МОЯТ ПЪТ В НАУКАТА И ФИЛОСОФИЯТА

Проф. доктор на философските и на политологичните науки Петко Ганчев – посланик, Председател на  Геополитически център Евразия – София

            Минаха седем години от публикуването на трите тома на панорамата на епохата/епохите, в която живях, видяна, преживяна и изстрадана от мен –“Между миналото и бъдещето” със съответните подзаглавия “В света на живота и философията”/І/, “Философия, Политика, Бъдеще”/ІІ/ и “Преходът. Парламентът “отвътре”/ІІІ/ ( София 2005- 2007 ) и ако е рекъл Бог предстои още един четвърти том –като Епилог “Беларус и България в трудната битка за бъдещето (Спомени и размисли на посланика)”, който е готов като текст за отпечатване. В тази “особена” книга вървят една след друга и една в друга литература, история, философия, политика, мемоари, в нея  в една или друга степен разказвах и за своя път в науката и философията, за галерията от портрети на политици и на хората, от които се учех, хората, които ми бяха морална опора, а също и за онези, които ме съпътстваха със своята завист, доноси и всякакви удари през годините. Нека сега тук, в този очерк накратко разкажа за онези важни етапи по този път, където всеки от предходните подготвяше следващите, а също  и за онова значимо, с което обогатих националната научна и философска мисъл.  

            Моят път в науката и философията е цялостен, последователен, неотклоняем. Той беше и ще остане такъв до края ми, защото аз бях верен на своя избор от много ранни години – да опознавам и да обяснявам на другите онова, което съм опознал и осмислил, постигнал неговото послание в универсалната история на Вселената на човешката материална и духовна култура. Но той съвсем не беше лек, осеян с признание и слава. Напротив, аз трябваше често с непреклонна воля да пробивам стени, да оставам неразбран, да възбуждам завист и злоба, да заплащам с твърде висока цена всеки свой успех, всяко признание, всяка крачка напред извън посредственото и безлично, наукообразно присъствие в общността на учените.

            В първия том на “Между миналото и бъдещето” разказвам за удивителния начин, по който при необичайни обстоятелства се научих сам да чета на четири и половина години и четейки след това още в ранните си години стотици и хиляди книги, мечтаех да пиша такива книги и да обяснявам на другите, онова, което знам повече от тях. Първите ми опити да пиша “естествено” стихове и някакви изкуствени разкази бяха още в прогимназията. Тези опити продължиха в годините на гимназията, докато сам не се убедих, че от мен няма да стане истински поет и да стихоплетствам само, когато ме владееха силни чувства. Рядко, много рядко се получаваха прилични стихове. Сам след критичен анализ се убедих, че съм повече разсъдителен и склонен към размисли, а не към емоционални образи и форми. Тези изводи постигнах в годините на военната си служба, когато в края им след като бях приет медицина решително се насочих към философията.

            Първият ми “философски” доклад беше посветен на въпроса за “Щастието в светлината на християнската религия”, един от основните доклади, в Студентската конференция в късната есен на 1962 г., организирана по идея на моя състудент Шукри Тахиров, известния днес мой колега проф. Орлин Загоров. Не знам дали някъде из архивите не се пази този доклад, за който аз се готвих много сериозно и се опирах на вижданията на Фьодор Достоевски, Лев Толстой и българския професор по философия на религията Петър Панчевски. Специално взимах християнска литература от библиотеката на Духовната академия. Докладът беще посрещнат добре и оценен благосклонно от ръководителя на конференцията доцента по история Горан Димитров. Втори такъв теоретичен “философски” доклад, посветен на естетиката на Имануил Кант, написах под силното влияние на Исак Паси и впечатленията от яркия му ораторски талант. Това бяха мои разсъждения за прекрасното и грозното от третата критика на Кант “ Критика на съдната способност”. Между другото аз бях единствения сред колегите си от двата курса по философия, който още в онези години прочетох трите критики на Кант и ги обяснявах по времето на семинарите водени от Елка Панова и Исак Паси, двама от ярките мои преподаватели в университета.

            През студентските години публикувах няколко разказа, но главно времето извън лекции беше посветено на четене в Университетската и Народната библиотека “Кирил и Методий”. Затова може би след години, когато станах известен учен моите колеги  Петко Симеонов и Гале Христов, коите също влязоха в науката и се пенсионираха като доценти, казваха: ”Докато ние тичахме и се занимавахме с празна политическа дейност Петко Ганчев седеше в библиотеката и се готвеше да стане истински учен. ”Вероятно тези мои интереси и последователност  в теоретическата ми подготовка бяха забелязани и още преди края на следването група от Института по философия при БАН, от които си спомням тогава старши научните сътрудници Никола Стефанов и Стойко Попов посети университета и се срещна и разговаря с мен, с Шукри Тахиров/Орлин Загоров/ и Емил Лалковски, за да ни ореинтират евентуално към аспирантура след дипломирането. Може би в тези години аз за втори път прочетох “Былое и думы” на великия руски философ, писател и революционер Александър Херцен и замечтах да напиша такава книга-панорама на епохата и впоследствие все повтарях на моята съпруга Люба /Любов Владимировна Линник/, че искам да напиша някога такава книга. Съдбата така се разпореди, че аз решително се заех и написах тази книга едва след смъртта на моята безсмъртна другарка... Но тогава като финал на своето следване аз избрах за дипломна работа пак тема за Херцен “Александър Херцен – воинстващ материалист и диалектик”, която е публикувана като приложение към Първия том на “Между миналото и бъдещето”. В тази дипломна работа върху основата на дълбоко промисляне на цялото творчество на А. Херцен аз правех нови изводи и оценки за неговото място и висока роля в развитието на руската и европейската философска мисъл през ХІХ в.

            През студентските ми години, запознавайки се с оригиналните трудове на редица древни мъдреци и философи от Новото време мечтаех да напиша книги, показвайки  автентично тяхната оригинална мисъл, преиначена от разните маркситски “критици”, които стояха много по-ниско от критикуваните от тях мислители. Така като слушах фантасмагоричните и елементарни обяснения на китайската философия от преподавателя ни Ленин Димитров /?!/ аз отидох в Народната библиотека и сам прочетох на руски преводите на “Дао Дацзин” /Лао дзъ/ и “Лун юй” /Конфуций/ и видях, че става дума за една велика друга култура и философия, която не трябваше изобщо да се “материализира” и “революционизира” по сталинистки и реших, че някога ще напиша книга за китайската древна философия, което и направих след двадесет и повече години. Но това е друг етап. Пак в тези студентски години, слушайки несистематизираните лекции по етика на Тоньо Ботев реших, че трябва някога да напиша книга за “Диалектическата система на етическите категории”, която идея само отчасти реализирах за свободата и дълга във “Философията на универсалната история като фундаментална философия”. Но и това е разговор за по-късно...

            В годината, през която бях директор на Основното училище в с. Скобелево, Сливенска обл. и преподавах история на учениците от пети до осми клас написах цяла серия статии във в. “Сливенско дело” на образователни, патриотически и естетически теми, но най-значимата беше смелата ми статия и първа оценка в страната ни на ставащото в Китай като “културна революция /1966/67 г. / “Културна ли е Великата културна революция” в Китай?”. Иначе всичкото ми свободно време беше посветено на подготовката за приемни изпити за аспирантура, която не беше обявена през 1966/67 г.

            Моята аспирантура започна със закъснение от почти месец в края на януари 1968 г. Далече преди да постъпя и да мисля за темата на дисертацията бях решил да се занимавам с проблемите на изследване на бъдещето – прогнозиране, планиране, прогностика, футурология. Още когато седях в Народната библиотека “Кирил и Методий”, за да готвя дипломната си работа,  аз често преглеждах списанията на немски и френски език и с удивление виждах статии посветени на изследването на бъдещето. Именно в средата на 60-те години на ХХ век започваше вълната на “футурологичния бум” във философската, социологическата и културологическата мисъл на Запад. Споделях тези свои планове с моята приятелка и бъдеща съпруга Люба. Тя ме подкрепяше духовно. Затова, когато постъпих аспирантура/докторантура аз твърдо знаех с какво ще се занимавам и когато трябваше да представя тема и план за нейната реализация  без колебание  написах “Философско-методологически проблеми на социалното прогнозиране”.  Дни  преди да бъде  обсъдена темата ми в секцията по “Исторически материализъм” към Института по философия, към която бях зачислен, в тогавашната книжарница на руска литература “Ленин” на ъгъла на бул.“Цар Освободител” и ул. “Раковски” /където днес е някаква гръцка банка/ ме видя Никола Стефанов и ме поздрави за избора на темата. Той ме попита дали сам съм стигнал до тази идея или ми е подсказана и много се зарадва, когато го уверих, че отдавна съм ориентиран към изследване на тези въпроси. Никола Стефанов беше един от най-авторитетните млади доценти, истински учен, новатор в очите на аспирантите, който смело от средата на шестдесетте години на ХХ век откриваше нови проблемни области в социалната философия. За разлика от него, самоназначилия се за мой научен ръководител ст.н.с. Стойко Попов беше човек на традицията на трудно скъсващата със сталинизма марксистка философия. Той беше публикувал няколко книжки за причинността и необходимостта и искаше аз също да се включа в тази категориална област на Историческия материализъм. Неговото възмущение от моя избор на тема беше бурно. Той непрекъснато ми повтаряше:”Абе, момче, защо си избрал тази тема, от къде ще гледаш, какво ще пишеш като няма нищо на български и едва няколко статии на немски, френски и английски езици?” И често като аргумент ми напомняше руския афоризъм: ”Ученным можешь ты не быть, но кандидатом быть обязан!” На което аз отговарях, че не искам да вървя по стари отъпкани пътища, че искам да имам собствено лице в науката и допълвах моята перефраза на афоризма:”Кандидатом можешь ты не быть, но ученным быть обязан!” В отговор слушах: ”Абе, ти си много упорит, но ще си счупиш главата!”. Неуверен в себе си той разнасяше къде ли не листа с моята тема и се съветваше с кого ли не. В края на краищата Научният съвет на Института след категоричната подкрепа на Никола Стефанов, Марко Марков и проф. Панайот Гиндев одобри темата и ми пожела успех в написването на дисертацията.

            Сега вече за мен започваше най-трудното – подготовката  и написването на дисертацията. От това, което бях прочел в западните списания и до което бях достигнал интуитивно ми ставаше категорично ясно, че с “багажа” от знания, получени в Университета,  аз съвсем не съм готов. Начертах проблемната област от науки, които трябваше интензивно да овладявам, за да мога да си изградя концепцията на дисертацията, да я структурирам и реализирам. В този кръг влизаха възхождащата тогава наука Кибернетика, раждащите се Теория на информацията и Теория на системите и Системния анализ, математическите теории на вероятностите, на статистическия анализ, Теорията на менеджмента и т.н. И започнах да чета и да конспектирам. Влизах сутринта в 8 и  30 ч. в Народната библиотека и излизах пак в толкова   вечерта. В редки паузи във фоайето на библиотеката разговаряхме с Иван Пунчев и Здравко Дунов, посътпили в аспирантурата заедно с мен. Единият говореше, че имал написани вече 1000 страници, а другият, че имал 500 страници за “истината”. Аз мълчах, а вечер в ужас разказвах на своята съпруга Люба, че аз нямам нито страницца и съм страшно далеч от това да пиша. Рядко, един- два пъти в месеца аз ходех на лекции по линия на Дружеството за знания “Георги Кирков”, защото с моята стипендия от 90 лв и заплатата на съпругата ми като нередовна учителка, пак от толкова, ние постоянно гладувахме след като изплатим наема за квартирата и други разходи. От време на време моят научен ръководител ме упрекваше, че аз не идвам в Института и не разговарям с хората, а седя само в Библиотеката, на което аз отговярах, че Карл Маркс цял живот не е ходил по коридорите и разговарял с този и онзи, а е седял в Британския музей и е написал “Капиталът”. Той сумтеше без са ми отговори. Допълнително, по негово научение зам. директорът на Института проф. Райчо Караколов, навлизащ във фазата на дълбока склероза също ме упрекна, че не стоя в Института.

            В края на първата година натрупаните знания и интензивната умствена дейност взеха да дават своите резултати. Аз написах две статии и една студия посветена на въпросите на социалната информация. Статиите бяха публикувани в сп. Философска мисъл през 1969 г., а студията в Сборника научни трудове на ИФ пак през същата 1969 г. подготвях нови статии, които се приемаха с високи оценки. Така почти от негласен “аутсайдер” аз станах лидер на аспирантите и младите научни сътрудници. Ръководството в лицето на същия този Райчо Караколов и проф. Панайот Гиндев започна да ме хвали и изтъква за пример. Резултатът – злоба и завист сред моите колеги.

            В резултата от интензивната ми дейност по натрупване на нови знания, по осмислянето им в духа на все по-ясно изкристализиралата структура на дисертацията аз успях в ранната пролет  на 1970 г. да я завърша предсрочно. Последната година от аспирантурата/докторантурата ми аз работих без научен ръководител, който беше заминал за Съветския съюз да защитава дисертация за доктор на науките. За рецензенти ми бяха определени проф. Панайот Гиндев и ст.н.с. ІІ ст. Никола Стефанов. След запознаването си с текста проф. Гиндев ми каза: ”Възхитен съм! Толкова нови идеи, което ми напомня на младия Маркс – вулкан от нови идеи! Но моят съвет  е да почакаш до есента, защото сега ако защитиш ще бъдем принудени да ти спрем стипендията, а нови места в Института можем да получим едва след нова година, което означава, че дотогава  ще гладуваш. Затова почакай до есента, ти си свършил главното.”  В дисертацията за първи път в нашата литература аз изяснявах същността на прогнозата и връзката й с останалите понятия свързани с познание на бъдещето – предвиждане, хипотеза и т.н., изяснявах обективната основа на прогнозирането, представяна от обществените закони-тенденции, диалектиката на действителност и възможност, необходимост, случайност и вероятност. И най-главното, предлагах да се утвърди нова наука за прогнозирането – Прогностика, която да представлява не само теория на познанието на бъдещето, но и методология и система  на методите  за прогнозиране на бъдещето.

            Защитавах първата си дисертация за “кандидат на науките”/”доктор по…” на 6 Ноември 1970 г. След прочитането на официалните силно положителни рецензии от проф. Панайот Гиндев и ст.н.с. ІІ ст. Никола Стефанов в Научния съвет, заседаващ в Залата на Института на бул. “Патриарх Евтимий” 6 настъпи тишина. След кратка пауза заговори директорът на Института акад. Тодор Павлов. Бях му изпратил специално дисертацията си на вилата му в Панчарево. “Запознах се с дисертацията на Ганчев с голям интерес. Той навлиза в една нова област, неизследвана досега от марксизма. Той само посочва в началото, че в своята работа изхожда от принципите на Теорията на отражението, разработена от Тодор Павлов. Той именно така пише и сочи “Виж Т. Павлов, Теория на отражението...” и продължава нататък като се опира на изследванията на редица съветски и западни учени в различни области на научното знание. Той така прави, а не като вас, които постоянно повтаряте какво съм казал и мислите, че правите наука. Затова тази дисертация е новаторска и трябва да се помисли след доработка да се публикува.”След това изказване се отключи желанието на много да ме хвалят, но за мен този момент беше старт за следващия ми път, който твърдо бях решил да продължа с подготовката на първата ми книга, част от която щеше да стане дисертацията, но трябваше още много да проучвам  и напиша за триумфално възхождащата нова Наука за бъдещето – Футурология.

            Пишех новата си книга в условията на нови задължения и отговорности. В началото на 1971 г. бях назначен за научен сътрудник в ИФ, а през есента ми се роди сина Дмитрий. Трябваше да търсим удобна квартира и така есента на 1972 г. ние се оказахме на ул. Васил Мулетаров точно срещу зала “Универсиада”. Междувременно четях и взимах книги, посветени на футурологичната проблематика от библиотеката на новообразувания Институт за съвременни социални теории към Президиума на БАН. В “Между миналото и бъдещето”ІІ том /”Философия, Политика, Бъдеще”/ аз разказвам как, за да не преча на малкия Дима да спи с тракащата си пишеща машина “Москва”,  слизах в мазето на квартирата и там под внимателното наблюдение от гредата над мен на два плъха всяка вечер пишех своята книга за бъдещето “Футурология и прогностика”/!!/

            “Футурология и прогностика” беше отпечатана от изд. “Наука и изкуство” есента на 1973 г. Същата година в началото на декември,  два месеца след ранната смърт на майка ми Петра, аз заминах на шестмесечна специализация в Германската демократична република /ГДР/ към техния Философски институт на Националната академия на науките. По-късно през януари 1974 при мен дойдоха съпругата ми и малкия двегодишен син. Всеки ден аз работех в Библиотеката на ИФ или в Националната библиотека на “Унтер дер Линден”. Конспектирах  и правих ксерокопия на огромно количество книги и статии, посветени на изследването на бъдещето, на управлението и планирането /Индикативното стратегическо планиране/, чиято практика даваше плодове във Франция и почти всички европейски страни. Този огромен масив от нова информация ми послужи при написването на втората ми книга “Социалното планиране” и при подготовката на втората ми дисертация за “доктор на философските науки”.

            Всъщност над втората книга аз започнах да работя веднага след като предадох в издателството “Футурология и прогностика”. Ако за “Футурология и прогностика”   бяха написани няколко хубави рецензии на български от моя колега Георги Фотев във “Философска мисъл” и от немския ми колега и приятел Бернд Петер Льове в Deutsche Zeitschrift fuer Philosophy, то за публикуваната есента на 1974 г. от Партиздат книга “Социалното планиране” излезе само съобщение в бюлетина на Книгоразпространение. Но независимо, че заглавието по аналогия може да причисли тази книга към казионната литература, посветена на социалистическото планиране, тя имаше друг дух  и разглеждаше друг кръг проблеми. Освен анализа и оценката на плахата практика на социалното планиране, което се правеше в някои колективи аз разглеждах принципно въпроса за Закона за планомерното развитие и въпроса за същността на Социалните отношения. Тръгвайки от Марксовата идея, изказана в предварителните ръкописи на “Очерки към критиката на политическата икономия”,  че “законът за планомерното пропорционално развитие е повече от закон на колективното  общество” аз търсех принципите на един плодотворен диалектически и системен подход за ефективно управление на обществата, основани върху обществената/колективната форма на собственост и издигах идеята за автономността на отделните подсистеми  и звена като условие за тяхната свободна инициатива в мащабите на една динамична обществена система. Колкото до спецификата и същността на социалните отношения те за мен бяха онзи аспект на системата от обществени отношения, които се слагаха между отделните хора и институциите на властта/държавата и производството по повод на техните специфични отношения към труда, разпределението на благата и потреблението. За съжаление освен колегата ми от един по-късен етап на моята кариера Цанко Цанков и различните директори на предприятия и профсъюзни деятели друг не забеляза тези идеи и не се позова на тях.  

            Същата есен на 1974 г. притиснат от нуждата да търся  и плащам непрекъснато високи наеми за квартира и при отсъствието от страна на ръководството на ИФ при БАН на инициатива да ми бъде обявен конкурс за ст.н.с. ІІ ст./ доцент след като имах вече две монографии, при отсъствие на каквито и да са книги на защитили преди мен научни сътрудници аз бях принуден да се съглася такъв конкурс да ми бъде обявен от Института по марксисъм-ленинизъм към новата партийна Академия на обществените науки /АОНСУ/. За конкурса аз представих две монографии, три студии и около 30 научни  и научно-популярни статии. Освен това есента бях прочел курс лекции по философия /разбира се, диалектически материализъм/ с група иракски студенти. Официални рецензенти съветът по философски и социологически науки беше проф. дфн Марко Марков и доц. кфн Песи Песах. Заседанието на съвета се провежда на 4 декември, т.е. достатъчно време аз да се нарадвам за Нова година като млад на 33 години новоизпечен доцент. Но, не би! Дяволът в лицето на застаряващите партийни философи, някои от които едва имаха по една книжка се произнася категорично “не!”. “За” гласуват само 6 човека, 6 се “въздържат”, а 11 са “против”. Пълен провал. Аргументите: “Талантлив, включително и на единия от рецензентите – Песи Песах, но много млад и не е бил асистент като нас, някои от които по 25 години!”Удивителни аргументи, сякаш бяхме в казарма, а не в науката, където са важни не проседените години, а направеното с ума. Този първи удар аз понесох със стиснати зъби, без коментари. Единствените, които предприеха някакви действия, за да се подготви тогавашната Комисия по философските и социологически науки при ВАК бяха директорът на ИМЛ /Институт по марксизъм-ленинизъм/ проф. дфн Асен Кътов и зав.катедрата “Философия” проф. дфн Гено Цонков. Ходенето по “инстанциите” на моите документи доведе до това, че април 1975 г. аз бях утвърден за “доцент по философия”. Бях удовлетворен, но пред мен възникна въпроса дали си заслужава да идвам в тази среда, където властваше завистта, догматизма и сталинизма. Лятото мина, но Института по философия при БАН не предпприемаше нищо, въпреки че беше информиран за моята резерва да отивам в АОНСУ. В края на краищата бях принуден в края на септември да подам документите си и да заема мястото си на доцент в катедрата по “Философия”. Тук започна мълчаловото дебнене. Четях лекциите си и мълчах не коментирах с никого нищо. Взимах участие само в официалните обсъждания. Дочувах от секретарката Таня, че гласувалите против мене започват гласно да се разкайват и да съжаляват. Не реагирах на тези информации. Започнаха да ме търсят  и молят за услуги – на някой да дам рецензия на студия или статия, на друг да го заместя в лекции и т.н.

            Същевременно четях в свободното от лекции време по проблемите на социалния контрол. Виждах значимостта на този проблем за теорията и практиката на социалното управление и тъй като той стоеше извън периметъра на интересите на двамата вече изявени авторитети в областта на социалното управление проф. дфн Марко Марков и ст.н.сІ ст. /проф./ Никола Стефанов аз се заех с написването на една нова монография посветена на философско-методологическите проблеми на социалния контрол. Бях силно повлиян в идеите си от Теорията за социалния контрол на Талкот Парсънз и др. Главна в  конструкцията  на книгата стана главата за социалните норми- правни, морални, политически, технологически, естетически, екологически и т.н. Правех нова теория и както при Теорията на прогнозирането – Прогностиката излизах извън кръга на марксистко-ленинските “класики”. Както при проблемите на изследване на бъдещето, въпреки доктрината на “научния комунизъм” нямаше нищо казано от “класиците” на маркизма-ленинизма за познанието на бъдещето, принципите и методите на прогнозиране, така и тук освен банално повтаряната фраза на В. Ленин, че   за строителството на новия строй са необходими “отчетност и контрол”, нямаше нищо. Това ме правеше свободен и свободно творчески мислещ и решаващ реални теоретически  и практически въпроси. Съобразявах се с реалностте на обществото и логиката на едни обективен научен анализ. Със самочувствие на социален инженер предлагах йеарархически изградена система на социалния контрол с автономни звена, основаващи своята дейност върху принципите и нормите на съответните дейности и сфери на обществото. Едва след десетилетия разбрах, че “Общество и контрол” е била използвана от широк кръг учени обществоведи – юристи, политолози, етици и т.н.

            Същевременно аз продължавах да работя и по проблемите на изследването и “избора”, “формирането” на бъдещето и ролята на философията в тези процеси. Следвайки логиката на диалектическата философия аз отдавна още в края на 60-те години разглеждах развитието на обществото като многовариантен, а не линеен твърдо механистично детерминиран  процес. Още тогава възникваха въпроси относно  научната достоверност на теорията за обществено-икономическите формации  и аргументите на теорията на “научния комунизъм” при факта на огромното разтегляне на различни степени и стадии на развитие на човечеството. Така или иначе след като предадох за печат “ Общество и контрол. /Философско-методологически проблеми на социалния контрол/” в края на 1977 г. аз зпродължих да работя интензивно върху текста на втората си дисертация за доктор на философските науки “Историческият материализъм, предвиждането и формирането на бъдещето”. Даже в началото на 1978 г. подадох в “Наука и изкуство” първата част от тази дисертация “Историческият материализъм и предвиждането на бъдещето”.

            Ранната пролет на 1978 г. Партиздат публикува “Общество и контрол”. Особени реакции в научната общност към книгата нямаше. Те щяха да се проявят едва след 1981 г., когато начело на КДНК /Комитета за държавен и народен контрол/ беше издигнат Георги Атанасов-член на ЦК на БКП  икандидат-член на Политбюро по онова време. Но за това по-късно...

Но междувременно лятото на същата тази 1978 г. се състоя моето фронтално сблъскване с първия ми научен ръководител вече ст.н.с.І ст. /професор/ дфн Стойко Попов. Редакторът в “Наука и изкуство” някой си Миланов “проучил” с кого аз се намирам в конфликт и предал текста на Стойко Попов и  Митрю Янков. С незначителни критични бележки М. Янков даде положителна рецензия  и препоръка книгата да се печати. Но съвършенно друг дух имаше рецензията на С. Попов. Той произволно ме обвиняваше в какви ли не грехове като даже “цитираше” някакви мои съждения. Разбира се, заключението беше категорично “не може и не трябва да се печата”. Прочитайки тази тенденциозно и недобросъвестно написана рецензия аз веднага улових нечистоплътния похват на господина, тогава “другаря”. И спокойно пункт по пункт показвах какво говоря аз на съответната страница и в какви “грехове” ме обвинява рецензентът. Върнах отговора без забавяне. В редакцията на “Наука и изкуство” настъпила паника. Директорът Филип Гинев гневно питал: “Кой измисли този рецензент?” Книгата без забавяне била пусната за печат. След няколко дни при случайна среща в Института по философия Стойко Попов ми заяви: “Абе, ти си бил опасен, нарязал си ме като краставица!” На което аз сдържано отговорих: ”Когато пишеш глупости, трябва да има кой да те нареже!”

Вече с публикуваната първа част на дисертацията аз реших да се явя на защита за получаване на научната степен “доктор на философските науки”. За целта обаче по процедура трябваше да тръгна от решение на катедрата, където работех. За официални рецензенти бяха назначени проф. дфн. Марко Марков и проф. дфн. Илия Тасев. В пълен състав януари 1979 г. катедрата започна обсъждането. След прочитането на положителните рецензии някои от моите колеги като доц. М. Маринчевска и двама от асистентите  демонстративно напуснаха заседанието – “обидени”. Това предизвика усмивки по лицата на онези, които разбраха тези “мотиви” и които ме подкрепиха вече убедени в моите качества. Защитата в Специализирания научен съвет на ВАК трябваше да се състои през м. юни, но пак някои “обидени” членове на Съвета, че аз едва на 37 и половина години се явявам на втора защита не се явиха на заседанието. Защитата все пак се проведе, но през есента на същата тази дата, на която премина и първата ми защита - 6-ти Ноември. Официалните рецензенти проф. дфн Марко Марков, проф. дфн Илия Тасев и проф. Кирил Василев прочетоха положителните си рецензи и след няколко кратки изказвания 19 члена от Съвета при състав 21 присъстващи ме подкрепиха с “да”, останалите двама се “въздържаха”. Така на 38 години аз ставах най-младия доктор на обществените науки. Няма да бъде нескромно, ако кажа, че въпреки че не ми възлагаха никакви административни или “партийни” постове в научните организации, където работех заради “досието” ми на внук по майчина линия на “кулак” и племенник на царски офицер и кмет на селото преди 09.09.1944 г. аз се утвърждавах с ума и таланта си, с волята и всеотдайния си труд в името на науката, на знанието...

Втората част на дисертацията си за доктор на науките аз успях да публикувам едва през 1982 г. след сериозна доработка под заглавието “Философия и социална дейност”. В тази книга правех най-значимия в нашата литература анализ на социалната дейност, на диалектиката на цели, средства, възможности, предмет/обект на дейността, идея, идеал и т.н. в историческото развите на обществото. Тя беше многократно цитирана и използвана от представители на различни обществени науки.

В паузата от 1978 до 1982 г. аз написах няколко значими студии и много статии, посветени на заложения вече широк кръг от научни въпроси. Неочаквано за мен 1981 г. стана не само годината, в която аз встъпих в конкурс за избор като професор, но и годината, в която интересът към моите идеи за социалния контрол и неговата система, изложени в “Общество и контрол”  изведнъж нарастна. Ставайки председател на КДНК Георги Атанасов иска да реформира тази инситуция и да я направи модерна и работеща ефективно. В търсенето на идеи той попада на моята книга и един ден на късното лято на 1981 г. ме  покани на разговор в кабинета си на бул.“Дондуков”1. Каква приятна беше моята изненада, когато влизайки в кабинета видях на бюрото му моята книга. Той ми разказа за своите решителни намерения да реформира тази институция като за целта ми възложи с колектив от няколко специалисти от КДНК да подготвим основен доклад с идеи за промяна, който трябваше да бъде прочетен пред Национална конференция по проблемите на социалния контрол, планирана за м. септември. С юриста Трифон Бърнев и другите трима трябваше да работим във вилата на КДНК в Банкя една седмица, за да подготвим доклада. Тръгвайки си от КДНК аз предложих на четиримата да работят във вилата, а аз щях да работя в къщи. В края на седмицата трябваше да се срещнем и да видим кой какво е направил и да “сглобим” доклада... В края на седмицата се оказа, че единствено свястно от техните текстове беше краткия преглед на историята по създаването на КДНК и някои примери за положителна практика. Идеите за реформата и модернизирането на системата бяха заложени в моя текст от около 20 страници. Така ги и обединихме с моя редакция. Националната конференция посветена на проблемите на социалния контрол се проведе в края на септември с участието на “видни” партийни  и обществени функционери като акад. Ярослав Радев- зам. председател на Държавния съвет, завеждащия отдел идеология при ЦК на БКП Васил Момов, Гиньо Ганев- председател на ОФ и други. Аз бях също подготвил отделен свой доклад. След доклада на Георги Атанасов, подготвен от нас и моя доклад трябваше да водя пленарното заседание и да давам думата на изброените и други величия, чиито доклади освен помпозната и празна партийна риторика лъхаха на мухъл с повтаряне на фразата на В. Ленин, че строителството на новия строй изисква “отчетност и контрол”. Тази конференция нечакано от мен ми изгради авторитета на един от водещите теоретици на социалния контрол, но за да го поддържам през годините аз трябваше редовно да публикувам статии в учреденото списание “Проблеми на социалния контрол” почти до закриването на КДНК от А. Луканов в началото на 1990 г., който виждаше в него една от опасните институции, които можеха да разплетат неговите машинации по разпределение на държавна собственост и средства сред избрани от него комунистически “милионери”.

Същата есен на 1981 г., когато аз отбелязвах своята четиридесетгодишнина се проведе заседанието на Научния съвет по философски и социологически науки при ИМЛ на АОНСУ за избора ми като професор. Отново един от рецензентите ми беше проф. дфн Марко Марков, вторият беше зав катедрата “Философия” проф. дфн Илия Тасев, а третия моя преподавател по западна философия от студентските години проф. Деян Павлов /Крецул/. На това заседание проф. Деян Павлов не присъства поради заболяване. Изборът преминава безпроблемно, с пълно единодушие. Много от колегите ми са впечатлени от огромното количество публикации, надвишаващи публикациите на редица партийно избрани академици. Но само ден след заседанието на съвета, някой добронамерено написал донос във ВАК, че проф. Деян Павлов не присъствал на избора, но отишъл на някаква Международна конференция, посветена на Георги Димитров. И се започва едно дълго разследване, което продължава почти година, за да бъда утвърден като “професор по философия” ранната есен на 1982 г. Тези удари от “партийните философи” окончателно ме убедиха, че моето място не е сред тях и аз предприех стъпки за преминаване към базирания вече на територията на АОНСУ Институт за съвременни социални теории към Президиума на БАН. Този първи политологичен институт на България, за който разказвам в ІІ том на “Между миналото и бъдещето”, обединяващ специалисти от различни научни дисциплини, беше обаче партийно подчинен на ЦК на БКП. През м. март 1983 г. аз преминах към ИССТ.

Десетте години в ИССТ /1983-1992гг./ бяха много плодотворни за мен години. Това беше период, в който аз имах възможност да ползвам книгите на една от най-богатите с научна литература библиотеки. Там се получаваха всички водещи световни списания и се доставяха всички новоизлезли книги на водещи автори по света на всички световни езици –английски, руски, немски, френски, китайски, испански и т.н., а също на езиците на балканските народи. В този смисъл библиотеката беше една лаборатория на световната философска, социологическа, политологическа, икономическа и друга обществено значима мисъл. Това ми даваше възможност да виждам тенденциите и пулса на развитието на световната мисъл. Сега вече не по партийна поръчка можех да насочвам своите интереси и изследвания, а по собствен избор. Духът на свободата в голяма степен правеше Института за съвременни социални теории особен институт, тон за което задаваше и неговия директор след 1983 г. проф. Александър Лилов, доскоро член на Политбюро и втори човек след Т. Живков. Без да бях с някаква административна или партийна длъжност А.Лилов ме привлече към кръга на ръководството на ИССТ и редовно ме канеше на важни заседания  и срещи, а вече пролетта на 1989 г. ме предложи за главен научен секретар с ранга на зам. директор, какъвто станах през 1990 г. до закриването на ИССТ 22 април 1992 г. Това признание, което се съпровождаше и с гласно потвърждаване на моя авторитет на учен бяха важни елементи от духовната атмосфера, в която аз разгръщах своите способности.

1983 г. беше годината, в която най-настоятелно бях молен да премина в структурите на ДС като зав.катедра “Обществени науки” в тогавашната школа , а днес Академия на МВР и помощник на тогавашния министър на вътрешните работи Димитър Стоянов. На примамливите обещания за нова квартира и висок офицерски чин отказах. Но това беше и годината, в която вероятно заради моята практика да говоря свободно в многото публични лекции и конкретно заради една статия във в. Труд по повод на обявена с публикация на Иван Ангелов дискусия беше направен опит да бъда убит във влака от София за Варна на 3 октомври. За това разказвам във втория том на “Между миналото и бъдещето”, конкретно главата “ИССТ като първия политологичен институт на България”. 

Три са събитията, които заковаха в съзнанието ми 1984 г. На първо място, в началото на тази година излезе от печат на издателството на АОНСУ моята монография “Диалектика на обективната и субективната страна на обществените процеси” /Голям формат/. В тази неголяма монография, посветена на проф. Панайот Гиндев, аз разгръщах своя високофилософски анализ на диалектиката на историческото закономерно развитие, което не  е нищо друго освен непрекъснати процеси на обективиране/опредметяване на човешката съзнателна субективна дейност на различно равнище и заедно с това субективиране/разпредметяване на обективните условия и обстоятелства, в които  и със средствата от които, човекът върху основата на онези форми и степени на познание, до които е достигнал, продължава да действа напред в името на нови цели и идеали, изразяващи неговите интереси и разбрани потребности на живота. Това са непрекъснато възхождащи процеси на познание и дейност, които взаимно се обогатяват и взаимно угасват един в друг, правейки историята на всеки народ, на човечеството. Тук не може да става дума за каквото и да е “субективиране”, защото хората действат и си издигат определени цели и задачи, само в зависимост от реалните условия и възможности, при които се намират и които могат да реализират. В този смисъл всеки субективизъм, всеки произвол се проваля и е обречен на неуспех и тежки последствия за оня, който го е предприел. С този анализ аз не само показвах реалната същност на т.нар. обективен исторически процес, но и разкривах механизмите на формирането на т.нар. обективни закономерности и ролята на човешката творческа дейност за непрекъснатия прогрес на общественото развитие  и по този начин преодолявах доминиращия догматичен възглед в марксистко-ленинската литература за законите на обществото като твърдо, еднолинейно механистично детерминирани   необходими връзки и отношения между нещата и процесите в обществото. В стегнат вид тези идеи излагах в една статия в сп. “Философска мисъл”, която веднага предизвика догматичните реакции на някои философи от предната генерация, обвиняващи ме в “субективиране” на “обективния исторически процес”... 

На второ и трето място 1984 г. влезе в моя живот като годината на смъртта на моя баща Димитър Ганчев /юни/ и на проф. Панайот Гиндев/август/, на когото аз дължах много в постигането на духовната си увереност. За мене той беше един от онези Ренесансови герои, които вървяха в предните редици на духовните творци на Нова България. Аз се учех от него и бях щастлив, че сме приятели. Така тази година беше годината на моето окончателно осиротяване...

Периодът от 1984 до 1987 г. беше време на интензивна работа върху нови проблемни области. Писах една книжка под формата на писма до моя син, която изд. “Народна просвета” забави, умувайки дали такъв жанр е допустим в строго канонизираните форми на книжнината по философия и обществени науки. Започнах интензивно да проучвам литературата свързана с древнокитайската и древноиндийската цивилизация и философия. Все през този период подготвих повече от сто и двадесет страници текст, посветен на ролята на Русия и на Съветския съюз в развитието на световната цивилизация във връзка с 70 годишнината от Октомврийската революция. Този текст заедно с няколко статии на Георги Найденов, Павел Георгиев и Чавдар Палавеев излезе като колективна монография лятото на 1987 г. под заглавието “Октомври и съдбата на световната цивилизация”. Както и да се интерпретира Окомврийската руска революция през 1917 г. днес от позициите на примитивния антикомунизъм и изконните русофобски настроения на Запада тази революция, беше безспорно революция, защото положи началото на радикални промени в пространствата на Руската империя, назовавани от евразийците Евразия, тя оказа дълбоко въздействие върху съдбата на много народи и на човечеството като цяло. Природата на този социализъм и неговите изначално заложени пороци ще анализирам по-нататък, когато ще разгледам въпроса за неговото преустройство, но тук бих искал категорично да подчертая, че както Руската, така и Съветската империя не беше империя в собствения, класически представян от Рим и Запада, смисъл, а единство на етноси- суперетноси, при които най-развития в културно отношение етнос, този на русите в неразривно единство с украинците и беларусите извади от зоната на примитивността, родово-клановите и племенни структури, от зоната на неграмотността и номадството десетки народи от пространствата на Евразия като например, монголци, калмики, тунгусци, евенки, киргизци, узбеки, казахи, башкирци, мордва, буряти  и т.н., и т.н. даде им култура, писменост, образование, направи ги равни на себе си. Това не е правила нито една империя, включително и цивилизаторите от Англия, Франция, Холандия, Германия, Португалия, Испания , Дания и т.н. В годините на “съветската власт” нерядко периферията на тази “империя” живееше по-добре от метрополията. Такава беше ситуацията и в отношенията на Съветския съюз с неговите сателити от Централна и Източна Европа, които го превъзхождаха по нивото  на начина на живота...

През същата тази 1987 г. в съавторство с проф. Марко Марков и проф. Диньо Гърдев публикувах книгата “Човешкият фактор в научно-техническата революция”, която беше нещо средно между фундаментално научно изследване и приложна философия, т.е. научно-популярно изложение на същността, мястото и ролята на разгръщащата се от 80-те на ХХ век  години насам  научно-техническа, научно-технологическа и научно-производствена революция, която променя не само структурите на производството и социалните структури, преодолявайки класическата класова структура на индустриалното общество, но и всички сфери на обществения живот и изграждане  на общество , основано на икономиката на знанието...

Пак през същата 1987 г. аз организирах Семинар посветен на водещите тенденции в развитието на света, на който излязох с доклад, където за първи път в нашата литература се говореше, че човечеството навлиза в нова епоха на глобализация, на наднационална интеграция. За мен още тогава беше ясно и това е показано в малката книжка, в която бяха публикувани няколкото доклада на участниците в този семинар, че водещите глобални тенденции са именно глобализацията на обществения живот и паралелно с нея на тендециите на индивидуализация и демократизация. Аз правех съответните изводи и показвах, че е необходимо системата на властта, на управлението на социалистическите общества да се “социализира”, т.е. демократизира, т.е., да се въвличат масите ва решаването на своите проблеми на всяко ниво на обществена организация и живот.За съжаление от високостоящите фигури в политическата йерархия на комунистическата партия тези идеи забеляза само проф. А. Лилов и ме поздрави. Но само толкова.

Подобна ситуация и ефект се получи и при прочитането на доклада ми посветен на 120 годишнина от публикуването на “Капиталът” на К. Маркс eсента на 1987 г. на голяма Теоретична конференция, на която присъстваха членът на Политбюро на ЦК на БКП Чудомир Александров, кандидат-членът на Политбюро и ректор на АОНСУ доц. Станиш Бонев, проф. Александър Лилов, директор на ИССТ и член на ЦК на БКП и много други партийни величия . Докладът ми “Наука, технологии, управление” е публикуван в голяма монография, посветена на тази годишнина. Но макар че текстът предава дословно казаното пред Конференцията по-важен беше ефектът от моето устно изложение на основните идеи от него. Вече трета година как беше започнала съветската “перестройка на социализма”, но у нас едва беше се провел Юлският пленум на ЦК на БКП, на който в подготовката на доклада изнесен от Т.Живков аз бях взел важно участие, за което разказвам в главата за “”Перестройката” и българското преустройство на социализма” във втория том на “Между миналото и бъдещето”. След години ослушване все пак беше направена първата крачка. Нямаше обаче яснота какво трябва да се прави, за да се осъществи радикално това “преустройство”. Повече се говореше за промени, но по същество нищо не се променяше. Именно тази ситуация и моето вече категорично виждане, че съществуващият реален социализъм  се разминава  дълбоко изначално с принципите на теорията, която беше останала като наброски, тезиси от К. Маркс и която катастрофално беше интерпретирана и представена като марксизъм-ленинизъм от В. Ленин, Й. Сталин и дузината генерални секретари на ЦК на Компартиите на СССР и другите социалистически страни. От заявлението, че политическата доктрина на комунизма е научна не беше останало нищо и тя логично се беше превърнала в утопия, в която невярваха и партийните адепти. Именно затова аз говорих в своя доклад пред притихналата отначало и уплашена аудитория в Аулата на АОНСУ и показвах какъв трябва да бъде пътят от науката през технологиите към практическото социално управление на различните нива на обществото. Говорех теоретично, опирайки се на идеи от “Капиталът”, но конкретно с редица примери показвах как е правено и какво се е получило от “строителството на социализма”  и как би следвало то да се прави в едно свободно и демократично общество. Още по-средата на моето изложение залата се разтресе в аплодисменти, които продължиха до края. В края доста напрегнат с пресъхнала уста аз събирах листовете от катедрата, на които бях нахвърлял своите тезиси, когато към мен дойде Чудомир Алесандров и ме поздрави. Навън вече в коридора А. Лилов също горещо ме поздрави за смелите идеи и смелоста да говоря истината. Отговорих му, че тези идеи биха прозвучали още по-силно, ако ги беше изказал той като партиен авторитет...

Когато започвах своята научна кариера мечтаех не само да пиша високоабстрактни анализи, следвайки образците на немската философичност на И. Кант и Г. Хегел, но и в някои случаи в зависимост от темата  и обекта на философирането да прилагам леките есеистични форми на Анри Бергсон, Жан Пол-Сартър и Албер Камю, блестящия литературен изказ на Александър Херцен, с една дума,  да сменям стила и формата на своите философски произведения    и да ги правя адекватни на изследваните въпроси. Това ми усилие особено личи в някои мои първи статии във “Философска мисъл”  и други списания, но в най-пълна форма в “Между идеала и действителността/Писма до моя син Дмитрий и неговите връстници/”С., 1988 г., серията статии и есета, публикувани в “Между две епохи/В търсене на пътища за изход от кризата/”, С., 1998 г., и в трите тома на “Между миналото и бъдещето”, С., 2005-2007 г.

Малката по формат и обем книга(“Между идеала и действителността”-С., 1988   ), с максимално дребен шрифт /вероятно все за икономии в едно време, когато се повтаряше глупавата мисъл, спусната “отгоре”, че “икономиката трябва да бъде икономична” / е особена книга, защото в нея аз си позволих, нарушавайки партийните канони на изписване на философска литература, да разсъждавам за високи философски категории в писма, при това художествено, с много образи и сравнения. Тази книга, задържана повече от две години в издателството,  беше пусната в огромен не само за днес, но и за онова време, тираж на философска книга -14 хиляди екземпляра, и се изкупи. А самата книга аз написах като послание към поколението на моя син, което влизаше от детството в юношеството и трябваше да избира своя път и да определя своите характери. В книгата под формата на писма от Москва и Берлин, където бивах често на кратки командировки, аз разсъждавах върху свободата и дълга, върху справедливостта и равенството, върху солидарността и субсидиарноста, върху мечтите и идеала, върху честта и достойнството, разсъждавах върху темата за героите и героизма, накратко, върху всичко, което в една или друга степен определя кръга от ценности на младия човек, когато той трябва да се определи и да се реализира пълноценно като гражданин на своята страна, като човек, попаднал в безкрайния поток на историята... 

През 1988 г. беше публикувана не само малката книга “Между идеала и действителността”, но и книгата от поредицата “Мавър” на изд. “Народна младеж” – “Философия и цивилизация/Очерки за дервноиндийската и древнокиатйската цивилизация и философия”. В тази книга аз реализирах една от студентските си мечти да напиша своето виждане на древнокитайската и древноиндийската философия. В примерът на тези две далекоизточни цивилизации и философии аз определено виждах опровергаването на европоцентристкия възглед за историята и историята на философията, който доминира не само в предмарксистките теории за историята, но и в самия марксизъм в неговата прословута теория за обществено-икономическите формации. В историята на индийската и китайската цивилизация аз виждах доказателства както за другите варианти на историята, така и за другите форми на културата, които модернизирайки се запазват своята традиционност, своята фундаментална класичност, а не се сменят една след друга в епохи. Във философията на древна Индия и древен Китай аз виждах един друг възглед за света, основан на принципа на пасивната хармония /Индия/ и активната хармония/Китай/, а не възгледа за  противоречията и антагонизма, заложен още от древно-гръцката философия в европейската и световна традиция. И още, именно на примера на древноиндийската и древнокитайската философия аз изведох извода за особената роля на философията в историята на световната култура. Възникнала почти едновременно в т.нар. от Карл Ясперс “осево време” на историята / VІІІ-ІV в. пр. н.е./ в древна Гърция, древна Индия и древен Китай философията става онзи мощен фактор на духовната култура, който служи като ос, гръбнак на цялата духовна и материална култура и е фактор, който осигурява оцеляването на цивилизациите, независимо от изпитанията, на които те са подложени в своята история, независимо от смената на политическите и икономическите форми на живот на тези цивилизации.

В книгата върху основата на проучен огромен материал за духовната и материална куртура на тези две древни цивилизации-вселени  е направен опит да бъде показано тяхното системно цялостно единство, тръгвайки от древните митологични идеи и представи, над които са се надграждали религиите, философиите, политическите и икономическите форми на обществения живот, взаимно допълвайки се  и обогатявайки се, а не воювайки помежду си и   разрушавайки се...

Финалът на 1988 г. беше една голяма студия /66 стр./ посветена на преустройството на социализма под заглавие “Преустройството на социализма: възгледи и дискусии в марксистката и западната литература”, коята студия беше прочетена като основен доклад на годишната научна конференция на ИССТ проведена в Старозагорски минерални бани непосредствено преди Рождество Христово /Коледа.

Основният доклад на тази конференция трябваше да готвим моя милост, проф. Деян Павлов-зам. директор на ИССТ и проф. Пеньо Пенев –партиен секретар. Впоследствие те един след друг, вероятно страхувайки се от мащабността  и деликатността на проблема се отказаха и аз в недостиг на време за месец трябваше да подготвя този доклад. Познавайки добре класическата марксистка литература, посветена на тази тема и реалната практика и история на държавния социализъм, обявен след промените за тоталитаризъм, и след като не веднъж  бях подхождал към едни или други аспекти на тази грамадна тема, реших да систематизирам своите възгледи, като паралелно показвам различните публикувани в марксистката и западната литература възгледи за процеса, влязъл в историята като “Перестройка”, започната от М.С. Горбачов.   

Естествено че аз започнах доклада-студията с категоричното извеждане на огромното разминаване между демократичните принципи, обявени от К.Маркс и Фр. Енгелс в редица произведения, но най-ясно в “Критиката на “Готската програма” и “Гражданската война във Франция”, а също на анализа на опита на “Парижката комуна” 1871 г. и наложените като реален първообраз на т.нар. социализъм в СССР диктатура и преследване и терор над свободномислещата част на обществото.

Втора порочна характеристика на реално създадения социализъм в Съветския съюз  и неговите сателити в Европа беше пълната  доминация на държавната собственост и  по изключение в някои страни като Унгария, Полша, ГДР  и в по-слаба степен в другите европейски страни наличието и на други форми на собственост – кооперативна и частна, което и правеше икономиките на тези страни по-динамични и наличието на повече свободни граждани, докато пълната доминация на държавната собственост не само в индустрията, но и в селското стопанство водеше неотклонно към стагнация. С навлизането в стадия на т.нар. “зрял социализъм” обаче вместо да се разгръща процеса на многообразието на форми на собственост той се свиваше и всичко се поглъщаше от държавната форма на собственост.

Трето, като правило водеща и доминираща политическа сила, чиято роля беше закрепена в конституциите на съответните страни беше комунистическата партия, чиито кондидати за ръководни постове се назначаваха отгоре надолу и това също така закономерно водеше до стагнация, бюрократизъм, феодализъм по места от нов тип.

Четвърто, опитите по страни, да се реформира този наложен порочен икономически и политически, реален социализъм, които избухваха в бунтове, стачки, движения биваха смазвани с военна сила.

Затова пишех в доклада си започналата “перестройка” даваше големи надежди, че като “една революция в революцията” ще освободи икономическите и политическите, а с тях  идуховните структури на социалистическите общества и ще ги демократизира и динамизира. Пишех ,че процесите са много динамични и турбулентни и че трудно може да се прогнозира докъде те ще се разгръщат и кои от “днешните”, т.е. тогавашните играчи ще останат на политическата сцена, но определено смятах, че реформите повече засягаха политическата сфера, а не водеха до необходимите икономически преобразувания. Всичко това, според мене, водеше до събуждането на нови и нови политически играчи както от дълбоките пластове на историята, така и от външните сили, които искаха да тласнат процесите в удобна за тях геополитическа посока. За мен беше повече от ясно, че призивите за промени се свеждаха главно до риторика, която се разбираше като “да се променим без да се променяме”, но именно това активизираше чуждите на социалистическите идеи за социална справедлвивост, демокрация и свобода, сили, които за съжаление в края на краищата доведоха до победата на удобния за тях вариант на историческите промени. За втори път, както в края на 70-те години в една студия за един сборник подготвен  от ИМОСИ /Институт за международни отношения и социалистическа интеграция/ аз предвиждах възхода на неолиберализма и победата на предстоящите през следващата година президентски избори на САЩ на Роналд Рейгън, аз предвиждах крушението на реалния социализъм.

Докладът ми беше оценен високо. Като свърших четенето му, почти след  час  и половина, настъпи тишина. И тогава проф. Александър Лилов- бившия член на Политбюро на ЦК на БКП , а в случая директор на ИССТ започна тихо като че ли мислеше на глас: “Да, свидетели сме на дълбоки исторически процеси, на борба на сложни, видими и невидими сили, които ще решат съдбата на социализма. Професор Петко Ганчев ни предложи един доклад, който  ни върна към духа на Карл Маркс, към  неговата безпощадна критика и дълбочина. Само така мога да го сравня. Аз съм много впечатлен, както и вие,” -говореше той на моите смълчани колеги и продължи нататък в духа на това какво означава “революция в революцията”.

Сборникът с този доклад и останалите доклади излезе почти в навечерието на започналия крах на реалния държавен социализъм и аз го раздавах на членовете на малката група от интелектуалци и някои бивши членове на Политбюро на ЦК на БКП, които непосредствено след 10 ноември 1989 г. се бяхме събрали в една от залите на Партийния дом, за да обсъждаме по-нататъшната стратегия и тактика на БКП. За това разказвам във втория том на “Между миналото и бъдещето”...

Есента на същата тази 1989 г. след дълги умувания беше пуснат от печат   колективния труд “Екологическите предизвикателства на бъдещето”, който бях подготвил съвместно с някои от водещите членове на Римския клуб като проф. Едуард Пестел/Германия/, проф. Паул Блау/Австрия/, проф. Хенрик Сколимовски /САЩ/ , проф. Нансен Бехар, проф. Асен Кътов и др, но тъй като моите две студии-глави надхвърляха половината от 300 стр. на книгата аз я смятам в голяма степен за свое дело, не само като отг. редактор и съставител, но и като основен автор. В тази книга напълно господстваше един друг дух на анализ на ставащото в глобален мащаб на планетата. Оттласкайки от идеи и данни от първите шест доклади на “Римския клуб”и екологичните анализи на редица съветски автори и идеите на великия В.И. Вернадский за биосферата и ноосферата аз в синхрон с авторите от Клуба говорех за критическата фаза, в която  е навлязло човечеството в своето ектензивно, разхишаващо индустриално производство, транспорт и енергетика и за налагания от неолиберализма дух на потребителство, на консумативна философия. За мене беше повече от ясно, че индустриалния консумативен модел на производство и потребление развиван в двата му варианта : либерален капитализъм с пазарна икономика и държавен социализъм с централизирано планирана икономика е изчерпал своите позитивни форми и вкарва човечеството в зоната на екологичната катастрофа, за която щяха да пледират в същата тази година Комитета на ООН за развитието и Конференцията на Върха за Земята в Рио де Жанейро през 1992 г.. За съжаление както и за много други идеи, които повдигах, изпреварвайки времето на тяхната масовост и поднасяне от “Запад” България не беше готова . Не бяха готови нито учените, нито политиците, които правеха вече своите комитети за “Екогласност”, мотивирани от  конкретни емпирични ситуации, без какъвто и да е радикален поглед към единството и дълбоките неравновесия между човешкото общество и околната природна среда...

Годините 1989 и 1990 бяха време на бърз турбулентен преход от ритмичната размереност на живота в условията на държавния социализъм към глобална криза на всички области  и нива на обществения живот. Време, през което аз се опитах да се включа със своя ум и опит в политиката, но навсякъде виждах бариерите, които ми издигаше А. Луканов неговите доверени хора. Може би високо ценен от А. Лилов и проявил се в някои публични дискусии, наблюдавани от А. Луканов, аз бях опасен за него и той ме елиминираше, за да не преча на налагания от него, върху основата на “Доклада Ричард Ран- Доналд Ът” нов български капитализъм, в който хора от ДС и наследници на някои комунистически величия биваха “назначавани” по неговите думи за “милионери”, т.е. за нова “законни” грабители на обществото, превърнали политическата власт в икономическо господство. Но именно в тези няколко години, до закриването на ИССТ аз се борех не само за авторитета на института, но и пишех своите големи студии за Марксизма и за Началото на прехода – между разочарованията и надеждата. В студията за марксизма, публикувана в сп. Ново време, аз си позволявах да изкажа своя възглед за единната философска система на марксизма като диалектико и историко материалистическа философия, където няма две части, две нива, а единно философско учение, в което именно във философското познание  за общественото развитие се дават категориите на диалектиката, гносеологията и логиката, които догматичния сталинистски марксизъм-ленинизъм обявяваше за диалектически материализъм за разлика   от т.нар. исторически материализъм. В това отношение аз не приемах нито официалния марксизъм-ленинизъм, нито западния марксизъм на Франкфуртската школа.

В студията за началото на прехода, публикувана в “Австрийското списание за Югоизточна Европа” аз показвах не само гибелния избор на българските “демократи”  и постфактум антикомунисти на американския неолиберален модел при пълното невежество и непознаване на европейските практики на социалното пазарно стопанство и индикативното планиране, но и показвах грабежа  и главоломно нарастващата престъпност на всички нива, които бяха само част от тежките тенденции, които се налагаха и щяха да определят целия преход до наши дни. Във вариант на тази студия прочетен като доклад пред участнизците в Международна конференция организирана от Свободния университет –Берлин , посветена на краха на държавния социализъм в Източна Европа аз пледирах за по-бързо интегриране на България в ЕС, за да бъде преодоляна псевдодемокрацията и разрухата на една средноразвита европейска страна с прекрасни възможности за общоевропейската икономика.

 Идеите и принципите на социалното пазарно стопанство и индикативното планиране върху основата на оригиналните източници – трудовете на Лудвиг Ерхард и принципите и плановете на Генералния комисариат във Франция от края на 40-те години на ХХ век до 80-те години, когато беше предизвикан неолибералния завой във водещите икономики на Западна Европа – Германия, Франция, Великобритания, Швеция, Австрия и т.н. аз реализирах през 1994 г. в неголямата книга “Политика на държавно управление на икономиката / Опита от реформите в Германия, Франция и Великобритания след Втората световна война до 80-те години” вече в длъжността си на професор в Института по търговия към Министерството на търговията, кодето се оказах след две години като безработен професор. Следващата 1995 г. написах брошурата “Приватизация и следприватизационно управление на фирмите”, в която запознавах читателите с водещите образци на управление на частинте компании и фирми в западноевропейските страни, САЩ  и Япония. Това бяха  двете единствени  публикации, посветени на тази тематика, която не се познаваше и не се разбираше нито от българските икономисти, още по-малко от пръкналите се нови политици –демократ и либерали. Единствената реакция от политик беше от страна на г-н Стефан Нешев –социалдемократ, по това време шеф на Комисията по приватизация, а след това депутат в 38 НС. Що се отнася до моите колеги икономисти то те ме поканиха на един семинар, а също като рецензент на един труд на проф. А. Леонидов от ИкИ на БАН...

През 1995 г. в сп. Международни отношения излезе голямата ми статия “Глобализацията ни историята и цивилизацията”, в която аз не само систематизирах своите наблюдения и размисли върху водещите тенденции на новата епоха след края на “Студената война”, но определено категорично заявявах, че е започнала нов етап от Глобализацията на човешката история и цивилизация, чието начало виждаме още след Втората световна война /1945 г./, когато се появяват един след друг факторите ,които глобализират световната система. В тази статия обаче аз предлагах системата от фактори от природен, климатически и екологически характер, от социално-политически и икономически характер, от информационен и културен характер, които определят качествено новия етап на глобализацията. Тази статия беше първа и тя породи признати или непризнати мотиви сред много учени на България да започнат да пишат по този проблем. .. 

През 1996 г. в качеството си на хоноруван, а впоследствие професор на половин щат към Висшето военно строително училище “Любен Каравелов”, аз подготвих и написах учебника “Философия /Курс лекции по философия за курсанти  и студенти нефилософи/”. Този учебник беше новаторски в много отношения и до днес  еединствения от този род. На първо място, в няколко основни въвеждащи лекции аз запознавах студентите с основни въпроси на философията като наука, нейното място и роля в духовната култура на човечеството. На второ място, показвах причините извикали на живот в епохата на “осевото време” /VІІІ-ІV в. пр. н.е./ едновременно в Древна Индия, Древен Китай и Древна Гърция философията , която като особен рационален фактор на духовната култура съдейства за съхраняването на тези цивилизации в историята, въпреки превратностите на тяхната съдба. Трето, върху тази изходна база показвам логически развитието на философската мисъл от древността до наши дни в различните философски системи. При това всеки от водещите световни философи е показан максимално обективно чрез неговите произведения и основни идеи като оценката за неговото дело и принос в световната съкровищница на философията оставям на самите студенти. Четвърто ,курсът лекции завършва с една заключителна лекция – “Глобализацията на цивилизацията и необходимост от нова форма на философията”, която  е открита  и позволява на студентите да търсят своите решения върху основата на натрупаните знания. Второ, преработено и допълнено издания този учебник излезе през 2010 г... 

От началото на 90-те години на ХХ век, когато започнаха турбулентните процеси на хаотичния преход на един криминален капитализъм –именуем официално преход към либерална демокрация и пазарна икономика, аз пишех много активно в ежедневния печат. Воювах с мисълта  и перото си. Почти всяка седмица публикувах някоя ярка статия в “Континент”, “Труд”, “Дума”, “Наука и общество”, “Социалдемокрация”, “Зора”, “Новинар”, “Дебати” и т.н. През 1998 г. събрах най-силните от тези статии и заедно с няколко студии и книгата “Политика на държавното управление на икономиката/ Опита на .../ “ публикувах като самостоятелна книга “Между две епохи / В търсене на пътища за изход от кризата/”. В тези стаии има много оригинални политически и икономически идеи, които свършиха своето дело в онази епоха, ставайки достояние на много мислещи и търсещи хора на духа...

След като през май 1996 г. се завърнах в Института за философски изследвания, където преди 18 години беше започнала формално научната ми кариера, аз се заех да подготвя един труд посветен на философията на българската история. От години мечтаех да напиша такава книга и под силното впечатление от една студия върху византийското наследство в българската история на прочутия преди 9-ти Септември 1944 г. професор по история Петър Мутафчиев аз започнах интензивно  проучване на всякаква литература, посветена на един или друг въпрос на нашата история, бит, душевност, характери, традиции, ценности, герои, идеали, победи и поражения, описани от наши и чужди автори. Още в процеса на проучването на литературата  и осмисляне на прочетеното или известното ми преди търсех носещата конструкция на българската история, на българския дух. Паралелно с това търсех методологията, в съответствие с която да разгърна това първо по рода си оригинално изследване. Освен новото връщане към Г.Хегел и К. Маркс аз прочетох 12-те тома на А. Тойнби “Изследване на историята”, трите тома на “Материалната цивилизация” на Ф. Бродел, “Социокултурната динамика” на П. Сорокин, “Залезът на Европа” на О. Шпенглер, “Идеята за историята” на Р. Колингууд, всичко което можеше да се намери от Клод Леви-Строс, нашумелите геополитически трактати на Зб. Бежински”Голямата шахматна дъска” и на С. Хънтингтън “Сблъсъкът на цивилизациите”  идесетки други книги. В края на краищата аз вече определено следвах своя метод в анализа на човешкото общество и неговото историческо развитие, отчитащ множествеността, плурализма на факторите в тяхното единство, от чието въздействие в различна степен, в един или друг период, епоха се разгръщат социо-историческите процеси в дадено общество, в група взаимодействащи си общества, региони и цивилизации, т.е. определях и следвах принципа и метода на плуралистическия диалектически монизъм. Не държех този метод задължително да се определя  материалистически или идеалистически, защото както природните  и социалните фактори действат в единство, така в единство действат материалната и духовната култура и не е необходим схоластически перфекционизъм, който да определя кое  е водещото, определящото, защото в един момент може да бъде едното, а в друг момент, другото. Така по пътя на синтеза си изработих метода и методологията, която следвам от средата на 90-те години на ХХ век, освобождавайки се окончателно от едностранчивия материалистически монизъм на марксизма. Това освобождаване започна още в началото на научната ми кариера, когато виждах недостатъците на този подход при анализа на един или друг въпрос. Това не означава, че за мен това учение стана “мъртво куче”, което аз захвърлих на “бунището на историята”. Подобно на всички велики учения то се втъка в моята система и методология, заемайки подобаващото си място. 

В “Към философията на българската история”/Варна, ВСУ “Черноризец Храбър”, 1999 г./  аз показвах действието както на универсалните принципи на човешката световна история, така и уникалните и специфични принципи на българската история. За мен българската история се реализира в диалектическото единство на държавното и народното начало. От характера на държавното начало се е определяло и поведението,  действието на народното начало. Върху рализацията на българската история са оказвали въздействие в различна степен в различните периоди едни или други климатически, екологически, геополитически и социално-политически фактори, а също други природни и социални катаклизми. Проследяват се мощните въздействия на няколко цивилизационни модели, които получават специфична интерпретация в българското общество. Очертани са константните и променливите величини на българския национален характер. Показани са обективните и субективните предели на постигане на едни или други идеали и геополитически задачи. Но именно защото е “Към...” тази работа очаква ново допълнително изследване и доизграждане на цялостната “Философия на българската история”...

            Работейки над “Към философията на българската история” аз успях да подготвя и да публикувам две малки книжки в съавторство с няколко колеги от Института “Философията на историята и бъдещето на историята” /С., 1998 г./ и  “България в настъпващата глобална епоха” /С., 2000г./, които и станаха  предмостие към подготовката на най-значимата ми книга по проблемите на световната геополитика “ В битката за бъдещето. Светът и България в глобалната епоха”/Тенденции, перспективи, алтернативи/ /Варна, ВСУ “Ч. Храбър”, 2002 г./. Както се вижда от подзаглавието тази книга е посветена на анализа на глобалната динамика на света и тенденциите, перспективите и алтернативите в неговото развитие в предстоящите две десетилетия, т.е. до 2020 -2025 гг. На фона на този анализ се предлага и анализа на движението на България, нейните тендеции на развитие и перспективи. Изминалите вече девет години от публикуването на тази книга потвърдиха верността на анилзите, очертаните тенденции и предложените прогнози за различен период от бъдещето – от 5-7 до 15-20 години.

            Много са новите идеи в тази книга, която бележеше категорично новия етап в моето научно развитие, уверената методология и пълната свобода на мисълта и идеите за факторите и динамиката на света като цяло. Въпреки че бях вече народен представител от определена политическа формация /НДСВ/  не се съобразявах с никакви  идеологии и претенциозни политически модели за интерпретация на ставащото в глобалното пространство на цивилизацията. Предложих нови моменти към методологията на прогнозирането на бъдещето, които не веднъж ми помагаха да предвиждам раждането на “другото”,  нечакано от  водещи световни политолози и футуролози, а също и водещи световни политици, бъдеще.

            След края на “Студената война” за мен беше ясно, че светът навлезе в нов етап на глобализацията, в който неотклонно се установяваше новата страктура на световното пространство, разделено на “Свят І”, “Свят ІІ” и “Свят ІІІ”. Това деление съвсем не беше делението на двуполюсния свят установен след Втората световна война, където към двата противостоящи свята, стоеше аморфното пространство с едни или други ориентации на т.нар. “Трети свят”. Сега се установяваше един господстващ икономически, финансово, политически, военно, информационно и културно “Свят І”, именуван и “златен милиард” и един кръщаж в периферията му с безнадеждни опити да се интегрира в него, но служеш повече като резервоар на свежа кръв, на суровини и пазар на излишъците от несравнимия консумативизъм на “Свят І” “Свят ІІ”. В недрата обаче на тези два свята се разполагаше в различно съотношение “Свят ІІІ” – светът на корупцията, на престъпността, на тероризма, на гетата и бедността.

            Динамиката  на световните процеси на тази в голяма степен глобализирана цивилизация със своите наднационални институти, организации и мрежи се определя от глобалните неравновесия, които се наследяваха от миналото или бяха проява на новата степен на интегрираното в еднна система човечество. Това са неровнавесията между обществото и природата, които породиха глобалните екологични проблеми на замърсената, изтощена и унищожавана естествена природа, климатичните промени и усилващите се интензивни природни катаклизми. Това са неравновесията между богатствата и бедността, богатствата на стотици и бедността на милиарди човеци. Това са неравновесията между образователното и технологично ниво на отделните страни и народи. Това са не на последно място неравновесията между военните възможности на малко страни и слабостта на много други. Тези неравновесия са резултат от много причини, но главните са продукт на философията на господство на човечеството над природата, господство на едни народи над други народи, а също така на философията на консумативизма, на разхищенията на блага от едни за сметка на мизерията на други.

            Глобалните тенденции, които очертават посоката на движението на цивилизацията в тази глобална епоха са резултат от политиките, борбите и конкуренцията на десетките хиляди Транснационални корпорации, няколко стотин от които разполагат с годишен оборот по-голям от най-мощните индустриални държави. Финансовата мощ на тези ТНК надвишава няколкократно финансовите възможности на всички национални банки по света и е достатъчно те да раздвижат няколко процента от тези парични масиви, в определени страни и региони,  за да рухне всяка национална икониомика. Всъщност това са действителните господари на света, които определят и поведението на различните световни и регионални институти и организации като ООН, ЕС, НАТО, НАФТА, СвБ, МВФ, СТО и т.н.

            След като края на “Студената война” отбеляза края и на т.нар. реален, а по същество държавен социализъм, а с това и реалната алртернатива за посоките на света, днес като ракция на ставащото под диктата на “Златния милиард”, а по същество неговата водеща част “Запада” се появи “глобалния тероризъм” като крайна форма на борба на ислямския фундаментализъм и екстремизъм. “Отгледаният” от Запада “ислямски тероризъм” като оръжие в противостоенето с държавния социализъм е обаче опасен патологичен опит да се спре модернизацията на обществата, без да се предлага реална социално-политическа алтернатива. Като реакция против тази форма на глобализацията, налагана с идеологията на неолибарализма и вестернизацията на културите и обществата оат не-западната цивилизация се проявяват различните националистически и  дясноекстремистки движения и формации, които не искат да приемат идеологията на мултикултурализма в самите западни общества  и потока от мигранти от Азия и Африка, изповядващи ислям и други нехристиянски религии. Своеобразна хаотична ракция срещ тази форма на глобализация са  и разрушаването на пространствата на отделни държави от различни бандитски формирования, какъвто  е случаят със Сомалия, Афганистан и т.н.

            Като цяло от предложените в книгата няколко варианта - сценария на бъдещето на света човечеството се движи засега по сценария на “умерения песимизъм” с ясното виждане на неспособността на водещите световни лидери да предложат алтернатива на разтърсващата цивилизацията глобална финансова, икономическа и социална криза, в единство със задълбочаващата се екологическа криза, отдавна навлязла в зоната на екологическата катастрофа.Такива бяха и моите очаквания преди десет години, когато пишех тази книга и се взирах в бъдещето, отвъд хоризонта на всекидневието...

            2003 и началото на 2004 г. аз съвместно със своя син Дмитрий П. Димитров подготвих неголямата книга “Бъдещето на Европа /Предпоставки, тенденции и перспективи в развитието на Европейския съюз/”, която изд. “Рива” публикува. Както  е указано в предговора на книгата първите две глави и голяма част от трета глава са дело на моя син, и която е основата на неговата втора  магистърска теза по специалността “Публична администрация и европейска интеграция”. Но книгата е изградена като органическо единство и затова моя текст в останалата част от трета глава “Тенденции и перспективи на общоевропейската интеграция в глобалната епоха / се базираше на подготвената основа в първите две глави за превръщането на Европа от уникална към универсална цивилизация, която задава принципите и параметрите на съвременното развитиее на световната цивилизация и прехода на идеята за единството на Европа към уникалната историческа практика на реализацията  на тази идея. Затова анализирането на  тенденциите и перспективите на общоевропейската интеграция  ставаше върху основата на реалните и наследени от историческото развитие дълбоки социални и преди всичко културни различия между отделните европейски общества, особено чувствителни между тези от Западна и тези от Източна Европа. Този анализ отчиташе и реалния факт от масовата миграция от бившите колонии на западноевропейските общества към техните метрополии, което създаваше допълнително напрежение от ценностно-културен характер. Затова и тук сценариите за бъдещето след 5-7, 10-15 и 20-25 години бяха различни: от крайно песимистичен до крайно оптимистичен, като ние залагахме на умерено оптимистичния, който отчиташе възникването на множество кризи и конфликтни ситуации от различен характер, което се и потвърди през изминалите вече седем години от публикуването на тази книга, но който виждаше потенциала на продължаващата интеграция на страните от ЕС. В тази книга аз анализирах и националната идентичност на България и утвържадаващата се все по-определено общоевропейска идентичност. Заключителната глава беше посветена на сценарии за развитието на България в ЕС, като освен годината на нашата интеграция аз/ние предвидихме и много други реални процеси съпътсващи процеса на интеграция и съпътстващи ни днес в условията на глобална криза усилия за трансформация и модернизация...         

            Месец и половина преди публикуването на “Бъдещето на Европа /.../” аз загубих внезапно своята съпруга. Това беше невероятно тежък удар, защото с нея си отиде най-близкия ми духовно човек ,човекът, който постоянно беше съпричастен към моите духовни търсения и успехи по трудния път на истинския учен, а не т.нар. “научен работник” и често просто халтурщик. Но в деня на нейната смърт аз бях нахвърлял първия план на структурата  и първите кратки тезиси на един мислен десетилетие научно-приложен проект за национална стратегия за устойчиво развитие. Стана така, че от тежката депресия ме извади не този труд, а началото на друг един труд, за който аз много пъти още от студентските години бях говорил на моята съпруга и който след месец и половина аз започнах да пиша с разказа за нея “Любочка”. Този труд нарекох по аналогия с Херценовия епос “Минало и размисли”/Былое и думы”/ и в съответствие с целия ми дотогавашен път в науката и философията “Между миналото и бъдещето”. Лятото на 2004 г., когато моите колеги депутати почиваха на море или планина аз пишех паралелно своите две книги. В състояние на дълбока душевна травма случайно бях унищожил две глави от двете книги съответно. Но с високата възбуда на моя ум и воля аз за месец успях да ги възстановя. И тъй като трилогията –епос “Между миналото и бъдещето” е особена книга не само в моето творчество, но и в българската художествена, философска и научна литература, макар и съвсем слабо популяризирана, ще  говоря след краткото представяне на “Основни идеи и принципи на национална стратегия за устойчиво развитие на Република България”.

            За написването на такава книга посветена на една екологична политика и стратегия на развитието на България аз бях готов още от 80-те години на ХХ век ,когато публикувах няколко статии и разбира се в съавторство “Екологичните предизвикателства на бъдещето”/1989 г./. Бях готов с колектив от ИССТ да разработя такава стратегия за нуждите на МОСВ. Стремежът ми да разработя такъв труд се усили след Срещата на Върха за Земята през юли 1992 г. в Рио де Жанейро, където в публикуваната Agenda 21 изрично се препоръчваше националните правителства да разработят такива стратегии.  Развитите европейски страни направиха през 90-те години своите национални стратегии. Но българското правителство “узря” за такъв труд едва след Втората среща на Върха през 2002 г. в Йоханесбург. За съжаление вместо на колектив под мое ръководство МОСВ пое ангажимента да публикува и популяризира труд, подготвен от мен като основа, изходна база за една евентуална Национална стратегия за устойчиво развитие. Затова и озаглавих труда “Основни идеи и принципи на Национална стратегия за устойчиво развитие на Република България”. Структурата на този научно-приложен проект следва логиката на движение на познанието, оценки и изводи за практиката от общото- глобалната политика към регионалната, тази на ЕС  и завършваше с националната политика. Опрян на огромен научен и приложен интердисциплинарен материал от различни области на знанието и обществената практика този проект въплъти моя подход  и методология на комплексен интердисциплинарен анализ и синтез, оценки и изводи за една интегрирана социо-еко-икономическа политика. Отчитайки опита от разработените национални стратегии за устойчиво развитие на Германия, Чехия,  Швеция, Дания и т.н. аз предлагах нови идеи, съобразени с националните традиции, ситуация и особености на българската природа ,икономика и социални структури. Преодолявайки едностранчивото разбиране на устойчивото развитие само до политика по опазване и възпроизводство на околната природна среда аз разгръщах идеите от последните публикации на Римския клуб и други водещи учени за единството на трите фактора на устойчивостта – социална политика, икономическа политика и екологическа политика. Този оригинален в много отношения труд завършваше с главата “Принципи и изисквания при разработването на Национална стратегия за устойчиво развитие на Република България” , които трябваше да съчетаят стратегията за устойчиво развитие със стратегия за модернизация на страната и догонващо развитие, за да се издигне тя за десет-петнадесет години  до нивото на водещите европейски общества. Представена в Парламента и раздадена на много депутати от 40-то Народно събрание –есента на 2005 г. Националната стратегия за устойчиво развитие, както обикновено става в България през тези двадесет и повече години остана встрани от вниманието на политиците, които играят рещаваща роля в развитието на страната...

            По логиката на живота и хрониката на времето периодът от май 2004 г. до май 2007 г. беше времето на невероятно напрежение на моята памет  и мисъл и работа вероятно по 16-17 часа на ден. В качеството на депутат, а от края на април 2005 г. като посланик в Беларус  пишех “Основни идеи и принципи на Национална стратегия за устойчиво развитие на Република България “, за която говоря по-горе и моя тритомен епос на епохата от средата на 40-те години на ХХ век до края на мандата ми на депутат – 24 април 2005 г. “Между миналото и бъдещето” /2005-2007 гг./

            Вече казах, че идеята за тази книга носех още от студентските си години, но тласъкът да я започна и пиша даде внезапната  и дълбоко потресла ме смърт на моята съпруга Люба. Затова не случайно аз започнах своя разказ на преживяното и осмисленото от епохата, в която живях с разказа за нея. В личната ми съдба до 2004 г. трагично се бяха вплели съдбите на трима души –на  моя рано и трагично загинал по-голям брат Генчо, на моя най-скъп приятел от годините на гимназията и след това до ранната му смърт   през юни 1994 г. и на съпругата ми Люба- Любов, с която проживяхме в дълбока обич и духовна съпричастност от есента на 1965 г. до онзи трагичен 14 март на 2004 г. Затова в краткия предговор на трите тома се повтаря Предговора с посвещението на тази книга на паметта на тези трима безкрайно скъпи за мен човека.

            Естествено беше началото на този разказ за епохата да бъдат моите първи спомени за времето и хората, когато “влизах” в живота със своите рецептори и рефлекси /т.е. сетива и размисли/ и изработвах правилата на своя живот  и избор. Връщайки се в епохата на 40-те години на ХХ век, т.е. годините на Втората световна война се оказа, че моята памет е съхранила първите ми спомени от времето, когато още не съм навършил 2  и 3 години. Още от онази далечна епоха аз виждах лицата на хората, слушах техните гласове, възпроизвеждах случките, които ми бяха направили неизгладимо и незабравимо впечатление.   

            Уникалността и оригиналността на тази книга в българската литература се състоеше в това, че в единство с разгръщането на панорамата на епохата през следващите години на стария все още капитализъм, на налагания сталинистки държавен социализъм, на неговото развитие и моето все по-цялостно и същностно възприятие и рефлексии вървяха една след друга страници на литература, история, мемоари, философия, политика, тук се редуваха портрети на малки и големи личности, които в една или друга степен бяха оказвали въздействие върху мен и в единство с тях картини на обществения ни жовот, така както го бях видял и почувствал без украса. Тук нямаше разграничителни линии, нито пък специално обявявани параграфи и точки. Текстът течеше като потокът на живота, в който бях въвлечен и в който трябваше да оцелея и да се утвърдя. Удивителното беше, че със ставането на онова общество, наричано социалистическо и което вече е минало за България, ставах  и аз като личност със своя воля и избор на пътя на живота, като мислител, който оценяваше действителността и търсеше други решения за нейното по-справедливо, по-свободно, по-солидарно и по-красиво развитие. Силата на тази книга беше заложена не само в нейната уникалност и оригиналност като форма и като идеи, но и в нейната безпощадна обективност. Още в предговора аз заявавах решимостта си да говоря истината за хора и събития, за близки и чужди, за онези, които са били добри към мене, както и за онези, които са трупали обиди в душата ми, независимо,п че много от тях бяха още живи.

            В образи и събития, в преживяни ситуации аз показвах годините на колективизацията, на партийността на нашето образование в основното и гимназиоално обучение, единството на мъжествеността и глупостта, с които трябваше да съжителствам в годините на армията, увереното ми тръгване по пътя на подготовка за наука в университета и благодарността към ярките ми преподаватели като Исак Паси и Добрин Спасов и възмущението и бунтуването ми срещу онези които просто бяха недоразумения като Аристотел Гаврилов, Ярослав Янчев, Ленин Димитров и др.

            В книгата е предадена атмосферата и са предложени портретите на най-ярките учени в БАН., съответно в Института по философия и Института за съвременни социални теории, характера на техните научни изследвания, благодарността ми към професорите Панайот Гиндев, Никола Стефанов и Марко Марков, към Александър Лилов за тяхната морална и интелектуална подкрепа в моя път.

            Особено място в книгата /съответно ІІ и ІІІ том/ заема анализа на “Перестойката и българското преустройство на социализма, Преходът от 1991 до 2001 г., моят поглед на Парламента “отвътре” за четирите години, през които бях депутат /2001-2005 гг./Както навсякъде, така и в тези два тома, където се анализира нашата съвременност, в която действащи лица са различни политици и учени, подвизаващи се и днес на държавната сцена аз бях безпощаден в своя анализ и оценки  и показване на много неща, които малцина знаеха в публичното пространство. Разбира се, както животът  е открит, така и този тритомен епос е открит.нещо повече, изминалите вече четири години след публикацията на т.ІІІ на “Между миналото и бъдещето /Преходът. Парламентът “отвътре”/ и публикуването на неизвестна ми информация за досиетата на някои хора и разкриване на някои тайни, забулени в онези години в условията на една криминална атмосфера ме задължават да напиша един ІV том като Епилог с подзаглавие “Беларус и България в трудната битка за бъдещето”, в който да разкажа за годините, през които като Извънреден и Пълномощен посланик на България в Беларус аз водех своята публична и тайна димломатическа дейност в битката за бъдещето на тази страна и след това и в единство с това моята политическа битка за бъдещето на България.

            Избрани глави от трите тома на “Между миналото и бъдещето”бяха преведени и публикувани през 2009 г. в Минск на руски език – “Между прошлым  и будущим”...  

            Незавършил втория том на “Между миналото и бъдещето” ,тъй като възникнаха проблеми с неговото отпечатване в “Арго пъблишинг” от октомври 2005 до април 2006 г. аз хвърлих всичкото си свободно време, извън дипломатическите ми задължения, за написването на “Възраждащият се гигант /Цивилизация и философия на древен и съвременен Китай/”. Към тази книга бях вървял дълго. Още от 1988 г. , когато публикувах “Философия и цивилизация/ Очерки за изучаване на древноиндийската и древнокитайската цивилизация и философия/”под впечатленията от бурния неудържим възход на КНР след реформите от 1978 г. аз възмечтах да напиша цялостен труд за цивилизацията и философията на тази страна  и започнах да събирам отново литература. За съжаление повече бяха книгите по древен Китай, отколкото сериозните книги по съвременен Китай. Като зам. председател на Дружеството за приятелство с Китай аз молех посланиците и културните аташета да ми предоставят такава литература, но получавах само брошури. Тласък към реализацията на тази моя идея дадоха срещите ми с посланика на Ктиай в Беларус до 2006 г. г-н Юе Джендзъ, който в знак на приятелство веднъж ми предостави огромно количество книги за цивилизаията на древен и съвременен Китай на английски, френски и руски езици. Така началото на октомври аз започнах работа и с невероятни темпове реализирах този фундаментален труд, без лъжлива скромност, може би най-хубавото, по мнението на много добре информирани китайски дипломати, писано от некитаец за Китай.

            Има няколко велики принципа, върху които се възмисява китайската цивилизация – това са нейната най-дълга и непрекъсната културна традиция на Земята в сравнение с всички останали цивилизации; това е нейната “закритост” и специфичност и тук символът е “Великата китайска стена” и “Забраненият град”, непознати на нито една от другите древни цивилизации; нейната “откритост” и следване на своя “Път” във Вселената – тук символът е “великият копринен път” през пустините, свързващ “Поднебесната” с останалите страни и океана и “Дао” – универсалният закон, път, основа и начало на всички начала, който ляга в основата на Великия порядък на Вселената и на човешкото общество;нейният хуманизъм – човекът  ене просто “център на Поднебесната”, но той е ценътр, в който се срещат и съединяват Небето /Тян/ и Земята, великите начала на “Ян” и “Ин”; стремежът към хармония, изразен не само в изкуството и архитектурата, но и в хармонията на отношенията между поколенията, управляващите и народа; достойнството и увереността в своята сила, които са съхранили тази цивилизация, преминала през страшни епохи на упадък и разруха, но отново възродила се; и не на последно място уважението към знанието, мъдростта. Не случайно в почти всички древни философски учения на Китай “съвършенномъдрият” бил той обикновен учител или управител е бил на най-висока почит...

            “Възраждащият се гигант /.../” е оригинално интердисциплинарно изследване от позициите на моя философско-методологически подход на плуралистическия монизъм, според който в историята на една цивилизация действат в различните периоди различни фактори, които  в една или друга степен оказват въздействие върху целия обществен процес. За мен обектът на анализ, който ми предоставяше историята и съвременността на китайската цивилизация с непрекъснато присъстващата роля на философията от древността до наши дни, беше прекрасен и благодатен за евристичното разгръщане на моя философско-методологически подход.

            Важен момент в цялостния анализ на китайската цивилизация и философия беше да се покаже нейното единство, непрекъснатост, умение да се съхранява дълбоката древна традиция  независимо от промените на политическата надстройка и заедно с това тази традиция непрекъснато да се модернизира в едни или други форми на културата. Органическо  единство на традиция и модерност – това е другото лице на китайската цивилизация.

            За некитайския читател, пък и за самите китайски читатели е от особено значение обстоятелството, че в книгата при анализа на едни или други проблеми се правят сравнения с европейската и световната философска и цивилизационна мисъл и поглед към света  и човека. Този сравнителен подход показва, че в своята дълбока логика на развитие китайската материална и духовна култура следва логиката на световната култура, но в свои оригинални, специфични форми, които невероятно обогатяват културата на света.

            Вървяла векове самостоятелно по своя оригинален “Път” във Вселената “Поднебесната”култура и цивилизация  показва и удивителна способност да адаптира “чужди” идеи и форми на културата  ида ги втъкава органически в своя поход към бъдещето. Много са примерите на тази способност, но достатъчно  е тук само да се посочи, че жизнеността на китайския път на социализма, “социализма с китайска специфика” е резултат именно на интегрирането на марксизма като типично западна идеология към конфуцианските основи и традиции  на китайската култура. Благодарение на това умение да се модернизира без да се отказва от традиционните си принципи и ценности на организация и управление на обществото Китай днес се “открива” към света и в резултат от тази “откритост” и учене от водещи идеи в света тази държава-цивилизация успя за три десетилетия от изостанала страна да се нареди на второ място сред индустриалните гиганти на съвременноста и категорично с високите си темпове, независимо от всякакви “световни кризи” да реализира своя вариант на общественото развитие на човечеството, давайки на милиони и милиарди своя пример.

            Стана така, че благодарение на инициативността на ръководството на Белоруския държавен университет и конкретно на  ректора проф. Василий  Иванович Стражев тази книга беше публикувана още есента на 2006 г. в Минск на руски език в превод на Оксана В.Бубнова и едва пролетта на 2007 г. на български в София от издателство “Славяни”...

            Много често, още не завършил окончателно една книга, аз започвах подготовката за следващата. В настройките и доминациите на паметта и мисълта ми нямаше противоречия, защото влязъл в основното русло и разгръщаш уверено логиката на идеите от книгата, към чийто финал вървях аз вече трудно можех да загубя магистралата и затова без страх започвах подготовката за следващата в събиране и изследване на необходимата литература и търсене на евентуалната най-адекватна форма и стил на нейното изложение. По такъв именно начин още не свършил с книгата за Китай “Възраждащият се гигант / Цивилизация и философия на древния и съвременния Китай/ и подготвящ нейното публикуване на руски език аз започнах работата над Документалната киноповест “Благодарим ти, наша Родино!”, посветена на спасението на българските евреи през годините на Втората световна война. Подтикът да пиша такава документално-художествена книга почти готова като сценарий за филмиране ми даде срещата с известния американски режисьор Ранди Теста по време на седмицата на бежанския филм в Минск есента на 2006 т.

След разговора за неговия филм “My name is David”, сниман изцяло в България по автентичен случай станал в България след завземането на властта от комунистите след Втората световна война заговорихме за спасеинето на нашите евреи от немските концлагери и той ме запита дали мога да му подготвя такъв текст. Обещах и още същата есен включих в работата по набиране на необходимия ми архивен материал в България от Народното събрание и полицейските досиета милата секретарка на ПГ на НДСВ г-жа Аделина Иванова и старши библиотеркарката на Народното събрание г-жа Стефка Добрева.

            И така, върху базата на огромен автентичен материал, а също по спомени на много участници в онези години, по дневниците на министър-председателя Богдан Филов и пълномощния представител на нацистка Германия в България Адолф Бекерле аз започнах своята работа. Като въведение избрах годините на Първата световна война, когато много евреи показват героизъм като български патриоти, с някои от които се  епознавал тогавашния княз, а по-късно цар Борис ІІІ, главната фигура на властта в България. Следващите три раздела обхващаха три периода на тази драма на българския народ и на неговите еврейски сънародници. Първата и втората част преобладаващо бяха заети с показването на политическите битки в Народното събрание, приемането на Закона за защита на нацията и опитите на самите евреиски водачи слабо да се съпротивляват. Третата и четвъртата част показваха драмата и трагедията на депортирането на българските евреи от Беломорието и Македония, намиращи се по това време под юрисдикцията на България, а също така няколкото опита да започнат депортацията на евреите от старите предели на България през март  ипрез май 1943 г. Това бяха тежки страници, в които като показвах кадрите-сцени от тази трагедия от очите ми течеха като порои сълзи. Още не съвзел се от шока и депресията от внезапната смърт на съпругата ми Люба, аз преживявах отново и отново разкъсващи сцени на трагизъм...

            По въпроса за спасението на българските евреи и до днес в публичната литература има много спорове и тежки квалификации от една или друга страна. В книгата се опитах да намеря баланса, защото за мен георй –спасител беше целия български народ – неговите писатели и интелектуалци, неговите митрополити, най-вече Стефан и Кирил, неговите депутати от управляващата фракция, начело със зам.председателя на 25 НС- Димитър Пешев, неговите партизани- евреи, сред които най-ярките Емил Шекердийски и Виолета Якова от “Черните ангели”, и не на последно място самият цар Борис ІІІ, който трагично заплаща за съпротивата си да изпрати български войски на Източния фронт срещу Русия- СССР и да депортира българските евреи в концлагерите на смъртта на Германия и Полша. Затова чудото по спасението всички  евреи в България е дело на целия съвкупен български народ и затова не рядко и особено , когато през 1947/48 г се отправят за Израел говорят на прощаване:”Благодарим ти, наша Родино!”

            Книгата беше публикувана от изд. “Славяни” с благородното спомоществователство на г-н Йосиф Леви пролетта на 2008 г. и представена на 22 април в евреиския дом “Бет Шалом”пред около 200 души, от които над 150 евреи-граждани на България, някои от които “герои”, участници в събитията, описани в книгата. 2009 г. рускоезичното списание “Нова Немига” я публикува на руски език в четири последователни броя. Но, не бих искал да премълча един детайл, свързан с написването на тази книга. Когато тя беше готова в електронен вид аз я изпратих на нашия цар Симеон Сакскобургготски в края на август 2007 г. При срещата ни на 12 септември 2007 г. в неговия кабинет на ул. Врабча 23 той беше много развълнуван от прочетеното. Аз също за кой ли път се силно вълнувах, когато разказвах за работата си над книгата. И сутринта на 13 септември 8 и 30 часа аз получих “остър инфаркт на миокарда”, от който по чудо бях спасен. Това беше моята цена пред олтара на онези мъченици и герои, които направиха така, че повече от 51 000 души евреи наши сънародници бяха спасени без всякаква корист. Нещо уникално в европейската и световната история...

            2008 г. аз започнах интензивно да обмислям  и да се готвя за написването на оня фундаментален философски труд, в който да изложа системно и цялостно своите възгледи, които узряваха в годините - за  философско осмисляне на универсалната еволюция на Вселената, възникването на живота, а след това и на човека на Земята и неговото историческо  развитие във формите на културите  и цивилизациите, да открия и анализирам фундаменталните принципи на универсалната еволюция и история, проявяващи се във фундаментални ценности на всички етапи на това развитие, а в единство  с това и да докажа родената в годините идея, че всъщност Философията е по същество Философия на универсалната еволюция и история. Следвайки своя философско-методологически подход на плуралистическия монизъм, основан на интердисциплинарния анализ, аз в същото време не можех да пренебрегна ролята на една от фундаменталните форми на културата – религията/религиите, които изначално противостоят на сложилата се вече хилядолетия традиция на науката, разцъфтяваща в прегръдките на материалистическата философия. Така постепенно изкристализира оста, основната водеща идея на този труд – интеграция, синтез между принципите на Теориите на универсалната еволюция и история и принципите на Божието творение на света. А така също и неговото заглавие, в чиито параметри трябваше да се реализира тази идея – “Философията на универсалната история като фундаментална философия”.

            За мен  е неоспорим фактът, че историята на религията  е история на инстуитивното приближаване на Човечеството към възприемане на Единното Началона Вселената, на Биоеволюцията, на Човешката история, на постигането на свободата и дълга като висши ценности и форми на реализацията на човека и изживяване на неговото щастие. Но всяка религия има своя “таван” в разума, в невъзможността да бъде постигнат Бог по емоционален, сетивен път. Религията може само да призовава да се вярва и да предлага своите морални кодекси на вярата, която трябва да води човека в разгръщане на неговата същност, в самопостигането си като “божие творение”.

Историята на науката е рационалното, основано на парктическия опит и логически експерименти и заключения приближаване към принципите и проявите на Божието творение, на Бога. Така ако Религията се основава само на Вярата и формира принципите и моралните устои на човешката личност и духовния прогрес на цивилизацията, то Науката с по-силна основателност доказва съществуването на Бога, на Твореца и неговата роля като Причина и Двигател на Световната Универсална Евлолюция, а с това и за полагане на прогреса на материалните основи на цивилизацията. Затова категорично е ясно, че е нужна друга Теология, друго Учение за Бога, за Твореца, които няма да осъждат Голямата наука, а ще бъдат в синхрон с нея. Но също така е ясно, че е нужна друга изходна позиция на Науката, а не тази на доминиращото отрицание на Бога под влияние на материалистическата философия. Защото само като признава Ролята на Бога Науката е в състояние да постигне фундаменталните тайни, фундаменталните Принципи и Закономерности на Битието на Света. Отричането на Бога, на Религията от науката затваря хоризонтите пред нея и ограничава нейните възможности и роля на фундаментален Инструмент на Човека за познание и овладяване на света в съответствие със заложените в Универсалната Еволюция фундаментални принципи. Перефразирайки А. Айнщайн бихме могли да кажем, че без Наука Религията куца, а без Религия Науката е сляпа.  

По такъв начин разработваният научно-изследователски проект “Философията на универсалната история като фундаментална философия”  е опит да се предложи необходимия Синтез между Принципите на Божието Творение на Света и Принципите на Теорията на Универсалната Евлоюция и История. Той идва като резултат от дълбокото многогодишно осмисляне на постиженията на Науката /Космология, Астрономия, Геология, Биология, Генетика, Антропология, Палеонтология, Психология, Социология, История, Културология, Теология, Философия и мн. др./, на цялостната Теория на Универсалната Еволюция и на Философията на Историята и тяхното единство с Принципите на Божието Творение на Света.

Започвайки работата върху този фундаментален труд аз не си правех илюзии, че моят анализ и  изводи ще бъдат приети “спокойно” от представителите на двете крайни “партии” в духовната култура на човечеството – тази на догматичната религия и креационизма и тази на т. нар. материалистическа наука. Но бях убеден, че този диалог, който се води несистемно вече хилядолетия под формата на нетърпимост, родена от невежеството и на чиято клада са хвърлени хиляди, милиони човешки живота трябва в края на краищата да помогне на човечеството да се постигне като въплъщение и олицетворение на Божия Промисъл, заложен в Универсалнатга Еволюция на Вселената, в Антропния и Космологичния принципи на тази еволюция, които в края на краищата в човешката история, въплъщаваща се във формите на културата се реализират като фундаменталните ценности на Свободата и Дълга.

Засега, през 2010 г. беше публикувано Въведението и първите три изходни глави в  І том на “Философията на универсалната история като фундаментална философия”. Работата ми върху ІІ том, включващ четвърта и пета глава, съответно : “Културата като форми и дух, в които се въплъщава историята” и “Религии и Цивилизации” върви интензивно и се надявам следващата 2012 г. той да бъде публикуван...

Такъв  е накратко очертан в навечерието на моята 70 годишнина  “Моят път в науката и философията”, белязан от най-ярките и значими мои произведения. Не споменах много други, които или бяха дан на времето или бяха писани по необходимост за работата  ми на преподавател.         

Интуитивно от ранните си години избрах като свой девиз “Ние трябва да бъдем такива, каквито искаме да бъдем!”, но в единство с него  през годините следвах духа на един древен китайски афоризъм, който от осемдесетте години на ХХ век стана един от любимите ми девизи: “По “Пътя” има много необходени пътеки, който върви по тях е сам и в опасност!” Но именно така аз виждах своята Свобода и своя Дълг на учен и гражданин на България!...

22.Август 2011 г. София.

P.S. Този текст допълнен от кратък анализ на новите ми книги, които бяха публиквани през последните три години – “Философията на универсалната история като фундаментална философия”, София 2012,” The Rising Giant ( Civilization and Philosophy of Ancient and Modern China), Faber, 2012 и намиращата се под печат “Философия на българската история, София 2014,  е включен като последна глава на готовата за отпечатване книга “Беларусь и Болгария в трудной битве за будущее”(Воспоминания и раздумья посла  )- “Мои книги – моя свобода и долг”, която се надявам да бъде публикувана през тази 2014 година.

8.02. 2014 г. София