Проф. доктор на философските и на политологичните науки
Петко Ганчев –посланик, Председател на Геополитически център Евразия – София
Сред
големите исторически инициативи на българите като етнос и държавен субект на
историята, с които те обогатяват световната история и внасят своя значим принос
в развитието на световната цивилизация,
стои на първо място несъмнено тяхната роля за ставането на славянската православна
цивилизация.(1)
Колкото и
да ни е горчиво трябва да признаем, че за разлика от великите строители на
България, съвсем тесен е днес хоризонта
на мисленето на много наши сънародници,
в това число и на мнозина представители
във високите етажи на властта. Съвсем неотдавна, в края на 90-те години на ХХ
век един бивш български президент награди един австрийски професор-славист –
Отто фон Кронщайнер, за това, че той беше нарекъл “кирилицата””руско-комунистически шрифт” ,
заради което Европа непрекъснато ни бъркала с Русия?! Самият президент
предлагаше да се започне дебат за ограничаване употребата на кирилицата с
латиница и че било настанало време да помислим за своя “цивилизационен избор”?!
Друг пък обикновен “негодяй” писа във в. “24 часа”, че светите братя Кирил и
Методий просто представлявали “византийски шпиони”, чрез които Византия искала
да елинизира нас и всички славяни?! “О, неразумний и юроде,
поради что се срамиш от своя род и язик?”- ще възкликнем ние след Хилендарския
монах, който положи началото на Българското възраждане със своята “История
славяноболгарская” в 1762 г. Впрочем така направи и интелигентният американски
президент Бил Клинтън, когато посети България по времето пак на оня президент в
отговор на воплите на тълпата: “USA”, “USA”(!) пред храма “Св. Александър Невски”
- един от символите на новата българска държавност, на стотина метра от
сградата на Парламента- другият символ на държавността. За съжаление
невежеството във всички времена е вървяло ръка за ръка с политиката и е нанасяло непоправими беди на народите.
И до днес,
с някои малки изключения сред български и
историци от другите славянски
народи, следвайки една определена традиция, родена от геополитически интереси и
идеологически манипулации, се приема, че възникването и развитието на славянската
цивилизация е резултат от историческата
културна роля на Източната Римска империя/Византия. Но това ли е историческата
истина? И каква е истината в
действителност?
Истината е,
че възникването, установяването, отстояването, развитието и разпространението
на славянската писменост, език и култура
като съществен елемент на славянската цивилизация бяха възможни благодарение на някои
исторически и геополитически пробиви в ранното средновековие от славянските
народи. Тук в тази статия ще покажем само основните моменти и логиката на този
исторически процес, защото конкретиката ще изисква обстоятелствено изложение на
всички исторически факти и събития, а така също и на това, което се е съхранило
в литературата като писмени доказателства от тази епоха.
Несъмнено
е, че първият геополитически пробив, който направиха славянските народи беше
образуването на първата българо-славянска държава в 681 г. на Балканите, до
самото сърце на Византийската империя, след победа над нея и заставяйки я със
сила да признае новата държава България.
До това време славяните и в Централна Европа, и в Югоизтока , и в Източна
Европа нямат своя държава. Почти век и половина
по-късно ще възникнат и други славянски държави. Но България вече ще има
своя държавна традиция, свои победи и свои геополитически цели.
Създадената
от ювиги кан Аспарух като наследница на “Стара Велика България”(165-655гг)(2) и
като федерация между древните българи, седемте славянски племена и племето “севери”(3),
а също със славянизираните и романизираните траки Дунавска България встъпва в
непосредствен контакт с най-мощната европейска и християнска империя и
десетилетия воюва с нея. Но в това взаимодействие не само България се намира
под мощното културно влияние на Византия както в усвояването на античното
наследство, така и във възприемането на християнските ценности, но и съдбата на
самата Византия не рядко зависи от
достойния “варварски” съсед, който не познава робството в своите обществени
отношения. Така например през 704-705 гг. синът на основателя на държавата
България кан Тервел се намесва във вътрешните борби на империята и възстановява
на престола сваления чрез преврат византийски император Юстиниан ІІ Безноси, за
което той го дарява с титлата “кесар”/”цезар” – “цар”. Този факт, по
сведение на унгарския историк Геза Фехер,
е изписан на стената на “Мадарския конник”, от който текст става ясно, че за да
съврши това дело кан Тервел моли чичо си Кубер, водещ българската група в
Македония да помогне, но след като той отказва това извършва сам българския
кан.(4) Същият кан Тервел в 717-718 гг.
начело на голяма армия българи и славяни
среща нахлулите на Балканите арабски
армии и ги разбива при Адрианопол (Одрин), а след това, по думите на
византийския хронист Скилица Кедрин, освобождава обсадения Константинопол “изтребвайки
арабите до един”. По този начин опитът на арабите да нахлуят в Европа през
Балканите е спрян веднъж завинаги. За
този подвиг, непознат на много българи и европейци Римският папа въздига в сан “свети” кан Тервел и той е
записан в аналите на Римо-католическата църква като “сант Тервелиус”.
Отстоявайки
смело своята независимост България не само спечелва много войни против
Византия, което обяснява защо една от
главните стратегически цели на империята е да унищожи тази българо-славянска
държава, но преживява също така тежки периоди на смутове и изпитания. Така през
756 г. след свалянето от престола на последния представител на управлявалия
векове българите род Дуло – внука на Аспарух Севар, за двадесет години на българския престол се
възкачват пет канове от различни родове. След насилствено сваляне от престола
всички те бягат във Византия. Във Византия бягали и изгонените знатни аристократи от тяхното
обкръжение и ставали византийски аристократи. Много от тях съхранявали своето
българско самосъзнание и го предавали на своите деца и внуци. (5) Този момент
съзнателно игнориран от византийските интерпретатори на житията на Кирил и
Методий и учудващо незабелязван от
българските историци е от особено
значение за разбиране на загадката кой е Кирил, какви са братята
Константин/Кирил и Методий.
Вторият
геополитически пробив на славяните е свързан със създаването на самата
славянска писменост. Ако внимателно четем житията на Константин Философ- Кирил
и неговия брат Методий, написани от Климент Охридски и след това преразказани от Теофилакт
Охридски, а така също житията на най-известните им ученици – Климент и Наум Охридски и другите, привеждащи
иносказателно факти и ги съпоставим с историческите факти, свързани с
цялостната геополитическа стратегия на Византия в тази епоха ще видим, че
славянската писменост Константин Философ (наречен 50 дни преди смъртта си Кирил)
и неговия брат Методий създават не в отговор на поръката на императора Михаил
ІІІ в 863 години, т.е. преди самото отправяне на братята във Велика Моравия,
както се твърди под внушенията на византийските интерпретатори, а по-скоро в
средата на петдесетте години на ІХ век, т.е. след завършване на тяхната мисия в
Хазария. Нужни са били много години на упорит труд, за да се преведат и
препишат Библията и многото други свети книги на славяно-български език, а не
както се съобщава от византийските хроники, че те едва след като получили
нареждането на Михаил ІІІ в 863 г. се заели с това дело.(6)
Защо Кирил
и Методий създават славянската писменост? Кои са те в същност? Византийски
мисионери или личности, следващи друга, своя мисия, на която са посветили
живота си? Ако внимателно прочетем техните жития, те ще ни кажат много, а не
само това, което са поели от повърхностното им четене много български автори и
повтарят с десетилетия, че техният бъща бил Лъв, византийски аристократ и че те били родени в Солун и знаели
славянски език от своята майка и от живеещите в тази област славяни, по-точно
славяно-българи. Защото езикът, на който те създават азбуката, а така също
превеждат Библията и другите основни религиозни
книги още преди отправянето си в Моравия, е бил славяно-български, а не
изобщо “славянски”, какъвто език е нямало и няма. Такова е мнението на всички специалисти слависти.
В едно от
житията на Кирил се разказва, че той следва чуден сън, в който е избрал
прекрасна девица – София, символ на Божията премъдрост, което е означавало, че
той трябва да се заеме с наука, с
философия. Показаните от рано негови способности, които били забелязани от
Теоктист – стратег, пръв министър и регент на малолетния император Михаил ІІІ,
а не неговия аристократичен прoизход, откриват пред него възможността да се учи
в Магнаурската школа, най-древният по същество университет в Европа. Тук
Константин/Кирил е забелязан от
най-ерудирания в тази епоха византийски философ
Фотий, по-късно въздигнат за Константинополски патриарх, който също го
покровителства. В следващите след Магнаура години Константин-Кирил показва
блестящи филологически , т.е. езикови познания, висока философска ерудиция и
ораторски способности. Които стават главния атестат в оказаното му доверие да
срази в дискусия сваления патриарх Йоанисий- “Иконобореца”, да победи в
дискусия агаряните, а така също да го отправят в Хазария, където по това време
няколко големи религии – юдаизъм, християнство и ислям, водят борба за влияние.
По пътя за Хазария заедно със своя брат Методий той ще открие мощите на папа
Климент ІІІ Римски, което по-късно ще отреди неговите мощи след смъртта му през
869 г. да бъдат положение в църквата “Сан Клементе” в Рим за вечни времена. Но
именно в Хазария се открива голяма част от загадката кой е Константин
Философ-Кирил. На въпроса на хазарския каган:”Какъв е твоят сан, за да седнеш (на съответстващото
място) в съотвествие с твоя сан? Той каза:”Аз имах дядо, много велик и славен,
който седеше недалече от царя. Но когато загубил дадената му висока чест, той
бил изгонен и отишъл в чужда земя,
обеднел и там той ме е родил. Засега аз прадядовската чест не
успях да възстановя. Но ние всички сме внуци на Адама.”(”Пространно житие на
Константин-Кирил”).(7)Този текст се повтаря и в “Житие на свети Кирил и Методий
(Панонска легенда)”(8) И така, дядо, по-точно “прадядо”, “който седял недалече от царя”. Цар по това време от съседните
на Византия народи имат само българите. А кой “седи близо до царя”? Ясно е, че
това са най-изтъкнатите аристократи. Преди няколко години в една “История” на
Волжка България се твърдеше, че фактически Константин/Кирил и Методий са
правнуци на Кубер, четвъртият брат на кан Аспарух, който довел своите българи и
българите от Панония в земите на днешна Македония и се опитвал да направи четвърта България.
По-нататък в “Житие-то” се казва “беше изгонен и отиде в чужда земя”.
Следователно прадядото не само е бил знатен аристократ, но не е бил византиец,
т.е. грък, както го представят византийските интерпретатори и повтарят след тях
много други български, руски и други “славянски” историци. Ако съпоставим
казаното от древната “История на Волжка България”, с казаното от самия Констaнтин/Кирил
и годините на смут в България (856-877), когато от България са били гонени
много видни аристократи, освен свалените канове, които са отивали във
Византия и са поемали там някаква
служба, то можем напълно логично да заключим, че прадядото на Константин/Кирил
, напълно вероятно внук на кан Кубер, е бил изгонен именно през години на смут
в България и е отишъл във Византия. Ясно и категорично в краткото житие,
известно като “Успение Кирила” се казва, че “Отечеството на този преподобен наш
отец Кирил се явява триславния и велик град Солун, в който той се е родил. Българин по род той се е родил от
благоверни и благочестиви родители.”(9)
Това че
Константин/Кирил разглеждал своя живот като мисия за създаване на славянска
писменост, превеждане на свещените книги на славяно-български език и просвещение на българския славянски народ,
се вижда от факта, че той се отказва от получаване на висша политическа
длъжност и след като е патриаршески
секретар-библиотекар се отказва от светския живот и заминава в Полихроновския манастир при своя
брат Методий, който също се отказва от длъжността дунгарий ( военна длъжност
във Византия), за да стане игумен. На предложението от страна на Теоктист
–стратега-първия министър на империята, да се готви, за да стане стратег Константин/Кирил
отново напомня, че неговата мисия е “да даде слово и просвещение на своя народ”.
“В действителност – казва той- това е голям дар, но само за тези, които го
търсят; за мене няма нищо по-велико от науката, чрез която аз ще получа
мъдрост и ще търся прародителската
чест и богатства.” На кой народ да даде
слово и просвещение? На гърците? Но те имат вече своята писменост и слово. Но е
ясно, че Константин/Кирил отново иска да възстанови прародителската чест като
даде слово на своя народ, ясно – славяно-българския. След триумфа на
признанието на славянската писменост в Рим от папа Адриан ІІ и дни преди смъртта си Кирил завещава на брат
си Методий: “Ето, брате мой, ние бяхме с тебе заедно впрегнати в една бразда,
но аз свършвам своя ден и падам на земята. Ти обичаш много планините; но не
трябва заради планините да зарежеш своето учителство, защото чрез него ти ще
можеш по най-добрия начин да се спасиш.”(”Пространно житие на Константин
–Кирил”)
Гепологитическият
пробив по създаването на славянската писменост, писмените знаци на словото като
Божие творение и като средства за общуване
на славянските народи с Бога и помежду си се осъществява в определена
геополитическа ситуация, която способства за неговия успех и развитие.
Първо, времето
на въздигането на Фотий като Константинополски патрарх, една от ключовите фигури
на Византийската империя в този период, съвпада с приемането на папския престол
от папа Николай І, един от най-волевите и амбициозни папи от тази епоха. Великите личности са винаги
изразявали духа на историческите епохи. Това
е времето, когато битката за влияние върху един от двата най-мощни
центрове на християнството – Константинопол и Рим, встъпва в решителна фаза.
Вече са очертани дълбоките теологически различия между ортодоксалното-православно християнство и римо-католицизма. Всеки от
тези центрове не признава първенството на другия и се стреми с всички средства
да разшири диоцеза на своето влияние над нови държави и народи.
Второ, това
е времето на царуването на българския княз, впоследствие цар Борис І Михаил (852-889
гг.), през който период процеса на бавна християнизация на България вече е
навлязъл в решителна фаза. Борис І търси мъчително новата държавна идеология на
България, която в тази епоха не е могла
да бъде някаква друга освен нова религия. С помощта на тази нова идеология
–религия царят е искал:
а/. Да
придаде нова морална енергия на младата държава в нейното протовостоение на
Византия, след като тангризмът изчерпил
своята, а религиозните култове на славяните също навлязли в упадък.
Колкото до старите езически култове на романизираните и славянизирани траки те
почти не присъствали в публичното пространство и се съхранили в бита само в
някои райони на Южна България, Странджа и Родопите;
б/. Да
съедини в един народ двата основни държавни етноса- наследниците на древните
българи и славяните, а също съхраняващите на битово равнище своята култура
траки, както и различните малки групи други народи, които в предшестващия
период се заселели на тези земи- хуни, тюрки , гърци и др., както и други, които били довеждани в
плен след поредните войни;
в/. Да реши
въпроса за единния държавен език на младата държава, който вече оформил своята
структура на базата на славянския език с втъкани в него редица думи и елементи
на структурата на древнобългарския език. Това трябвало да стане езикът, на
който да говори народът, но и на който
да се извършват религиозните обряди и служби;
г/. Да реши
въпроса за включването на младата държава, призната вече в системата на
международните отношения на европейските
държави, в единната християнска цивилизация. По този начин той се стремял да
осигури по-висока стабилност в обществените отношения на България и по-висока безопасност в бъдеще;
д/. Да
избере от двете основни клона/версии на християнството тази, която би могла да
гарантира абсолютната власт на монарха и подчинението на църквата на
политическата власт;
е/. И не на
последно място да осигури независимост и самостоятелност на бъдещата българска
християнска църква като патриаршия, която трябвало да стане важно условие за
съхраняване на културната идентичност на българския народ и гаранция за
безопасност на държавата.
Както се
вижда от посочените задачи политическата инициатива на Борис І, наречен
справедливо Покръстителят, съдържа множество геостратегически цели и от дошлите
до нас исторически сведения, свързани и разбрани логически, можем да съдим, че
той е работил мащабно за нейната реализация. Това справедливо му отрежда място
сред малката фаланга от водачи на българската държава , които са мислели
стратегически и далновидно и са действали решително. Историческите сведения ни
говорят за това, че към решаването на поставената от духа на историята и
епохата цел Борис е вървял последователно
и неотклонно. Той не само приема участие при покръстване на българи на
р. Брегалница (Югозападна България, днешна Македония) от Константин/Кирил преди
заминаването му за Моравия, но и се среща с двамата братя и им предава най-известните им впоследствие
ученици – Климент, Наум и Ангеларий, от чиито жития става ясно, че са българи,
будни синове на видни български аристократи. Нещо повече, една от най-авторитетните руски хроники от ХІ
век -“Повесть временных лет” в първия
свод, т.е. текст писан през 1037 г. вероятно от руски киевски митрополит се
съобщава за българско сказание, че Борис І приема да покръсти българите след
като изслушал, вероятно там на р. Брегалница,
дълга реч на “философа” Константин- Кирил. (10)
Напълно
вероятно е, че именно когато Константин/Кирил и Методий се отправили към
Моравия, за да изпълнят своята нова мисия по молба на княз Ростислав, Борис І е
покръстил българите, приемайки името на императора Михаил. По такъв начин този
акт се явява третия геополитически пробив, който е извършила младата българо-славянска държава.
Но това, че Борис І не се отказва от другите свои стратегически цели говори неговото
политическо поведение, когато той в последващите години постоянно маневрира
между Константинопол и Рим, допринасяйки по същество за първия значим разкол
между двете църкви през 870 година.
Но защо все
пак Борис І избира православното християнство, ортодоксията, за господстваща
религия на България, а не Римо-католическото християнство, макар че и от страна
на Рим той бил дълго ухажван? Причините за това са много, но главната причина
била заложена във факта, че Православното християнство се строяло върху
основата на Цезаро-паписткия принцип, т.е. на върховеството на цезаря
–императора, царя, княза и т.н., а не на духовния глава на църквата. Обратното,
Римо-католическото християнство в продължителна борба успяло да наложи
върховенството на църквата, на духовния Владика – папата, а кралете и
императорите били длъжни да му се подчиняват. Цезаро-паписткият принцип
отговарял на традициите и стремежите на българските царе да съхранят за себе си
не само държавната, но и духовната власт, която те имали по силата на
тангризма. Разбира се, православието, за което не малко е написано в богословската литература,
отговаряло по-адекватно на културните традиции на българите, идващи от пространствата
на Туран (външен Иран) , които били просмукани от зороастризъм, митраизъм и
тангризъм, т.е от върховенството на един Бог. Но то отговаряло и на
духовно-емоционалната природа на славяните и техния колективен –съборен начин
на живот.
Но приемането само на православието без собствена писменост,
без собствен език и слово, още нищо не означавало. То само включвало младата
държава в семейството на християнските народи, формиращи новата християнска
европейска цивилизация, но не решавало въпроса за нейната независимост. Защото
при установеното богослужение на гръцки език, непонятен на народа, българите и
славяните били определено заплашени от елинизиране, от превръщане в част на
елинския свят, както станало с големи славянски маси от Северна Гърция – Епир и
Тесалия, а също от Мала Азия.
Четвъртият геополитически пробив е свързан с молбата на княз
Ростислав към византийския император, щото той да му изпрати “такъв учител,
който да обяснява на нашия език истинската християнска вяра, и по такъв начин,
другите страни след като видят това биха могли
и те да го направят както ние.”(”Пространно житие на Кирил”). Знаейки от
патриарх Фотий, че Константин-Кирил и Методий се занимават точно с това,
императорът Михаил ІІІ ги изпраща във Велика Моравия. С тази мисия Византия се
стреми да забие клин в териториите, които били под диоцеза на
Римо-католическата църква. В случая византийците малко ги интересувал дълбокия
демократичен смисъл, който съдържала тази инициатива, защото империята нямала граници
с Велика Моравия. Между тях се простирала България, която по това врме се
намирала в съюз с Людвиг Немски. Но тук напълно резонно възниква въпроса, защо
Византия не отправя двамата братя в съседната на империята България? За това
нито патриархът Фотий, нито императорът Михаил ІІІ, нито който и да е
други византийски аристократ и властник не би желал и да мисли в оная епоха.
Петият геополитически пробив е свързан с признаването от
папа Адриан ІІ на славянската писменост
и правото на славянските народи да водят своите църковни дела на
славянски език. Тук навярно е необходимо
накратко да обясня какво разбирам под
“геополитически пробиви”. Това са по същество геополитически инициативи и
събития, които се реализират при благоприятно стечение на обстоятелствата в
регионален или глобален мащаб, когато става смяна на една геополитическа
ситуация с друга, и които при други условия и обстоятелства никога не биха се
реализирали. Така се е получило с успеха на Аспарух при установяването на
България на Дунав, което не се е получило с неговите братя Кубер в Македония и
Алцек в Ломбардия- Италия. Така се е получило и с признанието на славянската
писменост. Заради своята просветителска дейност във Велика Моравия (днешна
Чехия) Константин Философ –Кирил и Методий наклеветени от немските католически
епископи били извикани в Рим от папа Николай І, за да дадат обяснения. Но
именно когато двамата братя пътуват притеснени към Рим, в това време умира папа
Николай І и на престола на Римо-католическата църква се възкачва папа Адриан
ІІ, а в Константинопол патриарх Фотий бил свален и на негово място отново
възстановен сваления преди това патриарх Игнатий. Геополитическата ситуация
радикално се променя. Папа Адриан ІІ подкрепян само от френските епископи търси
подкрепа и сближение с Константинопол, за да отблъсне натиска на баварските
епископи. На свой ред възстановения Игнатий, който нямал нито високия интелект
и авторитет на Фотий, нито неговите амбиции да се наложи над Рим, също търси
сближение с Рим. С една дума, ситуацията от остро конфронтационна при Фотий и
Николай ІІ става много благоприятна.
В тази нова ситуация с пълна сила блести гения на
Константин-Кирил, който преминавайки през Венеция по пътя към Рим громи събора
на враждебно настроените епископи, адепти на триезичната догма, че “Божествени”
са само еврейския, латинския и гръцкия
езици и само на тях трябва да се
извършват всички църковни служби.. В неговите думи с пълна сила звучи величието
на божествената демократична идея, че всеки народ трябва да общува с Бога на
своя собствен език и че триезичната догма не е църковно, а “Пилатовско дело”.
За читателите трябва да се напомни, че още е ІХ век и че през последващите векове няма никакви
други “пробиви” и че едва през 1517 г. немския свещеник Мартин Лутер опитва
отново да отхвърли тази догма, полагайки по такъв начин началото на
Реформацията и Протестантизма. Трябва да
се подчертае, че тогава в 867 г. сам главата на Римо-католическата църква папа
Адриан ІІ е във възторг от апостолското
дело на двамата братя и през 868 г. ги обявява за свети и равноапостоли на
Европа. Равноапостоли на кого? На двамата най-велики апостоли на християнството
Петър и Павел. Затова съвсем не случайно папата непрекъснато свързвал делото на
Константин-Кирил с делото на апостол Павел, а когато Константин, приел петдесет
дни преди смъртта си чрез схизма името Кирил умира на 14.2.869 г. сам папа
Адриан ІІ предлага да го погребат в приготвената за него гробница, отдясно от
тази на Св. Апостол Петър. Но да направим сравнение. Как реагира на тези факти
от мисията на двамата братя Константинопол- Визанитя? Никак, пълно мълчание.
Едва през 70-те години на ХХ век, т.е. единадесет века по-късно
Константинополската/Цариградската патраршия признава двамата братя за свети.
Защо такова отношение към “своите” мисионери”? Категоричен отговор ни дава
практическата политика на Константинополската патриаршия както при “второто
покръстване” на княз Владимир и народа
на Киевска Рус, така и при падането на България в ХІ век под византийско
владичество, а в края на ХІV век и под османо-турско робство, когато е
предприета политика на пълна “елинизация”.
Но подвига на Константин-Кирил и неговия брат Методий, който
продължил неговото дело като архиепископ на Моравия до 885 година, а така също
и на техните ученици, би останал в историята като героичен епизод, усилие на
славянския гений да създаде вдъхновени от Бога своя писменост и слово, своя
цивилизация, ако не бяха се случили всички последващи събития, които са
свързани с историческата роля и мисия на България.
Известно е как завършва мисията на двмата братя в Моравия
след смъртта на Методий по време на управлението на княз Святополк. По време на
стълкновенията с баварскте епископи някои от учениците им били убити, а всички
останали продадени в робство на Венецианските и Римски пазари и само Климент,
Наум и Ангеларий като българи (все още бил в сила договора между България и Немската
държава на Людвиг Немски) били изгонени полуголи в ранната пролет на 886
година. В този момент ние виждаме далновидността на българския владетел цар
Борис І, защото тримата ученика на Кирил и Методий се отправят не към Византия,
а към България. Те добре разбирали, че във Византия тях никой не ги чака,
докато в същото време те чувствали, че са потребни на България. В “Житието на
Свети Климент Охридски”, написано от Теофилакт Охридски се казва: “А Христовите
изповедници, които знаеха Христовата заповед, дадена на гонените, да бягат от
един град в друг (Мат.10, 26) се стремяха към България, за България те мислеха,
и те се надяваха да намерят в България успокоение”.
С приемането на най-видните ученици на светите братя – Климент,
Наум и Ангеларий, към които скоро се присъединяват Лаврентий, Марко и
Константин (известен по-късно като Константин Преславски), а така също
съученици на наследника на престола Симеон от Магнаурската школа – Йоан (по-късно
известен като Йоан Екзарх), Тудор
Доксов и други, в България се създава
мощно ядро на славянски просветители. Вероятно не просто и само реалностите на сложилия се вече нов
славяно-български език на народа стимулират съображенията на Борис І да приеме създадената
от светите братя Кирил и Методий славяно-българската писменост, език и слово, но и
обстоятелството, че България по същество се оказва остров сред славянски народи
от Централна, Югоизточна и Източна Европа, а на юг от нея е мощната Източна
Римска империя- Византия, срещу която може да се устои не само със силата на
оръжието, но и на духа. По такъв начин с идването на учениците на двамата братя
в България започва разцветът на делото, в чието начало стоят един Философ
българин Константин-Кирил и царя на българите Борис І Кръстителят. Започва
мащабна просветна дейност за реализацзията на геостратегията на Борис І.
С предаването на българския престол от Борис І Покръстител
на неговия трети син цар Симеон, признат
още приживе от европейските крале като “Велики”, това историческо дело
получава нов размах и мащаби. Това било епоха на пасионарен подем на българите,
която ги стимулирала към нови хоризонти на техния дух. Върхът на този
подем и разгръщане в пространствата на
Балканите, на север и изток на духа на българите бил цар Симеон Велики. Ако
Симеон просто продължил делото на своя баща и укрепил правото на българския
народ да говори и пише на славяно-български език и да общува с Бога на този език, то България
би останала само една малка самотна
държава със своя писменост и език, каквито са били и са останали до наши дни,
например Армения и Грузия. Но величието на Симеон е в това, че той мислел
мащабно и стратегически и надхвърлял хоризонтите на своята епоха. Той провеждал
една многостранна и впечатляваща неговите съвременници и родилите се по-късно
държавна, просветителска, военна и дипломатическа дейност. И навсякъде той
оставял следите на своя гений, положил основите на славянската православна
цивилизация.
Първо, непосредствено след приемането на короната (893-927
гг) Симеон създава два мощни просветителски центрове – новата столица Велики
Преслав, където творели Константин Преславски,
Йоан Екзарх, Тудор Доксов и сам той, под таинственото име Черноризец
Храбър, и гр. Охрид ( Югозападна България- Македония) , където творели двама от
най-видните ученици на Кирил и Методий -
Климент и Наум Охридски. Започва “Златният век” на българското просвещение,
литература и духовна култура. Още през кратките и динамични десетилетия на
царуването на Симеон Велики били преведени от гръцки много древни и свещени
книги и били написани много оригинални
произведения като например “Сказание за буквите”(Черноризец Храбър) и др. При
това наследниците на делото на Кирил и Методий не само отстоявали тяхната
велика роля, но и със своето творчество и просвещение на широки маси от народа
многократно умножавали това дело. По разпореждане на царя бил съставен
знаменитият “Симеонов сборник”, в който освен преводните произведения били
включени много оригинални произведения на самите видни български просветители
от тази епоха. Този сборник, който нееднократно се преписвал през Х, ХІ и ХІІ
векове под названието “Светославов сборник” (”Святославов изборник”), наравно с
много други отделни произведения на Климент и Наум Охридски, Константин
Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, а така също апокрифни произведения,
заляга във фундамента на младата руска литература, която възникнала в Киевска,
а след това в Московска и цяла Русия през ХІ, ХІІ и последващите векове. Именно
тук във Велики Преслав, по идея на царя Симеон Велики, красивата, но сложна за
изписване Кирилова азбука – “Глаголица” се реформира и се създава азбуката, на
която пишат днес всички православни славянски народи “Кирилица”, която има общи
знаци с латиницата и гръцката азбука, но
заедно с това много специфични знаци, които изразяват по-вярно фонетичните
особености на славяно-българския и другите славянски езици. Тези знаци са взети
от Константин/Кирил и Методий от древното руническо писмо на българите: З, Ж,
У, Ф, Ш, Щ, Ъ, Ь, Ю, Я, (Е- двойно).
Второ, Симеон Велики живее с идеите и чувствата за великата
мисия на България сред славянските народи
и затова води много победоносни
войни с Византия, две от които с двама от най-могъщите византийски императори –
Лъв Исавър (907 г.) и Константин VІ Багрянородни (917г.) с единствената цел да обедини славянските
народи на Балканския п-ов. Запазени са редица писма с Константинополския
патриарх Николай Мистик, от които се вижда, че Симеон Велики е обсъждал идеята
за уния между България и Византия по
пътя на династичен брак на негова дъщеря с младия византийски император. Тези
геополитически ходове на Симеон са широко обсъдени в 12 томния труд на Арнълд
Тойнби “Изследване на историята”. Както
никой друг от западните идследователи А. Тойнби оценява величието на Симеон и
мащаба на неговите геополитически цели.
Именно в годините на царуването на Симеон І Велики Сърбия и Валахия (дн.
Румъния) са приели православното християнство и започват да се ползват от
кирилицата. По такъв начин още в ония години на Балканите се създава мощен
център на славянската православна цивилизация.
Трето, своята идея за обединителна мисия на България сред
славянските народи Симеон реализира и с помощта на дипломатически средства. Той
дава своята дъщеря Рипсимия за жена на комитата Никола, управляващ Скопския/Охридския
комитат (област) и след години нейният четвърти син, внукът на Симеон цар
Самуил ще проведе тридесетте героични години на съпротива срещу Византия преди
падането на България през 1018 г. под византийско владичество. Една от
княгините от своя род Елена Симеон отдава за съпруга на краля на Краковското
кралство и в продължени на век тази първа полска държава ще изповядва
православно християнство, след което ще премине към католицизъм. Друга своя
племенница, дъщерята на брат му Владимир (Расате – детрониран от самия Борис І
Покръстител за опитите му да се върне към страта религия на тнангризма –б.м.
П.Г.) –Олга, Симеон Велики ще отдаде за съпруга на Киевския княз Игор ( син на
Рюрик, който останал да управлява Новгород – “Повесть временных лет, първи свод)
На този момент следва да се спрем по-специално, защото той
показва главното направление на разгръщането от Балканите на славянската
православна цивилизация. След ранната смърт на Игор великата княгиня Олга
управлява Киевска Рус 40 години и допринася
много за ставането на православната
славянска цивилизация. Невярно е, отново заради византийските интерпретации, че
княгиня Олга е родом из Псков, докато в един от най-авторитетните древни
летописи на Киевска Рус “Повесть временных лет”(Новгородската първа летопис) е ясно написано “княжня из Плeскова”,
т.е. Плиска – първата столица на България на Дунав. (11)За съжаление както
официалната руска църква, така и официалната светска власт до днес повтаря
натрапеното от византийците и подкрепяно от
великоруските претенции мнение, че те са получили всичко от Византия,
забравяйки България, често от политически съображения. Радостно е, че има група
авторитетни умове на Русия като К.Н. Леонтиев, М. Д. Приселков, Д.С. Лихачов,
Л. Н. Гумильов и др., които признават ролята на България за приемането на
православното християнство от русите, за писмеността и езика, които са три от
фундаменталнте фактора, върху които се гради една цивилизация. Този факт вече
се признава и от някои руски и украински историци. Именно украински историци
изтъкват, че в цялата си политика княз Светослав се е считал наследник на
българския престол и се е стремял да възстанови Велика България. Сама християнка
Олга през всичките години се стреми да убеди Светослав да приеме
християнството, което той отказва. Но именно като един от наследниците на
българския престол Светослав разгромява Хазария и предприема своя поход против
България в съюз с Византия с цел да овладе българския престол и съедини земите на България с Киевска
Рус и”черните българи” на Кавказ. Тези мотиви за съжаление не се отчитат от българските
историци, които разглеждат похода на Светослав към България просто като
агресия. Известно е, че след първите сражения Светослав се съюзява с братовчед
си Борис ІІ и заедно воюват срещу
византийците (869-870 гг.)
Княгиня Олга все пак успява да убеди своя внук княз Владимир
да приеме християнството, което той прави през 985 г. Това е “първото кръщение”
на Киевска Рус, разказът за което се е съхранил по чудо от византийската
цензура в “Йоакимовска хроника”. Това събитие станало по време на похода на
княз Владимир срещу Византия в подкрепа на България в тази 985 г. “Кръстник” на
княз Владимир бил внукът на Симеон Велики цар Роман Симеон, който заедно със
Самуил воювал срещу неспирния византийски натиск на Василий ІІ, влязъл в
историята като “Българоубиец”. Покръстването на Киев, Новгород, Ростов,
Владимир и други руски градове било осъществявано под ръководството на
българския епископ Михаил, а сам Владимир за всичко слушал любимата си жена
Елена, “болгариня”. Прави силно впечатление, както отбелязва М.Д. Приселков, че
авторът на “първия свод” от 1037 г. на “Повесть временных лет” не разказва
почти нищо за покръстването на Владимир
и другите киевски русичи, нито как
е била устроена църквата след покръстването. Но от неговия разказ
става ясно, че едва на третата година
след кръщението след похода си на Корсун, който бил през 988 година почва да се
говори за ново “покръстване”.
Така, колкото и
замъглено да е описано това в “Повесть временных лет” става ясно, че през 988 година фактически се извършва “второ
покръстване” на княз Владимир и Киевска Рус. ( И досега руската църква, която
не може да обясни факта, защо се оказва че при второто кръщение княз Владимир
вече е бил покръстен, приема натрапената им от Византия дата за покръстването
именно 988 г.). Официалната причина, както е казано в Ипатиевска летопис, е щото византийците да предприемат “второто
кръщение” била, че “първото покръстване” не било “истинско”, защото него го
направили “българите –бохемичи”, т.е. дошлите от Бохемия – Моравия, т.е.
учениците на Кирил и Методий, които проповядвали християнството на
славяно-български език. И за да изтрият
паметта за ролята на България в покръстването
и особено в предаването на славянската писменост и език и развитието на славянската литература и
култура започва безпощадна цензура, прередактиране и изтриване от всички книги,
които говорели за България, за българските царе Борис и Симеон и учениците на
Кирил и Методий. По такъв начин Свети Борис Покръстител бил заменен от икони на
светите Борис и Глеб – синове на Владимир, а вместо “Симеонов сборник” бил
обявен “Святославов сборник” и т.н. Но семето на новата култура вече било посято.
Владимир следвал примера на България за самостоятелна църква и богослужение на
славянски език. Така определено са правени всякакви опити на византийците да заличат ролята на
българите връзките на княз Владимир със Самуил и Охридската патриаршия , за
които ни пишат М.Д. Приселков и Л.Н.Гумильов (12). Така в “Повесть временных лет” се пише, че
“християнската вяра на “Руската земя” започнала да се разпространява едва през
1037 г. , т.е. когато гърците поели управлението на църквата в Киев. За целия
предишен период от 985-988 гг. -1037 гг. гърците, които мечтали да елинизират
славяните на изток, след като не успели с българите, не искали да споменават.(13)
Но първият ход на Владимир давал своите плодове. Още при
него и неговите наследници високата образованост на българските свещеници,
многото преведена, а също написана на славяно-български религиозна литература посяват здравото семе в руската
славянска почва (руси, украинци, белоруси), за да израстне силното дърво на
Руската православна цивилизация като мощен клон от Славянската православна
цивилизация. Още от първите векове на християнизацията на Русия- ХІ- ХІV вв. от
особено значение ще бъде ролята на българската литература, която след Велики
Преслав и Охрид ще идва от Велико Търново почти до края на ХІV век, до падането
на Българя под ударите на османо-турците. И ако разговорният език на северните
славяии е бил славянският, то “Затова пък езикът на църковната писменост, на
тези книги, които бяха у нас донесени
или се преписваха у нас – писа в своята книга “Размисли за Русия” великият
руски учен акад. Дмитрий Лихачов – беше литературен език, приет от българите. И
това прави грамадно значението на България в приемането на християнството.
Благодарение на българската писменост християнството веднага се прояви в Русия
като високо организирана религия с висока култура... Изключителна е ролята и
авторитета на езика, дошел при нас с църковните книги от България. Той беше
език на високата култура, постоянно приемащ източнославянската лексика и
орфография. Това показва каква роля в покръстването на Русия играеше именно
България. В края на краищата тази църковна писменост, която ни беше предадена
от България – това беше най-важното, което даде на Рус покръстването.” (14).
По такъв начин виждаме от реконструираната в основите й
моменти история на раждането на Източно православната славянска цивилизация,
въпреки замълчаванията на различни русофобски настроени български историци и на
немалко пренебрежително настроени към България руски историци, в това число и
сред дейците на двете православни църкви, че България е не само тази, която
като транслатор на Византия разгръща Православната цивилизация, но е тази,
която придава великия импулс на християнския православен дух, подкрепян от
славяно-българската писменост и литература в огромното славянско море на
Североизток сред русите /великорусите, малорусите /украинците и белорусите,
като по този начин извършва велико историческо цивилизаторско дело, за
съжаление недостатъчно оценено до днес. България прави това в края на своя
“Златен Симеонов век” (Х-ХІ в), когато се намира в “смъртна схватка” с
Византия, водена от “Българоубиеца” Василий ІІ и след новото си възстановяване
в последната епоха на своята духовна зрялост и величие, излъчвани от
Търновската школа на партиарсите Теодосий и Евтимий. Именно от тази школа ще
тръгнат към Русия и Киприан, и Григорий Цамблак – Московски и на всея Русия , и Киевски патриарси ,за да
носят духа на православната вяра чрез
славянското слово и да осъществяват първите реформи на руския литературен език.
Тези четири века (края на Х и края на ХІV и началото на ХV
вв.) са достатъчно време, в което високата култура на православното
християнство, създадена в България ще овладее духа на руското славянство и ще
го превърне в мощен фактор на държавността на нова Русия, обединена около
Московското царство и от ХV в. нататък интегрираща фрагментите на първите руски
държавни образувания от ІХ век -
Киевска, Новгородска, Владимирска, Ростовска и “вся остальная Русь.”
По такъв начин, не пренебрегвайки ролята на
Византия/Източната Римска империя за приемането от славянските народи на православието,
което се явява нейн основен стълб, истинското ставане на славянската
православна цивилизация, основано на органическото единство на православието
със славяно-българската писменост и култура се явява нейно собствено дело, с
което народите й следва да се гордеят.
Още повече, че са известни историческите дейци, които със своята прозорливост, мъдрост
и воля положиха началото на това дело.
БЕЛЕЖКИ И ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА
1.Моят подход към Философията на историята и въобще към
анализирането на историческите събития
/една от важните предметни области на моите изследания –наред с
философията историята ми е втората университетска специалност / се ръководи от системен диалектически подход
на отчитане на действието, взаимодействието на множество фактори в определена
историческа епоха, някои от които се оказват ключови за разбиране на цялата истема и ключовия в определен
момент фактор. Това означава не интерпретирането на всеки факт само по себе си,
а именно във взаимодействието му с множество други. Освен това, тъй като нашата
древна история е била свързана повече с Изтока, с Евразия, то по-надеждни са
хрониките от тези пространства, а не толкова тези от Гърция, Рим и т.н., на
които се опират повечето български историци.
2.Определянето на времето на съществуването на “Стара Велика
България” /165-655гг./ приемаме в
съгласие с многото публикации/монографии на Петър Добрев и главно и преди
всичко от хрониката на “Именник на българските канове”, с което започва
реалното летоброене на историята, когато българите имат държава. /Вж. П.
Добрев, Царственик на българското достолепие, ИК “Иван Вазов, С., 1998
3. П.Петров, В. Гюзелев, Христоматия по история на България,
т.І, НИ, С., 1978
4.Вж. Геза Фехер, Ролята и културата на прабългарите, С.,
1997, с. 14 и сл.
5. Вж.
Проф. Ив. Божилов, В. Гюзелев, История на Средновековна България (VII-XIV в.) ,
Изд. Анубис, С., 1999 ; П.Петров, В. Гюзелев, Христоматия по история на
България, т. І, С., НИ, 1978 г.
6. Кл.
Охридски, Житие и Деяния на блажения наш учител Константин Философ, първият
наставник на славянското племе, в Климент Охридски, Събрани съч. Т. ІІІ, Соия,
1973, с. 120-122
7. Кл.
Охридски, Цит. произ. с. 128
8. Житие на
свети Кирил и Методий (Панонска легенда), София, Второ издание , 1942, с. 19
9. Като
пример, че мнозина от българските историци и филолози не четат и не анализират
цялостно текста на житията в контекста на епохата, а вървят по утъпкани от
византийските хронисти пътища е бележката на коментаторите на съчиненията на
Кл. Охридски Б. Ангелов и Хр. Кодов, че за произхода на рода на Кирил и Методий
нямало “никакви конкретни указания”и в духа на предположенията, забравили
думите на Константин Философ за неговия “дядо, прадядо, който седял недалеко от царя и след като загубил благоволението
отишъл в ЧУЖБИНА и там го родил”, те твърдят “ може би е бил грък” в Гърция,
основна съставна част на Византия/Источната римска империя, използваща като държавен
език гръцкия. ( Вж. Кл. Охридски, Съч. Т. ІІІ, с. 142)
10.Вж. Повесть временных лет, СПб, Наука, 1996; Вж. също
М.Д. Приселков, История русского летописания ХІ- ХV вв., СПБ, 1996, с. 62
11. В своите коментари към “Повесть временных лет ( По
Лалрентиевской летописи)” известният руски академик, блестящ изследовател на
ролята на България за получаването на писмеността и православието в Русия от
България Д. С. Лихачов посочва”и приведоша ему жену от Пескова, именно Олгу, а
в Архангелогодской летописи добавлено “десяти лет”. В Новгородской первой
летописи сказано:”... приведе себе жену от Плескова, именем Олгу” (…) и
добавлено:”и бе мудра и смыслена, от нея же роди сынъ Светославъ” (c. 414) ( Името
Олга е гръцко и още отначало, след
приемане на християнството от Рим,
срещаме не една византийска/гръцка княгиня и императрица- б.м. П.Г.)
12.Вж. Л.Н. Гумилев, Древняя Русь и Великая степь, СПб,
Кристал, 2002, с. 236-241
13.Вж. М.Д. Приселков, История русского летописания ХІ-ХV
вв., СПб, 196, с. 61-63
14.Д.С. Лихачев, Раздумья о России, Copyrigt, Санкт
Петербургский Гуманитарный университет Профсоюзов, 2012, с. 73-74
P.S. Публикувана в кн.1/2014
на сп. Философска алтернатива
Няма коментари:
Публикуване на коментар