Проф. доктор на философските и на политологичните науки
Петко Ганчев – посланик, Председател на Геополитически център Евразия – София
Посвещавам на моя син Дмитрий и младите поколения на
България с пожелание да формират едно по-добро и по-достойно бъдеще за
Отечеството ни!
СОФИЯ 2014
СЪДЪРЖАНИЕ
ПРЕДГОВОР
Предговор от “Към философията на българската история”- 1998
г.
РАЗДЕЛ І. ОТ ПРЕДИСТОРИЯТА
КЪМ НАШАТА ИСТОРИЯ
Глава І. КОИ СМЕ НИЕ, ОТКЪДЕ ИДВАМЕ И С КАКВО ВЛИЗАМЕ В
ИСТОРИЯТА?
Глава ІІ. СТАВАНЕТО НА СЛАВЯНСКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ Е НЕЙНО
СОБСТВЕНО ДЕЛО
РАЗДЕЛ ІІ. С БРЕМЕТО И ЗЕСТРАТА ОТ МИНАЛОТО КЪМ НАСТОЯЩЕТО
Глава ІІІ. ОСНОВНА, НОСЕЩА СТРУКТУРА НА НАЦИОНАЛНИЯ МОДЕЛ НА
БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ
3.1. Факторите, които определят един или друг вариант на
историческо действие и развитие
3.2. Държавното начало
Глава ІV. НАРОДНОТО НАЧАЛО
4.1. Българският колективизъм
4.2. Българският егалитаризъм
4.3. Българският индивидуализъм
4.4. “Духът на отрицанието”
4.5. Лакейщина, сервилност пред властта, богатството и
чужденците
4.6. “Чиновничеството”
4.7. “Дълготръпчовците”
4.8. “Бунтарите”
4.9. “Критичната маса” на народа, способна да прави
самостоятелна история и култура
Глава V. НЕОБХОДИМОСТ И СЛУЧАЙНОСТ - АЛТЕРНАТИВИТЕ В
БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ
Глава VІ. ИКОНОМИЧЕСКИ, СОЦИАЛНО-ПОЛИТИЧЕСКИ, ИДЕОЛОГИЧЕСКИ И
ДУХОВНО-КУЛТУРНИ МОДЕЛИ НА ВЪЗДЕЙСТВИЕ ВЪРХУ БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ
6.1. Византийският модел
6.2. Османо-турският модел, в който пет века се реализираше
историческото битие на народа ни
6.3. Австро-германският модел, който формира Нова България
6.4. Руско-съветския модел – другият пилон на люлката на
млада България
6.5. Американският модел, в съответствие с който се формира
най-новата ни история
Глава VІІ. СОЦИАЛНОТО ВРЕМЕ НА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ. НЕЙНОТО
ОСЕВО ВРЕМЕ, РИТМИ И ЦИКЛИ
7.1.Социално време
7.2. Социалното време на българската история
7.3. Осевото й време
7.4. Ритми и цикли на нашата история
Глава VІІІ. БЪЛГАРСКИЯТ НАЦИОНАЛЕН КОСМОС
Глава ІХ. СИНДРОМИТЕ НА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ
9.1. Синдромът на намиращия се в периферията и “закъснелия”
9.2. Синдромът на “бащата”- неизживяната патриархалност
9.3. Синдромът на “по-големия брат и приятел”
9.4. Синдромът на “саможертвата на героя”
Глава Х. ЦЕЛИТЕ НА ИСТОРИЧЕСКОТО ДВИЖЕНИЕ. СТРУКТУРИРАНЕ НА
ПРОСТРАНСТВОТО НА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ
Глава ХІ. БЪЛГАРСКАТА НАЦИОНАЛНА ИДЕЯ И НАЦИОНАЛЕН ИДЕАЛ
РАЗДЕЛ ІІІ. В БИТКАТА ЗА БЪДЕЩЕТО
Глава ХІІ. (Вместо заключение)ПРЕХОДЪТ- В ТРУДНАТА БИТКА ЗА
БЪДЕЩЕТО. НАКЪДЕ ОТИВАМЕ? СЦЕНАРИИ ЗА СЛЕДВАЩИТЕ ДЕСЕТИЛЕТИЯ
Резюме на русском языке
Resume
Биографични бележки на автора
СОДЕРЖАНИЕ
ПРЕДИСЛОВИЕ
Предисловие от “К Философию Болгарской истории” 1998
Раздел І. ОТ ПРЕДИСТОРИИ К НАШЕЙ ИСТОРИИ
Глава І. КТО МЬІ, ОТКУДА ИДЕМ И С ЧЕМ ВХОДИМ В ИСТОРИЮ
Глава ІІ. СТАНОВЛЕНИЕ СЛАВЯНСКОЙ ЦИВИЛИЗАЦИИ ЯВЛЯЕТСЯ ЕЕ
СОБСТВЕННОМ ДЕЛОМ
Раздел ІІ. С БРЕМЕНЕМ И ПРИДАНЬІМ ОТ ПРОШЛОГО
Глава ІІІ. ОСНОВНАЯ, НОСЯЩАЯ СТРУКТУРА НАЦИОНАЛЬНОЙ МОДЕЛИ
БОЛГАРСКОЙ ИСТОРИИ. ГОСУДАРСТВЕННОЕ НАЧАЛО
3.1. Факторы, которые определяют один или другой вариант
исторического действия и развития
3.2. Государственное начало
Глава ІV. НАРОДНОЕ НАЧАЛО
4.1. Болгарский колективизм
4.2. Болгарский эгалитаризм
4.3. Болгарский индивидуализм
4.4. “Дух отрицания”
4.5. Лакейство, сервильность перед властью, богатством и
инностранцами
4.6. “Чиновничество”
4.7. “Долготерпящие”
4.8.”Бунтары”
4.9. “Критичная маса” народа, способная делать самостойная
история, культура
Глава V. НЕОБХОДИМОСТЬ И СЛУЧАЙНОСТЬ. АЛЬТЕРНАТИВЬІ В
БОЛГАРСКОЙ ИСТОРИИ
Глава VІ. ЭКОНОМИЧЕСКИЕ, СОЦИАЛЬНО-ПОЛИТИЧЕСКИЕ,
ИДЕОЛОГИЧЕСКИЕ И ДУХОВНО-КУЛЬТУРНЬІЕ МОДЕЛИ ВОЗДЕЙСТВИЯ НА БОЛГАРСКОЙ ИСТОРИИ
6.1. Византийская модель
6.2. Османо-турецкая модель, в которой пять веков
реализировалось историческое бытие
народа
6.3. Австро-германская модель, которая формировала молодой
Болгарии
6.4. Русско-советская модель – другой столб, за котором была
завязана молодая Болгария
6.5. Американская модель, в соответствием с которой
формируется новейшая история Болгарии
Глава VІІ. СОЦИАЛЬНОЕ ВРЕМЯ БОЛГАРСКОЙ ИСТОРИИ
7.1. Социальное время
7.2. Социальное время болгарской истории
7.3. Ее “осевое” время
7.4. Ритмы и циклы нашей истории
Глава VІІІ. БОЛГАРСКИЙ НАЦИОНАЛЬНЬІЙ КОСМОС
Глава ІХ. СИНДРОМЬІ БОЛГАРСКОЙ ИСТОРИИ
9.1. Синдром “опаздавшего”
9.2. Синдром “отца”
9.3. Синдром “большого брата и друга”
9.4. Синдром “саможертвы героя”
Глава Х. ЦЕЛИ ИСТОРИЧЕСКОГО ДВИЖЕНИЯ. СТРУКТУРИРОВАНИЕ
ПРОСТРАНСТВО БОЛГАРСКОЙ ИСТОРИИ
Глава ХІ. БОЛГАРСКАЯ НАЦИОНАЛЬНАЯ ИДЕЯ И НАЦИОНАЛЬНЬІЙ ИДЕАЛ
Глава ХІІ. (Наместо заключения). ПЕРЕХОД – В ТРУДНОЙ БИТВЕ
ЗА БУДУЩЕЕ. КУДА ИДЕМ? СЦЕНАРИИ ЗА СЛЕДУЮЩИХ ДЕСЯТИЛЕТИЯХ
CONTENTS
INTRODUCTION
Preface from “To Philosophy of Bulgarian history”, 1998
SECTION I. FROM PREHISTORY TO OUR HISTORY
Chapter I. WHAT WE ARE, WHER WE ARE FROM AND WHAT GOES DOWN
IN HISTORY?
Chapter II. BECOMING OF SLAVIC CIVILIZATION IS ITS OWN
AFFAIR
SECTION II. WITH THE BURDEN AND ATTACHED FROM THE PAST
Chapter III. BASIC, FUNDAMENTAL STRUCTURE OF THE NATIONAL MODEL OF BULGARIAN
HISTORY .THE STATE BEGINNING
3.1. The factors that determine one or the other variant of
the history development
3.2. The State beginning
Chapter IV. THE PEOPLES BEGINNING
4.1. Bulgarian kolektivism
4.2. Bulgarian egalitarianism
4.3. Bulgarian individualism
4.4. “The spirit of negation”
4.5. Servility, servility upper the power, wealth and
foreigners
4.6. “Bureaucracy”
4.7. “Long-suffering”
4.8. “Robels”
4.9. “Critical Mass”of people that can make separatist
history, culture
Chapter V. NECESSITY AND CHANCE. ALTERNATIVES IN BULGARIEN
HISTORY
Chapter VI. ECONOMIC, SOCIO-POLITICAL, IDEOLOGICAL, AND
CULTURE-SPIRITUAL IMPACT MODELS OF BULGARIAN HISTORY
6.1. Byzantine model
6.2. Ottoman-Turkish model in which the historical existence
of the people was realized for five centuries
6.3. Austro-German model, which formed young Bulgarian
6.4. Russian-Soviet model – another pillar which was tied
for young Bulgarian
6.5. American model, according to which the latest history
of Bulgarian was formed
Chapter VII. SOCIAL TIME OF THE BULGARIAN HISTORY
7.1. Social time
7.2. Social time of Bulgarian history
7.3, Its “axis” time
7.4. Rhytmus and cycles of our history
Chapter VIII. BULGARIAN NATIONAL COSMOS
Chapter IX. SYNDROME OF BULGARIAN HISTORY
9.1. Syndrome of “latecomer”
9.2. Syndrome of “father”
9.3. Syndrome of “ big brother and friend”
9.4. Syndrome of “ self-devotion of the hero”
Chapter X. PURPOSE OF HISTORICAL MOVEMENTS. STRUCTURING OF
BULGARIAN HISTORY’S SPACE
Chapter XI. BULGARIAN NATIONAL IDEA AND NATIONAL IDEAL
Chapter XII. ( Instead of conclusion) TRANSITION – IN HARD
BATTLE FOR THE FUTURE> WHERE WE GO? SCENARIOUS FOR THE DECADES
ПРЕДГОВОР
Вероятно
нито “ура патриотите”, които се опиват от романтизма на разни любители, които от отделни изречения
в древни хроники правят цели книжки за високата и едва ли не най-древната цивилизация
на древните българи, нито от нихилистите и новите космополити/глобалисти ,
които като правило се възхищават от други народи, които в съответната епоха са
сред лидерите на света, ще приемат спокойно предлаганата на българските
читатели “Философия на българската история”. Няма да приемат спокойно тази
“Философия” и различните догматици, причисляващи се към кастата на т.нар.
“научни работници”, за които е възможна
само Философия на световната история, по подобие на Хегеловата “Философия на
историята”, “Залезът на Европа” на О. Шпенглер и “Изследване на историята” на
А. Тойнби. Да не говорим за скалъпеният от “марксистите-ленинци” от отделни
идеи и изказвания на К.Маркс и Фр.
Енгелс “Исторически материализъм”. Но
именно Г.Хегел във “Философия на
историята” показа немската/пруската история като върхът на световната история,
а във “Философията на религията” видя в немския лутерански протестантизъм
висшата форма на християнството като световна религия. На свой ред К. Маркс
показа по блестящ философски начин мястото и характера на едно такова събитие
като “Осемнадесетият брюмер на Луи Бонапарт” в съвременната му история на
Франция. Плеядата френски философи на историята от кръга “Анали”, сред които се
откроява Фернан Бродел, ни остави ярки
философски изследвания на историята на Средиземноморието, на Капитализма, на
историята на Франция.(1 ). А какво друго са произведенията на фалангата велики
“евразийци”- Н.С. Трубецкой, П. Н. Савицкий, Г. В. Вернадский, Л.Н. Гумильов
посветени на различни аспекти на историята на Русия-Евразия и народите от Евразия, ако не Философия на
историята на Русия и на евразийските народи? (2). И не на последно място
множество философи от Латинска Америка ни оставиха “Философия на
Латиноамериканските народи”.(3). Да
добавим ли и “негритюдът” на Леополд Сенгор като философия на историята, на
духа на Африка? Но тази книга не е за скудоумците, нито за “ура”патриотите,
най-малко за нихилистите-космополити и глобалисти. Тя е за всички български патриоти и всички, които се чувстват български
граждани, за всички, които са съпричастни към българската история, разделят
нелеката съдба на народа ни, приемат и победите, и неудачите, и паденията на
държавата ни и с дух, воля и труд работят всеотдайно за по-добро и по-достойно
бъдеще на Отечеството ни България.
“Философията
на българската история” в по-голямата си част снема в изложението и предлаганите
изводи публикуваната преди 14 години от Варненския свободен университет
“Черноризец Храбър” монография “Към философията на българската история”. Заедно
с това в този анализ не само са използвани десетки нови източници – монографии
и статии, посветени на историческото битие на българите от времето, когато те
определено като българи , като етнос заявяват своето участие като субект на
световната история, та до наши дни. Мога да кажа, че предлаганите изводи и
оценки, а също вяра в потенциала на духа на българите са постигнати не само чрез осмисляне на
огромния масив литература за материалната и духовна култура на трите етноса, от
които се ражда още в Х век съвременния български суперетнос – траки, славяни и
древни българи и на следващите до наши дни поколения българи, но и от целия ми
жизнен съзнателен опит, който беше и остава единствената призма, през която ние
възприемаме света и го осмисляме.
Основният
метод, който прилагам при това изследване се сложи в годините като синтез от
най-силните страни на философските подходи на колоси във Философията и
Философията на историята като Фр. Бейкън, Р. Декарт, Им. Кант, Г. Хегел, К.
Маркс, О. Шпенглер, М. Вебер, Р. Колингууд, А. Уайтхед, “Евразийците”, за които
стана дума по-горе, школата “Анали”. Най- общо казано този метод е системен
диалектически монистически плурализъм или казано другояче цялостен
диалектически плуралистически монизъм. Това означава, че при анализа на всяко
събитие, всеки процес и явление на обществения живот на човека, т.е. всеки
процес, събитие, явление на какъв и да е
социален субект, на Homo sapiens’a, ние трябва да отчитаме огромния комплекс от
фактори от космически, геологически, биосферен, ландшафтен, климатичен и т.н.
характер на природата, определената
историческа епоха, степента на развитост на материалната и духовна
култура, традициите, националната идентичност, психокосмоса и манталитета на съответния
действащ субект, които фактори се намират в диалектическо системно единство, взаимодействайки
помежду си и в един или друг момент
напред излиза един или друг от тези фактори и задвижва цялата система. Тук няма място за материалистически или
идеалистически подходи, защото в една ситуация може напред да излязат чисто
природни фактори, явления и катаклизми, в друга чисто социални, а в трета идеи,
религиозни чувства, етнически стереотипи по отношение на други етноси или
явления, манталитет и т.н., и т.н. Всичко това задвижвано от човешките действия
или задвижващо човешките действия прави историята като следващи едно след друго
или наслагващи се едно върху друго събития.
Предлаганата “Философия на българската история” е опит в
голяма степен да се постигне рационално образа на българите като етнос, нация и
народ чрез осмисляне на нашата драматична, героична, не рядко обаче и трагична история, по признанието на един от
великите философи на историята Арнълд Тойнби. Но всяко осмисляне не е просто физическо елементарно оглеждане в
готови щампи, нито пък е някакво
народопсихологическо есе, а е усилие на духа и волята да се самопостигнеш като
свободен човек, част от един народ, една култура и една история, и да направиш онова, което можеш и трябва да
направиш за този народ и неговата
история. И правейки другите щастливи сам
да бъдеш щастлив.
Ставането на българската история не е изключително уникално
явление в световната история. Това движение на българите в историята е ставало
в съответствие с духа на историческите епохи и носи в себе си много общи, особени
и единични, специфични характеристики. Българите не стоят по-долу от
англичаните, французите, немците, италиянците, сърбите, гърците и други европейски народи, които имат не
малко тъмни епохи на преврати, отце- и братоубийства, граждански смутове и
войни, робства и поражения, но имат и своите възходи и победи. Но тук не се
прави сравнителен анализ с историческото движение на другите европейски народи,
защото това би било друго изследване, а се осмисля нашето собствено формиране в съответствие с
духа на епохите, духа на историята и формирането на нашия собствен национален
дух.
Дългият път в осмислянето на българската история започва с
първата крачка на силния дух. Нека тръгнем, за да разберем кои сме ние, откъде
идваме, с какво влизаме в историята, какво тя ни е научила до днес и да видим накъде вървим сега,
за да намерим верния път към нашето бъдеще, за да бъдем и в идното като народ и
държава!
1.08. 2012 г.
ПРЕДГОВОР ОТ “КЪМ ФИЛОСОФИЯТА НА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ”, (който
дава ключа към нейното познание- б.м. П.Г.)
Изборът на тази тема, която в една или друга степен не може
да не интересува всеки българин, беше продиктуван не просто от стремежа ми да
попълня една празнина в българската философска литература, особено по
българската история. Този избор се диктуваше не и от желанието ми да допълня
системата на философските си изследвания, които обхващат един широк фронт на
изследвания на бъдещето ( футурология и прогностика), на философското социално
познание и социална дейност, на древните философии и цивилизации (Индия, Китай),
на социалното управление, планиране и контрол, по макроикономика, по глобалните
екологични проблеми, но където определено липсват по-значими публикации по
философия на българската история. Всичко това имаше разбира се значение, но
изборът на тази тема се диктуваше главно от духа на времето, от необходимостта
да се осмисли нашето историческо движение от дълбока древност до наши дни, за
да се види с какво “бреме” и с каква “зестра” влизаме в поредния остър завой на
историята и имаме ли шансове в настъпващата глобализация на цивилизацията да
съхраним своята национална и културна идентичност и самостойност на
историческото ни битие, за да ни бъде и в
идващото трето хилядолетие.
Факт е, че нашата трансформация съвпадна с тенденциите на
трансформационните глобални процеси. Рушат се старите организационни структури
на националната икономика. Поставени са под въпрос самостойността на
националните политически институции и националната държава, ценностите и морала
на поставените под технологическа, икономическа и информационна зависимост
общества. Макар и глухо отекваща,
глобалната битка между идеологическите и ценностни системи на Запада и
не-Запада се води по всички фронтове на съвременния духовен живот на
човечеството. Възникнал в името на свободата, правата и инициативата на човека,
либерализмът се изражда в неолиберализъм, в хедонизъм и консумативизъм и
постепенно от стимулатор на човешкия прогрес и просперитет се превръща в
метастаза на цивилизацията, закриваща нейните перспективи и поставяща под
въпрос бъдещето на човечеството.
Глобализацията на историята се съпровожда от нивелирането на
националните и регионални особености на отделните култури под валяка на
съвременния консумативен неолиберализъм, който дегероизира и опразва от смисъл величавите
събития и традиции на националните истории и идеалите и стремежите на отделните
народи. В настъпващия век на информационните магистрали се подготвя ново
безпаметство на народите, забравяне заветите на древните отци и строители на отделните
етноси и националните истории.
С пълна сила пред малките и технологически изостанали по
различни причини народи , какъвто е и
българският, се изправя кардиналния въпрос за цената на интеграцията в
структурите на глобалната икономика, чиито главни субекти са Транснационалните
корпорации(ТНК) и световните наднационални институции, контролирани от САЩ и другите “велики сили” на Запада, за отказа
от националната и културна идентичност и специфика, заложени в националната
духовна култура и език, поставяни на масиран натиск от образците и ценностите
на т.нар. “масова култура” на Запада, преимуществено на САЩ.
При осъществяване на това изследване трябваше да се преодоляват
множество трудности, свързани с остарелите методи и подходи на досегашната философия на
историята, които още по-категорично показват негодността на своите схеми при
анализа на една конкретна национална история. Необходимо беше да се реализира
един нов синтез от подходи и виждания, които по същество изграждат една нова
система на философията на историята. Но направеното от Хегел, Маркс, Енгелс,
Шпенглер, Тойнби, Ясперс, Бердяев, Леви-Строс, Фернан Бродел, Даниел Бел, Алвин
Тофлър и много други се втъкава като точки опори на новата обяснителна концепция
на историята. Някои от тези нови методологически подходи бяха публикувани в
книгата “Философията на историята и бъдещето на историята”.
Друга значителна трудност, която трябваше да се преодолява,
беше свързана с отсъствието на образци на собствено философски анализи на
нашата история, като се изключат някои фрагменти от делото на Петър Мутафчиев, и
с необходимостта да се интегрират и издигнат във философски синтез множество
исторически, народопсихологически, народоведчески, литературно-публицистични и
други анализи, лансирани в работите на Петър Добрев, Йордан Вълчев, Васил Златарски,
Веселин Бешевлиев, Димитър Ангелов, Петър Петров, Николай Генчев, Александър
Фол, Васил Гюзелев, Георги Марков, Иван Божилов, Димитър Маринов, Михаил
Арнаудов, Иван Иванов, Христо Вакарелски, Константин Иречек, Геза Фехер, Антон
Страшимиров, Димитър Страшимиров, Петко Р. Славейков, Захарий Стоянов, Стоян
Михайловски, Константин Гълъбов, Асен Златаров, Гео Милев, Димитър Михалчев,
Тодор Павлов, Борис Йоцов, Янко Янев, Найден Шейтанов, Иван Венедиков, Минчо
Драганов, Орлин Загоров, Марко Семов, Анани Стойнев, Кирил Шопов, Пламен
Георгиев и много други.
И третата трудност при подготовката на този труд, която не
следва да се оставя без внимание, е свързана с многото неясни и противоречиви
моменти в нашата история от древността до наши дни, които са породили доста
неверни твърдения в нашата историческа и художествена литература, които пък на
свой ред, прескачайки от учебник в учебник и от едни примитивни вестникарски
твърдения в други, са породили множество негативни и неверни стереотипи в
народностното ни самосъзнание. За преодоляването на тези трудности, без което
беше немислима една в значителна степен вярна философия на българската история,
аз бях принуден сам да влизам в ролята на историк и да проучвам и съпоставям огромно количество исторически
данни и твърдения, за да стигна
логически до истината или пък да предложа една основателна хипотетична версия
за едно или друго историческо лице или събитие.
При реализирането на основния носещ модел на философията на
българската история се налагаха два акцента, които не могат да не направят
впечатление на читателите. Първо, доминират анализите на исторически събития и
процеси от древния и средновековния,
т.е. началния период на нашата история. Това произтичаше от убеждението ми, че
именно тогава в условията на пасионарност, в разбирането на Лев Гумильов (4 ) на самостойно утвърждаване на етноса на
древните българи и славяни и формиране на суперетноса българи през Х век, се
слагат и основните структури на историческото ни битие, предопределили и главните линии на поведение и дейност в
цялата ни последваща история, чак до наши дни. И второ, това че се акцентира
повече върху ролята на древните българи,
също не е случайно. След периоди на
незаслужено премълчване в името на
криворазбрани национални интереси и интернационални цели на културната и цивилизационна роля на
древните българи в историята на Източна и Югоизточна Европа и конкретно в образуването и утвърждаване на
Дунавска България в 681 г. и в последващите векове, е крайно време да се отчете това по достойнство. Като народ с
древна култура, чиито огнища се откриват във ІІ век пр.н.е. в долините на
Памир, древните българи полагат темелите на няколко мощни държави - на Кавказ (Велика България), на Волга и
Кама (Волжка България), и на р. Дунав-
Балкана /нашата България/.
Именно върху принципите и моделите на тяхната държавна
организация, структуриране на пространството, могъщ усет за време (епоха) и история, стопански живот, агрокултура и
скотовъдство, индустрия – златарство, строителство, специфичен език,
принадлежащ към Памирската група езици, и висока духовна култура, ще израстне в
центъра на Балканите една от най-могъщите държави в Източна Европа, която на
този кръстопът ще спре по-нататъшното преселение на народите от Азия към
Европа, и впоследствие ще бъде първият
по-значителен вал пред нови нахлувания на азиатски орди към центъра на Европа.
От държавно организиращата и културна роля на древните българи ще се реши
съдбата на дошлите в предните столетия и
десетилетия българи и славяни на Балканите и в Панония. Върху тяхната култура и
монолатрична религия от източен тип ще се наслагват по-сетнешнте пластове на
християнската култура, но те няма да променят качествено новата
българо-славянска нация, която се формира през първите два века на нова Дунавска
България. Нещо повече, ние ще виждаме, че именно формирането на самосъзнание на
разнородните славяно-български маси и елементи от други етноси /преди всичко
славянизирани и романизирани траки, а впоследствие кумани, печенеги и гагаузи/ в пределите на Добруджа, Мизия,
Тракия и Македония като българи ще ги държи в годините на
петвековното османо-турско робство като един суперетнос, един народ, една
нация, та чак до наши дни.
Методологията, която следвах в това изследване е снета,
втъкана в самата структура, в анализа и изводите, макар и на отделни места да е
загатвана експлицитно с един или друг свой момент. Основнте моменти на тази
методология, развити в студията ми, публикувана в книгата под същото заглавие
“Философията на историята и бъдещето на историята”(5), могат да бъдат сведени
до три пункта – за началото на българската история, заложено в нейната
антропосоциоекологична структура, за отношението на българската история като
история на отделен народ, държава към регионалнaта и световнaта история и за същността и смисъла на българската
история като обективен, реален процес.
И така, първо, макар и да говорим за една история на
човечеството, в която по силата на своята развитост, зрялост като етноси
отделните народи попадат в различно време, изскачайки като от небитието, т.е.
от аморфната маса на предисторическите народи, ние по същество нямаме единна
история като отделен субстанциализиран във времето и пространството обективен
процес, а в действителност съществуват отделни истории на народите, които на
различни равнища междудържавно, регионално и глобално си взаимодействат,
взаимопроникват. В този смисъл всеобщото в световната история не е нищо друго
освен абстракция на общото, което носят отделните етносни, национални и локални истории.Всеобщото или
общото е СЪ-БИТИЙНОСТТА на множеството процеси и събития, които правят
отделните истории и които се получават
от взаимодействието на субектите на тези отделни истории. Несъмнено общото в
тези отделни истории, което позволява те да се съчленяват в един, всеобщ
процес, е заложено в антропологическото и социалното начало, а различието,
особеното във взаимодействието на тези
начала, е свързано с екологическото начало и структура, географската
среда и ландшафт, където дадения етнос, народ е постигнал самосъзнанието си
като субект на историята, на промените в неговия живот като колектив. Това
взаимодействие в мащабите на всяка
отделна история определя темпа, динамиката на социалните форми на общност и
отношенията, формите на взаимодйествие с обкръжаващата екологична среда, ролята
на последната за развитието на социеталното начало и реализацията на
антропологическото начало на дадения етнос, народ.
Ако историята като обективен реален процес е разгръщане във
времето и пространството на диалектическото взаимодействие на тези три начала,
три фактора, то историята като обяснителен метод и още повече философията на
историята като нейна метатеория е призвана да разкрие както началната структура
, ЕПИСТЕМАТА, по думите на Мишел Фуко, на реалната история на всеки отделен
етнос, народ, култура, цивилизация, така и влиянието във времето, деформациите
на тази структура от множеството различни фактори, които съпътстват всеки народ
при реализацията на неговото историческо битие. Това може да бъде както
променената обкръжаваща среда – ландшафт
и климат, така и други мощни природни катаклизми и епидемии, а също така
и мощни социални, като правило идеологически обосновани модели на обществен
живот. Обикновено тези въздействия се наслагват върху първоначалната, осъзната
в митове и легенди епистема – антропосоциоекологична структура и я деформират в
една или друга посока, усилвайки или отслабвайки началния импулс на дадена
“история за себе си” като история на даден народ със своя държава. Защото,
както дълбоко вярно сочи Хегел, “в световната история може да става дума само
за такива народи, които са образували държава.”(6) “И така, в социалния живот –
пише Клод Леви-Строс едновременно действат два вида детерминизъм, и не е
удивително, че доколкото те са различни по природа, всеки от тях, от гледна
точка на другия, може да се струва произволен. Зад всяка идеологическа
конструкция се разкриват по-стари конструкции. И те се проявяват като ехо във
времето, водещо назад към хипотетичния момент, когато преди стотици, хиляди, а
може би и повече години човечеството,
запъвайки се, се е замислило и изразило
своите първи митове. И така също е
вярно, че на всеки стадий на този сложен процес всяка идеологическа конструкция
се видоизменя под действието на преобладаващите технологически и икономически
обстоятелства: те я деформират,
изкривяват по няколко направления. Никакъв общ механизъм, който възможно лежи в
основата на тези различни начини, с които човешкият разум действа в различните
общества, не работи във вакуум. Тези ментални зъбчати колела трябва да се
сцепват с други механизми; наблюдението никога не открива отделното действие на
частите на цялостния механизъм; ние можем само да потвърдим резултатите от
тяхното взаимодействие.”( 7).
Както детството и юношеството на всеки човек са най-силно
впечатлителните периоди в неговия живот, така и формирането на началната
антропосоциоекологична структура, от която започва реалната история на даден
етнос, народ, се осъзнава в митовете и легендите, в структурата и пантеона на
народностните религии.
Именно антропосоциоекологичната структура, рефлексирана в
ирационалната структура на митовете и
цялата духовна култура от най-древен произход, става своеобразния ключ към
разбирането на националния характер и националния космос (психокосмос) на даден
народ, на неговата народностна философия, помага ни да разберем защо “така прави своята история.” И колкото е
по-дълбока във времето тази начална структура, тази “епистема”, толкова е тя
по-устойчива на различни идеологически влияния. В този смисъл древните народи са
по-консервативни от по-младите, но за разлика от тях имат по-мощни жизнени
сили, по-дълбок потенциал. Българският народ
е един от най-древните народи, съхранили се независимо от превратностте
в неговата съдба до днес. Запознаването с историята на такива народи като
индийския и китайския, от една страна, и американския , от друга, потвърждава
този извод.
Разбира се, в историята на народите не са редки и случаите,
когато по силата на дълбоки деформации импулсите на първоначалната структура, в
която социеталното и екологичното начало са в единство, силно отслабват и
оставят само блед спомен в духовната
култура и традициите на дадения народ. Те губят жизнените импулси, с които
зареждат всяко поколение на дадения етнос, народ, нация, за да бъдат
впоследствие напълно забравени. Тук може да се очертае една закономерност –
колкото е по-комплексна идеологическата деформация, настъпила вследствие
масирано и продължително налаганите чужди образци и ценности на морал, духовна култура, принципи
на политическия живот и задушаване на образците и ценностите на собствената
духовнокултурна традиция и специфика, идентичност, толкова са по-тежки
пораженията, толкова са по-трудни възражданията.
В резултат от две вековни робства – византийското и
османо-турското, и на няколкократни мощни въздействия и деформации от различни
идеологически, културни и
социално-политически модели – византийски, османо-турски, руско-съветски,
австро-германски и днес американски –българската древна антропосоциоекологическа
структура, върху която се формира българският народностен характер и българският национален космос, проявил се в
ярки, върхови образци, с каквито не могат да се похвалят и по-големи и
напреднали народи, днес в епохата на глобалната икономика и финанси,
на информационните технологии и масовата
манипулация в условията на тежка икономическа, социална и духовна криза, е
поставена на тотални изпитания. От това дали и този път ще издържи, зависи ще
има ли място за България в настъпващата глобална история на човечеството, ще
има ли България в идващото хилядолетие.
Вторият момент на използватата методология е свързан с
разбирането на връзката между световната, регионалната и националната история.
Факт е, че без да забравяме за взаимодействието между отделните народи,
региони, цивилизации, което нараства с високи темпове, за да очертае качествено
нови характеристики в съвременната глобална епоха, световната история или
историята на човечеството се реализира в и чрез историите на отделните народи,
които решават в определено социално-исотрическо време и пространство определени
социални проблеми и задачи по определен, характерен за тях начин. Разбира се, че в едно и също, от
гледна точка на световната хронология, време, отделните народи решават различни
проблеми и задачи, в съответствие със своята специфика и степен на историческа
развитост. В този смисъл те живеят в свое социално време и свое, структурирано
по определен начин и в определена степен социално пространство. Някои от тези
народи са лидери и задават тон на съвършено нови социално-исторически форми на живот, на
действието на нови принципи и на реализация на нова система от
социално-икономически, политически, технологически и други отношения. Други още не са излезли
радикално от своята предистория, не са прекъснали “пъпната връв”, която ги свързва
с определена екологична среда, с определен ландшафт.
Като правило световната история включва най-различните
социално-исторически действия и процеси в цялостна система, съпоставяйки ги
хронологически във времето, т.е. независимо от социално-историческото време на
отделните народи и региони, култури
и цивилизации, подрежда историческите процеси и събития в един
хронологичен ред съобразно календарното историческо време, отброявано според
християнското, будисткого или ислямското летоброене. Тук няма значение
конкретното пространство, конкретната екологична среда и ландшафт, върху които
са се формирали специфичните антропосоциоекологични структури на историите на
отделните народи, формирали са се ядрата на отделните специфични култури.
Пространството на световната история на Homo sapiens’a засега е географското
пространство на цялата Земя, геопространството.
Но световната история не
е само и не толкова е съборност от историите на отделните народи. Тя
подрежда в една цялостна система онези процеси и събития, които имат не
локално, затворено значение за отделен народ, а излизат извън рамките на
банално известното и всекидневното и допринасят за включването на дадения народ
в системата на международните отношения. С други думи, имат международна,
регионална и световна значимост. В този смисъл световната история изучава
общото, онова, което е значимо за всички народи или онова особено, което
допринася по-добре да се разбере спецификата на националното и регионалното в
общата система и което при определени обстоятелства може да има общосветовно
значение. Така например Сръбско-българската война от 1885 г. няма мащабите на
други европейски и световни войни, но има кардинална значимост за европейската
история, защото допринася да се признае като нов исторически европейски субект
младата обединена българска държава, незаслужено разкъсана след своето
възкръсване от Берлинския конгрес 1878 г. Също Балканската война (1912-1913 гг)
няма мащабите или продължителността на Първата (1914-1918 гг) или Втората (1939-1945
гг.) световна война, но тя категорично променя картата на Балканския п-ов и
почти изтласква Османо-турската империя
от Европа. В този смисъл тази война
не е просто регионално събитие, защото
има не само национално и регионално значение за балканските народи, но и
световно значение, което ще се потвърди в последващата Първа световна война.
Чрез Балканската война България не само се утвърждава като първа военна сила на
Балканите, която се стреми и да обедини
българския народ в неговите естествени етнодемографски граници. За България тя
е една героична трагедия, чийто финал бележи Втората Балканска или
Междусъюзническата война (1913 г.).
В този смисъл концептуализирането, философското осмисляне на
една национална история трябва по необходимост да държи сметка както за
взаимодействията на събитията от съответната национална история в регионален и
световен мащаб, така и за тяхната значимост за националното, регионалното и
световното историческо развитие.
Третият момент на използваната методология е свързан с разбирането на същността и смисъла
на историята.
Едва ли вече съществува спор, че историята като реален
обективен процес е дейността на преследващите
своите потребности и интереси хора под
формата на едни или други цели и задачи, индивидуално или в различните форми на
общност – семейство, производствен колектив, селище, област, държава ,съюз от
държави и т.н. В този смисъл тя е процес на непрекъснато възпроизвеждащото
се и обективиращото се в определени
резултати – материални средства или блага и ценности на духовната култура –
актуално битие на хората.
К.Маркс писа, че в своята история хората си поставят винаги
такива задачи, които са в състояние да разрешат, и материалите и средствата за
тяхното разрешаване са налице или в процес на формиране. В този смисъл той
смята, че историята е безпощадно реалистична, свободна от мистичност и
утопичност. Но той е забравил да добави, че реалното обективиране на
историческия процес още не означава, че самите цели и идеали не могат да бъдат
утопични и илюзорни. Маса движения от древността до наши дни са били
възпламенявани от различен род утопии – от “държавата на слънцето” на Аристоник
(132-129 г.пр.н.е.) до възхода на нацизма и фашизма (Хитлер) и “строителството
на комунизма”, вдъхновено от идеите на самия К. Маркс. И ако, по думите на Г.
Хегел, историята не познава условно наклонение, т.е. тя е факт , който следва
да се приема такъв какъвто е, а не да се обсъжда “какво би станало,
ако...”, то следва, че и реализацията в някаква степен на една или друга
утопия е също предопределено от цялото
предшестващо историческо движение на даденото общество, т.е. то е носило в себе
си като възможност наред с всичко друго
и тази алтернатива, нагласи да повярва в нея.
Защото същността на историята не е заложена във възбуждащите
движението (дейността) на хората цели и идеали, а в обективната връзка между
техните обективни потребности и интереси
,обективните средства, които те включват в това движение, и тяхната субективно
мотивирана от формите на организация и управление активност, в която се снемат
едни или други цели и идеали. Същността на историята е в обективната връзка
между миналата опредеметена дейност на хората, конкретните природни и социални
условия, в които те живеят, и актуалната им дейност, насочена към преобразуване
на съществуващата обективност ( или адаптиране спрямо нея), към преодоляване на
непълнотата на общественото им битие, чийто израз са потребностите и интересите
им. Макар и осъзнавана под формата на
цели и идеали и задвижвана от определени мотиви , актуалната дейност на хората,
чрез която “се прави” историята, е
зависима от обективните условия и обстоятелства в много и то съществени
отношения. От този факт следва, че хората действително “правят” своята история,
но това става винаги в зависимост от обективните условия и обстоятелства, които са наследили от
предишните поколения или които сами са създали чрез миналата си дейност. Затова
колкото и да има съществено , в много
случаи решаващо значение ( без нея е немислима
всяка “жива история”) в този неспирен, многопосочен, противоречив процес като
негов мотор, субективността, заложена в целите и идеалите, играе подчинена
роля.
Връзката между обективните условия и обстоятелства и
субективната дейност, между потребности, интереси, мотиви, цели, средства,
практическа дейност по тяхното задвижване
и резултатаи, и отново потребности, интереси и т.н.,
е обективна, съществена. Тя е трайна и многократно повтаряща се от
отделните индивиди, техните групи и
общности, всекидневно, в процеса на целия им живот, от поколение на поколение.
Именно затова тази връзка има характеристиките на обективен закон. По такъв
начин историята като реален обективен процес, протичащ под формата на
субективна дейност на хората, в последна сметка се реализира закономерно по
силата на действащите като трайни, съществени, мнгократно повтарящи се връзки и
отношения социални закони. И в това е заложена нейната същност.
В същото време връзките и отношенията между обективните
условия и обстоятелства (които са винаги конкретни за всеки индивид), съществуващите
средства и субективната дейност на
хората, между техните потребности, интереси, мотиви, цели, идеали и самата им
практическа дейност не са линейни, прости, еднозначни, а многостранни, сложни,
противоречиви. Те могат да се реализират в множество различни варианти, всичко
ще зависи от комбинацията между факторите от обективен и субективен характер,
която ще осъществи даден действащ субект (отделен човек, социална група, класа,
политическа формация, съсловие, етнос, народ, държава и т.н.). В последна сметка всичко ще зависи
от знанията и практическите умения на субекта, от прогностичните му
възможнвости, от пасионарността му и
неговата воля да реализира издигнатите цели и идеали, които да постигнат
оптимални резултати от неговата дейност. В този смисъл обективните социални
закони действат като закони-тенденции, т.е. те могат да се реализират в един
или друг вариант. Върху тяхната основа историческият субект е”свободен”в своето поведение и дейност. Той
не е притиснат от фатализма на неизбежността, заложена в “простия”, еднозначен,
линейно действащ механически закон.
Бидейки основа за свободна дейност законите-тенденции в
същото време носят характеристиките на необходимостта, на неизбежността на едно
или друго събитие, на едно или друго развитие на определена ситуация. К. Маркс
показа тази “двойнствена” природа на законите-тенденции с примера за развитието
на капитализма.”Всъщност тук не става въпрос за по-високата или по-ниската
степен на развитието на обществените антагонизми, които възникват от
естествените закони на капиталистическото производство. Става въпрос за самите
тези закон, за тенденциите, които действат и се налагат с желязна
необходимост.”(8).С други думи, при законите-тенденции субектът на историята
може да избира от множеството варианти онзи, който го удовлетворява и по неговите съображения най-пълно ще доведе
до реализиране на неговите потребности и интереси. Но той не може да не
действа, тласкан от потребностите и интересите си и заставян от обстоятелствата, и не може да
не избира. Именно в това отношение се проявява “абсолютизма” на т.нар.
закони-тенденции, за които говори К. Маркс, и заедно с това свободата на дейността
на историческия субект ( група, етнос, народ, държава и т.н.) , който е и “творец, и актьор на собствената си драма”.
Но както потребностите и интересите са продукт на определени
конкретни условия и обстоятелства, така и самите цели и изборът за действие са зависими от
средствта и от условията , при които ще се действа. По думите на Хегел
плугът е по-достоен за възхищение,
отколкото благата, които той създава. Миналото детерминира настоящето и заедно
с него, под формата на традиции, участва във формирането на бъдещето. Т.е.
онова, което вече не е, е още, а онова, което вече още не е, е вече. И в този
смисъл свободата на действие, т.нар. “свободна воля” и”свободен избор” са такива в определени рамки, определени
граници, зададени от обективните условия и обстоятелства, обективните
възможности и готовност и способност за реализация на определените
цели. Но така или иначе, именно природата и проявлението на
социалните/обществените закони като закони-тенденции, които в някои случаи
могат да действат и с “неотвратима сила”
като “абсолютни закони”, предопределят алтернативния, открит характер на
историята.
Па такъв начин, макар
че като резултат, в съгласие с Хегел, историята не познава условността,
модалното наклонение, тя като актуална социална дейност, като жив процес, е
непрекъснато изправена пред един или друг избор, пред една или друга
алтернатива, вариант за своята реализация.
Във всяка алтернатива е заложена една или друга възможност,
която подкрепена с действия с помощта на определени средства, съдържа някакава
степен на вероятност да се реализира. Реализирана обаче веднъж като
действителност, коя и да е
възможност-алтернатива автоматично погасява останалите възможности-алтернативи,
които са били нейни “конкуренти” и на свой ред става детерминатор на нова
панорама от възможности-алтернативи и верига от нови мотиви, цели и действия.
Много често реализацията на едни или други алтернативи в историята на един
определен народ не е имала само локално, национално значение, а международно и
дори световно значение. ( За алтернативите в българската история - виж в
изложението).
Но изборът на алтернативи за едно или друго историческо действие в системата на международните отношения е органически свързан, произтича или изисква
един или друг избор на модел за вътрешното икономическо, политическо и социално
устройство на дадената държава. От това, дали членовете на едно общество са
социално интегрирани върху основата на едни ефективни и справедливи принципи на тяхната икономическа
и социална дейност, политическо участие и висок морал, извеждащ честта и достойнството
на всеки член на това общество на най-висока почит, или пък са дезинтегрирани
от политиката и действията на “върховете” – държавния глава и целия
държавно-политически елит ( боляри, феодали, пълководци, висше духовенство,
висша администрация, едри капиталисти, комунистическа номенклатура, водещи демократи и т.н.) зависи в съдбовна
степен и поведението на народа и тази
държава в системата на международните отношения. И в това няма нищо необяснимо,
защото каквито са обществото, държавата по своята същност, по своята природа,
така те се проявяват и в системата на международните отношения.
Едни са българите при “варварина” Крум и “християнина”
Симеон- цялата държава в пасионарен порив се свива като юмрук, за да стовари
със страшна сила волята и енергията си върху превъзхождащата я многократно с
материални средства, богатства и армия Източна римска ивперия /Византия. И
съвсем други са те при сина на Симеон Петър І и внука Борис ІІ, когато
развалата и пороците, възприети от Византия
са завладели царския двор и висшите слоеве на обществото. Не случайно
тогава се появява “богомилската ерес”, за да оформи идеологически
противопоставянето между господарите и поданиците. И не случайно, устояла пред
такива могъщи византийски императори като Лъв Исавър и Константин V Копроним, България се срутва
като глинена фигура пред ордата на Святослав
и малката армия на Йоан Цимисхий.
И в единия, и в другия случай изборът на алтернатива, на
вариант на историческо действие е бил свързан с реализацията по един или друг
начин на интересите на ония, които са давали тон на историческото действие. От
този избор е зависяло каква част от
обществото е била облагодетелствана и каква ощетявана. При всички случаи едва
ли всички могат да бъдат винаги еднакво удовлетворявани. За онези, чиито
интереси са облагодетелствани от дадено историческо действие, последното
се е оценявало като “добро”. Обратното,
онези, които са били ощетявани са разглеждали същото това историческо действие
като “зло”. По същият начин става оценяването
и на даден исторически деятел, на значима историческа личност – за едни
тя може да се определя като “велика”, а за други в същото време като нищожна,
като чудовище. (Един от многото примери в българската история е например Стефан
Стамболов.).Този релативизъм на историческата оценка може да бъде преодолян
само когато се подхожда конкретно исторически, т.е. да се определя епохата,
задачите и проблемите, които трябва да бъдат решавани от даденото конкретно
общество, конкретна култура и цивилизация, конкретна класа, група.
Но така или иначе, оценъчният подход към историческите
действия определено ни води към големия въпрос за целта и смисъла на историята.
Историята се слага в резултат от съзнателните и целенасочени
действия на стотици, хиляди, милиони и милиарди човеци. Тя е живият актуален
процес, чрез който непрекъснато се снема миналото и се раждат потенциите на
бъдещето. Историята не е само миналото,
обективирано в материалната и духовна култура. Тя е непрекъснатият устремен
напред поток, тласкан от потребностите, интересите и идеалите на хората,
мотивирани от съществуващите условия, социални неравновесия, системата от
ценности и норми, чиито духовни отражения се екстраполират под формата на
мечти, стремежи и цели, исторически и социални задачи и т.н. Самите потребности и интереси, идеали и цели са продукт на
конкретните условия и обстоятелства, конкретното място и роля, която имат едни
или други индивиди, етноси, народи в определена обществена система. Естествено
е тези действия да имат свой вътрешен, собствен
смисъл, своя определена нравствена натовареност. Но като правило тези
рационални и морални основания на дейността на отделните хора се взаимно
неутрализират, погасяват при сложните взаимодействия, на които са подложени в
реалния обществено-исторически процес. Те не само се обективират, “угасват” в
различни материални резултати и артефакти на изкуството, но като правило, по
думите на Хегел, резултатите от тези действия, почти винаги надхвърлят или се
разминават с очакванията на отделните индивиди. В този смисъл рационалните и
морални основания “угасват”, за да се открои “голата реалност” на реалния
обективен процес.
Но именно новите резултати, втъкани в системата на преди
създадените и наследени материални и духовни средства, създават основата,
детерминираща новите потребности и интереси, мотивираща новите идеали и цели. И
всички това се повтаря ежедневно, ежемесечно, ежегодно, поколение след
поколение. Понякога се разразяват конфликти, избухват войни и въстания, стават природни катаклизми, но
след като преминат обичайния ритъм на живота се възстановява. Следователно,
погледната като обективен процес, историята няма нито своите собствени цели,
нито своя собствен смисъл., освен целите и смисъла на хората от отделните
етноси, общества и народи, поколения и епохи. Защото цялото това движение на
действащите във времето и пространството хора става по силата на обективните
обществени закони, които макар и да се проявяват в и чрез дейността на хората
са независими от тяхнто съзнание, воля и морал, и следователно нито водят към
някаква собствена цел, нито пък притежават свой собствен смисъл. В това
отношение напълно се потвърждава възгледът на К.Маркс, според който
обществено-историческия процес се проявява като естествено-исторически, като
своеобразно продължение във формите на културата на естествената еволюция, на
природния процес. (Заб. във “Философията на универсалната история като
фундаментална философия” аз утвърждавам
друг възглед, според който в човешката история като продължение на естествената
универсална еволюция във формите на културата се реализират антропния и космологичния принципи под формата на
свободата и дълга, които са изначално заложени от Твореца при “Големия взрив” и
следователно чрез своя стремеж към свобода и благо-щастие хората непрекъснато
постигат смисъла, заложен в тяхната история.. – П.Г.). (9)
Връзката между “естествения природен процес” и историческия процес е заложена в антропосоциоекологичната
структура, чието осъзнаване дава началото на всяка една история на определен етнос при определена екологична среда-ландашфт,
климат и т.н. като нещо различно от природата и от другите етноси, т.е. не само
като “битие в себе си”, но и като “битие за себе си” и “битие за другите”.
Че историята като обективен реален процес няма собствен
смисъл, се вижда и от обстоятелството, че обществените закони-тенденции могат
да се реализират по един или друг начин, в един или друг вариант, под една или
друга форма, а когато изчезнат условията за тяхното “действие”, те могат въобще
да не се проявяват. Всичко това показва, че трудно можем да търсим в историята
някаква предопределеност, някакъв профетизъм и фатализъм, някакъв висш смисъл и
програма.
Към този трети момент на приложената при философското
осмисляне на българската история методология, би следвало да се подчертае, че
за разлика от телеологическите философски
концепции на историята при Г.
Хегел, К.Маркс, О.Шпенглер, А.Тойнби, Н. Бердяев, Фр. Фукуяма,(10) и др. тук
историята се разглежда като отворен, непрекъснато разгръщаш се процес.(11)
Предлаганото изследване е относително завършено и в този смисъл то представлява “едно
художествено цяло”. Но заедно с това то е само едно своеобразно Въведение към
огромната и трудна тема на “Философията
на българската история” и затова е само
“Към философията...”. При това в този вид това изследване се разгръща само
върху първите два раздела, посочени в съдържанието. Останалите два раздела
“През Сцила и Харибда на близкото минало и настоящето” и “В битката за
бъдещето”, а също така разкриването на спецификата на “руско-съветския”,
австро-германския” и “американския” модели и тяхнто влияние върху българската
история от ХІХ век насам ще бъдат реализирани по-късно, когато работата ще
придобие и по-цялостен, относително завършен вид. (Заб. Каквото се прави в
настоящето изследване- П.Г.).
Вероятно предлаганите в тази работа изводи, твърдения и
оценки ще предизвикат противоречиви настроения и реакции на първо място у
българските читатели. Не би могло и да
бъде другояче, когато става въпрос за самопознание, което не всякога предлага
най-приятни заключения. Въпреки пристрастията, от които не би могъл да се
освободи нито един автор, особено когато пише за народа си, аз съм се стремял да
бъда максимално обективен, да следвам рационална линия на своя анализ, защото
само такъв анализ би бил действително научен, философски. Доколко съм успял, за
това ще съдят читателите.
В заключение, не мога да отмина с мълчание факта, че тъкмо когато
приключвах в общи линии изследването от І и ІІ раздел, като мощен електрически
заряд премина през мен един жив глас от “миналото”, който обявяваше създаването
на Клуб-движение “Булгар ал Джадид” (”Нова България”) в г. Казан, Татарстан,
Русия, от преки наследници на волжките българи (кутригурите-котрагите), водени
през ония далечни десетилетия от средата на VІІ век от Ювиги кан Котраг
–вторият син на Кубрат (Вж. в. Труд, юли 1998 г.).Това в още по-висока степен
ме убеди във важноста на моето изследване.
София, 31 юли 1998 г.
Авторът
ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА
1.Вж. F.Braudel, L’identite de la France, Paris, 1986, Vol. 1-3
2.Вж. например Л.Н. Гумилев, Великая степь и Древняя Русь,
М., 2003
3. Вж. например Лепольдо Сеа, Философия американской
истории, М., Изд. Прогресс, 1984
4.Л.Н. Гумилев, Вж. Этногез и биосфера Земли, Москва, 2003,
с.263-306
Вж. П. Ганчев и колектив, Философията на историята и
бъдещето на историята, С., 1998, с. 11-26
Г.В.Ф. Гегель, Философии истории, М-Л, 1935, с. 377-378
К. Леви-Строс, Первобытное мышление, М., 1994, с. 340
К. Маркс, Капиталът т.І, Предговор към първото издание, С.,
1955, с. 40
Вж. П. Ганчев, Философията на универсалната история като
фундаментална философия, София, 2010
10. Ф. Фукуяма, Конец истории, Вж. Вопросы философии, кн.
3/1990 ,с. 134-135; Ф. Фукуяма, Краят на историята и последният човек, С., 1994
11. Вж. А. Игнатов, Антропологическа философия на историята.
За една философия на историята в постмодерната епоха, С., Факел, 1999
Заб. Публикувано като въвеждащи страници в монографията “Философия на българската история “ – Фабер,
София, 2014г 512 с. Авторът.
