно разделение на дейностите на своите граждани, организирани в различни структури онова, което може да осигури тяхното единство е именно държавата. Държавата е тази, която дава усещането за единство на системата на дадено общество и заедно с това представлява ядро, точка от глобалната мрежа на цивилизацията. Колкото и да са мощни различните нови национални и глобални субекти на финансова,  икономическа и друга дейност те не могат да заместят универсалната роля на центъра на системата на дадено общество.
Но в тази нова епоха логично е да очакваме и да изискваме промяна на ролята на държавата. Без да  подреждаме по значимост функциите на държавата в сегашната епоха, тя на първо място, трябва да издигне по-авторитетно своята роля на център, който обединява не само  подвластната си територия, но и в глобален мащаб всички свои граждани не загубили самосъзнанието за своята историческа и културна принадлежност. На второ място, държавата в глобалната епоха трябва да играе ролята на стратега, който издига целите на своите граждани в единство с целите на останалото човечество. Трето, тя трябва да гарантира суверенността на своята територия и граждани, тяхната сигурност. Четвърто, държавата трябва да бъде върховния законодател на принципите и правилата за организацията и управлението на обществените дела. Тя трябва да даде на бизнеса един Кодекс от принципи и закони, който ще позволи той свободно да се разгръща и да създава материалното богатство на обществото, като заедно с това стимулира и духовното му богатство. Това е особено важно във време, когато човечеството се люшка от една крайност на неограничавания “либерален пазар” и пълната регулация и доминация на държавата с множество разпоредби и ограничения на регистрацията и дейността на бизнеса. Пето, държавата в глобалната епоха трябва да бъде във висока степен арбитър и контрольор, съдия гарантиращ правата и свободите на своите граждани и интересите на техните организации и институции в националното и глобалното пространство. И шесто, не последно, държавата в новата епоха трябва да осигури пълната представителност на своите граждани на всичките нива на своята йеархична структура и да стимулира тяхното участие в обсъждането и решаването на проблемите на техния живот на всички нива. Такава държава в пълна степен ще бъде демократична държава, основаваща се на принципите и ценностите на участващата демокрация.( 7) (Цяла епоха в историята на Западна Европа беше белязана от ролята на държавата на всеобщото благоденствие, чиято икономическа основа беше социалното пазарно стопанство, Вж. П. Ганчев, Между две епохи (В търсене на пътищата за изход от кризата), С., 1998 г. специално студията “Политика на държавно управление на икономиката: Опитът от реформите в Германия, Франция и Велокобритания след Втората световна война”; Jerry Z. Muller, Capitalism and Inequality , Foreign Affairs , March/April, 2013, p. 32-33)
Втората група въпроси се отнасят до категоричната необходимост от повишаване ролята на международните  и световните организации и институции в регулиране и стратегическо насочване на политиката на отделните национални държави и регионални организации и институции. Защото очевиден факт е, че създадени в годините след Втората световна война тези организации и и нститути трябваше да решават определен кръг въпроси по установяване на следвоенния световен ред при други дадености и други възможности на световната общност. През последните десетилетия, когато човечеството навлезе в новата глобална епоха с новите реални възможности,  новото съотношение на силите и нарастнала роля в международните отношения  на редица държави  и възникнаха качествено нови конфликти, които трябва да бъдат разрешавани само от международната общност се очертаха слабостите на световните организации и институти. Обединявайки повече от 200 държави и бидейки най-представителната световна организация на човечеството ООН в същото време перманентно демонстрира своята слабост и спаднал авторитет. Това усещане се усилва от пренебрегването на ролята на неговите основни структурни елемента – Съвета за сигурност, Генералната Асамблея, Секретарията и редицата специализирани учреждения като Програмата за развитие на ООН, Организацията за промишленото развитие на ООН, Организацията на ОН за образованието, науката и духовната култура и т.н. от водещи световни държави като САЩ, на авторитетни държави като Израел и Иран или на такива изгои като Северна Корея.   
Вече години отделни учени и водещи политици говорят за необходимостта от разширяване състава на Съвета за сигурност като в него освен петте постоянни члена – САЩ, Русия, Великобритания, Франция и Китай се включат още и такива авторитетни държави като Япония, Германия, Индия, Бразилия и Република  Южна Африка. Необходимо е също да се променят правилата на действието на Съвета за сигурност. Освен формата на заседанията на Генералната Асамблея е крайно време да се избере един Световен Парламент под егидата на ООН, който да има контролни функции по отношение решенията на СБ и Секретарията. Крайно време е специализираните учреждения на ООН в лицето на различните му Програми за развитие да предлагат не само своите Стратегии за развитието на човечеството, както беше преди повече от четвърт век Теорията за устойчивото развитие, но те да имат също и задължителна сила при изработването на съответните национални стратегии.
Нестабилността и зависимостта на различните световни валути от състоянието на икономиките на съответните държави и съюзи като долара, йената и еврото издигат все по-настойчиво пред ООН задачата да бъде създадена една Централна Световна банка, която да емитира Нова Единна световна валута, към която да се привързват съответните валути на държавите и регионалните съюзи. Тази идея е публично достояние вече цяло десетилетие, но на пътя на  нейното реализиране се възправя националния егоизъм на САЩ и техните западни съюзници.
Реформите в световните организации и институти, за които писах преди години (8) ( Вж. П. Ганчев, Необходимость новых институтов и организации, новых принципов и ценностей для управления международной безопасности в глобальной эпохе, ж. Век глобализации, №1/2013)  по необходимост изискват  и реформи в  самата организация и управление на обществените отношения и дейности както на национално, така и на международно ниво.
Принципът на свободата, принципът на свободната инициатива и конкуренция, като един от основните принципи на капитализма, осигурил непозната за предишните форми на цивилизацията динамика трябва да остане водещ при едни радикални реформи на съществуващата обществена система. Именно принципът на свободата, на свободната инициатива и предприемчивост ляга в основата на Универсалният конкурентен ред, който трябва да се установи в обществото, за да разкрие то своите реални интелектуални  и пасионарни възможности.  
Но този водещ в историята на човечеството принцип, обосноваващ универсалният конкурентен ред трябва да се съчетае с принципа на равенството, на социалната справедливост, на хуманизма, на солидарността и съпричастността. Това означава без изначални  и съсловни привилегии на всички граждани, равенство пред закона. Неговото друго лице на този принцип е дългът. Дългът като категоричен императив, според И. Кант, в съответствие с който да постъпваш към себе си и към всяко друго човешко същество не само като към средство, но и главно като към цел, самоцел! Съвременните информационни и комуникационни технологии, съвременните технически средства и възможности на науката ни дават основание да виждаме напълно възможни реализацията на принципа на социалната справедливост и съпричастност, на участието в съвременния обществен производствен процес на всеки, който може и желае. А на онези, които не могат поради невръстна или пределна възраст или някакви увреждания също трябва да се осигурят нормални условия на свободни човешки същества. Както посочи в своята статия “Новият прагматизъм  и бъдещето на световната икономика” бившия министър на финансите на Полша Гжегош Колодко “Икономическият ръст е по-устойчив в страните със сравнително низко ниво на неравенство доходите. Освен това, балансирането на доходите в тези страни се оказа по-важно за техния икономически ръст , отколкото либерализацията на търговията или качеството на политическите институти. Това наблюдение показва особеността, която трябва да отчитаме при разработване политиката на бъдещето развитие.”
За да бъде разбрана ролята на единството на принципите на свободата  и дълга/справедливостта би следвало  главните дейности, които трябва да бъдат изведени като водещи в едно модерно  общество  да бъдат образованието и здравеопазването. Цялата информационна  и медийна среда трябва да бъде подчинена на тези две водещи дейности, от които ще се определя ефективността на производствената и всяка материална и духовна културна дейност.В условията на едно необозримо множество от дейности, основани на използването на различни технологии е необходимо да се следва опита в системата на образованието на такива страни като Финландия, Япония и т.н, в които до определена степен се овладява фундаменталното знание за света, а едва след това се тръгва към профилиране в различни специалности и професии.         

4.ГЕНЕРАЛНИ ТЕНДЕНЦИИ НА СЪВРЕМЕННОТО РАЗВИТИЕ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО
Човешката история като цяло, както и конкретно всяка национална история на всеки конкретен етап е стояла пред множество варианти за развитие, от които е избиран един, който е бивал реализиран като действителност.В този смисъл, без да познава условно наклонение, според Хегел, историята винаги е била открит многолинеен процес и е могла на всеки етап от своето разгръщане да тръгне по един или друг път. Всичко е зависяло от създадените реални условия и материални възможности и от умението на ония, които в определения исторически момент са се оказвали водачи, които е трябвало да изберат от различните пътища един. Разбира се, в условията на едно плуралистично по дейности, по степен на образованост и интелектуални и материални възможности общество, самото то намиращо се в една сложна световна система от други общества, други народи, с различна степен на образованост, с различни религиозни и други ценности е безкрайно трудно да се намери най-добрия път, който да отговори на желанията и стремежите на всички и да осигури успех за всички. Винаги ще има момент на недоволни, на несъгласни. Но въпросът  е мнозинството да подкрепя тази политика, този избор.
Но за да можем в относително висока степен да предвидим движението на човешката история през следващите 15-20 години ние трябва да се опрем на анализа на  реално съществуващи генерални или водещи тенденции през изминалите 10-15 години, които именно да станат изходна  база за предвиждане/прогнозиране. И макар, че повечето изследователи на тенденциите на развитието на човечеството през изминалите десетилетия смятат, че те са били изгубено време и ние по същество сме продължавали да стоим в ХХ век или още по-лошо сме се връщали към ХІХ век ( 9) ( See : Global Governance, Internationale Politik, Juli/August, 2011,p.60-62), вс пак тези 10-15 години потвърдиха някои от старите тенденции на движението на човешката история вече няколко десетилетия, но също така очертаха достатъчно релефно някои нови тенденции, което ни позволява да предложим една относително по -пълна картина на посоките на глобалното движение на човечеството.
  И така, какви по-главни, някои от които генерални тенденции на движението на човешката  цивилизация, представляваща некохерентна разкъсана на множество фрагменти и ареали с различен потенциал и със свой партикуларни цели система, според нас, наблюдаваме днес?
На първо място, независимо от всички несъобразности, отсъствие на нормални условия за живот на няколко милиарда човеци на планетата (питейна вода, храна, санитарни условия, работа, здравоопазване, образование и т.н.)   населението на Земята продължава да нараства с високи темпове, по силата на биологичния закон, именно в тези страни и региони. Още преди 2025 година,според данни на ООН,  населението на света ще надхвърли 8,3 милиарда човека, а към 2050 се очаква то да премине границата от 9 милиарда. Докато за Европа темповете на нарастване на населението, според данни на ООН, са 0,3 на хиляда жители, докато в същото време най-високи са темповете на нарастване в Азия и Латинска Америка (1,52%) и Африка (2,6%), където сега  е съсредоточена почти 4/5 или 80% от световното население, което през 2030 година вече ще премине границата от 90%. В същото време населението от развитите общества на Европа и Северна Америка стремително застарява и по този начин усилва демографският дисбаланс на човечеството, разпределено в зоните за нормален живот на Земята,
Второ, широко известни са данните за това, че в света понастоящем живеят около 3 млрд души с доход на ден по-малко от 2 дол., а около 1,5 млрд живеят с по-малко от долар. С други думи 48-50% от световното население е бедно, а 18-20% са свърхбедни. Това население е съсредоточено в Индия, Пакистан, Афганистан, Бангладеш, в Африка на юг от Сахара, но такива бедни има и в Европа и Латинска Америка.
В единство с тенденцията на устойчивата бедност, която нараства в света, въпреки амбициите на ООН да я съкрати след 15 години,  през последните 5 години се утвърди устойчиво и тенденцията на  нарастваща безработица. Така по данни на World of Work -2013  безработните от 204 млн. през 2008 г. са нарастнали на 208 млн за 2013 г. За Европа те са повече от 27 млн. или повече от 11% от работоспособното население. Много висока  е безработицата сред младите поколения, които европейски лидери нарекоха “загубено поколение”. В ЕС безработни сред младежите са от 23 до 28%, а само в Гърция и Испания те са 58-60%.
Тези дълбоки неравновесия в масата на населението, неговата бедност и незаетост в реалното производство освен в биологическо възпроизводство  в различните региони и заедно с това различни цивилизационни ареали  на света създават напрежение в системата на екосферата и в самата ноосфера и са заряд за тежки стълкновения. Определено чрез вълните на нарастващата  миграция на големи групи от това население към развитите пространства – Европа и Северна Америка се създават предпоставки за конфликти, а не рядко и опасности от терористичен характер. Само тези няколко устойчиви генерални тенденции показват, че човечеството отдавна е навлязло в зоната на глобалните рискове и категорично се нуждае от нова глобална и национална политика.
Трето, картината на неравновесията, в които е навлязла цивилизацията би била непълна и едностранчива, в духа на абсолютизираните социализаторски подходи към човешката история, забравящи, че човечеството се ражда на лоното на природата в потока на нейната еволюция, но съществува благодарение на природата, ако не се отчетат именно екологическите неравновесия, които с нарастваща интезивност вече няколко десетилетия напомнят все повече за себе си. Нарушеният в резултат от мощните замърсяващи атмосферата, хидросферата и литосферата емиии от СО2 и всякакви други отпадни продукти от енергетичната, индустриалната, транспортната, битовата дейност на  човечеството сложилият се в продължение на милиарди години геоекобаланс на планетата и климатичен баланс пораждат все по-катастрофални природни явления и катаклизми и засега поставят на върховни изпитания цивилизацията в различни региони на планетата като заедно с това все по-ясно поставят въпроса за нейното оцеляване през идващите десетилетия. (10 ) (  Вж. П. Ганчев, Основни идеи и принципи за Стратегия за устойчиво развитие на РБългария, С., МОСВ, 2005)В това отношение оптимизмът на автори като Бьорн Ломборг ( Bjorn Lomborg), критикивуващ тезите на авторите от “Римския клуб”,   е оптимизъм отностно времето, когато ще настъпи края на съвременната цивилизация, а не дали той ще настъпи, следвайки този ход. ( 11) ( Bjorn Lomborg, Enviromental Alarmism, Then and Now ( The Club of Rome’s Problem – and Ours), Foreign Affairs, July?August 2012) Разбира се, не липсват и продуктивни идеи за решаването на глобалните екологични проблеми като в тази задача се включат науката и големия бизнес. (12) (See Jerry Patchell and Roger Hayter, How Big Business Can Save the Clmate/ Multinational Corporations Can Succeed Where Governments Have Failed, Foreign Affairs, September/October 2013; Laurie Carrett, Biology’s Brave New World/ The Promise and Perils of the Synbio Revolution, Foreign Affairs, November/December 2013)
Четвърто, неспособността да се справят с тежките проблеми на демографския ръст, замърсяването на околната среда и главно бедността и безработицата, а също оплетени от  корупционни схеми през последните десетилетия  водят с нарастващ темп навсякъде по света в различна степен в  различните региони и цивилизационни ареали до   устойчива тенденция на снемане на доверието от политическата класа, от традиционните политически партии. Формите на либералната представителна демокрация се ползват с все по-малко доверие от населението както на развитите  общества от Западна Европа и Северна Америка, така и в “новите” демокрации в Източна Европа, а също и в развиващите се страни на Африка, Латинска Америка и Азия. Затова не случайно тук и там в развития Запад или в останалата част на Европа и света все по-често виждаме възхождането на върха на политическата власт на различни ефимерни популистки формирования, които след дискредитацията на лидера им постепенно се разсейват, за да се прелеят в нови структури. За съжаление не са редки случаите, когато във властта се окажат хора, свързани с подземния престъпен свят. Практиките от Латино-американските диктатури от 60-70-те години на ХХ век бяха “успешно” подханати от редица бивши социалистически страни от Източна Европа и развиващи се страни от Африка. (13) ( Вж. Moises Naim, Mafia States / Organized Crime Takes Office, Foreign Affairs, May/June 2012) Разочарованието в традиционните партии води също така до постепенно възраждане на национализма в различни негови измерения  и роля.(14)( Gerard Grunberg, La crise de notre systeme politique, Commentaire, № 141, Printems 2013)
Пето, без да слагаме знак на равенство между такива явления като протестите и социалните бунтове с тероризма във всичките му форми и мащаби, не можем да не констатираме, че след края на “Студената война” отначало плахо, а през последните десетилетия все по-категорично виждаме как укрепва тенденцията на съпротива срещу наложените форми на национална и глобална политика, срещу неравенствата, срещу различните форми на дискриманация и неспазване правата и свободите на човека, народите. Това са тежки и сложни проблеми, но те съществуват като устойчива генерална тендеция и не само следва да се отчитат, но и да се преодоляват причините, които ги пораждат. ( 15  ) ( Risse im Dschihad – Warum wir eine neue Strategie im Kampf gegen die globalen Terror brauchen, Internationale Politik, Januar/Februar 1/ 2011)
С риска да не посочим всички генерални глобални тенденции, от чието взаимодействие и противодействие ще се оформят вариантите на бъдещето на човечеството през следващите 15-20 години, не можем да не се съгласим с Н.С. Розов за посочените от него три “мегатенденции”. А именно: І – Уестърнизация или глобализация; ІІ – Протестна или изолационистка; и ІІІ – Многополюсно партньорство (16) ( Вж. Н.С. Розов, Образ будущего миропорядка и стратегии России, в Политическая концептология х№1/ 2012), като същевременно направим своите корекции.
И така, шесто, безспорно Глобализацията е една от генералните водещи тенденции на съвременния свят. За процесите, които оформят тази тенденция се публикуваха стотици книги и хиляди статии. Сам авторът на тези редове още през 80-те години на ХХ век посочи глобализацията като една от водещите тенденции  в развитието на човечество, наред с индивидуализацията и демократизацията. (17)( Вж. например, П. Ганчев, В битката за бъдещето. Светът и България в глобалната епоха, варна, 2002 ). Безспорен факт е също така, че водеща роля в подготовката на факторите, принципите и ценностите, които доведоха до разгръщане процесите и явленията на глобализацията на света  през ХХ век изигра Европа- Запада (18)( Вж. П. Ганчев, Д. Димитров, Бъдещето на Европа ( Предпоставки, тенденции и перспективи в развитието на Европейския съюз),  Глава Първа, “Европа – от уникална към универсална цивилизация, задаваща принципите и параметрите на съвременното развитие на световната цивилизация”, София, Рива, 2004), затова не случайно и в световната литература наред с такива понятия като “Мондиализация” върви и понятието “Уестърнизация”Разбира се, образец за наднационална интеграция на информационните, финансовите, икономическите, политическите и социалните  национални  системи ни дава Европа в уникалната форма на ЕС. .
Но признаавйки ролята на Европа за създаването на универсалните принципи и ценности, които преобразуваха в значителна степен останалия “не западен” свят през целия ХІХ  и ХХ век и задават образците на бъдещето интегрране на човечеството в единна система не можем да не отбележим, че главният държавен субект за съвременната етап на глоаблизацията са Съединените американски щати. Това се признава и от водещи американски политици, учени и идеолози от типа на Зб. Бжежински. Така в дълга статия, озаглавена “Манифест за един стабилен свят” и публикувана в New York Times Magazine на 28 март 1999 г., т.е. наскоро след началото на бомбардировките на НАТО над СРЮгославия, известният американски журналист Томас Л. Фридман, обявяващ се за социалдемократ, заявява: “Поддържането на глобализацията е основен стълб на нашите национални интереси – глобализацията е американска”. Според него за САЩ днес е важно да съдействат за установяването на “една абстрактна система на глобализацията” ( например под формата на демократизация, права на човека  и на малцинствата), тя обаче от своя страна изисква “стабилна структура на геополитическа мощ, която просто не може да бъде поддържана без активното участие на САЩ”. Разкривайки реалната геополитика на САЩ, Томас Л. Фридман признава, че “скритата ръка на пазара никога няма да може да функционира без помощта на скрития юмрук. “Макдоналс”не може да се развива без “Макодонал-Дуглас”, създателя на изтребителя-бомбардировач Ф-15. Скритият юмрук, който осигурява поддържането на световната сигурност в интерес на технологиите на Силиконовата долина, се нарича армия на САЩ, ВВС на САЩ, ВМС на САЩ, Морска пехота на САЩ.”
По-ясно и категорично не бихме могли да го кажем. Но факт е, както споменахме и в анализа на глобалната ситуация на човечеството днес, че в голяма степен именно  провежданата  в такава неадекватна форма, в интерес на САЩ  и техните западни съюзници, глобализация като наднационална информационна, финансова, икономическа, политическа и военна форма на интеграция е виновна за много от съвременните тежки проблеми на човечеството. Но без да се отново впускаме в анализа на явленията и процесите на глобализацията нека видим противостоящата й тенденция, която съвсем не е  така наречената от Н.С. Розов  протестна “мегатендеция”, представяна от политиката на държави като Иран, Сев. Корея, Куба и т.н., а вече определено очертала своите характеристики като “Регионализация”, представяна от политиката на такива държави като Русия, Китай, Бразилия, Индия и т.н.
Седмо, генерална тенденция на Регионализация, очертаваща структурата на “нов световен ред” и изграждаща системата на “нов многополюсен свят”
На този въпрос следва да отделим повече внимание, защото тук са заложени много от алтернативите на ставащото през последните десетилетия на ХХ в., което по инерция продължава да задава тон и в първото десетилетие на ХХІ в. Процесът на регионализация безспорно ще води до по-устойчиво релефно оформяне на няколко блока и до по-подвижни очертания на множество други. От това, кой от раждащите се днес пред очите ни нови регионални реални блокове, които разкъсват виртуалното единство на монополярния свят, (който старият Дж. Буш обяви в началото на 90-те години на ХХ век и в който повярва младия Дж. Буш в началото на ХХІ век), ще доминира и в какви отношения ще се намира с останалите  два или три други мощни блокове, ще се определя глобалната геополитика в идващите десетилетия или ще се разрази нов глобален военен конфликт, след който човечеството ще търси новото преструктуриране на света.           
От  процесите в различните региони на света и в цялото геопространство най-сериозно отношение днес заслужават  няколко групи, които са свързани с инициативите на глобалният лидер и в много отношения продължаващ ролята си на хегемон САЩ ( 19) ( Gerard Karsenty, Le nouveau defi americain, Commentair, Numero 136/ Hiver 2011/ 2012), инициативите на възхождащият като глобален лидер Китай, и разбира се, инициативите на другия глобален “играч” от епохата на “Студената война” – “съсредоточената в себе си” за възход Русия. Амбициите на други “играчи” засега стигат до регионални нива и в редица отношения могат да изпълняват съпътстваща или възпрепятстваща роля  в геополитиката на САЩ, Китай и Русия. Що се касае до ЕС или до Индия, Япония, Бразилия или Ю.Африка те могат да бъдат третирани като партньори или съюзници на водещите “играчи” в геополитическото пространство на планетата, от поведението на които в голяма степен ще зависи успеха на инициативите на “водещите”. Разбира се, случаят на ЕС в геопространството днес е особен и това се подкрепя от множество инициативи в глобален план, но в същото време не можем като европейци да не отбележим, че ЕС не вижда своя самостоятелна роля в голямата геополитическа “игра”, а винаги се разглежда в координатата на Атлантизма, т.е. като съюзник на САЩ. Тук за пореден път виждаме ролята на НАТО като свързваща структура. Затова не е случайно, че преди да станат членове на ЕС редица кандидати първо трябва да станат членове на НАТО. Наред с някои други инициативи с много малък потенциал засега не трябва да пренебрегваме съвсем инициативата на някои среди на Исляма, подкрепяни от Саудитска Арабия, Катар и др. за възстановяване на “Арабския халифат”. Колкото и да е далеч от своето реализиране, поради много причини, заложени в самия свят на ислямските страни, тази инициатива не следва да се игнорира, защото тя ще създaва в непредсказуеми моменти  огнища на напрежение в останалия свят  и ще пречи на едни субекти в глобалната им геополитика, а на други ще съдейства. 
Разбира се, на първо място вървят инициативити на САЩ за формирането на още по-мощен Западен съюз с Голяма Европа (ЕС) или за формално партньорство -“Голямата двойка” или скрито съперничество “Cold War.2” с Китай. Сред множеството американски анализатори не можем да не подчертаем водещата роля на Х. Кисинджър и на Зб. Бжежински в налагането на тези теми и тяхната интерпретация.  В същото време не следва да не се отчете относително по-постоянната линия в развитието на възгледите на Х. Кисинджър към СССР/Русия за партньорство с ЕС и САЩ и еволюцията на възгледите на Зб. Бжежински по отношение на СССР/Русия като  от главен враг на САЩ до евентуален партньор на ЕС и САЩ в укрепването на атлантизма и в решаването на глобалните проблеми на човечеството днес.    
Възгледите на Зб. Бжежински за един мощен Западен съюз с голяма Европа, в който САЩ ще играят водеща роля на световен лидер са изложени в редица негови статии и доклади през последните години, но в систематизиран вид са представени най-добре в неговата последна за сега книга “Strategic Vision/ America and the Crisis of Global Power, 2012 (20) ( Зб. Бжежински, Стратегическата визия/ Америка и кризата на глобалната сила, Обсидиан, 2012, с. 171-254)
Съгласявайки се с мнението на множеството американски, европейски, руски и китайски анализатори за неотстъпното залязване на САЩ като глобален лидер на света през последното столетие, но не споделяйки възгледа за нов едноличен лидер на света в лицета на възхождащия Китай  Зб. Бжежински чертае стратегията на САЩ, която ще им осигури споделеното лидерство с Китай и други сили в тесния съюз с Голяма Европа. На тази визия е посветена последната четвърта част на книгата ”Отвъд 2025 г.: нов Геополитически баланс”. Самата визия е акцентирала върху три основни момента, а именно сътрудничество на ЕС с две от прилежащите му държави-пространства Русия и Турция, един “по-голям  и по-жизнеспособен Запад” и един “Стабилен  и основана на сътрудничество нов Изток”, т.е. Китай.
 Без да анализира проблемите на ЕС, пред които той  е изправен през последните години като следствие от глобалната финансова-икономическа криза, тежката бюрокрация и високата корупция оценявана на 300 млрд евро от самите инситутции на ЕС Зб. Бжежински вижда бъдещето на този съюз в рамките на Голяма Европа, която задължително включва Турция и Русия или в най-лошия случай партньорство с Русия. Всъщност “грижата” на Зб. Бжежински за бъдещето на ЕС е грижа за самите САЩ, които само в съюз с този уникален Съюз могат да запазят своите лидерски позиции в света. Историческото изискване Турция и Русия да станат част от “Голяма Европа” се диктува, според автора, не само от непосредственото пространство в Евразия, което заемат тези две големи страни,  от неясните критерии за географското разделение между Европа и Азия, но и което той показва на десетки страници - “европейскостта” на техните истории, култури, икономики и политики. Този анализ в голяма степен е точен и достатъчно убедителен. Вярна е и преценката, че Турция в по-голяма степен е “готова” да се включи в “Голяма Европа”. Зб. Бжежински смята, че чрез Турция ЕС не само ще проникне в Близкия Изток и ще “разсече” пространствата на арабския ислям, но и без да казва това, ще осигури пространствен коридор за връзка с друг от стратегическите партньори на САЩ в Близкия изток – Израел.
Книгата на Зб. Бжениски бе публикувана през 2012 г., което означава, че тя е била готова до началото на  годината. Но от всичките плюсове, които според Зб. Бжежински ще произтичат за ЕС от включваенто на Турция, той не е отчел два много съществени минуси. Първият, Турция е ислямска държава и независимо от политиката на мултикултурализма на институциите на ЕС той е създаден  и остава християнска цивилизация. И вторият, в Турция управлява една ислямистка политическа формация в лицето на партията на Реджеп Тайп Ердоган “ Партията на справедливостта и развитието”, която благодарение на високите темпове на икономическо развитие, което вече нарежда Турция на 17 място в света дава самочувствието на своите лидери да играят самостоятелна макар и регионална геополитическа роля сред арабо-ислямския свят. Не само се събуждат идеите на неосманизма, но и амбициите за някакъв Тюркски съюз, основан на принципите и ценностите на исляма, не са само мечтания. Това лидерите на ЕС, които колкото  и да са привърженици на Атлантизма и в някои случаи зависими от САЩ не само виждат, но не могат и да не отчитат.   
В значително по-висока степен от Зб. Бжежински са реално отчетени  възможностите или по-точно невъзможностите Русия в близките десетилетия да стане член на “Голяма Европа” в рамките на един свързан със САЩ ЕС. Констатирайки авторитаризма на управлението на Вл. Путин, месианските нагласи на руската политика, доминиращия експортен характер на руската икономика и като следствие на това социалната слабост на Русия Зб. Бжежински критикува различните проекти за възраждане на мощта на Русия. Тук са както евентуален “Славянски съюз”, ползващ се със слаба подкрепа от населението на Русия и близките й бивши съюзни републики, така и проекта за Евразийски съюз за икономическо сътрудничество. Този проект се основава не само на идеи на руските евразийци от ХХ век (21)( Вж. П. Ганчев, Нужен ли ЕврАзС  и как он возможен?, в Геополитика, Философия, Бъдеще, София, 2011; П. Ганчев, Завет великих “евразийцев” и будущее народов Евразии?, в Сб. “ІХ Евразийский научный форум:”Наследие Л.Н. Гумилева и современная евразийская интеграция”, Астана, 2012 г., с. 441-450 ) , но и на практически политически решения за създаването на няколко инситутции и организации между Русия, Белорус, Казахстан и Армения. В различна степен готовност да се присъединят към този съюз са изявили и политическите ръководства на редица други бивши съветски републики. Проектът  е отворен, но той е вече пуснат в движение и в това отношение скептицизмът на Бжежински относно възможнвостите на Русия отново да се възправи като велика глобална сила не  е съвсем оправдан. И като имаме предвид не само ресурсите на Русия и Казахстан, но и амбициите на ръководствата на тези страни за модернизация на икономиките не можем да не очакваме, че през идващите 10-15 години ЕврАзС ще укрепва и ще бъде един от реалните глобални “играчи” в света...
В едно от своите многобройни интервюта само преди година Зб. Бжежински казва, в отговор на въпрос какво мисли за Русия, Индия и Китай като членове на т.нар. БРИКС, че Русия продължава да мечтае за миналата си слава, Индия завижда на Китай заради неговите темпове на растеж  и само Китай прави истинска политика на стабилно развитие, което не е заплашено от кризи. Това мнение е най-кратката оценка, която прави Зб. Бжежински за мястото и ролята на Китай днес и в настъпващите десетилетия. Като цяло то  е споделено в “Стратегическата визия/ Америка и кризата на глобалната сила”в последния параграф - “Стабилен и основан на сътрудничество нов Изток”.
Анализът на “новия Изток” е посветен главно на отношенията между Китай и Индия и останалите “стари” приятели на САЩ – Япония, Ю. Корея и Тайван. Зб. Бжежински се страхува, че възходът на Изтока днес в много отношения повтаря картината на възхода на Запада, конкретно на Западна Европа в началото на ХХ в. Той смята, че в редица отношения именно съперничеството между Германия от една страна и Франция и Англия от друга е довело до катаклизмите на І-та  и ІІ –та световни войни и ролята на Русия в тези конфликти. Тук той отново търси баланса в поведението на САЩ, който да не доведе до засилване на Индия или на Китай, като и в двата случая поставя въпроса как би постъпила Русия и при  каква ситуация  би спечелила от това съперничество.
Като цяло анализът в тази последна глава от книгата “Стратегическата визия/...” е изведен в статия в 1 брой на “Форин аферс” за 2012 г. под симптоматичното заглавие “ Балансиране с Изтока, Опиране на Запада / Великата стратегия на САЩ в епохата на прехода”(22) ( Zbigniew Brzezinski, Balancing the East, Upgrading the West, Foreign Affairs, Vol. 1 , January/February, 2012)
Близка по дух, но с още по-конкретно насочен анализ на отношенията на САЩ с Китай е статията на Х.Кисинджър във втория брой на “Форин Аферс”   за 2012 г. (23) ( Henry A. Kissinger, The Future of U.S.-Chinese Relations /Conflict Is a Choice, Not a Necessity, Foreign Affairs, Vol. 2, March/April 2012). Като прави преглед на предшестващите новия етап в отношенията между САЩ и Китай идеологически подходи  Х. Кисинджър подчертава необходимостта от промяна в представянето на публичния образ на Китай в американските медии. Той посочва, че за разлика от политиката на  Съветския съюз в годините на Студената война днес Китай провежда  съвършено друга политика на сътрудничество, а не на конфронтация. Х. Кисинджър подчертава не само бурното икономическо развитие на Китай, но и променените му стратегии, насочени не само към търговска експанзия навън, но и към повишаване на благоденствието на населението и изграждане на “хармонично общество”, в което да се съчетаят конфуцианските традиции и модерността. За него е от особена важност, че Китай не се стреми към свърхвъоръжаване по подобие на Съветския съюз в предишната епоха, а като се съобразява с реалното си място в света по показатели на човек се стреми да реши собствените си проблеми. На Китай, според  Х. Кисинджър е пределно ясно, че той се намира не само в пръстен от държави-съюзници на САЩ, но и от държави, които се отнасят с недоверие към всеки негов външно-политически ход  и затова за него  е също от интерес да бъде в партньорски отношения със САЩ, най-мощната сила на Азиатско-тихоокеанския регион. Разбира се, Х. Кисинджър си дава сметка за рисковете от евентуална промяна на политиката на Китай в международните отношения под влияние на националистическата реторика   и самочувствие от възхода, но смята, че още дълги години САЩ ще продължат да доминират и контролират този регион на света.   
Ако САЩ, в лицето на своите водещи представители на геополитическия реализъм, вижда съхраняването на своето лидерство само в тесния съюз с “Голяма Европа” – разширеният до възможни предели на Изток ЕС, то другият глобален “играч”- Китай следва своя стратегия, която отчита както древната му история, култура и традиции, така и реалностите на съвременния свят.  Само за три десетилетия от началото на своите исторически реформи през декември 1978 г. от третостепенна държава от “Третия свят” още през първото десетилетие на ХХІ в. Китай се утвърди като втора икономика в света и опора на световната капиталистическа система. Темповете на Китай до началото на световната финансова-икономическа криза (2008г.) от 11-12% ръст годишно на БВП, а в годините на кризата 2008-2013 гг. от повече от 8% ръст поразяват. Само посочването на няколко факта е достатъчно, за да се види мощта на тази икономика-превърнала се в “световна работилница”. През 2006 г., когато аз публикувах “Возрождающийся гигант (Цивилизация и философия древнего и современного Китая), Минск, Китай имаше 1 300 млрд долара годишен БВП и 600 млрд долара валутен резерв. През 2011 г. БВП беше вече надхвърлил 10 000 млрд долара, а  валутния резерв беше почти 3000 млрд долара. Годишното салдо в търговията със САЩ надхвърли 200 млрд долара. От 6 икономика в света само за 5 години Китай се издигна на второ място, изпреварвайки Япония, Германия ,Франция и т.н. Лидерството на Китай в древния свят до началото на ХV век и новото негово възраждане ми даде основание уверено да представя неговия възход в голямата си монография на руски, български  и английски “Възраждащият се гигант (Цивилизация и философия на древния и съвременния Китай). ( 24) ( P. Ganchev, The Rising Giant ( Civilization and Philosophy of Ancient and Modern China), Faber 2012). В последната глава на тази монография аз предвиждах уверения ход на Китай в идващите десетилетия  и безспорно лидерство в света по общ обем на продукцията и показатели на икономиката към 2025- 2030 г. Разбира се, Китай няма да има показателите на потребление, които имат развитите държави от Европа и Северна Америка, но той ще продължава да следва своите дълги стратегии “навътре” в своето пространство на запад, за да реализира  “общество на всеобщото благоденствие” и към средата на века ще има впечатляващи показатели и в това отношение. Възниква обаче въпроса необходимо ли е всички държави да постигнат показателите за потребление на глава от населението, които имат САЩ? Не веднъж световни учени предупреждаваха, че за да стигне такива показатели на човечеството ще бъдат необходими още няколко планети като Земята с техните ресурси. Не е ли крайно време икономистите и политиците да търсят други показатели за благополучие, а не количеството потребявани и разхищавани продукти и ресурси? В някои отношения Китай показва, че с по-малко средства, например в системата на образованието, постига много по-висока от много богати държави ефективност.
Несъмнено, опирайки се на своите древни традиции и няколкохилядолетен исторически опит в управлението на държавата и външната си политика, Китай през идващите десетилетия ще усвоява културите на другите цивилизации и чрез тях ще донася своята култура като достояние на другите народи. Във външнополитически план без да прибягва до каквата и да е груба военна експанзия, а чрез политиката на “меката сила” ще променя своето обкръжение и ще следва своя стратегия на проникване в Западния свят – Европа и Северна Америка. Модерното възстановяване на “Големия копринен път” вече е в ход. Присъствието му в Африка и Латинска Америка вече също се чувства. В този поход “навън” в геопространството  Китай ще си партнира с редица държави като Русия, Бразилия, Южна Африка и т.н., но няма да се обвързва в тесни договори  и задлжения. Разбира се, възхода на Китай няма да бъде безпроблемен  и гладък. Въпреки новата стратегия към решаване на екологичните проблеми Китай ще има проблеми с интензивното  замърсяване на околната среда. Жестоката експлоатация на огромни маси население при много ниско заплащане вероятно неведнъж ще предизвиква социални вълнения и сътресения, без те да придобият мащабите на вълненияата на Тянан мън през 1989.. (25)( Вж. Минцзи Ли, Китай и будущее мировой капиталистической экономики, в www.socialistproject, 2012) Може също така да се очакват нови вълнения в Западен Тибет, инспирирани отвън, а също терористични атаки от базираните в Сицзян екстремистки ислямистки групи  уйгури. Съперниците на Китай няма да наблюдават само с възторг неговия възход и пример за много други народи, захвърлени в периферията на цивилизацията. Националният егоизъм на отделни народи и социалният егоизъм на господстващите над отделни общества и света групи и структури ще продължава да бъде спътник на човечеството още дълги десетилетия. ..
Ако за Китай през последните няколко години в световната литература, посветена на икономиката и геополитиката, доминират възторзите и страха от “танцуващия дракон” и предположенията за неговите следващи ходове като глобален “играч”, то за Русия  оценките в тези части на света, където доминират медиите под властта на неолибералните идеолози, в повечето случаи са негативни и сдържани относно нейната роля в глобалната икономика и геополитика, независимо от това, че беше включена към групата на най-мощните във финансово отношение държави Г-8. Причините за такова сдържано и хладно отношение са преди всичко две: първата, неизживяните страхове и комплекси от ролята на СССР в годините на Студената война, подкрепяни от едностранчиво представяната  роля на Русия в Европейската и световната история в предишните епохи; и втората, противоречивият път на Русия след края на Студената война и опитите й, след катастрофата от епохата на Б. Елцин, да се възроди в епохата на В. Путин. И при това, веднага трябва да подчертаем, да се възроди, не нареждайки се в опашката на Запада като послушен ученик, а отново обявявайки се за свой път, свое място и роля в световната история. Това в голяма степен е една от главните причини за протестите на т.нар. “западници” в самата Русия, които перманентно избухват след избирането на В.Путин за втори мандат като президент и за критиките на западните анализатори към самата Русия. Но наред с елементарните “черно-бели” образи на Русия в западния печат се срещат и сериозни опити да се разбере тайната на възхода на днешна Русия, особено на фона на неудачните външнополитически ходове на американската администрация през последните десетина години.
В това отношение са показателни две статии в западния печат през последните две години. Първата във френското  списание Commentaire  от Marie Mendras в зимния брой  на 2011/2012 г. и втората в немското Welt Trends  също в зимния брой на 2012 от Dieter Segert. Мари Мендра търси опорите в предишната история на СССР, които служат на сегашното управление на Русия да възражда митовете за възраждащата се велика сила/държава. Въпреки негативните си оценки на тези периоди и личности в предишната история на Русия авторката признава, че след хаоса на десетилетието под управлението на Б. Елцин В. Путин  е съумял да върне самочувствието на руския политически елит с доктрината на националната идентичност и опасността да се следват други образци и умело балансира между Запада и Изтока. Мари Мендра признава също така ,че В. Путин  е успял да убеди Европа и САЩ във връзките на чеченските бунтовници с “Ал Кайда”, което му помага да стабилизира ситуацията на Кавказ. И не на последно място тя отчита способността на В. Путин да се откъсне от своето минало на човек от тайните служби на СССР в човек, който демонстрира уважение към принципите и правилата на демокрацията. ( 26) (Marie Mendras, Vingt ans après. La Russie et la quete de puissance, Commentair, Numero 136/ Hiver 2011/2012, p. 891-899). Случайно или не, от тук започва собствения анализ на тайната на успеха на Русия при В. Путин от Дитер Сегерт. Опирайки се на анализите на Хуан Линц на режима на Франко в Испания Д. Сегерт стига до интересната формула, че авторитарният режим на В. Путин, опрян на доминиращата в политическата система на Русия партия “Единна Русия” “все още не е демократически”, но “вече не е повече тоталитарен”. С други думи, както това правят  и мнозина руски анализатори, критично настроени към режима на властта при Вл. Путин това е един “хибрид” от авторитарни и демократични елементи, който добре се възприема от по-голямата част от населението, получило дълбоки комплекси от политическото управление на предишните епохи. (27) ( Dieter Segert, Putins Russland als Erfolgsstory/ Eine Lektion ueber autoritaere Regime, Welt Trends, N 82, Januar/Februar 2012, S. 47-51)
Темата на това изследване не е политиката на една или друга велика държава, което е един огромен въпрос в наши дни, а дали тази политика стимулира икономиката на дадената държава и в единство с провежданата от нея геополитика стимулира развитието на световната икономика и решаването на проблемите на човечеството или обратно задържа това развитие. Със своята политика на ресурсно осигуряване на икономиката на ЕС , а през последните години и тази на Китай Русия стимулира развитието на световната икономика  и в известна степен решава и своите социални проблеми. Известно е, че производството на зърнени храни и строителството на нови домове за населението през последните години надхвърли чувствително производството  и строителството от целокупния Съветски съюз.  Макар и в първата десетица на света по обем на БВП и по валутни резерви Русия изостава значително от развитите общества по показатели на глава от населението.
В този симисъл независимо от огромното си пространство , чието възприятие и необходимостта от контролирането му е формирало трайно в съзнанието на руския човек идеята за силната държава, а също независимо от огромните си ресурси Русия не може да мери сили нито със САЩ, нито с ЕС, нито пък с Китай  и да бъде равностоен патрньор и конкурент. На Русия са й нужни съюзници, с които тя да създаде единен икономически, а в перспекива и политически блок. И затова не случайно ръководещият днес Русия политически елит воден от В. Путин в отговор на тази вопиюща потребност тръгва към реализацията на проекта ЕврАзС (Евразийски съюз) отначало само като икономически съюз, а впоследствие и като политически. При това в началния състав на ЕврАзС наред с Русия са включени две от бившите съветски републики, които са сред най-динамично развиващите се – Казахстан и Беларус. Присъединяването на Армения, а в бъдеще  и на Киргизстан потвърждава осъзнаването на необходимостта от такъв съюз не само за Русия, но и за голямата част от бившите й съюзници в състава на СССР. Този проект, за който стана дума и по-горе е реалистичен и той в много отношения ще тушира някои междуетнически и междуконфесионални напрежения в мултиетническото и мултикултурно росийско  общество и заедно с това ще впрегне в единна посока енергията на множеството националистически формирования. (28) ( А.М. Верховский, Э. А. Паин, Цивилизационный национализъм/ Российская версия “особого пути”, Политическая концептология, №4/ 2013, www.politconcept.sfedu.ru )  Има ли Русия основания да избира пътя на Евразийския съюз, чиято първа идея беше издигната в България 21 септември 1921 г. от офицерите на прогонената от Русия “Бяла гвардия”  княз Н.С. Трубецкой, граф П.Н. Савицкий, Г. В. Флеровский и П.П. Сувчинский  в сборника “Исход к Востоку” ( София, 1921 ) и Манифеста за “Съюз Евразия”, развита впоследствие от великия син на Анна Ахматова и Н. Гумильов Л.Н. Гумильов? Цялото историческо, политическо, икономическо, религиозно, духовно-културно  и ментално развитие на народите от това пространство , обединени след ХVІІ от Русия е в подкрепа на правилността на този избор. Организираното върху основата на нови принципи на суверенност  и равенство на всички народи и държави пространството на Евразия ще бъде един от факторите, които ще повишават стабилността на света  и способността му да се справя с предизвикателствата, пред които се изправя човечеството през последните десетилетия.
Освен за Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), която включва самата Русия, Китай, Казахстан, Киргизстан и  Таджикистан Русия трябва да бъде поздравена  и за ролята й в създаването на новата мощна световна икономическа структура БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка).Мненията на световните анализатори се разполагат от една крайност до друга крайност. Едни приветстват с възторг формирането на такава мощна структура от засега “второстепенни играчи” в системата на световната икономика като й обещават велика роля, други са определено скептични за такова единство на пет, разположени в различни цивилизационни ареали държави и самите претендиращи да представляват ядра на различни цивилизации.
В статия със симптоматично заглавие “Broken BRICs/ Why the Rest Stopped Rising” (“Пробивът на БРИКС/ Кой ще спре възхода”) Ruchir Sharma анализира възхода на страните, които образуват формалната структура на БРИКС, както и цяла друга група страни като Турция, Мексико и др., които са днес в подем. Той категорично се противопоставя на мита за конвергенция между развитите и развиващите се страни и посочва, че “спасението” на последните е в собствените им ръце. За него впечатляващ  е успехът на Япония през 80-те години на ХХ в. и на последвалите ги “Азиатски тигри” – Ю. Корея, Тайван, Хонконг, Сингапур, Тайланд, Малайзия и т.н., който той обяснява с особения геополитически момент и намирането на собствена ниша в системата на световната икономика. Затова той смята, че независимо, че през последните години страните от БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Ю. Африка)  показват спад в показателите на икономическия си растеж именно поради факта на особеното си място и роля в системата на световната икономика, те ще продължат да задават тон в новото преструктуриране на света. ( 29) ( Ruchir Sharma, Broken BRICs/Why the Rest Stopped Rising, Foreign Affairs, November/December 2012)       
Въпреки сравнително с развитите страни от Г-7 страните от БРИКС продължават да се развиват с по-високи темпове и са съкратили разликата от 2001 г. от 48% срещу 18% на 38% срещу 27% от световната икономика те имат своите проблеми, които задържат тяхното стабилно развитие. Така, според редица изследователи,  главните проблеми на Русия са корупцията, износа на капитал, престъпността, слабата достъпност до финансиране  и т.н.; за Бразилия те са: данъчното регулиране, високите данъци, слаборазвитата инфраструктура и т.н.; за Индия те са: слаборазвитата инфраструктура, корупцията, бързо растящото население  и т.н.; за Китай те са: затруднения достъп до финансиране, корупцията, инфлацията и т.н. За всичките тези страни са характерни ниските показатели на БВП на глава от населението, по които те не попадат в списъка на първите тридесет държави в света.
Така или иначе, вкарвайки нови маси от голямото си население в системата на активната икономическа дейност и взаимодействайки със своите различни по номенклатура производства страните от БРИКС променят чувствително глобалната структура на световната икономика и закономерно я водят към нов ред.
Вероятно на внимателните читатели, свикнали с традициионните схеми при изследване на подобен кръг въпроси,  ще направи впечатление отсъствието на конкретен анализ на мястото и ролята на икономиката и политиката на ЕС в геопространството, но тъй като това съм направил в друг материал (30) ( Вж. П. Ганчев, Европейският съюз: ситуацията днес – проблеми ,тенденции и прогнози, сп. Международни отношения , кн. 4/ 2013 ) аз ще ги насоча към него. Те също така обаче трябва да имат предвид и позицията ми, че в глобалната система на икономиката и политиката на Земята ЕС не играе самостоятелна роля на глобален “играч”, а по-скоро на партньор и близък съюзник на САЩ. Разбира се, това не означава, че при анализа от комплекса от въпроси и при очертаване на сценариите на бъдещето за следващите 15 години  ролята и мястото на ЕС в глобалната геоикономическа и геополитическа система няма да бъде отчетен. Напротив, това място и роля са твърде важни за човечеството...
Осмо, не трябва да забравяме, че макар  и не така постоянно афиширана в медите и в решенията на световните лидери на различни “Срещи на върха” в съвременната човешка история, като осъзнат от някои и инстинктивен отговор от други,  действа една глобална тенденция, която най-общо някои изследователи наричат “тенденция на глобално сътрудничество”. Тук можем да включим и разнородните и без единна идеология антиглобалистки движения в различни региони на планетата, различните екологически движения и организации, хуманитарни структури на лекари, журналисти, доброволци да помагат при бедствия в различни точки на света, хилядите неправителствени структури за права на човека, малцинствата, жените и т.н., и т.н. Тази тенденция няма единен държавен или граждански  субект, но тя пронизва “порите” на съвременните общества и все по-упорито задава дневния ред в някои общества и региони. Пред факта на доминиращите предизвикателства и опасности от военни и природни катаклизми тези сили се мобилизират и обединяват и тогава техния глас започва да звучи по-убедително. С нарастването на кризисните явления в човечеството през идващите години може да се очаква нарастване на ролята на тази глобална генерална тенденция...  

5. ТРИ СЦЕНАРИЯ ЗА СЛЕДВАЩИТЕ 15  ГОДИНИ
Съвременната история на човечеството, следавйки принципа на ускорението, заложен в цялата Универсална еволюция и в самата История на човечеството, е много динамична и при многолинейността, многовариатността и откритостта на историческото развитие е много трудно и рисковано да се правят дългосрочни предвиждания и прогнози. Но ако такива все пак се предлагат те са бедни откъм конкретно съдържание и граничат по-скоро с образите на научната фантастика. Затова тук се ориентираме към 15 годишен период, в който могат да се включат три кратки технологични цикъла, но не и дълъг цикъл с радикална смяна на технологиите в производството, което води и до дълбоки размествания в системата на световната геоикономика и геополитика.
Определено смятам, че от съществуващите генерални тенденции, които очертават една динамична картина на човечеството, в която действат  с различна интензивност и с различна мощ открити и прикрити фактори, движени от различни интереси и мотиви можем да направим извода за два сценария, които съдържат почти равни като вероятност  от по 35-40% предпоставки за реализация  и един трети сценарий с 25-30% вероятност да се реализира. 
Преди да предложа своя анализ на първия сценарий бих искал да подкрепя като цяло  прогнозите на Pascal Lamy, Lecons sur les perspectives mondiales  за някои показатели в глобален план. Според Паскал Лами през 2030 година като нов лидер на света Китай ще има 24 трилиона долара годишен БВП, САЩ ще достигнат 17 трилиона долара БВП, което е на нивото на сегашния им държавен дълг, ЕС ще разполага с 14  трилиона и Индия с 10 трилиона долара. Населението на света ще достигне 8,3-8,5 млрд души, от които само Африка, която има сега около 1 млрд ще бъде над 1,5 млрд. Именно населението на Африка ще бъде най-младо със средна възраст 18 години, това на Югоизточна Азия ще има средна възраст 25 години, а населението на Китай ще бъде със средна възраст от 34 години. На този фон населението на ЕС и на САЩ ще надвишава 50  и повече години средна възраст. В света ще живеят около 30% от населението в градове, но все още 70% ще живеят в селата. (31) ( Pascal Lamy, Lecon sur les perspectives mondiales, Commentaire, N 141, Printemps 2013, p. 8-9)  Като предлага тези прогнози и констатира намаляване на относителния дял на “средната класа” в развитите общества на Америка и Европа за съжаление  Паскал Лами  нито показва причините, които доведоха човечеството до съвременната глобална финансово-икономическа и социална криза, нито пък дава аргументи в полза на единия или другия подход в световната икономика днес – либералния пазар на капитализма или държавното регулиране на пазара.
И така, приемайки крайните показатели на световната икономика и демографското  състояние на човечеството за предстоящия 15 годишен период в развитието на Първия сценарий имаме всички основания да предвидим, че Глобалната финансо-икономическа, социална, духовно-културна криза, която е и криза на политическите държавни  и наддържавни международни и световни институции ще продължи още десетилетие и повече.
Аргументите за това твърдение се извеждат от комплексния анализ на състоянието на американската икономика през последните пет години, които независимо от слабото оживление съвсем не са показател, че кризата е преодоляна и започва нов цикъл на подем. На първо място, дамоклевият меч на 17-те трилиона държавен дълг, който виси над САЩ на все по-тънък конец не е отстранен, а временно е задържан от нова емисия на Системата на Федералния резерв. Този дълг е по-страшен за световната икономика, от например този на Гърция или Испания,  защото икономиката на САЩ е нейната главна лаборатория на иновации и главен потребител. Съкръщаването на обема на емисиите  с 75 млрд на месец  в рамките на програмата QE-3 от СФР не обещава в скоро време да се отстрани опасността от дефолт. Песимизмът за  несигурното бъдеще на Американската икономика се поддържа от високите за САЩ нива на безработица  - 7%,  все по-дългите цикли на приблизително възвръщане на работните места и като следствие  намаляване на заплащането на работниците. Като цяло мнението на сериозните анализатори на световната икономика е, че американската икономика показва всички признаци на остарялост и опитите за реиндустрализация засега остават само реторика на президентската администрация. Разбира се, както е широко известно частната СФР може да продължи да печата долари със същата скорост както и досега ( в същност при около 70 трилиона долара световен бруто продукт –СБП сега в света се намират в свободно  обръщение повече от 4 квадрилиона долара), но в края на краищата, ако в световната икономическа система един губи, то друг печели, а това логически води до промяна на структурата на тази система.
Подобна, ако даже и не по-сериозна е ситуацията с Япония и нейния държавен дълг, който миналата година надхвърли 10,5 трилиона долара. Независимо от новите емисии дългът на Япония по мнението на анализаторите вече надмина 200% БВП на “страната на изгряващото слънце”. Миналата година световни информационни агенции излязоха с коментар “Япония вече е мъртва, но засега не знае за това?”Ситуацията рязко се влоши след земетресението от 2011 година, когато излезе от строя АЕЦ Фукушима  и бяха спрени другите АЕЦ. Това усили вноса на въглеводороди (нефт, газ, въглища) и нови разходи за импорт. Нарастването на данъците не обещава отменяне и тук на висящата опасност от дефолт. Упадъкът на японската икономика и изместването й от второто място в света от стремително възхождащият Китай се вижда и в разстановката на ТНК, където такива гиганти като Sony  и Panasonic отстъпват място на Apple, Samsung, Lenovo  и др. ТНК.
Докато САЩ обявява за слабо оживление и всъщност подготвя нов финансов балон, то ЕС реагира съвсем сдържано, защото тук освен приличния ръст през последните две години от около 1,5-2% на БВП на Германия и Скандинавските страни безработицата в целия ЕС надхвърля 11-12% от работоспособното население. Освен това в резултат от тежката дългова криза ситуацията с Италия, Истания и Гърция продължава да е много тежка. По данни на ЦРУ в началото на 2014 г. целокупно ЕС е затънал в дългове, които превишат БВП на Съюза – 108%.Засега публично няма вдигната тревога, но не по-малка е и задлъжнялостта на Франция, а това вече е сериозно. Дългът на втората европейска сила –Франция надхвърля 2000 млрд евро, което прави по 30 000 евро от всеки французин. Френските банки отказват нови кредити страхувайки се от невъзможността те да бъдат изплатени. Особено тежка е ситуацията във френската автомобилна индустрия, както преди няколко години беше в САЩ. За съжаление дошлият с толкова очаквания президент на Франция социалистът Франсоа Оланд се оказа едно голямо разочарование. Той предпочита да “спасява” Мали или да организира избори в ЦАР ({Централно Африканската република), или още по-удивително да се нареди евентуално със САЩ при една провокирана  агресия  срещу Сирия.
Негодността на политическите институции да решат реалните проблеми на народите и зависимостта им от различните олигархични кръгове и монополистични корпорации ще събуждат все по-силно леви и националистически протестни групи и популистки формации и  движения, които допълнително ще създават напрежение в света и ще водят до бърза смяна на политически режими...
Навярно по-основателното запознаване със ситуацията в Европа и света даде основания есента на 2013 г. на германския канцлер Ангела Меркел и на бившия глава на Еврогрупата  и бивш премиер на Люксембург Жан Клод Юнкер да заявят, че ситуацията удивително напомня ситуацията в навечерието на І-та световна война. Дали няма да се окажат прави двамата видни политици на Европа?   
Без да продължаваме анализа на критическата ситуация в другите региони на света и да повтаряме широко известните оценки на редица сериозни анализатори на съвременната геоикономика и геополитика можем с висока степен на вероятност да твърдим, че човечеството ще продължи да чувства ударите на глобалната  криза, която тук или там временно ще затихва и ще поражда плахи надежди за възстановяване, но като цяло ще определя цялостното състояние на системата на човешката цивилизация. Плахи и непоследователни ще бъдат опитите на отделни правителства да се откопчат от мъртвата хватка на неолибералните подходи във функционирането на икономиката, финансите, политиката и цялата обществена система. ( 32) (Вж. Павел Быков, Кризису быть, ждем / Основные тенденции развития главных экономик мира свидетельствуют, что новый этап глобального экономического кризиса неизбежен , ж. Экперт/Специальный выпуск, №3/2014).Наред със собствено социални, икономически, финансови и други удари човечеството ще преживява все по-силни природни катаклизми, които ще го отслабват и хвърлят в хаос. Натрапчиво се налага заглавието на една статия на Ян Бреме през 2012 г. във Foreign Affairs – “ Welcome to the New World Disorder”!?
По такъв начин разгръщайки логически изводите от анализа на някои показатели на световната икономика и напрежението и възможната динамика на глобалната геополитика не само в този параграф, но и  от всичко казано по-горе не можем да не преминем към изложение на предвиждането за втория сценарий за следващите 15 години.
И така, според втория сценарий  през следващите 15 години човечеството може да преживее страшен катаклизъм, който най-вероятно ще се прояви не просто като природно бедствие, макар че ще бъдат предизвикани множество такива явления, но главно и преди всичко като една непрекъсната серия от по-големи или по-малки взаимосвързани  регионални и локални войни с употреба и на средства за масово унищожение.
Както и всяко друго явление войните могат да бъдат предсказвани върху базата на анализа на множество факти  и тенденции  в един предшестващ период с дълбочина от 20 до 40-50 години. Войните, разбира се, са  крайна форма на разрешение на  политическите/геополитическите и геоикономическите противречия и като продължение на политиката, по думите на Клаузевиц, с други средства. Всичко зависи от силите, които не виждат други решения на ситуациите на кризи/противоречия, в които са изпаднали. Умението да види комплекса от системни причини,  взаимодействащи диалектически, позволи на Фр. Енгелс няколко години след Франко-Пруската война от 1870 г. да предвиди за един период от повече от 30 години избухването и характера на Първата световна война. “...За Прусия, Германия, не е възможна днес друга война освен световна война и то световна война с невиждани досега размери и сила. От осем до десет милиона войници ще се душат един друг и при това така ще изпоядят цяла Европа до голо, както никога не са я оголвали облаци скакалци. Опустошенията от тридесетгодишната война, сбити в 3-4 години и разпространени върху целия континент, глад, епидемии, всеобщо оскотяване на войските и народните маси от дълбока мизерия, безнадеждно объркване на нашия изкуствен механизъм в търговията, промишлеността и кредита, завършващо с всеобщ банкрут; крах на старите държави и на рутинираната им държавническа мъдрост – крах такъв, че корони с дузини ще се търкалят по улиците и няма да се намери някой да ги вдигне; абсолютна невъзможност да се предвиди как ще завърши всичко това и кой ще излезе победител от борбата; само един резултат  е абсолютно сигурен: всеобщо изтощение и създаване на условия за крайната победа на работническата класа.”(33) ( К. Маркс, Ф. Енгелс, Съч. Т. 21, с.360). Не по-малко поразително е предвиждането, което прави един от великите геополитици на ХХ век Карл Хаусхофер в последните години на Втората световна война, че след войната двата победителя - СССР  и САЩ ще поделят света, а в края на века СССР ще рухне и ще остане един хегемон в лицето на САЩ. (34) ( Вж. Класика геополитики ХХ век, М., 2003, с. 227 и сл.).
И в двата случая обаче забелязваме, че периодите от единия военнен катаклизъм до другия обхващат от 30 до 40 години. Разбира се, вторият катаклизъм –рухването на СССР и държавния социализъм в Източна Европа не беше война в класическия симсъл на думата, но както е добре известно краят на “Студената война” беше предшестван от множество локални войни с различна степен на заангажираност на противостоящите сили ( 1956, 1963-1976, 1967, 1979-1989 и т.н.). Краят на Студената война обаче не отмени множеството локални войни  и конфликти, а напротив поддържаше постоянно напрежението на цялата система на цивилизацията от евентуалното си разрастване.
Именно анализа на тези цикли на кризите на капитализма, които перманентно водеха до мащабни войни между различни противостоящи по едни или други въпроси страни и групи  даде основания през 20-те години на ХХ век на известния руски икономист Н. Д. Кондратиев да обяви своята теория за големите цикли-вълни на капитализма.(35) (Вж. Н.Д. Кондратьев, Мировое хозяйство и его коньюнктуры во время и после войны -1922г; Большие циклы экономической коньюнктуры -1926, в Избранные труды, М., 2002).
Тридесет-четиридесет годишният цикъл на капиталистическата икономика, когато не само се сменят технологите, но и под пресинга на кризата, която съпровожда тази смяна, и която в редица случаи е и смяна на лидера, вече тече. Този цикъл  ще се приближи към максималнте си стойности най-вероятно  в периода между 2020-2030 година. Именно тогава може да се очаква голям военен сблъсък, който далече ще надмине мащабите на локалните военни стълкновения в Близкия изток и Африка през последните 25 години. Допълнителен аргумент е и стабилния във времената на тежката финансова-икономическа и социална криза военен бюджет на главните геополитически  “играчи” и тези от Близкия изток и Азия. Според данни на СИПРИ  през 2013 г. светът  е отделял за военни разходи 1200 000 000 дол., от които само НАТО е изразходвало почти 3/4 от тези средства – 849 875 309 000. От тях 2/3 са разходи на Пентагона на САЩ – 526 800 000 000. В сравнение със САЩ Китай е отделял почти пет пъти по-малко средства за военни нужди – 114 200 000 000. Следват Русия с 71 200 780 000, Великобритания с 58 985 000 000, Франция – 58 244 330 000, Япония – 56 907 569 000, Германия – 45 200 000 000, Саудитска Арабия – 45 050 000 000, Индия – 36 000 000 000, Израел – 14 900 000 000, Турция – 11 791 000 000, Иран – 7 500 000 000 и др. Данните за Германия и другите след нея са за 2010 и 2009 г. Както в драматичния театър наличието на пушка на стената, по знака на А.П. Чехов, означава, че тя трябва да  гръмне в края на съответната пиеса. Наличието на такъв арсенал от оръжия с висока точност и мощ, чиито поколения се сменят също в съответствие с технологичните вълни на 30-40 години  показва, че те след изтичане на срока им няма да бъдат просто превърнати в скраб (Изразходването на старите арсенали и изпробването на нови военни технологии стана по време на бомбардировките над Югославия – 1999 г  и във войната в Ирак – 2003 г. – б. м. П. Г.).
Какъв ще бъде характера на една бъдеща глобална война?
Може да се твърди категорично, че  една бъдеща световна, в случая ІІІ-та световна война, ще бъде различна както по своите участници, така и по своята форма и мащаб. Една от предпоставките на Първата световна война беше сблъсъкът между групата  империалистически сили за раздел на света като водеща сила  и инициатор беше младата Германска империя. Водещ мотив на началото на ІІ-та световна война беше реваншът, несправедливото финализиране на І-та световна война, към което се добави и идеологическото разделение на света на водещи демокрации и диктатури, независимо че впоследствие демокрациите бяха принудени да търсят помощта на лявата диктура в лицето на сталинизма в СССР и именно благодарение на нея да победят. Днес, в условията на един определено многополярен свят с един лидер, продължаващ да претендира за хегемония и нов претендент за глобален лидер, но и редица други възхождащи глобални играчи   няма такава ясна разграничителна линия. Освен това налице са редица други възхождащи икономически сили, претендиращи на свой ред за регионални лидери. Дори и други страни от Свят ІІ и Свят- ІІІ, за които стана дума в параграфа за генералните тенденции, имат своите претенции и интереси в глобалната система и вероятно също не биха били просто статисти и наблюдатели в един бъдещ вероятен конфликт от световен мащаб. В голяма степен трябва да се съгласим с В.Е.Бугера, че това ще бъде война ,която ще обхване голяма част от пространствата на Земята и без да бъде едновременна ще представлява за народите своеобразен Апокалипсис. (36) ( Вж. В.Е. Бугера, Экономические предпосылки третьего передела мира,/ Очерк  о глобальных экономических условиях, которые будут определять общий характер межгосударственных и гражданских войн, предстоящих человечеству в ХХІ веке, Уфа, Январь 2008  ). Това ще бъде война, която няма да има ясни фронтове и бойни линии, а ще обхване цялата планета и ще стане театър на използване на всички видове оръжия, включително в заключителните фази и ядрено оръжие. Това ще доведе до загиването на почти 1 милиард и половина души на Земята и разрушаване на цели градове и зони на отделни държави
Къде и кога евентуално ще започне Третата световна война? Несъмнено Третата световна война ще започне в зоната, където е натрупано най-голямо напрежение от десетилетия, а това е Близкия и Средния Изток. Една несъстояла се засега война срещу Сирия в края на 2013 година можеше да стане Въвъдение към такава Голяма война. Действието,  благодарение на инициативата и решимостта на Русия, при подкрепата от Китай, а също и промяната в тона на Иран, се отложи. (37) (Colin H. Kahl, Not Time to Attack Iran / Why War Should Be a Last Resort, Foreign Affairs, March/April 2012), но това съвсем не значи, че стратегията на евентуален удар е отменена. Но тази война няма да завърши само с удари по Иран, защото ще се намесят  и други сили и тя постепенно ще обхване целия регион на Близкия и Средния изток и ще бъде война, в която наред със силите на САЩ  и техните съюзници от една страна, сред които на първо място Израел,  ще се включат редица ислямски държави и структури и групи на исляма навсякъде по света, а на другия полюс ще се наредят приятели на Иран и извън системата на исляма. Няма да бъде изключено с помощта на ислямски групи САЩ да се опитат да ударят Русия и Китай като непреклонни съперници. Може също да се предполага, че  включването на силите на фундаменталисткия и екстремистки ислям в сблъсъците ще бъде мотивирано от фикс идеята им да възстановят Арабския или Ислямски  халифат  и в този случай ще следват своя стратегия, вдъхновявана от Саудитска Арабия.  Някъде войната ще придобива характер и на Гражданска война в отделни държави  и региони. Днес е много трудно да се обхване мащаба на ужаса от  разрушенията и гибелта на стотици милиони и милиарди човеци, но сянката на този ужас върху всички континети ще изплува веднага, когато започнат първите военни сблъсъци.
Осъзнаването на всичко това ми дава основание да смятам, че наред с посочените  два в по-висока степен на вероятност да се реализират сценария не е за пренебрегване и   посочения по-горе като Трети Сценарий за бъдещето на човечеството, при който благодарение на масови вълнения и протести навсякъде в цивилизования свят, ще се отслабят мотивите на конфликта и напрежението и ще предизвикат отказ от тотално прилагане на принципите и  подходите на неолиберализма в политиката и икономиката.  Пред опасността на собствената си власт управляващите политически режими  и стоящите зад завесата финансово-олигархични групи ще бъдат принудени да тръгнат към радикални реформи в националните общества и световната система, на синтез между принципите на свободния пазар и държавното регулиране и за консенсус в преодоляване на междудържавните конфликти от различен характер, а така също  и за приемане на задължителни за всички държави програми и стратегии  за съвместно решаване на заплашващите човечеството глобални опасности.

8.02. 2014 г. София

P.S. Публикувано в Търговски вестник № 40. Предстои публикуване в книга.