БЕЛАРУСЬ И БОЛГАРИЯ В ТРУДНОЙ БИТВЕ ЗА БУДУЩЕЕ - ГЛАВА VI - XI

Глава VІ.

МОЯ ДИПЛОМАТИЯ

Не только мои самые близкие люди как моя супруга Любочка и мой сын Дима, а и все другие, в том числе «царь», и мои коллеги из Парламента, понимали, что у меня не было дипломатического опыта и мне будет трудно. Я давал себе счет в этом и не заблуждался в иллюзиях. Но я знал много о современных обществах, об их культуре и истории, об их экономике и политике, знал много о самой Беларуси. Хотя я формировался как ученый, у меня был какой‑то опыт политика. И поэтому я не испугался и не запаниковал ни на минуту, когда оказался в новых условиях в незнакомой стране, с качественно новыми функциями. В то время я имел какое‑то представление о качествах «карьерных дипломатов», наших и чужих, а впоследствии за эти четыре и более лет я имел возможность сравнивать себя с болгарскими и иностранными дипломатами в разных ситуациях и могу с гордостью сказать, что я не уступал им. Наоборот, я превосходил многих из них как огромными знаниями по какому‑то обсуждаемому вопросу, так и по стилю поведения, ведению разговоров и переговоров, сдержанности и чуткости по отношению к своим собеседникам. Многие из так называемых «карьерных дипломатов» кроме знания английского языка не имели никаких познаний о культуре, экономике, политике, истории той страны, в которой находились. Они приезжали как чиновники, чужые этим народам и уходили таким же образом чужыми. И в этом отношением я могу сказать, что не просто входил в контакт со своими партнерами по тем или иным вопросом, со своими коллегами из университетов и Академии по тем или иным обсуждаемым вопросам на конференциях и семинарах, но включался, интегрировался в их общностью, становился частью традиций их института, университета, министерства, ведомства, области, города, монастыря, храма, внушал им доверие. Словом, я заставлял их принимать не только меня как их временного гостя – приехал, сказал что‑то о дружеских отношениях, сказал вообще свое трафаретное слово и уехал, а как представителя моей державы, моего народа, как представителя Болгарии. И так как я в неофициальной части этих конференций часто говорил им о болгарской истории, и создавал у них впечатления о «вечности» Болгарии, то они воспринимали эти контакты со мной как общение с вечностью. Несравнимое ощущенье! В некоторых отношениях я сам чувствовал себя «послом вечности» и поэтому все делал так, чтобы оно осталось в их памяти как встреча с вечностью, раз и навсегда! И опережая следующий анализ, я хочу поделиться, что после второго и третьего года моего пребывания в Беларуси я слышал не один раз от политиков, дипломатов, ученых, деятелей искусства и обычных людей признание: «Господин посол, после Вашего приезда в Беларусь из посольства Болгарии излучается добрый свет!». Свет – символ вечности… он незабываем…

После этих вводных раздумий пора начать конкретный рассказ о том, что я делал в качестве посла Болгарии и о людях, с которыми я это делал.

Я уже сказал совсем коротко об основных фигурах в посольстве, когда шла речь о моем первом дне как посла Болгарии в Беларуси. Но этого совсем недостаточно. Это были первые поверхностные впечатления. В действительности сотрудники в посольстве были каждый сам за себя или два или три человека представляли группу, которая поддерживала «холодный мир» с остальными, но нужна была только одна искра и этот мир взрывался и начинались скандалы. Словом, как потом я узнал и в большинстве посольств Болгарии в других странах не существовало команды, коллектива, а была группа людей, собранных на маленьком пространстве посольства и ненавидящих друг друга. Кроме всего, как также потом узнал, г-жа Мая Добрева, выполняющая до моего приезда должность временно поверенной делами Болгарии в Беларуси, поделилась сомнениями, что, видите ли, когда я приеду, буду всех увольнять. Она прочитала в одном моем интервью, еще будучи в Болгарии, что я собирался привести водителя из Болгарии. Мои аргументы были связаны с конфиденциальностью, потому что именно водитель знает что, где, когда и с кем встречался и что говорил посол. На эту должность настаивал г-н Любомир Капитанский – водитель в Народном собранием. Из министерства иностранных дел мне сказали, что это невозможно из‑за финансовых причин. Вопрос был закрыт. Но только для меня. Несколько дней, в течение которых я входил в работу и постепенно знакомился с проблемами каждого из сотрудников, я замечал, что они насторожено, с недоверием смотрели на меня. Неожиданно на третий или четвертый день вспыхнул скандал – секретарь посольства Катя Бенчева остро отвечала г-же Мае Добревой. В скандал вмешалась Катя Цанова на стороне Кати Бенчевой. Явился Э. Самарджиев и попробовал успокоить их. Дверь кабинета была полуоткрыта и я все это наблюдал и слышал. Наверное прошло несколько минут. Я встал и вышел. Они сразу умолкли. Тогда я им сказал: «Я понимаю, что кто‑то не любит кого‑то. Вероятно, есть причины для этого. Но вы здесь не за того, чтобы любить друг друга, а командированы сюда как представители Болгарии в этом государстве. Мы находимся как на корабле в чужих водах. Они могут быть тихие, но могут быть и бурные. Мы выполним нашу миссию только тогда, когда будем работать и чувствовать себя как одна команда, один экипаж. Я прошу вас, чтобы этот скандал остался первым и последним за все время, когда мы будем вместе работать. Я не собираюсь рассматривать никаких кадровых вопросов, но буду требовать от вас, чтобы вы восприняли мою стратегию поднимать наши двусторонние отношения с этим народом и государством. Мы будем делать это вместе!». Они молчали. С этого дня из этой группы постепенно создавалась команда, коллектив. Что они себе думали, я не знаю, но я видел, что они старались делать все, что было нужно для успеха посольства. И поэтому были результаты и то какие! Я благодарен им, потому то, что я описываю, как мою дипломатическую работу, не могло состояться, если бы они не работали в синхроне со мной.

Наш рабочий день начинался утром в 9 часов. Ровно в 9 я заходил, но мои сотрудники уже были на своих местах. Я заходил в Консульскую службу и спрашивал у Маргариты Новковой и Снежки Куницкой, есть ли проблемы с выдачей виз. Спрашивал Э. Самарджиева, а с конца июля того же года Георгия Карастматова, есть ли какие‑нибудь задачи из Министерства иностранных дел Болгарии или из ЕС по линии выработки виз и всего спектра консульских вопросов. Потом встречался с Пламенем Петковым и с Николаем Даутовым и мы разговаривал об их порядке дня. На минуту останавливался в финансовой службе и интересовался у Кати Цановой, как наши дела с деньгами, с поступлениями от виз и т. п. Через несколько минут я заходил в приемную, где было бюро секретаря посольства Кати Бенчевой. Осведомлялся об незапланированных заранее мероприятиях и заходил в кабинет и начинал работу за компьютером. Все свои речи, слова и выступления я подготавливал сам на русском языке, а некоторые на немецком и французском.. Катя потом редактировала русские тексты. Она отлично справлялась с этой работой. Если день был спокойным, Катя обычно связывала меня по телефону или когда хотела конфиденциально поделиться какую‑нибудь информацией заходила и докладывала. Если было нужно куда‑то выезжать она заранее вызывала водителя Анатолия Карповича Пендика и сообщала мне. Иногда Катя, которая была кандидатом исторических наук / доктором истории уходила после обеда на занятия в Белорусском государственном университете, где дополнительно работала ассистентом по истории славянских стран. Умная и красивая Катя была прекрасным человеком и боролась, как потом чрез годы я понял, одна, чтобы вырастить сына Николая, и поддерживать себя и того иждивенца Ангела, который по существу ничего не зарабатывал своим мелким бизнесом. Задним числом я понял, как уже писал выше, что у них не было законного брака, и что она не была в восторге от своего гражданского мужа. И хотя мне Катя очень нравилась, я держал дистанцию и не позволял намекнуть о своих чувствах. В то время, после потери моей супруги и друга Любочки, я сильно нуждался в близкой мне женщине. Увы, с того времени прошло почти семь лет!..

Неожиданно летом 2007 году Катя объявила, что уходит, так как нужно записать сына в первый класс в Болгарии. Наверное были и другие причины, но она ни с кем не делилась своими проблемами. Я был поставлен в цейтнот и должен был быстро найти подходящего человека для должности секретаря посольства. Так как не знал ни одной молодой болгарки, проживающей в Минске, которая могла бы справляться с этой деятельностью, я согласовал вопрос с Министерством иностранных дел Болгарии, могу ли я назначить белорусскую гражданку, которая кроме русского и белорусского знала бы еще и болгарский язык. В двух ведущих университетах – Белорусском государственном и Белорусском государственном педагогическом была специальность болгарский язык и литература и я уже видел несколько таких студенток и молодых белорусок, которые приходили на наши торжественные собрания и праздники в Доме дружбы. Я обратился за помощью к Нине Семеновне Ивановой, которая их хорошо знала. И она мне порекомендовала Олю Викторовну Кулeш. Оказалось даже, что Оля Викторовна, невысокая, хрупкая, белая, красивая белоруска закончила год или два года назад болгарский язык и литературу в Софийском университете им. Климента Охридского. Это было попадание! Она не только отлично знала болгарский язык, но знала болгарскую литературу и культуру, знала Болгарию. Эта маленькая молодая женщина, лет под тридцать, была из интеллигентной семьи. Мама и отец были преподавателями в каком‑то университете. Она была очень дисциплинированная и ответственная. Она дополнительно брала часы гонорованного ассистента в Белорусском государственном педагогическом университете им. Максима Танка. Руководство университета в лице ректора профессора Кухарчика Петра Дмитриевича и декана Филологического факультета профессора Стариченка Василия Денисовича знало Олю и высоко ценило ее. Приходилось защищать ее от нападок нашего бухгалтера Иларионы, которая иногда бормотала против Оли. Хочу добавить, что кроме русского и болгарского языка, Оля знала отлично и белорусский и иногда переводила мои речи на белорусский, когда это было нужно и важно. Так оказалось, что именно с Олей я делился некоторыми идеями, когда по ночам и по субботам и воскресеньям писал свои книги о Спасении евреев и об Универсальной эволюции, когда начал работу над «Философией универсальной истории как фундаментальной философии», может быть это моя самая важная философская книга. Она была моим первым умным слушателем. Я не забуду это никогда…

Я относился с большим уважением ко всем сотрудникам посольства, несмотря от их должности и образования. Я уважал как Зав. консульского отдела Георгия Карастаматова, так и уборщиц Наташу и Терезу. До конца своего мандата я обращался на «Вы» к моему водителю Анатолию Карповичу и только раз остро предупредил его, что он будет уволен, если подобный проступок повториться. Это было в 2006 году, когда мы 2 июля поздно вечером, не евши почти весь день, вернулись от Бреста, а на следующий день 3 июля в 9 часов я должен был быть на Площади «Победа», чтобы присутствовать на официальной церемонии, в связи с Национальным праздником Беларуси. Анатолий опаздывал и я искал его по всем телефонам, которые были мне известны. Телефоны молчали… В последний момент я был вынужден ехать на пл. Победы вместе с послом Сербии Сречко Джукичем. Это вызвало недоумения у многих моих коллег… На следующий день я пошел на работу пешком, потому что Анатолий продолжал молчать. И только на третий день он позвонил Кате Бенчевой и извинялся, что вернувшись из Бреста 2‑го июля голодным, он напился водки, потерял сознанием и попал в больницу. Вот, так! После обеда он явился в посольство виновным и ждал сурового приговора. Я только серьезно предупредил и не ошибся. Как народ говорил, лучше одного битого, чем много новых, небитых. Никогда больше он не позволял себе подобного.

Да, я всех уважал и относился по достоинству, заставляя их работать в соответствии со своей должностью и ответственностью, но мои два опорных пункта были Консульский отдел и Торгово-экономическая служба. Именно на их руководителей – Георгия Карастаматова и Пламена Петкова я возложил задачу подготовить мне начальный проект Меморандума о возможных законодательных изменениях в законодательстве Беларуси и Болгарии в соответствии с Европейскими директивам. Они справились отлично, потому что четко владели законодательством в их сферах компетенции. Я работал параллельно с ними, а когда уже была готова информация моих коллег, соображения и предложения, что нужно и что можно сделать, я поделился с ними о двух вариантах этого Меморандума и написал его как целостный документ, который направил в адрес Премьер-министра Болгарии г-на Сергея Станишева и президента Беларуси г-на Александра Лукашенко с копией премьер – министру Беларуси г-ну Сергею Сидорскому. Текст этого документа был сохранен в компьютере, на котором я работал все четыре года. Однако я не перебросил этот материал на какой‑либо носитель. Но помню, что это было, наверное, в последнюю неделю июня. К моей радости еще 14 июля 2005 года, когда отмечался Национальный день Франции – Взятие Бастилии, на приеме у французского посла в ресторане «Журавинка» ко мне подошел министр иностранных дел Беларуси Сергей Мартынов и сказал: «Г-н Посол, по рекомендации Президента, Правительство Беларуси рассмотрело Ваш Меморандум и приняло соответствующие решения». Я поблагодарил и начал ждать ответа от болгарского правительства. К сожалению, такого ответа не последовало. Премьер – министр Болгарии С. Станишев не счел нужным рассматривать мой документ и принимать соответствующие изменения в некоторых распоряжениях, разрешениях и направлениях. Это для меня не стало неожиданностью, потому что я знал, что болгарские правительства с начала 90‑х годов работали по принципу «проб и ошибок», без каких‑либо прогнозов и стратегии. Они работали односторонне, не понимая, что чем больше направлений имеет болгарская внешняя политика, тем больше возможностей открывается для Болгарии.

Нужно отметить, что после отъезда в Болгарию Пламена Петкова вместе с семьей – супругой Ивоной, маленькой дочкой и новорожденным сынишкой, новым Заведующим Торгово-экономической службы стал г-н Лучезар Николов. У него было инженерное образование, но в 90‑тые годы он был вынужден заняться частным бизнесом и таким образом оказался в России. Потом вернулся в Болгарию и здесь попал в поле зрения министра экономики и энергетики Румена Овчарова. Это открыло ему возможность просить работу заграницей и в начале 2007 года он появился в Посольстве Болгарии как новый наш «Торговец». Лучезар Николов старался развивать наши торгово-экономические отношения с Беларусью с той точки, до которой достиг Пламен Петков. Хотя он не был слишком организованным и рациональным, а более всего спонтанным, он сумел достичь реальных успехов в этом направлении. Конечно, все значимые шаги он согласовывал со мной или просто я начинал, а он продолжал исполнять какую‑нибудь инициативу. За это время из‑за долгого отсутствия дома в Софии и нежелания его супруги отказаться от работы в МВД Болгарии, его брак зашел в кризис и он развелся. Будучи выше среднего роста, симпатичным брюнетом, Л. Николов нравился белорусским блондинкам и неслучайно, что через несколько месяцев после окончания моего мандата он женился на белоруске Ане. Так или иначе, хотя иногда я не получал своевременную информацию от Л. Николова, я был доволен его работой и как с ним, так и с Валентином Павловым, который в конце 2007 года заменил Н. Даутова, я был в хороших отношениях…

Мои основные обязанности посла Болгарии сводились к подготовке ежемесячных информаций и анализов о социально-экономической и политической ситуации в Беларуси, подготовки годового отчета о работе посольства Болгарии в Беларуси и годовой анализ ситуации в этой стране. Я был должен также представлять государство на всех официальных мероприятиях Беларуси и диппредставительства других стран в Беларуси с приоритетом стран Европейского союза и Евро-атлантических партнеров, а также при изготовлении и принятии какого‑либо документа с белорусской стороны, касающегося наших двусторонних отношений. В мои обязанности входило также отмечание национальных праздников Болгарии и защиту болгарских граждан при необходимости. Все это я делал безукоризненно и с полной ответственностью. Я не буду ничего рассказывать о моих анализах и оценках, которые делал регулярно. Хочу только отметить, что я старался быть максимально объективным, сбалансированным в своих выводах и оценках и не боялся подчеркивать, что подход к Беларуси с позиции санкций и запрещений не плодотворен, что нужно учитывать специфическую культурную и национальную идентичность этого народа. Не буду ничего рассказывать и о многочисленных встречах с тем или иным министром, в связи с развертыванием наших отношений в данном направлении. Многие из этих встреч давали результаты, а другие не давали из‑за политики и поведения соответствующих болгарских министров и служб. Хочу подчеркнуть, что в большинстве случаев, виновными в том, что что‑то не случилось, не получилось, были болгарские министры и чиновники, которые в большинстве случаев следовали преимущественно политике США по отношении к Беларуси, а не ЕС, а еще меньше интересам Болгарии. А это была политика, основанная на санкциях и на игнорировании. Хотя я лучше знал некоторых из министров в Правительстве Тройной коалиции (БСП, НДСВ и ДПС) и они формально объявлялись моими друзьями, они ничего не сделали для решения тех или иных вопросов и динамики двусторонних отношений Болгарии с Беларусью. Приведу только несколько примеров. Первый, четыре года я напрасно пробовал убедить министра транспорта Петра Мутафчиева и его заместителей восстановить авиалинию София-Минск один раз в неделю с самолетами авиакомпании «Белавия». Перед тем, как разговаривать с П. Мутафчиевым, я встретился с Председателем Госкомавиации Беларуси и с министром транспорта П. Головановым и с ними решил вопрос о роли «Белавии» в восстановлении рейсов. Кроме того существовал Договор между Болгарией и Беларусью о регулярном авиарейсе между Софией и Минском, который из‑за низкой рентабельности в 90‑ые годы не осуществлялся, хотя никто его и не аннулировал. С болгарской стороны только требовалось согласие и объявление о восстановлении полетов один раз в неделю – примерно в субботу или в воскресенье. Я несколько раз специально встречался с П. Мутафчиевым и убеждал его, как важно для бизнеса и для культурных связей и зимнего спорта, чтобы один раз в неделю летел самолет Минск- София- Минск и каждый раз он мне отвечал: «Профессор, Вы сделайте, я «за»!». Это было изумительно. Вопрос так и остался там, где оказался в 90‑ые годы ХХ века. Второй пример, несколько раз я писал Министерству земледелия и леса и разговаривал с зам. министром Димитром Пейчевым о необходимости связаться с Гомсельмашем и подписать договор о закупках комбайнов и другой сельскохозяйственной техники по очень благоприятным ценам, чем та техника, которую Болгария покупала у западных стран. Все было напрасно, хотя и были обещания. Таким образом был поставлен вопрос о знаменитых тракторах «Беларус», которые болгарские фермеры знали как более надежные, чем немецкие, итальянские и другие аналоги тракторов. Все‑таки, благодаря моим связям с директором Минского тракторного завода Александра Пухового я сумел их убедить, чтобы они вышли из‑под опеки какой‑то российской компании и организовали самостоятельную белорусскую компанию «БелАгроТрейд» в моем родном городе Плевене. Первым ее директором стал г-н Олег Романьков.

Наверное, пойдет речь о бизнесе и я расскажу о нескольких случаях, когда благодаря моему вмешательству в какой‑то судебный процесс или разбирательство с администрацией, представитель какой‑то болгарской фирмы или просто болгарский бизнесмен выигрывал процесс. Это было важно, но это не входило в мою дипломатическую стратегию для утверждения имени и авторитета Болгарии, духа болгарской духовной культуры – искусства и науки, а также по мере моих личных возможностей и образования – изучение болгарского языка и болгарской истории. Но и когда приходилось это делать, я его делал так, что по существу выигрывала Болгария. Хочу только на ходу отметить, что в конце июня я читал большую лекцию о Философии болгарской истории перед студентами Исторического факультета Белорусского государственного университета. Интерес был огромный и у студентов, и у преподавателей. Осенью, когда я вернулся из короткого отпуска, декан факультета сообщил по телефону, что после моей лекции руководство факультета согласовало с руководством университета и приняло решение, чтобы и студенты историки изучали факультативно болгарский язык. Это было подарок для меня и для моей родины.

Я построил свою дипломатическую стратегию на нескольких «китах»: Первый, это были Национальные праздники, на которых я не только давал приемы для дипломатического корпуса, политиков, людей науки и искусства, обычных болгар, проживающие в Минске и Беларуси, но стремился как можно впечатляющее внушить им мысль о драматической, трагической и величавой истории Болгарии; Второй, это были Праздники Славянской письменности и болгарской культуры, на которых я стремился убеждать присутствующих на приемах или торжественных собраниях в великом историческом деле святых братьев Кирилла и Мефодия, а также роли Болгарии в становлении славянской православной цивилизации; Третий, именно вокруг одного из этих праздников я организовал Недели болгарской культуры по очереди во всех областных центрах – Бресте, Гродно, Витебске, Могилеве, Гомеле, при том два или даже три раза в каждом из них; Я знал губернаторов этих областей и они: Константин Сумар – Брест, Владимир Савченко – Гродно, Владимир Андрейченко – Витебск, Борис Батура – Могилев и Александр Якобсон – Гомель знали меня очень хорошо. Это было очень важно и как случалось в тех или иных ситуациях именно это помогало мне разрешить благоприятно одни или другие вопросы.

Четвертый, это было мое регулярное участие в ежегодных международных конференциях Института философии НАН Беларуси и Факультета общественных наук Брестского технического университета, а также на Международных конференциях Института культуры, Академии искусств, Института экономики и прогнозирования при Министерстве экономики Беларуси. Кроме этих участий я регулярно выступал со статьями в публичной печати, прежде всего в ведущих газетах, а также давал много интервью в разных газетах и журналах. Несколько раз я давал интервью по Белорусскому радио и Белорусскому телевидению. Несколько раз меня приглашали ведущим на разные публичные мероприятия и фестивали, поздравлял победителей Бренда года –2008 и т. д.. И пятый, я не только регулярно выступал с лекциями перед студентами Философско-социологического факультета Белорусского государственного университета, Белорусского государственного педагогического университета, но и выступал с короткими спецкурсами «Современной глобальной геополитики», продолжительностью от нескольких дней до нескольких недель перед студентами Факультета Международных отношений БГУ и Гродненского государственного университета имени Янки Купалы.

Перед тем, чем начать рассказ об интересных моментах при реализации этих событий, я хочу отметить, что в самом начале, когда была возможность и была нужная аппаратура, звучали гимны Болгарии, Европейского союза и Беларуси. Я смирно стоял на фоне болгарского, европейского и белорусского флага. Люди в зале тоже стояли смирно. Потом я, или ведущий программы объявлял начало и событие развертывалось 5 – 7 или иногда 15 – 20 минут. Потом была другая художественная программа, звучала классическая музыка, обычно в исполнении «Классик авангард» или просто начинался фуршет…

И так, коротко обо всех этих опорных моментах моей дипломатической стратегии, кроме всего другого, что обычно требовалось от меня по официальной линии.

Для меня были две сакральные даты в нашем календаре – 3‑го марта – День Освобождения Болгарии от османского ига и 24‑го мая – День Славянской письменности и болгарской культуры. Для каждого 3‑го марта я готовился особенно. В зависимости от актуальной ситуации, я акцентировал на тех или иных моментах. Для болгар и особенно для белорусов было открытием, что в начавшейся в июне 1877 году Русско-турецкой войне первым дебаркировал через реку Дунай и овладел городом Свиштов 54‑ый Минский полк во главе с генералом Драгомировым. Мало белорусов, а еще меньше болгар знали, что командующий Центральным фронтом Российской армии был генерал Иосиф Владимирович Гурко – белорус-дворянин из Могилевской области. Под его командованием солдаты российской армии и болгарские ополченцы брали Старую и Новую Загору, перешли при 30 градусном морозе и двухметровом снегу через Старые горы (Стара планина) и освободили Софию 4 января 1878 г. Солдаты звали этого генерала «генерал-вперед». Мало белорусов и еще меньше болгар знали и знают, что прославленный при моем родном городе Плевне «белый генерал» Михаил Дмитриевичем Скобелев, тоже был белорус. Именно М. Д. Скобелев два года подготавливал молодую болгарскую армию после Освобождения и подготовил так, что она разбила в дребезги сербскую армию в Сербско-болгарской войне (1885 г.). Командующий болгарских ополченцев был другой белорус генерал Николай Столетов. И тоже мало людей знают, даже и историки, что на Шипке сражались три дня не только русские из Орловского полка и болгарские ополченцы, но и белорусы из Минского полка. Когда я говорил обо всем этом, зал всегда слушал, потому что всегда присутствующие узнавали что‑то новое, неизвестное им. Все мои слова были впечатляющие и жаль, что я их не собрал и опубликовал в маленькой книжке. Среди всех я, наверное, особо отмечу два: первое, которое я произнес в 2006 году, когда и произошел скандал с турецким послом – г-жой Бирнул Фертиглигел, и слово, которое я произнес на Торжественном собранием 3‑го марта 2008 года в Доме дружбы на ул. Захарова, в связи с 130‑летием со дня Освобождения Болгарии. Это было невероятное слово. Я его построил на основе исторических моментов, которые связывал и иллюстрировал стихами Христо Ботева и Ивана Вазова. Когда читал слово, я сильно волновался. Мой голос дрожал, особенно, когда я говорил о зверствах турок и башибузуков в Перущице и Батаке во время Апрельского восстания 1876 года и о героизме ополченцев и русских на Шипке в августе 1877 года.

Помню все реакции зала, когда на этих приемах и торжественных собраниях я читал свои слова – коротко на болгарском и английском, и в основном на русском языке. Как правило, все мои слова вызывали волнения и комментарии. Ко мне подходили послы и другие дипломаты, а также ученые, люди искусства и политики и делились впечатлениями. Особенно много таких впечатлений я выслушал 3‑го марта 2008 года, когда отмечали 130‑летие со дня Освобождения. Послы говорили: «Замечательно, сильно!», а мои друзья из науки белорусы и болгары, присутствующие на собрании с волнением признавались, что опасались, что вот-вот я заплачу, особенно, когда шла речь о Перущице и о Шипке. Это незабываемое и для меня и для них.

Я был горд нашей драматической, порой трагической и славной историей, победами наших воинов и народа, наших великих царей, но особо был горд тем, что именно болгары в лице Святых братьев Константина / Кирилла и Мефодия, их учеников Климента и Наума, в лице царя Бориса І Покрестителя и царя Симеона Великого не только дали письменность и слово славянам, но и положили фундамент Славянской православной цивилизации. Это я отмечал и подчеркивал всегда, когда шла речь об этом событии. Я говорил перед мирянами на Крестном ходе 24 мая, я говорил на Кирилло-Мефодиевских чтениях, организованных экзархом Филаретом, это я говорил и в Доме дружбы на Торжественном собрании. С каждым годом я обогащал свои слова новыми историческими фактами, которые находил в древних славянских книгах и летописях. Я например, показывал присутствующим, что принятием православного христианства от Бориса Покрестителя стало согласно указаниям Константина Философа, принявшего перед смертью имя Кирилл. Я разъяснял, что великое дело Кирилла и Мефодия могло бы погаснуть после смерти Мефодия в 885 году и отправления в рабство их моравских учеников, если бы не трое болгарских учеников – Климент, Наум и Ангеларий, которые спасли азбуку-глаголицу и передали Борису І, и она стала государственной письменностью и языком Болгарии. Я передавал свою уверенность, что кириллица была создана царем Симеоном Великим, потому что не только «Сказание о буквах» Черноризца Храброго говорило, что за этим именем скрывался сам царь Симеон І, но и что впервые кириллица начала употребляться именно в Велико Преславской школе во времена Симеона Великого, а не в Охридской школе, где в те годы работали Климент и Наум Охридские, писавшие на глаголице. Я также подчеркивал, что становление Славянской цивилизации стало воплощением геополитической стратегии царя Симеона Великого, чья племянница Ольга, дочь его брата князя Владимира Расате, стала Киевской княгиней и подготовила почву, что ее внук князь Владимир Красное Солнышко принял православное христианство в 985 году от внука Симеона Великого царя Романа Симеона, а византийцы повторили это «крещение» в 988 году, что и стало официальной датой крещения восточных славян – Киевской и всей остальной Руси. Это признавали не только белорусы, мои коллеги из науки, но и сам посол Украины, о чем я писал в пятой главе «Дипломатическая общность в Беларуси». К сожалению, руководство Русской православной церкви продолжало принятую царским двором идею, что Россия приняла христианство от Византии, чьей наследницей с двуглавым орлом она являлась.

Когда мы отмечали 24 мая на Торжественном собрании в Доме дружбы, хочу подчеркнуть огромную помощь со стороны г-жи Нины Семеновны Ивановой – директора Дома Дружбы, которая всегда подготавливала художественную программу – выступали детские и студенческие составы, пели, танцевали, студентки, изучающие болгарский язык в БГУ и БГПУ исполняли болгарские песни, декламировали стихи болгарских поэтов. В центре этих программ всегда находилась красивая г-жа Оксана Бекасова, которая когда‑то была атташе по культурным вопросам посольства Беларуси в Болгарии, а после возвращения вышла замуж за Ивана Бекасова и стала мамашей пятерых детишек, начиная с золотой Златы. Оксана была и переводчицей моих книг о Китае и о Спасении евреев на русский язык, но об этом, когда речь пойдет о моих книгах. Не могу не отметить, что на наших торжествах, посвященных болгарской культуре всегда присутствовал профессор Геннадий Афанасьевич Цыхун, который очень гордился, что защищал свою диссертацию в Болгарской академии наук и ему была присуждена степень «доктора филологических наук». Он говорил о великой роли святых братьев Кирилла и Мефодия, но особо старался подчеркнуть, что славянское племя, из которого была их мать, называлось на подобие древнебелорусского племени дреговичей «драговиты»…

Я хорошо понимал, что авторитет Болгарии, интерес к ее древней культуре и истории, к ее достопримечательностям, к ее летных и зимним курортах, спа-центрам и минеральным источникам должен утверждаться на всей территории Беларуси. И поэтому я не жалел сил и за те четыре года, которые провел в Беларуси, я два, а в некоторых областных центрах – Гомель, Брест, Гродно, Витебск и Могилев, три раза проводил Дни болгарской культуры. Это обычно было за неделю до или неделю после Национального праздника – 3‑го марта или 24 мая. Эти «Дни» продолжались неделю. Обычно я брал с собой заведующего консульским отделом Георгия Карастаматова и заведующего торгово-экономической службой Пламена Петкова, а после его отъезда Лучезара Николова. Наши дни начинались с официальной встречи с губернатором и всего государственного руководства области. Наши встречи и разговоры продолжались несколько часов и за это время мы обменивались информацией о наших двусторонних отношениях и конкретных возможностях области в сфере экономики, торговли, туризма, науки, духовной культуры. Потом посещали самые мощные на данной территории предприятия и также обменивались идей о сотрудничестве. После обеда мы открывали «Дни» неделей болгарского кино. Я смог получить от Министерства культуры Болгарии диски с нашими знаменитыми фильмами – т. н. «Золотая классика болгарского кино». Обычно наши хозяева знакомились заранее с фильмами и выбирали почти всегда, чтобы «Дни болгарского кино» начинались фильмом «Время раздельно» по великому роману Антона Дончева. Перед просмотром я держал короткое слово о нашей истории и знакомил зрителей с основными моментами и героями фильма. Это введение было очень важно, потому что для большинства зрителей болгарская история вообще незнакомая, а иногда и непонятна для представителя другой культуры.

В Могилеве, после встречи и разговора с губернатором Владимиром Батурой и его командой мы обязательно посещали огромный завод «Белшина», с которым сотрудничало много наших фирм. Мы наносили визит в школу народных искусств и ремесел и от этих посещений у меня сохранился дорогой подарок – два фото с детьми и панно, сделанное из соломы. Я помогал этим детям, чтобы они два года регулярно посещали Детский лагерь в Кранево на Черном море. Оба раза детей везла в Болгарию директор этой школы Ирина Дмитриевна. Она была красивая плотная брюнетка бальзаковского возраста. Наверное, читатель заметит, что для многих белорусок, с которыми я встречался и общался, я применяю эпитет «красивая». Это правда, в которой я убеждался много раз не только в Минске, но и в областных центрах, а иногда и в совершенно маленьких городах. Белорусские молодые женщины, вероятно, одни из самых красивых женщин среди славянок. К сожалению, после пятидесятилетнего возраста они обычно полнеют и теряют прелесть молодых лет. Вместе с группой детей в лагерь отправлялся и талантливый художник моего возраста Владимир Новак. Именно Владимир Новак нарисовал картину моей внучки Анечки по фото и сделал мой оригинальный портрет графитом. В конце дня я выступал перед общественностью в центральном салоне и говорил им об отношениях между нашими странами и геополитической ситуации в мире. На следующий день перед отъездом я выступал с публичной лекцией перед студентами Могилевского университета. Здесь в Могилевской области мы посещали и Аграрную академию в г. Горки, и встречались с преподавателями и руководством, и брали обязательства по расширению связей с нашими Аграрными институтами и Сельскохозяйственной академией. Запомнился ректор Академии в Горки проф. Александр Р. Цыганов, который потом стал вице-президентом НАН Беларуси. Он был плотным, смуглым мужчиной моего возраста, бесспорным авторитетом в своей области науки…

С каждым из областных центров, в соответствии с их экономической и духовно-культурной спецификой у меня и у моих коллег из посольства Болгарии были особые, специфические отношения. Такими они были и с Гомелем и Гомельской области. Это был первый областной центр, который я посетил вместе с Пламенем Петковым еще в мае 2005 года, в связи с Гомельской ярмаркой. Именно тогда сложились и наши дружеские отношения с губернатором Александром Серафимовичем Якобсоном. В Гомеле я был много раз и по линии Европейского союза, и в связи с нашими Днями болгарской культуры. Именно из Гомеля и Гомельской области по моей идее, поддержанной министром иностранных дел Болгарии Ивайло Калфиным, были приглашены первые двадцать детей из детских домов на двухнедельный отдых в Кранево на Черном море. Болгария приняла все расходы по поездке и пребыванию этих детей. Чтобы ознакомиться лучше с Болгарией в последние дни перед отъездом организаторы им показали исторические достопримечательности города Велико Тырново и София. Через несколько дней после возвращения этих детей, мне позвонил руководитель группы, чье имя, к сожалению, я забыл и говорит: «Господин Посол, сердечное Вам спасибо и всем сотрудникам посольства за все, что сделали для наших детей. Они так рады, так благодарны. Несколько детей мне говорят: «Госпожа, мы были в Раю, мы вернулись из Рая!» – и она заплакала. Потом продолжила, что мы отправим письмо благодарности и болгарскому МИДу, болгарскому министру иностранных дел. Это незабываемо!» Я слушал и по моим щекам свободно текли слезы. Боже, как мало нужно, чтобы сделать людей счастливыми! Я уверен, что дети запомнят на всю жизнь это посещение Болгарии и это время!

Гомель один из самых древних городов Беларуси. О нем есть сведения уже в Х веке. В наши дни Гомель является вторым по населению и по экономической мощи городом Беларуси после Минска. Он является индустриальным и духовным центром Полесья. Здесь особый дух, особая духовная атмосфера, в которой родились и жили талантливые люди, которые обогатили культуру Беларуси и всей России и Украины, всего восточного славянства яркими произведениями литературы, живописи, музыки. Сама Гомельская область находится в треугольнике Беларусь – Украина – Россия. Здесь своеобразный центр восточного славянства. Не случайно в древнем Мозыре родилась десятилетняя Ксения Ситник, которая выиграла Гран при «Славянского базара» в Витебске в 2005 году и в том же году выиграла Гран при Детского Евровидения. В следующем 2006 году вторым был тоже маленький белорус, рожденный в Мозыре, Андрей Кунец. В том же Мозыре один из самых больших нефтеперерабатывающих заводов в Беларуси. Что касается истории духовного творчества населения Гомельской области, то таким непревзойденным центром является Музей народного творчества в городе Ветка. При наших посещениях Гомельской области мы были в этом музее и там восхищались богатствами воображения народных творцов, запечатленными в тысячах вещей.

Гомель и Брест были моя боль! Боль истории и боль нашего времени. И поэтому я сделал все, чтобы в связи с 130‑летием Освобождения Болгарии от османо-турецкого ига я провел Дни болгарской культуры, прежде всего в Гомеле и Бресте. Свой доклад об Освобождении, иллюстрированный стихами Христо Ботева и Ивана Вазова, я прочитал впервые в Гомеле. Это было в том знаменитом дворце Пашкевичей- Румянцевых, о котором я рассказывал в главе «Беларусь как связывающее звено между Европейским союзом и Евразией». Там в небольшом зале, где собрались около 80 человек административного актива Гомеля и Гомельской области, я прочитал свой доклад. Когда закончил, зал разразился аплодисментами и потом утих. Все ждали слова губернатора Александра Якобсона. Он встал, вышел рядом со мной перед залом, взял микрофон и, смотря на меня, сказал: «Господин посол, Вы потрясли нас! Все было так необычно, так зримо, так впечатляющее, что не могу найти слов высказать все, что я, а наверное, и все присутствующие здесь почувствовали и подумали, когда Вы таким необычном образом рассказали нам об этой войне и о значении для болгар этого Освобождения от турок, в котором приняли участия не только русские, но и белорусы и много других народов Царской России. Спасибо Вам за этот урок по истории!» Сам дворец князей Пашкевичей – Румянцевых был заряжен историей, как и парк имени А. В. Луначарского и самый большой православный храм Гомельщины, имени святых Петра и Павла. Здесь недалеко проходила р. Сож, по которой плыли баржи и маленькие кораблики.

В экономической части наших «Дней культуры Болгарии» мы снова разговаривали о возможностях сотрудничества в сельском хозяйстве. Так как Гомельская область самая близкая к Болгарии и там регулярно ходили поезда в Украину, я даже предлагал, чтобы мы именно здесь нашли формы, в соответствии с которыми они будут предлагать Болгарии сельскохозяйственную технику, а Болгария предоставляла бы им участки для выращивания фруктов и овощей для Беларуси. Я имел в виду Северную Болгарию и прежде всего Плевенскую и Видинскую области. Я знал, что Северо-западная Болгария бедствует и был готов содействовать местным властям, чтобы они установили связь с белорусскими компаниями и главным образом с Гомсельмашем. Мы посещали самый большой металлургический завод Беларуси, а также самую старую фабрику по производству шоколадных сладостей в Беларуси «Спартак». К сожалению, как я потом убедился, сильно централизованная административная система управления в Беларуси мешала для принятия какой‑нибудь более значимой инициативы без согласования с президентом страны. Некоторые из чиновников даже боялись свободно обсуждать этот вопрос.

Как обычно в рамках этих Дней болгарской культуры я выступал перед студентами Белорусского государственного университета по транспорту – единственному на территории Беларуси, и говорил им о Болгарии в древности и в современности и о наших общих корнях и единстве культурных и религиозных принципов и ценностей…

О городе Бресте я знал еще будучи в начальной школе. Я знал о героизме защитников Брестской крепости в первые дни и месяцы Второй мировой войны. Для меня имя было знакомо, так же из‑за того, что одна из бабушек по отцовской линии Мария была рождена в селе Брест, Плевенской области. Для меня это типично славянское имя, связанное с именем лесных деревьев – берест. Конечно, это еще одно доказательство о единстве болгарских и российских, украинских и белорусских славян. В Болгарии много имен, которые встречаются и в России, и в Украине, и в Беларуси и можно только удивляться славянофобам, которые не признают ни единую славянскую лексику, ни топонимию названия рек, сел, городов и местностей в Евразийском пространстве, в котором располагается и Болгария. Я знал заранее г. Брест из истории Европы и России, потому что это был самый западный город России / Беларуси и с него начинался самый прямой путь к Минску и Москве. Другими словами, по оси Запад- Восток это была самая прямая связь и поэтому не случайно Наполеон начинал свой поход на Москву отсюда, отсюда начинали захват и гитлеровские войска 22 июня 1941 года. И тоже не случайно по Брест-Литовскому договору между Россией и Германией Брест был отдан немцам….

Я несколько раз был в Бресте и в Брестской области и один, и вместе с сотрудниками посольства Болгарии, и с моими гостями из Болгарии – внучкой Анечкой, ее мамой Лени, сестрой Жени, сын Димой и невесткой Ивой, а также мамой Ивы Снежаной. Я специально ездил туда и когда принимал участие в организованных кафедрой Философии и Социологии Брестского технического университета конференциях, посвященных системному анализу современности. Я также однажды на несколько выходных дней позволил себе съездить туда и специально: в Беловежскую пущу, г. Новогрудкок, г. Мир и Мирский замок вместе с супругой Леночкой и ее дочкой Лерой. Вез нас тогда бизнесмен Иван на своем микроавтобусе. Эту прогулку организовал Михаил Сергеевич Орда – депутат Нижней палаты Парламента Беларуси, руководящий Комитетом дружбы с болгарским парламентом.

Наши «Дни болгарской культуры» в Бресте и Брестской области проходили по знакомому уже сценарию, но с немножко новыми и специфическими для Бреста и Брестской области моментами.

Все начиналось со встречи с руководством области и города Бреста – губернатором Константином Сумаром и мэром города Александром Сергеевичем Палюшенковым. Присутствовали заместители председателей областного совета и директоры ведущих предприятий города и области. Мы разговаривали о наших исторических корнях, о нашем сотрудничестве в годы социализма. Я был горд, что из всех городов Беларуси г. Брест являлся побратимом с моим родным городом Плевеном. Это была историческая и знаковая дружба. С болгарской стороны подписывал документ – Договор о сотрудничестве известный болгарский политик Румен Петков, в то время мер города Плевена.

Обычно после вводных слов о традициях и возможностях сотрудничества между Болгарией и Беларусью разговор приобретал более конкретный характер и мы говорили о том, что могут дать в общем торгово-экономическом сотрудничестве Плевенская и Брестская область. Брестчане гордились фактом, что у них уже с середины 90‑х годов была создана Свободная экономическая зона, которая была мощным форпостом белорусской экономики в сотрудничестве с западными странами. Каждый раз, когда я посещал официально Брест в связи с «Днями болгарской культуры» меня и моих спутники возили в эту зону, где один из заместителей председателя областного совета Южик, кажется, знакомил нас с показателями и возможностями этой зоны.

Вторым объектом, куда возили нашу группу, была, конечно, легендарная Брестская крепость. Дорога к ней вела прямо на запад. Это точно был самый западный форпост г. Бреста и Беларуси. Брестская крепость занимала огромное пространство в равнине, там, где было слияние двух рек – Муховца и Западного Буга. Рассказывались легенды об этом слиянии, на подобии слияния между мужчиной и женщиной, после которого бурные воды успокоились и река течет, как все белорусские реки медленно.

Мемориальный комплекс был виден с полкилометра. Идя по длинной дороге, посетитель должен настроиться на встречу с историей, с немеркнущими легендами той далекой поры июня и июля 1941 года. Вход в комплекс представлял огромную пятиконечную звезду. Там были вмонтированы громкоговорители и запись песни «Священная война», на музыку А. Александрова и стихи В. Лебедева-Кумача. Исполнял Краснознаменный военный оркестр и хор А. Александрова. Песня звучала мощно, суггестивно, достигала до небес:

Вставай страна огромная,

Вставай на смертный бой,

С фашисткой силой темною

С проклятой ордой!

Припев:

Пусть ярость благородная

Вскипает как волна!

Идет война народная,

Священная война!..

Каждый раз, когда я посещал этот комплекс, я попадал в эту священную атмосферу тех далеких лет, по спине ползли мурашки, а по щекам катились слезы. Боже, сколько горя, сколько мужества и героизма, сколько страданий пролито здесь, ими пропитан каждый метр земли! Песня «Священная война», прозвучавшая впервые 24 июня 1941 года на Белорусском вокзале перед уходящими на смерть солдатами, которые заставили оркестр и хор исполнить ее пять раз, зримо и несравненно мощно показывала величие и трагизм той войны, которую должны были вести четыре года народы бывшего Советского союза против фашисткой чумы Германии.

Когда я официально посещал Брест во главе маленькой делегации посольства, вместе с мэрией г. Бреста возлагал венки на памятную стену, где были выписаны тысячи имен защитников крепости, погибших, но не сдавшиеся гитлеровцам. Перед стеной горел вечный огонь и там в хорошую погоду стояли как часовые молодые ребята белорусы. А за стеной воздвигалась фигура огромного солдата, который грудью защищал этот кусок земли – символ суверенной и свободной Беларуси. Здесь в этом мемориальном комплексе много памятных объектов. С левой стороны, недалеко от входа, там где протекала маленькая речка, была фигура «Жажда», изображающая раненого солдата с автоматом, который пробует с потока налить себе каской воды. С правой стороны от входа сохранились и реставрированы спальные помещения солдат. В центре, где размещался центральный командный пункт, остались только основы и туннели под землей. Из них, как рассказывает легенда, по ночам еще до конца июля выходили солдаты и не давали покоя немцам, линия фронта была далеко на востоке. Здесь на одной из сохраненных стен подземелья кровью было написано: «Родина, умираю, но не сдаюсь!». Самой сохранившейся была южная стена крепости, где шли у южных ворот последние попытки защитников пробиться из окружения в конце июня 1941 года. Здесь на стене были написаны имена молодого комиссара и офицеров, которые повели атаку… В самой западной части крепости воздвигалась Свято-Николаевская гарнизонная церковь с золотыми куполами. Во время войны немцы превратили ее в конюшню. Я несколько раз посещал эту церковь и слушал рассказ батюшки о тех далеких годах войны.

За рекой на основе археологических раскопок был создан музей «Берестенье». Там выставлялись сохранившиеся в болотах 10 тыс. лет тому назад основы первобытных хижин. Показан и скелет коровки тех времен, которая была не выше современных больших собак.

Как обычно, я во главе делегации посещал Брестский государственный университет, где произносил лекции перед студентами. Вечером, после открытия Дней болгарского кино, я выступал перед общественностью г. Бреста. Это были огромные залы, переполненные людьми. Всегда задавали вопросы, прежде всего в плане, почему Болгария вошла в НАТО и по существу встала на сторону Запада, который всегда угрожал России, в том числе и Беларуси. Я старался объяснить, что современная эпоха совершено другая и как в прошлом, так и в настоящем, и в будущем Болгария никогда не нападала и не нападет на Россию, Беларусь и Украину.

Третьим и тоже очень важным для Бреста и Брестской области объектом была, конечно, Беловежская пуща. Я уже писал о моих первых впечатлениях о Беловежской пуще. Этот Национальный парк стал гордостью Брестской области и всей Беларуси. Здесь возле деревни Каменюки, Каменецкого района построен гостиничный комплекс, где туристы могут отдохнуть и рассмотреть примечательности этого сохранившегося в нетронутом виде самого большого в Европе лесного массива со своей оригинальной фауной и флоры. Здесь свободно гуляют европейские зубры, которые являются одним из символов Брестчины. Недалеко от гостиничного комплекса размещались вольеры для кабанов, зубров, оленей, лосей и т. д., в лесной гуще находилась Резиденция Деда Мороза и Снегурочки. Мы были два раза там и беседовали с Дедом Морозом и даже сделали фото на память.

В разные годы и в разное время года я вместе с сотрудниками из посольства Болгарии посещал такие исторические города как г. Пинск с новым Полесским университетом, г. Барановичи. В Брестской области родились как великие исторические личности, так и наши знаменитые современники. Недалеко от Пинска находится хутор Заосье, где родился Адам Мицкевич. В д. Меречевщина, Ивацевичского района родился Тадуеш Костюшко. Уроженкой Бреста является олимпийская чемпионка на 100 м. в 2004 году в Афинах Юлия Нестеренко. В Брестской области родился космонавт Петр Климук, который провел в космосе почти полтора года – абсолютный рекорд по продолжительности полета в космосе.

За все эти годы у меня появились новые друзья из г. Бреста и области. О некоторых из них я хотел бы отметить, что они остаются моими дорогими друзьями и до сегодняшнего дня. Это прежде всего мэр города Бреста Александр Сергеевич Палюшенков, руководитель туристической компания г. Бреста «Спорттур» Александр Аллахвердян, учительница инж. Инна Аркадьевна Бессан, мама замечательного молодого болгарского художника Георгия Панайотова, профессор Георгий Михайлович Грыбов- преподаватель в БТУ и др. Эта моя живая связь с Брестом и Брестчиной. Не знаю, почему и чем Брест стал мне дорогим и родным. В нем было что‑то от моего родного города Плевена, а также от того ощущения степи, которое я впервые почувствовал в 70‑тые годы ХХ века, когда посещал Ростов-на-Дону. Три разных пространства, далекие друг от друга на тысячи километров, а одно восприятие и волнение души! Может быть в том случае объединялись незнакомые пласты моей души или архетипы культуры, которые задавали образы прошлого, актуализированные в реальных восприятиях!..

С такими раздумьями я подхожу и к рассказу о городе Гродно и Гродненской области. Когда я приехал во главе маленькой делегации из посольства на первое посещение Гродно, у меня возникло ощущение, что я был здесь раньше и то много раз. Пласты истории оживали перед моим взором. В Гродно, как и в Бресте есть много истории, специфической атмосферы культуры. Гродно (Городня) был воздвигнуть в начале ХІІ (1127 г.) века в пространстве впадения р. Городничанки в р. Неман. Это самая западная часть Гродненской области и самой Беларуси. Если представим себе географическую карту Беларуси как сердце, где Брест и Брестская область оформляют левый западный угол, а Гомель и Гомельская область правый восточный угол, на верху расположилась Витебская область, в центре Минск и Минская область, а на востоке от Минской области до самой границы с Россией Могилевская область, то прямо на западе, на левой стране этого сердца располагается г. Гродно и Гродненская область. Географически Гродненская область занимает треугольник между Беларусью, Литвой и Польшей. Этот факт геопространства определил и историю Гродно и Гродненской области. Здесь в самом полном смысле слова история волнами ставила свои этнические и культурные пласты и синтезы. И получилось что‑то прекрасное! Гродно и Гродненская область самый европейский город и самая европейская область в смысле влияния и присутствия культуры западных соседей Беларуси. Но все это на мощный ствол белорусской культуры, сохранившийся за все эпохи, которые пережила Беларусь в разных государственных конфигурациях – Полоцкое княжество, Киевская Русь, Великое Княжество Литовское, Речь Посполитая, Российская империя, Советский союз и, наконец, Республика Беларусь. Поэтому не только Гродно, но все другие большие города Гродненской области дышат историей – Новогрудок, Волковыск, Ошмяны, Мира, Слоним, Сморгонь, здесь много мест связаны не только с литовскими и польскими князями и королями, но и с такими великими именами как Адам Мицкевич и Тадуеш Костюшко. Новогрудок долгое время был столицей Великого княжества Литовского. После разгрома восстания в 1794 году под руководством Т. Костюшко здесь в этих краях Михаил Огинский написал свой знаменитый полонез «Прощание с Родиной».

Гродненская область занимает 25 % территории Беларуси и имеет население около 1, 300 тыс. человек. Это пространство, где протекает много рек, но самые известные в Европе и всем мире это Неман и Свислочь, занят также северный край Беловежской пущи. Здесь проживают почти 63 % белорусов, почти 25 % поляков, 10 % русских, около 2 % украинцев, а также немного татар, литовцев и евреев. Картину этнического многообразия дополняет и конфессиональное разнообразие. Зарегистрированы около 17 различных конфессий, но самые влиятельные это восточно-православное христианство и римо-католицизм. Может быть несколько раз при моих официальных посещениях я посещал самый древний в Беларуси православный храм – Борисо-Глебскую Каложскую церковь и встречался с главами Православной церкви и Католической церкви Гродненской области. Мы делились мнениями о процессах секуляризации и десекуляризации в наших странах и церквях.

Созданная после присоединения западной Беларуси к Советскому союзу в Сентябре 1939 года Гродненская область развила свой промышленный потенциал, свое сельское хозяйство, строительство, здравоохранение, образование, искусство в годы после Второй мировой войны и обогатила и модернизировала после того, как Беларусь наконец получила государственную независимость в 1991 году. Гродненской области принадлежат 9 % промышленного производства Беларуси. Здесь в ОАО «Гродно Азот» и других заводах производятся 90 % азотных удобрений, 89 % тракторных сеялок, 63 % табачных изделий, 53 % шифера, 47 % целлюлозы и т. н. «Красносельскстройматериалы» самое мощное предприятие по производству цемента и других строительных материалов. Здесь очень развита молочная, мясная и легкая промышленность. Каждый раз, когда я приезжал официально и конкретно в наши «Дни болгарской культуры», мы разговаривали с Председателем Облиспокома области Владимиром Степановичем Савченко о возможности совместных производств в пищевой, табачной и химической индустрии.

Я сам или во главе делегации был много раз в Гродно и Гродненской области. Я был в Новогрудке, Сморгони, Волковыске, Красносельске, Мире, два раза рассматривал Мирский замок, и все эти посещения оставили глубокий след в моей памяти, но здесь хочу отметить кроме того посещения в составе делегации Европейского союза, о котором уже шла речь, также и посещение в марте 2008 года, когда кроме моих сотрудников из посольства Болгарии в составе делегации были четыре представители г. Пловдива и Пловдивской области, которые являются побратимами. Были заместитель областного управляющего г. Пловдива г-жа Пенка Калапанкова, заместитель директора Промышленно-торговой палаты г. Пловдива г-жа Мария Динкова, представитель Пловдивской ярмарки г-жа Стефка Каблешкова и заместитель мера г. Пловдива…

Это, бесспорно, была самая большая делегация, которую я вел в одном из областных центров Беларуси за все годы моего мандата. На нескольких машинах мы отправились холодным мартовским утром в Гродно и прибыли в 10 часов утра. Сразу состоялась наша встреча с руководством области, с руководством города Гродно и представителями бизнеса и духовной культуры. Председатель Облисполкова Владимир Степанович Савченко приветствовал нас и представил членов делегации с белорусской стороной. Потом я поприветствовал наших хозяев и представил членов нашей делегации. После этого начались разговоры. Предлагалось много идей о сотрудничестве между Гродненской и Пловдивской областями, прежде всего в сфере пищевой промышленности и табачной индустрии. Наши хозяева проявляли интерес и к производству и доставке в Беларусь розового масла для косметической индустрии. Все было отлично, сердечно, но, к сожалению, очень мало из всего того, что обсуждалось и намечалось, реализовалось из‑за демократических перемен правительства в Болгарии и слишком сильного централизованного характера управления экономики Беларуси.

После торжественного обеда я как обычно во главе делегации открыл Дни болгарского кино. Потом в 16 часов в самом большом салоне Гродненского государственного университета им. Янки Купала была встреча с представителями общественности г. Гродно – люди производства, администрации, науки, образования, искусства. Салон был полон и я думаю, что там было более 500 человек. Я зачитал свое слово о 130‑летии Освобождения Болгарии от османо-турецкого рабства. Зал притих. Я говорил о страданиях болгар, о зверствах турок, о героизме русских, белорусских и других солдат-освободителей в преддверии войны и во время Освободительной Русско-турецкой войны (1877 / 1878 г.). Потом зал взорвался аплодисментами. Были даже вопросы. Мои соотечественники были счастливы. Нас принимали с огромной любовью и я думаю, что они никогда не забудут эти встречи.

Во время моих посещений Гродно и Гродненской области у меня сложились очень теплые дружеские отношения со многими людьми из администрации области и города, из науки и искусства, с представителями христианской церкви. Но из многих я хочу отметить прежде всего председателя Облисполкома Владимира Степановича Савченко, ректора Гродненского государственного университета им. Янки Купалы проф. Ровбу Евгения Алексеевича и проректора того же университета доц. д-ра Агиевец Светлану Владимировну.

В. Савченко был ростом выше меня и моложе меня, наверное, на 5 – 6 лет. Он был опытным политиком и хозяйственником и иногда чувствовалось, что ему «тесно» в тех рамках, в которых он должен реализовать себя как губернатора. У него было множество интересных идей, но в силу авторитарной модели управления Беларуси, он должен был все согласовывать. Иногда, в очень деликатных ситуациях я помогал ему выйти из затруднений, в которые его загнали мои коллеги из ЕС или оппозиционеры. Он это понимал и был благодарен. Я встречался с ним и после окончания моего мандата. Уже больше года, как его сменил экс-министр сельского хозяйства Беларуси Шапиро Семен Борисович, к счастью, тоже мой хороший друг.

Ровба Евгений Алексеевич тоже был моложе меня на 5 – 6 лет и немножко выше ростом. Он был математиком и хорошим руководителем одного из самых авторитетных университетов Беларуси – Гродненского им. Янки Купалы. Мы встречались много раз и он всегда раскрывал новые черты своего яркого интеллекта и характера.

Я заканчиваю свой короткий рассказ о городе Гродно упоминанием об Агиевец Светлане Владимировне, но хочу признаться, что когда я думаю о Гродно, я прежде всего думаю о ней – прекрасной, умной женщине. В то время, когда я впервые увидел ее в Минске, где она приехала разговаривать о возможности сотрудничества с болгарскими университетами и с посольством Болгарии, она произвела на меня сильное впечатление своей красотой, своей статностью, своим умом. Ей тогда наверно было немного больше сорока, она была примерно среднего роста, блондинка, с открытым лицом, в котором природа изваяла что‑то чудесное, из синтеза между северными скандинавскими народами и восточными славянами. Она была много раз в посольстве, как и я в университете и всегда для меня был праздник души встретиться с этой прекрасной дочерью Беларуси. О ней пойдет и дальше речь, когда я буду рассказывать о своих лекциях перед студентами и участии в научных конференциях и конечно, о присвоении мне звания «Почетного профессора» Гродненского государственного университета им. Янки Купалы…

С Витебском и Витебской областью меня связывают много теплых воспоминаний и много раздумий об истории и настоящем этого края Беларуси. Я заранее знал, что спасаясь от турок из Болгарии в начале ХV века сюда прибыл один из самых талантливых учеников последнего болгарского патриарха Евтимия Григорий Цамблак, который был избран митрополитом Полоцка. Изучая мировую историю в Софийском университете, я знал, что именно в Полоцке сложилось первое государство белорусского народа. И тоже в Полоцке жила в ХІІ веке святая, преподобная Евфросиния Полоцкая, духовная защитница белорусского народа, а таким защитником болгарского народа является святой Иван Рыльский. Кроме всего прочего я так же знал, что там далеко на севере в Витебске проходит каждый год «Славянский базар» – фестиваль эстрадной песни, прежде всего славянских народов.

Витебск стал вторым после Гомеля областным центром, который я посетил. Это было в середине июля 2005 года, (точнее 16 и 17 июля 2005 года). Пользуясь приглашением губернатора Владимира Андрейченко посетить Витебска и присутствовать на «Славянском базаре» я решил заодно побывать и в Полоцке и посетить Спасо-Ефросиниевский монастырь. Со мной ехал и заведующий торгово-экономической службы посольства Пламен Петков, так как я решил не только и не просто посетить «Славянский базар», а поскольку выдаются возможности провести деловой разговор с руководством области и города Витебска. Так и получилось. Хотя Председатель Облисполкома Владимир Андрейченко и был очень занят приемом знатных гостей фестиваля, он коротко ознакомил нас с экономическими и культурными данностями Витебска и Витебской области. Впоследствии я и мой коллега П. Петков, а в последние два года Л. Николов ознакомились более конкретно. Кроме обычного для Беларуси производства сельского хозяйства – зерновые, картошка, лен, молоко и мясо и соответствующих комбинатов, Витебск также славился своими вековыми лесами, производством мебели и целлюлозы. Витебский завод по производству телевизоров «Витязь» был флагманом белорусской электроники. Среди важных предприятий области можно выделить Витебские ковры, Завод транспорта и переработки нефти в Новополоцке «Дружба», АО «Полоцкстекловолокно», Оршанский льнокомбинат и т. д. В те годы Витебщина производила более 50 % продуктов нефтепереработки, 44 % электроэнергии, 46 % металлорежущих станков, 60 % ковров и ковровых изделий, 40 % обуви и чулочно-носочных изделий, 75 % растительного масла и т. д. Область экспортировала продукцию в Россию, Казахстан, Азербайджан, Великобританию, Нидерланды, Данию, Латвию и т. д.

При этом первом моем посещении Витебска все проходило под знаком Славянского базара. После официальных встреч мы с Пламеном Петковым встретились с нашими участниками фестиваля. Эта была большая трупа из Театра Народной армии, в которую входили известные актеры и художественные руководители. К группе был включен и известный эстрадный певец Георгий Христов. Артисты были уставшими, потому что они два дня ехали автобусом через всю Румынию и Украину, и почти через всю Беларусь. Первый вечер они тоже были зрителями главного концерта. Их гала концерт был предусмотрен на следующий день в Зале Филармонии Витебска. Когда я подошел к ним и представился, и поприветствовал, они были очень радостны и благодарны, потому что оказывается, что первый раз в их практике участия в многих зарубежных фестивалях и концертах болгарский посол встречается с ними и интересовался, как они. Это, я сразу понял, их ободрило, потому что они видели что болгарское государство заботится о них, что они не сами и не заброшены где‑то далеко от Родины.

Тем же вечером в 22 часа в Летнем амфитеатре г. Витебска начался основной концерт фестиваля «Звезды «Шансон ТВ» – 2005. С белорусской стороны ведущими были замечательная Елена Спиридович и Иван Вабищевич. Кстати, Елена Спиридович вела и все остальные концерты Славянского базара до нынешнего 2013 года. Все было ярко, красочно. Из центральной ложи, где сидели правительственные люди и дипломаты, все было видно. Выступало много ярких имен белорусской и российской эстрады, такие как Николай Басков, София Ротару. Здесь впервые перед столькими зрителями пела маленькая Ксения Ситник, которая в рамках Международного детского музыкального конкурса выиграла «Гран При 2005» Президент А. Лукашенко наградил Аллу Пугачову за ее большой вклад в искусство и за развития дружбы между народами Беларуси и России.

Да, я запомнил много моментов этого первого вечера на «Славянском базаре», но самые волнующие часы были на следующий день, когда в зале Филармонии выступали болгарские артисты и исполнители. Зал был полон до предела. Не хватало мест и много людей стояло. Мы с Пламеном Петковым, наш водитель Анатолий Карпович и сопровождающие нас представители культурного отдела Облисполкома и Городского совета сели на видные места для гостей в середине зала перед дорожкой. Перед самым началом концерта, который велся и на русском, и на болгарском языке мне предоставили слово. Зал притих. Впервые за все эти годы белорусы могли слушать болгарского посла. Я волновался, но сумел найти слова о наших исторических корнях, о нашей судьбе, о нашей общей славянской духовности и душевности, о надеждах восстановить нашу дружбу и сотрудничать в испытаниях новой эпохи. А потом в 21 час начался концерт, который должен был закончиться в 23 часа, но он продолжался уже за полночь. То был невероятный вечер дружбы и любви. Наши артисты играли вдохновенно, а зал вставал и бурно аплодировал и кричал «Браво! Бис!». Георгий Христов выступал, наверное, 12 – 15 раз. Он ходил между рядами и его обнимали и целовали. Он благодарил. Я включал свой мобильный телефон и звонил сыну в Болгарию и говорил: «Слушай, что здесь происходит!» Георгий Христов подошел ко мне весь вспотевший и дал мне микрофон. И я сказал неожиданно в притихшем зале: «Спасибо Вам братья и сестры белорусы! Этого я и мои друзья из Болгарии никогда не забудем! Я верю, что Вы тоже никогда не забудете!» Зал ответил: «Да! Никогда!» Я вернул микрофон Георгию, а слезы из моих глаз свободно капали на землю…

Ранним утром следующего дня моего первого посещения в Витебск мы отправились в Полоцке. Как я уже писал выше, Полоцк, как самый древний из белорусских городов был основан в 862 году на берегу Западной Двины и упоминался в «Повести временных лет». «Въ лето 6370 (862).И прия властъ Рюрикъ, и роздая мужемъ своимъ грады, овому Полотескъ, овому Ростовъ, другому Бело-озеро. И по темъ городомъ сутъ находници варязи, а перьвии насельници… въ Полотьски кривичи». Таким образом, мы видим, что не только Полоцк идет как патриарх белорусских и русских городов, но что там первые поселенцы были славяне из племени кривичей. Они поселились на реке Полоте, там, где она вливается в Двину и поэтому город стал называться Полотеск, Полоцк. Полоцк как столица первого белорусского княжества был и союзником и соперником Киева в эпоху Киевской Руси. В Х веке он был разрушен Новгородским князем Владимиром, который, убив отца красавицы Рогнеды Роговолода и ее братьев, женился силой на ней. Расцвет Полоцкого княжества и сам город достигли в ХІ веке при внуке Рогнеды от ее брака с Владимиром Всеславе Брачиславиче (1044 – 1101), названным народом Чародеем. Взойдя 15‑летним на престол, он правил долгих 57 лет и прославился как своими военными победами, так и строительством и укреплением первого белорусского государства. О нем говорится в «Слово о полке Игореве».

В этом городе, где в гармонии сожительствовали древность и современность, традиция и современность, сначала была встреча с руководством Горисполкома и его председателем Владимиром Степановичем Точило. Он познакомил меня с достопримечательностями города и района и подарил Грамоту, что я был в географическом центре Европы. Это действительно правда, что древний Полоцк находится на одинаковом расстоянии от самой западной и восточной, северной и южной границы Европейского континента. Потом показали Полоцкий музей белорусского книгопечатания и первые книги великого Франциска Скорины. Показали мне и моим друзьям единственный в Беларуси Детский музей.

В час часа дня после обеда мы были уже в Спасо-Евфросиниевском монастыре. Там нас ждали. Встречала игуменья матушка Евдокия и сестры. Здесь несколько часов матушка провела с нами в Свято-Евфросиниевской церкви и рассказывала житие святой Евфросинии. Потом мы посетили центральный храм Спасо-Евфорсниевского монастыря и попрощались с нашими хозяевами. (О том, что я видел и дополнительно узнал о святой Евфросинии и что потом случилось, я буду рассказывать в следующей главе о моих встречах и разговорах с игуменьей матушкой Евдокией и Патриаршеским экзархом всея Беларуси Митрополитом Минским и Слуцким Филаретом – пр. а. П. Г.)

При следующих наших посещениях мы ознакомились с величественным Софийским собором в Полоцке, первым православным храмом на восточнославянских землях, воздвигнутом еще в середине ХІ века во время правления Всеслава Чародея. Такие храмы есть только в Полоцке, Новгороде и в Киеве. Как видно по основаниям Полоцкая София была грандиозным храмом – 26,4 м. в ширину, 31,5 м. в длину с высотой 31 м., ширина фундамента и толщина стен от 1,5 до 2,3 м. Использовались плоские кирпичи и необработанные камни. Все это поражает сегодня. Два раз храм разрушали и он был воздвигнут снова на том же месте в ХVІІІ веке. Под сводами этого древнего храма, две белые башни которого в стиле готики (потому что воздвигали заново зодчий и архитектор по римо-католическому канону- пр. м. П. Г.), увенчанные крестами восточнославянской традиции, воздвигались на берегу р. Двины, звучали голоса и шаги Ефросиньи Полоцкой, Симеона Полоцкого, писателей, мыслителей, эпископов Мина и Дионисия, а наверное, и первого болгарского митрополита Полоцка Григория Цамблака, самого талантливого ученика последнего, перед падением под османо-турецкое рабство болгарского патриарха, Евтимия.

У меня в те годы сложились очень теплые отношения и с Витебским архиепископом римо-католической церкви Станиславом Блином. Я два раза был у него в гостях.

Хотя Беларусь как государство сложилось на два века позже Болгарии в Полоцком княжестве, а как независимое государство еще позже, то на его пространстве разыгрывалась не менее драматическая, а порой трагическая история. Поэтому здесь много исторических мест, таких как например Орша, о которой я рассказывал, когда шла речь о Могилевской области, так как думал, что географически г. Орша ближе к Могилеву, чем к Витебску, но административно оказалось не так. О Полоцке как центре первого белорусского княжества я уже говорил. Но в Витебской области родились и жили или проводили здесь годами много замечательных исторических фигур – Евфросиния Полоцкая, Симеон Полоцкий, Марк Шагал, Илья Репин, писатели Янка Купала, Якуб Колос, Владимир Короткевич, Василь Быков, композитор Иван Солеринский, лауреат Нобелевской премии Жорес Алферов, политик-лидер КП БССР Петр Машеров. Я один или с кем‑то из посольства бывал в их музеях и музеях-усадьбах в Витебске или по пути в деревню Здравнего, в Левках, в Бычки, Ушачского района.

Как и вся Беларусь Витебская область красива своими вековыми лесами, своими лугами и озерами. Здесь самые красивые в той части Европы Браславские озера. Это целая сеть озер и каждое красивее следующих. Самое большое из Браславских озер Нарочь. Здесь построены много домов отдыха и санаториев.

В Витебской области много университетов, средних и средне специальных школ. Здесь находится Витебский государственный технологический университет, Витебский государственный университет имени П. М. Машерова, Витебский государственный, ордена «Дружбы народов», Медицинский университет, Витебский ордена «Знак почета» государственный университет ветеринарной медицины и Полоцкий государственный университет. Я два раза бывал в Витебском государственном университете имени П. М. Машерова, выступал с публичными лекциями в связи с наши «Днями болгарской культуры». Также я очень активно содействовал в налаживании связей между руководством университета и Шуменским педагогическим университетом имени Константина Преславского. Я сумел убедить ректора проф. Маргариту Георгиеву в установлении таких связей.

В марте 2009 года я последний раз был официально в Витебске. Стояла пасмурная погода. Снег еще не растаял. Свинцовые облака медленно ползли над крышами домов. Я был один и готовился как всегда проводить «Дни болгарской культуры». Как всегда на мои просьбы к МИДу Болгарии, чтобы они отправили какой‑нибудь состав или людей из сотрудничающих городов для этих «Дней», получал ответ: «Г-н Посол, Вы справитесь сами!». И я справлялся, но сейчас был один и было грустно на душе. А там шли кадровые перемены. Владимир Андрейченко вызвали в Минске, а новый губернатор еще не приступил к должности. Сейчас Председателем Облисполкома там является Александр Косых, бывший вице-премьер правительства Беларуси. Меня тогда принимал первый заместитель председателя. Состоялся сердечный и откровенный разговор. Нам было ясно, что наложенный стиль управления не отвечает потребностям и требованиям времени. Сердечной была и встреча с руководством университета имени П. М. Машерова. Фотограф университета сделала много фото для архива университета и на память. Смотрю сейчас этих фото и мне грустно из‑за невозможности продолжить эту свою полезную для наших народов работу…

Мой рассказ о моей дипломатической деятельности кроме всех официальных служебных обязанностей был бы неполон, если я не скажу ничего о моих участиях в целом ряде Международных научных конференций, которые проводили Институт философии при НАН Беларуси, Институт культуры, Академия искусств и культуры, Богословский факульте БГУ, Институт прогнозирования и планирования экономики при Министерстве экономики Беларуси, Факультет общественных наук Брестского технического университета. Я должен кое‑что сказать и о моих статьях и моих интервью в ежедневной прессе, мое участие в официальных мероприятия как «Бренд года» – 2007, долгий рассказ о болгаро-славянских просветителях Кирилле и Мефодии, которой излучили в преддверии праздника 24 мая 2008 году. И не последнем месте о моих лекциях – как спецкурсы «Современная глобальная геополитика» перед студентами факультета Международных отношениях БГУ и студентами факультета философии, социологии и истории Гродненского государственного университета имени Янки Купалы, а также множества лекций перед студентами факультета философии и социологии БГУ и БГПУ имени Максима Танка. Не надо забывать, что по моей инициативе Болгария приняла участие в Международной выставке книг в Беларуси осенью 2008 года, а потом я подарил около 1000 книг Национальной библиотеке Беларуси, БГУ и БГПУ имени Максима Танка. Думаю, что не надо забывать, что и мои коллеги из науки подарили мне много грамот в знак благодарности за мою роль в развития отношений между нашими странами и народами, особенно в области духовной культуры, а коллеги из двух университетов Гродненского государственного университета имени Янки Купалы и Белорусского государственного педагогического университета имени Максима Танка удостоили званием «Почетный профессор» их университетов.

И так, очень важным направлением моей дипломатической деятельности я считал участие в различных научных международных конференциях. Перед тем, как включиться в реальную политику, а потом в дипломатию, я был и оставался прежде всего ученым, человеком науки и поэтому для меня участие в таких мероприятиях открывало возможность для публичной реализации своих взглядов на те или иные проблемы. При том, перед тем как заняться реальной политикой я не был просто кабинетным ученым, а любил выступать с публичными лекциями перед широкими аудиториями и естественно регулярно читать какой‑нибудь курс лекций перед студентами. Я читал в разное время перед студентами разных университетов лекции по широкому кругу вопросов. Это мне доставляло удовольствие. И поэтому с моим прибытием в Минск в конце апреля 2005 года с помощью Кати Бенчевой я связался с руководством Факультета истории Белорусского государственного университета и в начале июня прочитал перед студентами историками лекцию на тему «Философия болгарской истории». Интерес был огромный и вызвал множество вопросов. Как я уже отмечал выше, это заставило руководство Факультета истории еще в той же осенью принять решение об изучении болгарского языка на всех курсах.

Вторым шагом в этом направлении была встреча с руководством Института философии НАН Беларуси директором Василием Новиковым и заместителем директора Анатолием Лазаревичем. В тот же день дня я выступил перед сотрудниками института с лекцией на тему «Становление славянской цивилизации является ее собственным делом», в которой я подчеркивал значимость дела Кирилла и Мефодия и их учеников Климента, Наума и Ангелария, а также роль болгарского царя Бориса І Крестителя и его сына Симеона Великого в сохранении славяно-болгарской письменности и ее передачи восточным славянам Киевской и всей остальной Руси вместе с православным христианством. Эта лекция им очень понравилась и осенью, когда в октябре того же года состоялась Международная научная конференция, меня кроме доклада «Диалектива глобальной, региональной и национальной культуры в современную эпоху» снова попросили прочитать «Становление славянской цивилизации является ее собственным делом». Институт философии НАН Беларуси проводил каждый год такие международные научные конференции, посвященные актуальной политической ситуации. Я принимал всегда участие в этих конференциях и таким образом стал частью их маленькой традиции. Кроме того Институт философии проводил и другие конференции совместно с другими институтами НАН, в которые меня всегда приглашали. Мое участие продолжилось и после окончания моего мандата посла и в последующие два года я всегда был одним из основных докладчиков на Пленарных заседаниях.

Еще в работе той первой конференции осенью 2005 года принимали участие и профессора из Белорусского государственного университета, для которых я был «классиком», так как они слушали меня на ежегодных Варненских философских школах той эпохи и читали много моих докладов и статей на русском языке. Таким образом, этой же осенью профессор Анатолий Рубанов – декан Факультета философии и социологии и профессор Лариса Титаренко пригласили меня на публичную лекцию в БГУ. Студенты оказались очень активными и много спрашивали, почему Болгария отошла от России и стала членом Европейского союза и НАТО и что мы выиграли, и что потеряли от этой новой ориентации. Я был откровенен и рассматривал произошедшие процессы и перемены в соответствии с переменами в глобальной геополитике.

Зимой 2005 / 2006 года у меня возникла идея разработать курс лекций «Современная глобальная геополитика». Осенью 2006 года я уже каждую субботу читал по 5 часов лекций этого курса перед студентами Факультета «Международные отношения». Решение для этого 30 часового спецкурса принимало руководство факультета МО, но конкретным организатором была заместитель декана доц. д-р Людмила Хухлындина. Студенты слушали с огромным интересом, потому что для них это был другой, свободный взгляд на мировую политику современности и они кроме всего прочего узнавали много о культурах и цивилизациях других народов. Они, как признавались потом во время экзамена, учились думать свободно о причинах и факторах той или иной национальной, региональной и мировой политики на каждом историческом этапе.

Этот курс в сокращенном варианте весной 2007 году я прочитал и студентам Гродненского университета им. Янки Купала. На этих лекция присутствовало и много преподавателей университета. Это стимулировало меня и все получалось очень сильно и впечатляюще. Коллеги, среди которых и Светлана Владимировна Агиевец, делились своими восторгами. Была ранняя весна. Снег начал таять и время от времени слышался тихий голосок какой‑то синички. Помню, что меня тогда сопровождала Наташа Минева из Международного отдела университета и она очень смеялась, когда я ей говорил, что в Болгарии эту птичку зовут «дядя пей» и что когда она начинает петь, это значит, что скоро будет весна.

Осенью же 2008 года руководство Гродненского государственного университета имени Янки Купалы пригласило меня на два дня быть гость – профессором. В этот раз я выступал перед студентами с лекцией «Антропный и космологический принцип в Универсальной эволюции и в биоэволюции». Я уже написал введение в мою новую книгу «Философия универсальной истории как фундаментальная философия» и решил апробировать свои новые идеи. Представлял меня перед студентами философии и социологии проректор Иван Бурлыка. Лекция получилась и когда я закончил, студенты долго спрашивали об одних или других моментах моей концепции. Я был благодарен этой молодой умной аудитории, которая впервые услышала мои новые идеи и их приняла. Третьего дня после окончания лекции меня пригласили в актовый зал Университета. Зал был переполнен студентами и преподавателями. В то время гостем-профессором был ректор Белостокского университета из Польши. Нас пригласили в Президиум. Я сел рядом с ректором университета Ровбой Евгением Алексеевичем. Прозвучали фанфары и хор студентов исполнил студенческий гимн «Гаудеамус игитур…» Потом ректор торжественным тоном провозгласил решение Академического совета Гродненского государственного университета имени Янки Купала присудить мне звание «Почетный профессор университета» Это было для меня неожиданно. Я волновался и выступил в ответ с благодарственным словом о свободе и долге человека в истории. Хотя и импровизировал слово, все получилось, потому что я много раз думал об этих принципах человеческий истории, которые представляют антропный и космологический принципы в человеческой культуре. Потом мне дали академическую тогу и шапку «Почетного профессора». Музей университета запечатлел все эти моменты и таким образом не только мой портрет висит на стене ректорского кабинета, но и целая серия фото показывает меня с коллегами. Я думаю, что своей деятельностью для развития отношения между нашими странами и народами и конкретно для развития отношения между Пловдивской и Гроднеской областями, между Пловдивским университетом имени Паисия Хилендарского и Гродненским государственным университетом имени Янки Купалы и конечно своей деятельностью как ученного я заслужил это звание. Я понимал, что получил это признание и благодаря роли проректора доц. д-ра Светланы Владимировны Агиевец. Мои сердечные благодарности ей и всему руководству Гродненского государственного университета!

Все мои участия с докладами в Международных научных конференциях и в Академии искусств и культур, и в Институте культуры, и в Институте прогнозирования и планирования при Министерстве экономике, и в Экономическом государственном университете, и в Международном экологическом университете им. А. Сахарова вызывали интерес из‑за необычного подхода по сравнению с другими участниками, и смелости говорить о проблемах, которые встают перед человечеством и конкретно перед белорусским народом. Помню, как долго откладывали дать мне слово в Институте прогнозирования и планирования экономики при Министерстве экономики, потому что заранее знали, что я буду критически относиться к продолжающейся практике централизованного планирования в Беларуси и предлагал им опыт французского стратегического индикативного планирования и прогнозирования. В конце дня, мне дали слово, зал притих и когда я закончил в полной тишине, не было никаких комментариев. Совсем иначе воспринимали мои доклады в других конференциях. Всегда было много вопросов и в паузе я давал интервью радио и телевидению. У меня сложились очень теплые дружеские отношения с директором Института философии НАН Беларуси проф. Лазаревичем Анатолием Аркадьевичем, ректором Международного экологического университета проф. Кундасом Семеном Петровичем, проректором Академии искусств и культур проф. Петровой Светланой Викторовной, директором Института гуманитарных наук Экономического государственного университета проф. Яскевич Ядвигой Станиславовной и директором Института культуры проф. Григорович Ядвигой Доминиковной. Они были разные как люди и характеры, но их объединяла любовь к науке и душевная и духовная сопричастность ко мне. Может быть, самый близкий ко мне по возрасту был проф. Кундас Семен Петрович, а все остальные были на 10 – 13 лет моложе меня. Самой крепкой была Светлана Викторовна, самой динамичной, живой – Ядвига Станиславовна, а конечно самой красивой, как подобает директору Института культуры, была Ядвига Доминиковна. Я их всех любил дружеской бескорыстной любовью и сохраню в своей душе и памяти эти чувства на всю жизнь.

Особенные отношения у меня сложились и с Факультетом общественных наук Брестского технического университета и его деканом проф. Грыбовым Георгием Михаиловичем. Четыре года, начиная с 2005 года я регулярно принимал участие в ежегодных международных научных конференциях, посвященных Системному анализу нашей современности. Участвовали не только ученые из Беларуси, но и из России, Польши, Литвы, Латвии, Украины. Я был единственным послом и единственным представителем Болгарии. Все это имело особое значение и придавало особый смысл моему участию. Участники не только комментировали мои доклады и выступления, но и стремились общаться со мной во время наших поездок из области и встречи с руководителями совхозов и горкомов. Хотя больше не имел возможности присутствовать на этих конференциях, я продолжал и в последующие годы отправлять свои доклады. Так я продолжал традицию моего участия в этих ежегодных конференциях Брестского технического университета.

Было бы несправедливо, если не рассказать, что в кругу моих друзей особое место занимали ректор Белорусского государственного педагогического университета имени Макса Танка (БГПУ) проф. Кухарчик Петр Дмитриевич и декан Филологического факультета того же университета проф. Старичонок Василий Денисович. Они оба были моложе меня на 7 – 8 лет и ниже среднего роста. Так сложились наши отношения, что впервые они изъявили свое желание встретиться со мной, его передала секретарь посольства Оля Викторовна, которая в те годы была гонорованным ассистентом по болгарскому языку и литературе. Они хотели восстановить прежние отношения с Велико Тырновским университетам «Св. св. Кирилл и Мефодий». Я помог им в этом и они были счастливы и за время моего мандата два раза принимали участие в конференциях, организованных болгарским университетом. Наше сотрудничество с БГПУ было очень активно за последние три года моего мандата. Я регулярно выступал с публичными лекциями перед преподавателями и студентами. И вероятнее всего это было основание, поддержанное министром образования в 2009 году проф. Радьковым Александром Михайловичем, чтобы и БГПУ присудил мне звание «Почетный профессор» университета. Само вручение грамоты и всех регалий произошло в сентябре 2009 года, когда я приехал в Национальную библиотеку на презентацию моей книги «Между прошлым и будущим» на русском языке. Это были памятные дни! Преподаватели и студенты БГПУ сердечно поздравляли меня и долго аплодировали после моей лекции и вручения Диплома и Грамоты «Почетный профессор».

Вот уже несколько лет, как я не являюсь послом Болгарии в Беларуси, но руководство университетов и институтов, где я выступал и где работают мои коллеги и друзья, всегда встречает мне тепло со словами: «Г-н Посол!» и всегда делает все, чтобы организовать публичное выступление по избранной мной теме…

Понимая, что в эпоху электронных изданий и других средств массовой информации (СМИ) сидеть в посольстве и делать своих анализы, встречаться с людьми и присутствовать на приемах и массовых мероприятиях крайне недостаточно для исполнения своей дипломатической миссии, тем более, что я был ученым и политиком, публичной личностью. Поэтому еще с первых дней моего мандата я воспользовался интересом, который проявляли СМИ к новоназначенному послу и с удовольствием давал интервью по широкому кругу проблем и таким образом открывал болгарскую культуру для белорусов. Как уже я вспоминал ранее, осенью 2005 года я принимал участия в Х Минском форуме, организованном Посольством Германии с докладом «Беларусь как связывающее звено между Европейским союзом и Евразийском Экономическом сообществом», который был хорошо принят как со стороны послов ЕС и управляющих властей, так и со стороны оппозиции. Это подтолкнуло мне опубликовать сокращенный вариант этого доклада в виде статьи в президентской газете «Беларусь сегодня / Советская Белоруссия». Перед Новым 2006 годом статья была опубликована. Потом в последующие года я опубликовал целую серию статей по глобальным проблемам и прежде всего по глобальной геополитике. Все мои знакомые послы как ЕС, так и других стран при встрече комментировали мои статьи, а посол Армении С. Арутунян вырезал их и собирал. За время моего мандата, а и после его окончания я публиковался не только в «Беларусь сегодня», но и в газетах «Республика», «Белорусы и рынок», «Вечерний Минск», г. «Культура», в различных журналах множество статьей, наверное 15 – 20.

Я очень часто давал короткие интервью Первому каналу БТ. Обычно при чествовании 9 мая на площади «Победы» у меня брали короткое интервью, а на национальном празднике 3‑го июля президент А. Лукашенко задерживался со мной и это тоже показывали и мои знакомые всегда комментировали. В известном смысле на этих праздниках я был любимчиком репортеров ТВ. Наверное это и мои публичные выступления убедили шефа НПО «Бренд года» Жанну Гринюк пригласить меня в середине января 2007 года быть одним из официальных лиц, награждающих победителей «Бренд года 2006». Событие происходило в Малом зале Дворца республики на Октябрьской площади. Шла прямая трансляция по І каналу БТ. Зал был полон. Там было и много дипломатов. Ведущие были симпатичная Виктория и ее партнер. Мы были должны с какой‑то госпожой депутатом Парламента вручать награды. Маленькие ангелочки в белом бегали по сцене и подавали нам грамоты и подарки. Перед началом церемонии Виктория попросила нас сказать какое‑то приветствие к победителям. Я подумал, что заранее ничего нельзя сказать, кроме общих фраз и попросил сделать это в конце. Она согласилась. Камеры работали. Зал шумел и приветствовал своих победителей. Они подходили к нам и мы с той госпожой давали им награды. Ангелочки порхали по сцене. Все продолжалось почти два часа. Когда все закончилось я взял микрофон и смотря на зал сказал: «Я более полтора лет здесь в вашей стране. Я вижу, как она успешно развивается и с каждым годом модернизируется как настоящая европейская страна. Но я думаю, что она сможет еще динамичнее развиваться, если будут сделаны реформы и предоставлено больше свободы руководителям предприятий и организаций для свободной инициативы и развертывания предпринимательского духа белорусского народа. (Я смотрел на зал, который замер в тишине…) Беларусь находится в глобальном мире, в системе глобального рынка и должна развернуть свою энергию и быть более динамичной. Не бойтесь, белорусы показали в истории, что они храбрый народ. Они показали это особенно во Второй мировой войне. У вас прекрасные ученые и прекрасные атлеты. Юлия Нестеренко показала на Олимпиаде в Афинах в 2004 году, что она самая быстрая женщина на планете. Ваши космонавты продемонстрировали невероятную волю. Петр Климук провел в космосе полтора года. Не бойтесь, дерзайте! Желаю вам успехов!». И только тогда зал вышел из оцепенения и бурно зааплодировал. Ведущие молчали… А когда все кончилось и люди выходили из зала, ко мне подошел посол Польши Александр Василевский и сказал: «Г-н Посол, ждите в понедельник, когда он объявит Вас «персоной нон грата»!». Я засмеялся. Но все‑таки начал ждать какую‑то реакцию. Официальной реакции не было. Но на несколько месяцев журналисты и репортеры перестали общаться со мной…А потом снова начали брать интервью и делать записи моих выступлениях. У меня дома много дисков с моими выступлениями перед телевидением и радио. Так, есть большое интервью, которое брала у меня журналистка радио Беларусь Яна Ходоско. Привела ее ко мне на туристическую выставку бывшая республиканская чемпионка по гимнастике Людмила Чистякова, которая в те годы реализовала интересные музыкальные проекты. У Людмилы, которая стала одним из самых близких мне людей искусства, было что‑то молдавское и русское. В сравнении с тонкой брюнеткой Людмилой, белая красивая Яна была слегка закругленной. У меня есть фото на память о тех днях.

Среди многих дисков и записей хочу отметить тот, который делал в преддверии 24‑го мая в 2008 году о Кирилле и Мефодии – „I снасць» (Я узнал») В конце апреля в посольство Болгарии приехала большая команда Белорусского телевидения. Вела разговор молодая репортер Анастасия, начали с вопросов и ответов, как мы отмечаем праздник святых братьев в Болгарии и какое место в нашей культурной традиции занимает этот праздник. Потом я перевел разговор в русло своих исторических доказательств о болгарском этническом происхождении Кирилла и Мефодия и заранее задуманного дела «дать слово своему народу». Я рассказывал зрителям, что крещение болгар в православную христианскую веру было стратегически задуманным Константином / Кириллом Философом, что спасение письменности учениками Кирилла и Мефодия Климентом, Наумом и Ангеларием и принятие ее в Болгарии в качестве государственной письменности и слова было историческим делом. Это историческое дело продолжил сын царя Бориса Крестителя Симеон І Великий, который именно геополитически и культурно подготовил основы для продолжения этого дела на Востоке в землях Киевской и всей остальной Руси… Запись продолжалась больше двух часов. Анастасия спрашивала, режиссер менял ракурсы. Оператор ходил вокруг с камерой… Наконец режиссер сказал: «Г-н Посол, Вы так интересно и много неизвестного рассказываете, что можем целый день слушать и записывать Вас, но нас, к сожалению, ждет работа, а мы даже опаздываем!»… 24‑го мая запись была показана в продолжение часа. Было много звонков и комментариев от моих знакомых белорусов…

Я не смогу коснуться множества моментов моей дипломатической деятельности, которая выходила за рамки официальной дипломатии, но вероятно это и не нужно, потому что здесь важно отметить направления. В этом плане я не хотел бы пропустить, что благодаря моим усилиям Министерство культуры Болгарии организовало участие Болгарии в Мировой выставке книг, которая состоялась в октябре 2008 года в Минске. Из разных болгарских издательств было собрано свыше 1000 томов книг на болгарском, русском и английском языке. Известный болгарский издатель Владислав Симеонов был командирован представлять болгарские книги. Я помог ему в транспортировке книг до выставочного зала, а в последующие дни отправлял студенток, изучающих болгарский язык и литературу, помогать эму. Это за много лет Болгария принимала участие в такой выставке книг. Интерес, хотя и не огромный, но все‑таки был. Когда закончилась выставка, я согласовал с Министерством культуры, чтобы все те 1000 томов книг остались на расположение посольства и я в свою очередь подарю их тем университетам и библиотекам, которые бы оценили их по достоинству. Так и сделал. Я подобрал книги, которые были бы полезны для студентов, изучающих болгарский язык, для двух университетов – Белорусского государственного и Белорусского государственного педагогического, а книги остальных представителей болгарской литературной классики – романы Ивана Вазова, Антона Дончева и др. определил для Национальной библиотеки. В ноябре я последовательно в торжественной обстановке вручал по очереди БГУ и БГПУ по 300 томов, а остальные 400 томов передал Национальной библиотеке Беларуси. И в трех случаях среди других книг были три тома и моего эпоса «Между прошлым и будущим» и «Благодарим тебя, наша Родина (Документальная киноповесть о спасении болгарских евреев во время Второй мировой войны). Все это имело значение не для меня, а для наших народов. Думаю, оно войдет в историческую память Беларуси. Хотел бы верить, что хотя и в архивах Министерства иностранных дел Болгарии оно сохраниться и когда‑нибудь получит публичное признание.

В моих обязанностей входило, конечно, и требование защищать болгарских граждан, когда они находились на территории Беларуси и имели такую потребность. Хотя и раньше, как и сейчас я много раз слышал, как болгарские дипломаты в Европе и по всему миру относились бездушно, по чиновничьи к попавшим в беду болгарским гражданам. Подобного я себе не позволял. Наоборот, делал все возможное и невозможное, обходя иногда официальные подходы, чтобы помочь болгарам, которые по той или иной причине оказывались в беду.

Я помогал многим, при том не только болгарам, но здесь я расскажу коротко о трех случаях. Первый, весной в 2006 году болгарский водитель на большом грузовике при въезде в Брест сбил на перекрестке девушку, которая умерла в больнице. Его арестовали и по скорой процедуре в соответствии с белорусским законодательством осудили на полтора года тюрьмы и заплатить родителям штраф в размер 30 тысяч долларов. Мы получили сообщение из Брестской областной прокуратуры. За выяснением случая в Брест поехал консул Георгий Карастаматов. Вернувшись в Минске на следующий день, он рассказал, что наш водитель арестован и находится в шоке, но ему нельзя ничем помочь. Кстати Г. Карастаматов сказал, что есть свидетели инцидента, которые подтвердили, что девушка бросилась на красный свет перед грузовиком, когда тот делал поворот. Г. Карастаматов также слышал, что что‑то в психическом состоянии девушки не было в порядке. Он все‑таки организовал защиту нашего водителя белорусским адвокатом. Я спросил его второй раз: «Нельзя ли что‑нибудь сделать?» Он подтвердил, что мы никак не можем вмешиваться в работу белорусского суда, но это была только первая инстанция – районный суд. Я не согласился. Тем же вечере я написал письмо Председателю областного суда г. Бреста и просил его разобраться во всех фактах и обстоятельствах случившегося и определить справедливый приговор. Также написал подобное письмо и Председателю Брестского облисполкома Константину Сумару. В этом письме кроме как на правовых, я акцентировал внимание и на политических аргументах и выразил надежду, что он воздействует на суд, чтобы подходили объективно к выяснению ситуации с инцидентом. Через две недели Губернатор позвонил мне и сказал, что провел нужные разговоры и дело будет рассматриваться объективно. Через неделю, когда должно состояться заседание Областного суда, я отправил снова Г. Карастаматова. В тот же день поздно вечером он вернулся вместе с водителем. Взволновано он мне сказал: «Экспертиза и свидетельские показания подтвердили, что девушка была с психическими отклонениями и сама бросилась под грузовик». Приговор суда был освободить водителя от ареста и потребовать компенсацию от его компании 3000 долларов для родителей погибшей девушки. Г. Карастаматов радовался, а водитель подошел ко мне и тихо промолвил: «Спасибо г-н посол! Не забуду!». Он, бедный, просидел полтора месяца в белорусской тюрьме, не зная, что будет с ним и сейчас не знал, верить ли или не верить в свое освобождение…

В ноябре того же года снова в Бресте случилось ЧП. Сей раз водитель большого грузовика (ТИР-а) ударил на повороте велосипедиста. Слава Богу, все обошлось без жертв, только велосипед был поломан, а велосипедист сломал руку. Как принято в Беларуси, водителя не отпустили, а арестовали и на первой инстанции ему дали 6 месяцев и оштрафовали на 10 000 долларов. Так как у нас уже был маленький опыт, я сразу отправил консула разобраться на место и обеспечить защиту. Сам я снова написал письмо Председателю суда Второй инстанции и попросил, чтобы суд учел все обстоятельства и определил справедливый приговор. И на сей раз нам повезло, потому что когда через две недели рассматривали наше дело, суд освободил водителя и приговорил его компанию, чтобы она заплатила штраф 1000 долларов за происшествие и нанесенный вред.

Третий случай, которого я только хочу коснуться, был связан с бизнес отношениями между болгарской компанией L – CLASS Ltd. во главе с руководителем г-ном Иосифом Леви и белорусский нефтеперерабатывающим и транспортирующий заводом в Новополоцке. Болгарская компания предоставила ноу-хау по менеджменту, в соответствии с которым белорусский завод начал реорганизацию свою систему управления. Договор был на несколько сотен тысяч евро. К практическому процессу болгарская фирма не имела никакого отношения. Ее представитель только был консультантом. Ему оплачивали болгары. Не знаю, каким образом и по внушению кого Витебский суд Первой инстанции обвинил болгарскую фирму, что она не оплатила налог на 200 тыс. евро. Началось разбирательство. Я связался с директором завода, который откровенно сказал, что это шантаж со стороной администрации министерства экономики. Написал письмо и Председателю облисполкома В. Андрейченко с просьбой разобраться в этом казусе. Написал письмо и министру экономики, что кто‑то из эго чиновников хочет вынудить болгарскую компанию дать взятку, чтобы они сняли обвинения. Словом, поднялся скандал. Судьи долго разбирались и в конце концов сняли обвинения к болгарам…

С разным успехом я помогал многим болгарским бизнесменам установиться в Беларуси и развернуть торгово-экономические отношения между нашими странами. Для меня было вопросом чести решить какой‑нибудь казус и помочь болгарам. Когда все заканчивалось успешно, они благодарили и заявляли, что напишут в Министерство экономики Болгарии о моей помощи. А я действительно помогал бескорыстно, устанавливал им связи с областной и городской администрацией и рекомендовал, чтобы они им помогали. Особенно много разговоров и согласований было в связи с началом работы болгарской фирмы в Пинске по производству болгарской брынзы, которая очень нравилась белорусам. Когда все было готово и фирма начала производить брынзу, приехал представитель этой фирмы и заявил, что для Рождества Христова принесет всем как подарок по килограмму болгарской брынзы. Кажется, был октябрь 2007 года. Мои сотрудники ждали к Рождеству, что наш болгарский бизнесмен появится. Но он больше вообще не появлялся. Вот благодарность! Таким образом, когда я критиковал болгарскую администрацию и чиновничье отношение дипломатов к своим обязанностям я ни на минуту не забывал, что эти черты характера присущи многим болгарам, что сказываются на нашем историческом бытии…

* * *

Конечно, за все время моего мандата я не занимался только дипломатической деятельности, как в рамках официальных обязанностей, так и по моей инициативе. Я жил нормально, полнокровно, но в то же время я работал очень интенсивно. Я писал своих книги, писал много статьей как на русском, так и на болгарском языке, которые отправлял и публиковал в Болгарии. Об этом я расскажу на болгарском языке. Я общался с представителями белорусской христианской церкви, о котором будет специальный рассказ. У меня были хорошие друзья, как из науки, так и из области искусств и общественной практики. Было бы несправедливо, если я не упомяну экс-чемпионку Беларуси по гимнастике Людмилу Чистякову, которая организовала труппу оперных певцов, среди которых были Олег Гординец, Елена Синявская и др., которые выступали на концертах. Не могу не вспомнить руководителя Клуба розенкрейцеров в Беларуси Любовь Загорскую. Важное место среди моих друзей занимали директор болгарского филиала Туристической компании «Solvex» Оксану Бичун и заведующая Международным отделом БНТУ Ираиду Коктыш, которая была чувашкой и благодаря своим связям с представителями Чувашии в Беларуси дала мне очень важные книги об истории чувашского народа, одной из ветвей древних болгар. Все они были красивые и умные молодые женщины. Хорошим другом еще со времен, когда я бы депутатом болгарского Парламента был депутат Парламента Беларуси Михаил Сергеевич Орда, а также Председатель Правления писателей Беларуси афганский генерал, сенатор Николай Иванович Чергинец.

Через полтора года после смерти моей супруги Любочки у меня появились женщины, которые каждая сама по себе своей любовью помогала мне вернуться к жизни. Так, за год до окончания моего мандата я связался с моей второй супругой Тавгень Еленой Анатольевной. За все эти годы ко мне приезжали в гости мои самые близкие и дорогие люди – внучка Анечка, ее мама невестка Лени (Василена), сестра Жени, сын Дима, его подруга Ива, а еще и другие знакомые. От сильного стресса в связи со смертью моей супруги Любочки, напряженной работы, переживаний связанных с написанием документальной киноповести о спасении болгарских евреев во время Второй мировой войны 13 сентября 2007 года во время отпуска я получил острый инфаркт миокарда и меня чудом спасли врачи Правительственной больницы в Софии Болгарии. В дальнейшем в специальных главах я расскажу об этом, а здесь закончу эту главу на болгарском языке и расскажу о моих дорогих гостях, для которых Беларусь тоже стала близкой и дорогой.

* * *

И така, в юни 2006 года първи мои скъпи гости станаха внучката Аничка, нейната майка снахата Лени (Василена) и сестра ми Жени. Тъй като и до края на мандата си не успях да убедя българските власти в необходимостта да се възстанови макар и веднъж седмично авиорейса Минск – София- Минск, реших да използвам чартърите организирани от „Белавиа“ – Минск – Варна и Минск – Бургас, които започваха полетите последната седмица на май и приключваха последната седмица на септември. Заплатих билетите им Бургас – Минск – Бургас на туристическата агенция на „Белавиа“, представлявана от Шахнюк Сергей Владимирович. До Бургас ги беше докарал бащата на Лени Жоро Фикирлийски.

За мен идването на скъпата ми внучка Аничка, на майка £ Лени и на сестра ми Жени за десет дни в началото на юни (6-17), а по‑късно през юли на сина ми Дима и приятелката му, която по‑късно му стана съпруга Ива, беше голяма радост. И в двата случая аз им показах забележителностите на Минск, неговия център, храмът „Св. Дух“, Националната библиотека, а също ги заведох в Брест, където разгледаха мемориалния комплекс „Брестка крепост“. На малката ми внучка, която наскоро беше навършила 6 години всичко беше интересно. Тя коментираше с майка си, че те с нея са като белоруските жени и момичета руси, светли. Силно впечатление £ правеше чистотата по улиците и тя ги сравняваше с боклуците пред жилищните блокове в България. Особено впечатление £ направиха големите езера, животните във волерите на Беловежката пуща. Специално за нея аз купих билети за едно представление на прочутия Белоруски цирк. Тя даже има щастието да се качи на едно пони на арената и аз £ направих снимка за спомен. Смя се много на триковете на клоуните. Специално също така купих билети за нея, Лени и сестра ми за театъра на куклите, където те гледаха някаква пиеса за деца. Тук разбира се Лени е трябвало да £ превежда на български, но все пак Аничка беше разбрала главната поука от това представление. Като цяло моите гости успяха за краткото време да видят много от забележителностите на Минск и главно Бреската крепост и част от Беловежката пуща. Под влиянието на тези впечатления моята малка внучка когато се връща в Детската градина в София разказва равълнувано: на децата и на учителките си: „Бяхме на север в една хубава зелена страна Беларус. Там всичко е много чисто и подредено!“ Аничка изрази свои възторзи към Беларус, нейната природа, градска среда и деца в една нейна картина през есента на следващата 2007 година, с която тя участва в Международния конкурс за деца до 8 години на тема „Дети Земли“, която рисунка беше отличена с грамота и премия. Аничка беше особено горда, че наред с някои други награди това беше първата £ международна награда, която £ беше връчена от ръководството на училището ОУ „Захарий Круша“ в началото на учебната 2008 / 2009 година, когато тя беше вече ученичка във втори клас.,

На сина ми Дима при това първо посещение най-силно впечетление му направи Националната библиотека, от която те с Ива бяха снимали Минск с фотоапарата си, Брестката крепост и разбира се, на него като шофьор, му харесаха магистралата до Брест и улиците на Минск…

Моят разказ за времето, когато бях действащ посланик би бил силно непълен, ако не разкажа накратко за преживяния от мен „остър инфаркт на миокарда“. Макар че този инфаркт стана неочаквано (а кой инфаркт е очакван?), но той беше подготвен от психическото напрежение и начина ми на живот през годините след смъртта на съпругата ми Любочка. В третия том на „Между минало и бъдеще (преходът. Праламентът „отвътре“) аз споменавам накратко ситуацията и състоянието си след смъртта на моята съпруга и работата върху първия том. Това напрежение продължи и през следващите години. Неизживял дълбоката травма на душата ми аз продължавах да работя неистово без каквито и да са паузи и почивки. Когато работех през 2006 година върху „Възраждащият се гигант (Цивилизация и философия на древен и съвременен Китай“) аз споделях по ел. поща с близките ми хора в България, че от постоянната работа мозъкът ме болеше. Те разбира се се тревожеха и ме съветваха да почивам повече. Но аз в тези години жиевеех с усещането, че ми е отредено още съвсем малко време и трябва да направя много неща, за които се чувствах задължен.

Едва завършил „Възраждащият се гигант (…)“, която беше публикувана първо на руски език още в края на 2006 година аз продължих работата над третия том на „Между миналото и бъдещето (…) „Всичко това ставаше вечер след 21 часа и в събота и неделя, т. е. времето, когато не бях пряко заангажиран с работата си като посланик в посолството. Сега вече трябваше да преровя и избера нужното ми от десетките томове стенограми, които ми беше дала Ади (Аделина Георгиева) от парламентарните заседания през четирите години, когато бях в 39‑то Народно събрание. Исках всичко да бъде автентично. И колкото и да се стараех да бъда лаконичен структурата на този трети том, в който освен частта за прехода, която обхвана около 100 страници, в която исках да обхвана повечето аспекти на работата на българския парламент, които оставаха зад фасадата на публичните медии, закономерно се разгръщаше на нови и нови страници. Получи се обемистия том от над 750 стр., който след публикуването си остана в голяма степен неизвестен за обществото ни. А там имаше какво да се узнае.

В края на февруари 2007 година, когато бях предал вече текста на третия том „Между миналото и бъдещето“ започнах усилена работа върху документалната киноповест за спасението на българските евреи през годините на Втората световна война, която нарекох „Благодарим ти, наша Родино!“ (Заб. на автора – за главните моменти на моите книги след 2005 година до днес разказвам в глава Х. „Моите книги – моят дълг и свобода“) сега за кратко време преравях огромно количество документални източници- архиви, дневници, спомени, художествени книги, исторически иследвания и т. н., които трябваше да пресъздам като сценарий от кинокадри-кинокартини. Като образец ми служеха няколкото киноповести на Василий Шукшин. Стараейки се да пресъздам автентичната атмосфера, дух и преживявания на историческите си герои от онази епоха аз преживявах наново всички реални и измислени художествено моменти и ситуации и под пресинга на въображението си силно и дълбоко преживявах. Имаше моменти, когато сълзите ми спонтанно течеха и аз пишех на компютъра. Повтаряше се ситуацията с написването на първия том на „Между миналото и бъдещето (В света на живота и философията)“, особено когато пишех главата посветена на моята съпруга „Любочка“. Всичко това атакуваше главно сърцето и мозъка, двата органа най-силно натоварени с нервно-психическото напрежение.

В началото на август 2007 година, т. е. за около шест месеца интензивна работа върху текста „Благодарим ти, наша Родина!“ беше готова. Изпратих текста по ел. поща на изд. „Славяни“, с което работех през тези години, а също така изпратих на Царя последната четвърта част, в която най-
много ставаше дума за неговия баща цар Борис ІІІ.

В началото на септември, когато спадна напрежението в Посолството във връзка с изготвянето на визи аз вече бях в България на 15 дневен отпуск. 12 септември в следобезните часове Царят ме прие в кабинета си на ул. „Врабча“ 23. Секретарката му, хубавата Поли, която получаваше пощата на Царя и също беше чела текста ме посрещна усмихната и каза: „Той Ви чака, силно развълнуван.“ И действително, още с влизането ми в кабинета Царят, или както го наричаха в тези години Симеон Сакскобургготски, се здрависа равълнуван с мен и като държеже с дясната си ръка моята дясна с лявата ме подхвана за лакътя. Този маниер ми беше познат още от годините в Парламента. След като ме приветства и заразпитва за моята работа като посланик в Беларус Царят премина на темата за книгата за спасението на евреите и ролята на неговия баща. Той често повтаряше: „Професоре, как сте показали вярно епохата, ма как вярно духа, стила на говорене в онези години! И какви демокрации, имаше само две-три демокрации в света – Англия, Франция и Америка, другото бяха диктатури, десни и леви, болшевиките в Русия.“

Вълнението на Царя се предаде и на мен и аз отново и отново преживявах написаното и промисленото от мен за оная епоха. Говорихме дълго, може би около два часа. В късния следобяд аз направо се отправих на ул. „Боряна“ в кв. „Овча купел“, където се намира посолството на Украина и където тази вечер имаше официален прием. Бях получил покана от посланика и въпреки, че се чувствах уморен реших да отида. Не се задържах дълго и пешком по ул. Боряна и бул. Монтевидео се прибрах в къщи. Синът ми Дима и приятелката му Ива, с която той неотдавна беше подписал за нов брак се прибраха по‑късно.

Легнах, претоварен от вълненията при срещата с Царя. Сутринта на 13 септември към 8 часа и 30 мин. седнах да закусвам в кухнята. И се започна! Сякаш взрив разкъса гърдите ми и аз почуствах, че започнах да треперя. Станах и бързо седнах на малкото диванче в кабинета. Започнаха конвулсии. Чувствах, че умирам. Извиках: „Дима, Дима!“ От стаята на сина ми се показа снахата Ива и каза, че синът ми е отдавна на работа и попита: „Какво Ви е?“ Колкото е възможно ясно £ казах, че съм получил инфаркт и да вика сина ми и Бърза помощ. В това време звъни по телефона ми консулът Георги Карастаматов. Предният ден го бях помолил по един въпрос да се съврже с Москва. Докладва ми, че въпросът с визата на едно руско семейство от Москва днес ще бъде решен от Посолствто ни. Благодарих му за направеното. В отговор той пита: „Г-н Посланик какво Ви е на гласа?“ Отговорих: „Жоро, аз умирам, получих инфаркт!“ Той изхлипа в телефона и затвори. По-късно разбрах, че плачейки е съобщил на колегите от посолството за случилото се с мен и се е свързал с Министерството на външните работи и им е съобщил.

Към 9 и 30 часа идва първия екип лекари от болница „Доверие“, която е недалече от дома. Води ги синът ми Дмитрий. Започват битка да ме успокоят от конвулсиите и повръщанията. През следващите двадесет минути последователно идват екипи на Бърза помощ и на Правителствена болница „Лозенец“, на която също бях извикал на Ива да съобщи. Половин час шестте лекари се борят и съветват в тесния кабинет какво да предприемат. Накрая най-силният от тях ме грабва заедно с креслото, на което бях сложен за да направят инжекциите и другите процедури.

И ето, линейката на Правителствена болница лети с мощно пищящата сирена. Лекарят седи до мен с кислородна маска и вика постоянно на шофьора: „По-бързо, по‑бързо!“ Връзката от басейна „Спартак“ към самата Правителствена болница беше прекъсната от разкопаните улици, заради строежа на новия Посолски комплекс на САЩ. Шофьорът ругае. Лекарят псува и вика: „Карай от другата улица!“

Накрая ние сме пред болница „Лозенец“. Санитарите хващат носилката и ме качват бързо в операционната зала. Залата е пълна с лекари и сестри. Тук е синът ми Дима. Към операционната маса се доближава д-р Георги Мутафов-зам. директор на Болницата. Той леко ме гали по главата и казва:  „Спокойно професоре, всички сме тук, и д-р Спасов (директорът д-р, а днес проф. Любомир Спасов – б. м. П. Г.) е тук. Сега ще бъде направено необходимото“. Към масата се приближи нисък плешив лекар. (По-късно разбрах доц. д-р Николов). Той каза: „Професоре, аз тук съм най-лошият, на Вас Ви е зле, след малко ще Ви стане още по‑зле, но трябва да направим необходимото!“ Отвърнах колкото имах сили: „Правете каквото трябва докторе!“. И се започна. Повръщах таблетките, но хирургическата намеса вървеше ритмично. Вкараха през артерията на крака ми тръбичка и наблюдавайки екрана на компютъра доц; д-р Николов монтира два стенда на поразената ми артерия, свързваща сърцето с цялата останала кръвоносна система.

В дванадесет часа може би аз вече лежах в интезивното отделение целият опасан с кабели и маркучета, свързавщи ме със системата за компенсиране на травмираното сърце. Към леглото дойде същият доц. Николов и попита:„Как сте?“ Отговорих, че съм малко по‑добре, но още чувствам, че нещо не е наред. Той потвърди: „Да, има още проблеми. Ще ги решаваме утре или след седмица.“ Веднага му казах: „Какво утре, каква седмица, не може ли още днес това да стане?“ Той постоя и излезе. След няколко минути се върна и каза на екипа лекари в интезивното отделение: „Гответе го за четири часа!“. Сега вече всичко ми беше познато и мина спокойно.

Вечерта, когато лежах опасан от многото кабели и тръбички, към леглото ми се приближи д-р Ани Африканова и ми съобщи, че за мен е питала зам.-министърката на външните работи г-жа Евгения Колданова, която ми изпраща поздрави и пожелания за бързо възстановяване. Малко по‑късно мобилният ми телефон, който бях активизирал звънна плахо. Протегнах ръка и включих. Говореше Царят: „Г-н Посланик, как сте? Да знаете как се притесних като разбрах какво се е случило с Вас… Ние нали сме приятели…“ Още в шок от ужасната травма и от операционната интервенция успях само да отвърна на Царя: „Благодаря Ви, Ваше Величество, аз също мисля, че сме приятели!“ Сбогувахме се с надеждата да се чуем като бъда в състояние… Нощ­та беше кошмарна. Заспивах за минути и не смеейки да се обърна, което беше и невъзможно, продължавах да премислям фрагментите на отминалия ден и живота ми до тук. На другия ден постепенно идвах на себе си. Пулсът ми макар и с ниски показатели се възстанови и за радост на лекарите сърцето работеше нормално. На третия ден след инфаркта аз реших да стана. Лекарите смутено ме гледаха, но аз решително се освободих от някой кабели и отидох до тоалетната и измих лицето си със студена вода. Това трябваше да стане едва на другия ден. Но тогава вече дойде рехабилитатор и започнахме леки разходки в коридора и изкачване на няколко стъпала. В края на седмицата, всъщност 19 Септември, т. е. денят, в който трябваше да летя за Минск с чартърен полет от Бургас аз напуснах болница „Лозенец“.

Следващата седмица аз прекарах в къщи, адаптирайки се към нормален начин на живот. На 26 септември, когато летеше последния самолет на „Белавиа“ от Бургас, аз пътувах с влака. По време на полета няколко пъти звъня Царят да ме пита как съм и не се ли страхувам да летя само седмица след инфаркта. Благодарих му за съпричастността, но го уверих, че се чувствам добре и не се страхувам от полета. В 6 часа вечерта аз вече летях за Минск. Там ме посрещнаха консулът Г. Карастаматов и шофьорът ми Анатолий Карпович. На 27 септември сутринта аз вече бях в Посолството, където моите колеги ме гледаха като върнал се от „оня свят“. Но започваха нормалните работни дни на моята дипломатическа дейност, в които аз помнейки тежкото предупреждение се опитвах да наложа някакъв по‑нормален ритъм на своята работа…

Глава VІІ.

БЕЛОРУССКАЯ ХРИСТИАНСКАЯ ЦЕРКОВЬ

(Митрополит Минский и Слуцкий, экзарх всея Беларуси Филарет, архиепископ Тадуеш Кондрусевич, Спасо-Евфросиниевский монастырь – Игуменья Евдокия)

К

ак видно из подзаголовка, в этой главе я не буду рассказывать обо всей белорусской церкви, а только о некоторых ее людях, при том, не обстоятельно, так как это не трактат, а воспоминания и раздумья. И скажу прямо, что общение с этими людьми за все четыре года оказало огромное воздействие на меня, обогатило меня и привело к важным раздумьям и решениям искать синтез между принципами Божьего творения мира и принципами Теории Универсальной эволюции. Что я и сделал в своей «Философии универсальной истории как фундаментальная философия».

Хотя и в ту эпоху господствующего атеизма я был и оставался верующим, но я был особого типа верующим – сильно сомневающимся в Библейских сказаниях, но признающим верность интуитивных прозрений о Едином Творце и Началом Вселенной. Был уверен, что не только сам человек выбирает свой путь, но и что по этому Пути направляет его Творец, с которым у нас особая связь. Особо с нарастающей силой эти раздумья связывались со смертью моего брата Генчо, когда мне было десять с половиной лет, моей мамы Петры, моего отца Димитра и как финал смерть моей супруги Любови- Любочки. Всех их предшествовали особые предчувствия, а потом особые видения и события…

Перед тем, как отправиться послом Болгарии в Беларусь я уже несколько раз убеждался, что надо мной стоит эта Высшая сила. Это я чувствовал в своих выступлениях в Парламенте, в своих словах, некоторые из которых оказались историческими и оказывали решающее воздействие на последующие события. / Об этом я говорю в третьем томе «Между прошлым и будущим (Переход. Парламент «изнутри»), С., 2007 г.). Я никогда не забывал, что сказала мне Любочка, когда меня выбрали депутатом Народного собрания Болгарии, что она была уверена, что на этот раз я войду в реальную политику. Она часто ходила в Русскую церковь им. Николая Чудотворца на бульваре Царя Освободителя. И там молилась о своих близких. Однажды, как она говорила мне потом, когда в церкви никого не было, во время своей молитвы она услышала глубокий, как бы идущий из‑под недр Земли голос: «Не беспокойся, он будет, его выберут!». Я никогда потом не забывал, что в ту ночь перед ее смертью 14 марта 2004 года я читал роман Пелина Пелинова о Балканской войне Болгарии (1912 г.) и конкретно рассказ, где слепой девушке из Белой черквы приснился Георгий Бенковский – один из легендарных Апостолов Апрельского восстания (1876 г.). В этом сне он ей указывал, где его пистолет, где его золотой перстень и монисто, подаренными ему «Княжной» Райной (Райна Попгеоргиева-Дипчикова), знаменосицей восстания. Когда я прочитал, что зимой в феврале 1909 года, в глубоком снегу начали искать и нашли эти вещи, что является историческим фактом, я заплакал. Утром я рассказал это Любочке и снова чуть не заплакал. Сказывалось мое волнение и смутное предчувствие, что с ней что‑то тревожное случиться. Тогда она меня успокаивала и говорила, что не надо больше говорить об этом, потому что и она заплачет. Потом мы попрощались и я сказал ей, чтобы она была осторожна. Она ответила «хорошо» и пошла…Было 8 часов утра. Мы договорились встретиться через два часа… Но ровно через полчаса телефон остро зазвенел и грубый мужской голос спросил: „Петко Ганчев? – и продолжил не ожидая ответа- Ваша Любовь умерла!» У меня все сразу перевернулось. Я не чувствовал земли под ногами… А потом… я рассказал все о ней в «Между прошлым и будущим». И этот рассказ о ней был тем спасительным поясом, за который я, умирая, схватился. В первом томе была глава седьмая, с которой я начал мой эпос и в которой рассказывал о ней. Этот первый том был опубликован в августе 2005 года и когда я был на несколько дней в отпуске в Болгарии, я подарил первые книги Антону Дончеву, царю Симеону Саккобургготскому, президенту Г. Парванову. Первые реакции я услышал от великого Антона Дончева. Через два дня он позвонил мне домой и говорит: «Что ты сделал друг мой?! Я два дня не мог оторваться от книги… Я был поражен, я не могу передать все, что чувствовал, когда читал твою книгу, как ты все это пережил, как ты все это показал, потрясающе!…„Потом уже в Беларуси я писал второй и третий том, которые вышли в 2007 году. Но это было уже время, в котором происходили другие события, связанные с моим отношением к белорусской христианской церкви…

В первой главе «Посол Болгарии» я уже рассказал о моей первой встрече с Митрополитом Минским и Слуцким и Экзархом всея Беларуси Филаретом. В известной степени я знал, что в Русской православной церкви к роли Болгарии в принятии христианства на Руси и роли болгаро-славянской письменности и литературы в становлении христианской культуры и литературы есть много замалчивания и игнорирования за счет роли Византии. Здесь сказывались как имперское самочувствие Царской России, которая считалась наследницей Византии как оплота православного христианского мира, факт женитьбы царя Ивана ІІІ на принцессе Софии Палеолог, дочери последнего Византийского императора Михаил Палеолог, что привело к принятию герба Римской империи двуглавого орла, в качестве российского герба, так и в отсутствии достаточно исторических хроник, большинство из них были уничтожены византийскими священниками и миссионерами, после второго принятия христианства от Киевской Руси в 988 году, которое и признано Русской православной церковью как официальное. К сожалению, к тому времени Болгарская православная церковь впала в глубокую спячку и не отстаивала свою роль в принятии христианства, славяно-болгарской письменности и культуры Киевской и всей остальной Руси. Здесь сказывалось наследство коммунистической эпохи, в которой все значимое и великое шло только в одном направлением от России к Болгарии. Все это я знал, но занятый многими другими научно-исследовательским вопросам, я откладывал в сторону более обстоятельное ознакомление с исторической правдой. Толчок к тому оказалась встреча с Филаретом 24 мая 2005 года, когда я слушал его слово и слова послов России, Украины и Сербии после «Крестного хода» и особенно выступления участников Кирилло-Мефодиевских чтений после обеда на Богословском факультете. Я рассказал о своей реакции в Первой главе, но понял, что нужно серьезно ознакомиться с этим вопросом.

Еще до конца мая, хотя и был слишком занят своей дипломатической деятельностью, по вечерам я читал все известные Жития Кирилла и Мефодия и их болгарских учеников Климента и Наума Охридских, а также Константина Преславского, Йоана Экзарха, Черноризца Храброго. Читал «Повесть временных лет»- самую известную древняя Русская летопись. Там в первом своде на меня произвело впечатление, что когда византийцы крестили Киевских русичей, князь Владимир уже был крещен и это произошло раньше при взятии Коршуна. К моему счастью я попал на сохранившийся чудом текст «Ипатьевской летописи», где рассказывается о «первом крещением» Киева, Новгорода, Ростова, Владимира и т. д. Именно в этой хронике, которая спаслась от уничтожитeльной цензуры византийцев, рассказывалось, что византийцы начали новое крещение Владимира и его народа, потому что первое крещение в 985 году, которое сделал Роман Симеон (внук царя Симеона Великого) «было неистинным», потому что его сделали «болгары бохемичи», т. е. пришлые из Богемии (Моравии), т. е. ученики Кирилла и Мефодия, проповедующие на славяно-болгарском языке. Именно в «Ипатьевской летопыси» сообщалось, как византийцы уничтожали все книги и имена царя Бориса Крестителя и царя Симеона и вместо «Симеонов изборник» они назвали его «Святославов изборник» и т. д.

Из работы М. Д. Приселкова и Д. С. Лихачева я получил подтверждение факта, который был мне известен еще в 1998 году, когда писал «К философии болгарской истории», что княгиня Ольга, жена Игоря и мама князя Святослава была племянницей царя Симеона. Это я прочитал в «Повести временных лет», где ясно было сказано, что Ольга «княжна из Плискова». К сожалению, представители РПЦ писали в своих трактатах, что она из Пскова. Я удивлялся их невежеству и тенденциозности. Но тогда я думал, что она дочь второго брата Симеона Михаила, а сейчас убедился, что она была дочерью князя Владимира Расате, который управлял Болгарией с 889 до 893 года и который был ослеплен из‑за стремления вернуть старую веру болгар – тангризм. Поэтому было не случайно, что Святослав не только разгромил хазар, уничтожив их столицу Итиль, но и того, как говорил мне посол Украины Игорь Дмитриевич Лыховий, что он считал себя наследником болгарского престола и в 971 году пошел на Болгарию, а потом стал ее союзником против византийцев. Как уже я вспоминал в главе «Моя дипломатия», еще в июне я выступил перед коллегами философами из Института философии Национальной академии Беларуси с докладом «Становлением славянской цивилизации является ее собственным делом», который осенью оформил как письменный текст. Он был опубликован и на русском и на болгарском языке – в сборнике докладов Международной ежегодной конференции ИФ НАН Беларуси (2005) и в «Журнал БАН» (2006).

Митрополит Минский и Слуцкий и Экзарх всея Беларуси Филарет ознакомился с этим моим текстом. Он был очень рад, когда на следующий 2006 год 25 мая мы с ним по приглашению Директора Института культуры проф. Григорович Ядвиги Доминиковны принимали участие с докладами о роли культурных традиций и современных процессов глобализации. Я воспользовался аудиторией, чтобы снова подчеркнуть роль учеников Кирилла и Мефодия Климента и Наума и их учеников при принятии христианства и славяно-болгарской письменности и культуры для становления христианской культуры восточных славян. Я говорил, что именно этот фундамент высокой христианской культуры, как писал Д. С. Лихачев, который был создан благодаря роли Болгарии и стал важным фактором для сохранения русского, украинского и белорусского народа в веках.

После ознакомления с моими аргументами о становлении славянской цивилизации и роли Болгарии в этом историческом процессе, который продолжался больше четырех веков (ХІ – ХV вв.) Митрополит и Экзарх всея Беларуси Филарет проникся особым уважением, которое он показывал всегда, когда в связи с каким‑нибудь христианским праздником мы оказывались вместе. Это были праздники в связи с Рождеством Христовом, с Пасхой (Воскресенье Христово), 24 мая или какой‑нибудь годовщиной христианской церкви Беларуси. Он произносил слово и потом через минут пять-десять неожиданно предоставлял слово мне. Так было много раз. При том он объявлял это торжественно и громко: «Слово для приветствия предоставляется Послу Болгарии профессору Ганчеву!» В первых двух случаев в Резиденции Экзарха и в Белорусском государственном техническом университете (БНТУ) это было действительно для меня неожиданно. И я быстро выбирал себе тему и, не медля, импровизируя, говорил о величии божественной музыки или божественного слова, которые звучали в эти дня, облагораживали и приобщали нас к вечности, к Богу. Экзарху мои слова нравились и он делился своим восторгом перед присутствующими: «Отлично! Что значит профессор философии!»

Наверное, пора рассказать читателям о том, что я знал и дополнительно узнал о Преподобной Святой, духовной защитнице белорусского народа Евфросинии Полоцкой, о созданном ее Спасо-Евфросиниевском монастыре и о нынешней игуменье матушке Евдокии. Здесь тоже за эти четыре года у меня сложилась с этой святой особая связь, основанная на духовном сопричастии.

После моего посещения на Витебском «Славянском базаре» 16 / 17 июля 2005 года, о котором я рассказал в прежней главе, мы 18 июля вместе с Пламенем Петковым были до обеда в Полоцке, где встречал нас мэр города Владимир Степанович Точило. Там, в этой главе я рассказал немножко об истории Полоцка – самого древнего из белорусских городов и первой столице первого государственного образования белорусов Полоцком княжестве. Здесь рассказ будет о монастыре, его строительстве, о жизни самой преподобной Евфросинии Полоцкой и конечно о нынешней игуменье матушке Евдокии.

Евфросиния Полоцкая была праправнучкой князя Владимира Красное Солнышко, крестившего Киевскую и остальную Русь от Рогнеды и ее сына Изяслава и внучки легендарного князя Полоцка Всеслава Чародея. Она родилась около 1101 – 1108 года в семье младшего сына В. Чародея князя Георгий и княгини Софии. Ее гражданское имя было Предслава. Она была красивая и умная девушка, которая читала много священных книг и удивляла всех своей мудростью. Как сказано в ее житии »„И росла отроковица день ото дня; тело от молока росло, а душа Святым Духом наполнялась; соединяла она естество девы праведное и молитвы плод, и настолько любила учение, что даже отец ее удивлялся такой ее к учению любви. Слух о мудрости отроковицы, и о благом учении, и о телесном совершенстве прошел по всем городам. Была она прекрасна лицом. Красота юной княжны привлекала к отцу ее многих славных князей, желавших любви ее. Каждый из них старался и думал, как бы взять Предславу в жены сыну своему; и они часто засылали сватов к отцу ее, он же им отвечал: «Воля Господня, да будет!» И действительно совершилась воля Господня. Когда Предславе исполнилось двенадцать лет, она тайком от родителей, следуя своей мечте посвятить себя служению Господу Богу, ушла в Софийский монастырь, где игуменьей в то время была ее родная тетя, вдова князя Романа Всеславича, брата ее родного отца Георгия. Игуменья Романова хотела сначала разубедить юную Предславу в ее желании, но когда выслушала ее мотивы, то согласилась, одела ее в черные одежды и дала ей имя Евфросиния.

Перед тем, как продолжим наш рассказ о главном в житии преподобной святой Евфросинии, мы должны напомнить известным историкам удивительный факт, что в каждую эпоху находились надаренные люди, которые как бы были избраны Богом, чтобы вести других. Здесь сказывали свою роль генно-культурные коды, которые были заложены в таких людях и их сила и желание реализоваться двигала этих людей и они обычно становились естественными лидерами, водителями среди своих соплеменников, народов. Такие были все из того рода, из которого выросла Предслава – Евфросиния. Ее дедушка Всеслав Чародей был один из легендарных князей и государственных деятелей Полоцкого княжества, на пике его могущества, а сама Предслава – Евфросиния, благодаря своему уму, своей воле и своему высокому служению стала Небесной защитницей белорусского народа…

Сначала Евфросиния жила в Софийском монастыре и служила в Софийском соборе, который был построен во времена правления ее дедушки великого князя Всеслава Чародея. Сам по себе этот факт имел огромное значение, потому что этот собор был воплощением великих стремлений к вечности и был таким символом вечности. Здесь была богатая библиотека христианских и других древних книг, которые молодая Евфросиния читала.

Хотя я убежден, что чудес, которые могла бы объяснять Теология с помощью науки намного больше и фундаментальнее, чем те, которыми полны Ветхий и Новый завет, а и все святые писания мировых религий, я глубоко верю в видения, которые приходят во сне или в особом паранормальном состоянии определенных людей. Это потому, что мы не просто продукт естественной эволюции, а закономерный, предопределенный продукт, результат этой эволюции, в который заранее вложены генно-культурные коды и способности нашей психики и сознания улавливать скрытые послания Творца – Бога или то, что должны сделать что‑то для духовного продвижения человечества вперед и как должны это сделать. В таком смысле было и то видение, которое явилось молодой Евфросинии, что она должна сделать новую церковь и новый монастырь на новом святом месте, где она будет не только духовным авторитетом, но и главой реальной жизни в этой святой обители.»Житие» преподобной Евфросинии повествует, что однажды, когда она, уставшая, прилегла немножко отдохнуть, ей было видение: «…взял ее Ангел и повел туда, где была церковка Святого Спаса, метохия Святой Софии, что зовется в народе Сельцо. И тут показал ей Ангел Господень, говоря: «Евфросиния! Здесь тебе подобает быть». Это ее видение повторилось трижды. Как рассказывает легенда в ту же самую ночь явился тот же Ангел и епископу Илии, который был главой Полоцкой епархии и изрек: «Введи рабу Божию Евфросинию в церковку Святого Спаса, что на Сельце, ибо место то святое, а она достойна Царства Небесного».

И это действительно было и остается святым местом. То ранее служило резиденцией Полоцких епископов. Здесь когда‑то находился храм-усыпальница, в котором погребали почивших архиереев. По прошествии веков исчезла и церковь, и храм-усыпальница. Там были воздвигнуты другие здания и новый храм Святого Спаса.

Епископ Илия призвал отца Евфросинии князя Георгия и его брата владетельского князя Бориса, чтобы в их присутствием отдать Сельцо княжне Евфросинии «в вечное пользование» для устроения женской обители. «Евфросиния же, помолившись во Святой Софии и приняв благословение епископа Илии, той же ночью взяла с собой одну черноризницу и пришла на место, называемое Сельцо, где находилась церковка Святого Спаса». Так повествует начало Спасской обители, которое по мнению историков случилось около 1125 года, в канун праздника Преображения Господня.

Как передает «Житие…» и как нам рассказала игуменья Евдокия из Софийского собора святая Евфросиния взяла с собой много книг и собственноручно сделанные переписи святых писаниях. Это собственно положило основы библиотеки Спасского монастыря. Там со времени основания монастыря существовало и училище, в котором сама игуменья, а также другие наставницы обучали насельниц и девиц, которые приходили в монастырь, чтению, письму, рукоделию, христианскому вероучению и истории, переписыванию книг.

Вскоре в монастырь к Евфросинии пришла ее младшая сестра Градислава, чтобы учиться «четмом и письмом», а когда она захотела остаться с сестрой, ей дали имя Евдокия. Наверно через год в монастырь пришла и двоюродная сестра Евфросинии, дочь князя Бориса Звенислава. Она стала Евпраксия. Потом, когда был построен новый храм и на втором этаже с двух сторон молитвенного зала были сделаны крестоподобные кельи, в одной из которых жила Евфросиния, в другой как раз жила Евпраксия.

Евфросиния мечтала сделать новый Спасский храм, но это стало возможно, когда из ссылки вернулись ее отец Георгий и другие сосланные в Византию князья и принесли свое жалованье за службу византийскому императору.

Здесь, если следуем «Житие…» святой Евфросинии при строительстве храма случились снова два чуда. Первое, первоклассный зодчий Иоанн услышал голос, который ему велел встать и идти смотреть на постройку храма в честь Вседержателя. Это был голос Господа Бога. И второе, когда оказалось, что обожженного кирпича (плинфы) не хватает для завершения строительства, Евфросиния начала молиться Богу, чтобы он помог. И когда утром строители подошли, там нашлась готовая, просохнувшая плинфа. Храм был завершен. Это было сделано за семь недель, что тоже является событием в те времена. История не сохранила точные даты строительства Спасского храма. Одни исследователи считают, что это случилось в период 1133 – 1143 гг., а другие, что скорее всего это было сделано в период 1152 – 1161 гг. Так или иначе с тех времен прошли десять с половиной веков, а храм стоит, как стоял еще в те далекие годы…

Наше с Пламенем Петковым знакомство со Спасо-Преображенским храмом, и некоторыми деталями из жизни святой Евфросинии началось сразу после нашего вступления на территорию монастыря. Нас встречала игуменья матушка Евдокия с сестрами. Она была светлая, русая женщина, лет под пятьдесят. Она была невысокого роста и хотя вся была одета в черную рясу и с черным капюшоном на голове, было видно, что ее фигура и ее лицо говорили о красивой женщине. Я сразу подумал: «Наверно такая была и сама святая Евфросиния?». Это подтвердилось, когда мы видели раку, в которой были положены мощи преподобной. Именно матушка Евдокия, которая была названа в честь имени младшей сестры святой Евфросинии очень напоминала преподоная Евфросиния. Сама матушка Евдокия в светской жизни как девушка имела прекрасное имя Любовь. Это я узнал позже и был удивлен богатству и душевной сопричастности этой молодой женщиной. Было что‑то общее между моей супруги Любовью – Любочкой и молодой Любовью Петровной Левшук. Любовь, ставшая черноризцей и игуменьей Евдокией была на двадцать лет моложе моей супруги. Она родилась 12 августа 1958 года в деревне Гончары Пинского района Минской области. После окончания восьмилетней общеобразовательной школы Любовь Петровна поступила в Пинский учетно-кредитный техникум, в котором училась три года. После окончания техникума она три года работала бухгалтером в государственном банке. В 1979 году Любовь Петровна поступила в Гродненский Рождество-Богородицкий женский монастырь, который тогда находился в Жировичах. Как пишут исследователи Спасо-Евфросиниевского монастыря, в монастыре в Жировичах сестра Любовь несла разные службы послушания. Кроме всего она пела на клиросе и управляла монастырским хором. Словом, она была богато надаренная личность, которая выбрала путь служения Господу Богу. 7 апреля 1986 года в праздник Благовещения Пресвятой Богородицы послушница Любовь была подстрижена в рясофор. А когда вновь открылась Полоцкая Спасо-Евфросиниевская обитель, инокиня Любовь вместе с другими сестрами переехала туда в сентябре 1991 г. В марте следующего года сестра Любовь была подстрижена в манию и получила имя Евдокия. Говорят, что это в честь имени святой благоверной княгини Евдокии Московской, но первая Евдокия была сестра Евфросинии княжна Градислава. Таким образом, служившая несколько лет бухгалтером, экономом в 1995 году монахиня Евдокия была объявлена настоятельницей- игуменьей Полоцкого Спасо-Евфросиниевского монастыря. Это было признание со стороной епархиального руководства. Мне посчастливилось, что я общался все четыре года с этой святой женщиной. Когда закончу рассказ о Спасо-Евфросиниевском монастыре и о Святой Евфросинии, я расскажу о чуде, которое случилось со мной и о сопричастности к этому чуду матушки Евдокии. А сейчас рассказ о Спасо-Евфросиниевском монастыре и о самой Святой Евфросинии со слов игуменьи Евдокии.

Рассказывая о святой Евфросинии, матушка Евдокия повела нас в Спасский храм, построенный преподобной Евфросинией. Сразу было видно, что этот древний храм выражал дух зодчества и архитектуры эпохи ХІІ века, когда строился. Здесь проходили войны, сгорело много зданий и когда‑то воздвигнутый вблизи мужской монастырь, а этот храм, сохранивший ауру небесной защитницы белорусского народа, стоял и не видно было даже следов каких‑нибудь покушений на него. Он весь белый воздвигался шестистолпный, трехнефный, с одной сильно выступающей апсидой и двумя боковыми внутренними. Имелся молитвенный зал, был алтарь, а перед самым алтарем лежала рака с мощами святой Евфросинии. Мы видели в левой нише тяжелые 30‑килограмовые цепи, которые святая Евфросиния несла днем на поясе и через плечо, чтобы укротить плоть и почувствовать страдания Господа Бога, когда он нес свой Крест по пути к своей Голгофе. Потом поднялись по узенькой лестнице на второй этаж, где с обеих сторон зала к стенке были выстроены две крестоподобные кельи, где проводили больше времени святая Евфросиния и ее двоюродная сестра Евпраксия. Когда строился храм, все стены были исписаны фресками с образами и сюжетами от Библии. Когда мы посещали несколько раз монастырь, там медленно шли реставрационные работы, которые закончились только в 2009 году, когда мощи преподобной Евфросинии был положены торжественно в новый ковчег из золота и платиной.

Когда мы осматривали храм, цепи, кельи и фрески храма, а также зашли в основную церковь святой обители, игуменья Евдокия продолжала свой рассказ о преподобной Евфросинии.

В полном внутреннего напряжения потоке жизни святой Евфросинии после строительства Спаского храма, случилось два важных события:

Первое, около 1155 года неподалеку от Спасской обители игуменья Евфросиния возводит церковь Пресвятой Богородицы, при которой устраивает мужской монастырь. В этой церкви преподобная Евфросиния пожелала иметь чудотворную икону Божией Матери, которая, согласно легенде, была написана евангелистом и апостолом Лукой и сохранялась в греческом городе Эфесе на Малоазийском берегу Средиземного моря. Она отправила туда священника Михаила с ценными дарами для византийского императора Мануила и патриарха Луки. Икона была отдана Михаилу, но на обратной дороге жители Корсуни (Херсонеса) задержали ее на месяц. Так священная икона Божией Матери Одигитрии (Путеводительницы) стала в Полоцке и Корсунской. К сожалению, эта икона Эфеской Божьей Матери, которой гордился Полоцк в 1239 году, была дана как благословение на бракосочетание Полоцкой княжне Александре, внучатой племяннице святой Евфросинии, с великим Новгородским князем Александром Ярославичем (названный впоследствии Невским). Бракосочетание произошло в соборе в г. Торопца, что на Псковщине, где и сейчас находится эта икона.

Вторым событием было создание особого напрестольного Креста. Игуменья Евфросиния заказала его мастеру-ювелиру Лазару Богше. В 1161 году Крест был изготовлен. Он представлял собой ковчег, в котором находились частица Древа Креста Господня с Каплей Крови Спасителя, частицы камней Гроба Господня и Гроба Божией Матери, частицы мощей первомученника архидиакона Стефана, великомученика и целителя Пантелеймона и капля крови великомученика Дмитрия Солунского. Крест, чье копье сохраняется как особая реликвия в Спасском храме, был шестиконечный, его высота была 52 сантиметра. Его основа была из кипарисового дерева, обвитого 22 золотыми и 20 серебряными с позолотой пластинами, украшенными изысканным орнаментом, драгоценными камнями и жемчугом, а так же 20 эмалевыми иконками. Это было чудо того времени. Лазар Богша показал незаурядное мастерство и Крест не случайно поражал всех, кто его видел. На обратной стороне было написано имя мастера с посланием: «Господи, помози рабу своему Лазалу, нареченному Богши, сделавшему крест сий Святого Спаса и Офросиньи». Сама Евфросиния написала на боковой стороны креста завещание: «Да не изнесется из монастыря никогда же, яко ни продати, ни отдати. Аще се кто преслушаеть, изнесет его из монастыря, да не будет ему помощник честный крест ни в сей век, ни в будущий». К сожалению, в самом начале Отечественной войны советского народа (1941 – 1945 гг.), когда были вывезены много драгоценностей из Беларуси в Могилев, там приехала комиссия КГБ, во главе с Л. Берией, который как увидел Крест, по свидетельствам очевидцев, оторопел. Что потом случилось с этим Крестом до сих пор неизвестно, хотя многие белорусские художники и представители Министерства культуры Беларуси требовали от России его возвращения. Словом, вопрос о Кресте стал для многих любителей святынь очень важным. Он оказался роковым для Брестского мастера Николая Петровича Кузьмича. Он решил сделать Крест, но как рассказала нам игуменья Евдокия, не знал, откуда и как начать делать этот чудотворный Крест. И однажды ночью в 1992 году ему явился сон, в котором Крест сиял во всей своей красе. И он взялся за работу то же утро. И делал свое чудо почти пять лет. Дальше я привожу само свидетельство мастера о сотворении Креста:

„Сим свидетельствуем, Что, милостию Божией, завершено воссоздание воздвизального креста преподобной матери нашей Евфросинии, игуменьи Полоцкой, изготовленного по ее благословению в 1161 году от Рождества Христова мастером Лазарем Богшей.

В течение пяти лет, – от дней празднования 1000‑летия Полоцкой епархии и православной церкви на Белой Руси в 1992 году и до нынешнего дня, – продолжались труды по возрождению святыни.

Сей Святой Крест, изготовленный в Бресте мастером Н. П. Кузьмичем в древневизантийской технике перегородчатой эмали, как и древний, хранит в себе частицы Крови Христовой, Камня от Гроба Господня, Камня от Гроба Пресвятыя Богородицы, Честнаго и Животворящего Креста, частицы святых мощей архидиакона первомученника Стефана, великомученика Димитрия Солунского, великомученика и целителя Пантелеймона.

Возрождение святыни, почитаемой во всем Православном мире и особо покровительствующей Белой Руси, стало делом воистину всенародным. В нем – наше покаяние, наша вера, надежда и любовь к Богу и Отечеству.

Да помянет нас Господь во Царствии Своем всегда, ныне и присно и во веки веков. Аминь.»

Как всякая глубоко верующая невеста Господа Бога святая Евфросиния мечтала быть в святом Божьем городе Иерусалиме, пройти по дороге, по которой шел Иисус Христос к своей Голгофе, прикоснуться к Гробу Господнему и закончить свой путь жизни. И вот в марте 1173 года, когда была уже в преклонном возрасте, она отправилась в путь. Как настоятельницу оставила свою младшую сестру Евдокию, которая к тому времени пришла «в меру возраста духовного». К собой она взяла своего брата князя Давида и свою сподвижницу двоюродную сестру Евпраксию. Епископ Полоцкий Дионисий благословил игуменью Евфросинию на паломничество во Святую землю.

По какому‑то стародавнему договору 945 году между византийским императором и русским князям все пребывавшие русские гости должны иметь грамоту от великого князя, которая бы подтверждала, что они «с миром приходят». Поэтому игуменья Евфросиния вместе с ее спутниками должна пройти через Киев по пути в Константинополь. До святой земли они должны были так же дойти пешком, что в те времена междоусобиц и войн было совсем небезопасно. По пути наши паломники даже встретили войска византийского императора Мануила Комнина, который вел войну против венгров.

В начале апреля того же 1173 года паломники достигли Иерусалима, где преподобная Евфросиния с радостью трижды поклонилась Живоносному Гробу Господню. Там она оставила свою малую жертву – золотую кадильницу, которую приобрела в Константинополе. И здесь она согласно «Жития» сказала свою молитву: «Господи Иисусе Христе Сыне Божий, родившийся от Приснодевы Марии спасения ради нашего, Ты Сказал: «Просите и дано будет нам», – я же грешная, то, что просила, получила от Тебя владыко. Вот же и еще о чем я прошу у Тебя, Милостивый, – да на этом окончу прошение мое: прими дух мой во святом граде Твоем Иерусалиме, и пересили меня в горный град Твой Иерусалим, и упокои меня на лоне патриарха Авраама со всеми угодившими Тебе. Аминь». Вскоре она «впала в недуг и начала болеть». Она даже не смогла посетить реку Иордан, что сделали брат ее Давид и Евпраксия. Преподобная Евфросиния пролежала больная 24 дня и согласно «Жития» после того как причастилась 23 мая 1173 мирно отошла к Господу. С разрешения Иерусалимского патриарха Давид и Евпраксия погребли ее честное тело в Иерусалимском монастыре Феодосия Великого. Когда в 1187 году Иерусалим был завоеван египетским султаном Саладином монахи-паломники извлекли ее гроб и перевезли ее нетленные мощи в Киево-Печерскую Лавру. Здесь в пещерах Киево-Печерской Лавры мощи Святой Евфросинии почивали до 1910 года.

После долгих лет прошения, наконец именно в 1910 году Московский патриархат разрешил перенести мощи святой Евфросинии в ее родной город, в созданную ей обитель Спасский монастырь, который тем временем начал называться Спасо-Евфросиниевский монастырь. Здесь ее мощи положили в раку, перед самим алтарем, построенным по ее идее Спасского храма. На этом рассказ игуменьи Евдокии о Преподобной Евфросинии кончился. Мы стояли перед ракой, где были положены мощи Святой Евфросинии. И тогда милая игуменья Евдокия сказала: «Господин посол, подходите ближе! Я Вам покажу то, что не показываем многим людям. Но Вы высокий представитель братской Болгарии, которую мы очень любим и знаем ее роль в принятии христианства и нашей письменности, нашего слова, поэтому я Вам покажу!» И она отодвинула стеклянную крышку ковчега и приподняла плащаницу с головы Святой Евфросинии. Я был поражен! Я ожидал кости, череп, а передо мной лежала только что умершая поседевшая маленькая женщина с тонкими чертами лица и закрытыми глазами. И оттуда выходил такой особый запах с легким ароматом. Я перекрестился и прикоснулся к плащанице Святой. Игуменья Евдокий тоже перекрестилась и что‑то прошептала. Потом она закрыла с любовью плащаницей и мы отправились к исыходу храма, не говоря ничего.

Потом перед исходом монастыря мы прощались с Матушкой Евдокии и сестрами. Они подарили нам с Пламеном Петковым книги о Святой Евфросинии и о монастыре, маленькие иконки с вкрапленной частицей ее плащаницы, а мне большую икону Святой Евфросинии и изображение Живоносного Креста. Я был разволнован, я кланялся и благодарил сердечно и в то же время искал хотя бы визитную карточку, чтобы оставить матушке и монастыре. За два дня в Витебске и множестве встреч с разными чиновниками я раздал все. Наконец, я нашел одну карточку и подал матушке Евдокии. И сказал: «Это к великому сожалению все, что я могу сейчас Вам оставить! Но я глубоко тронут и запомню на всю жизнь это посещение!» Игуменья Евдокия нагнулась, чтобы поцеловать мои руки и я, нарушая всякий протокол, поласкал ее по голове…

Мы поехали. Анатолий, который все время шел за нами с Пламеном Петковым и слышал, и видел все, на сей раз молчал. Был яркий солнечный день. Но как только мы выехали из Полоцка, небо закрылось облаками и начался сильный ливень. Вода прямо изливалась на нас словно море. Мы остановились и тогда Анатолий промолвил: «Вот иди и говори, что нету Бога! Это знак святой Евфросинии, это что‑то значит!»

Когда мы вернулись в Минск, я сказал Пламену Петкову: «Найди что‑нибудь из твоих туристических сувениров и вместе с маленькими куколками в народных одеждах приготовим пакет и отправим матушке Евдокии, потому что было стыдно, что они дали нам столько подарков, а я сумел найти только одну визитку! Я сам напишу благодарственное письмо.»

В тот же день вечером я написал письмо матушке Евдокии. Я снова глубоко и сердечно благодарил ей и сестрами за оказанную нам честь, а так же за увиденное и услышанное. Я поделился, что не случайно я был в черной сорочке, потому что находился в трауре по своей супруге Любочки, которая ушла из жизни год назад.

Вместе с маленьким пакетиком мы отправили письмо матушке Евдокии в Полоцк. Это было наверно 21‑ого или 22 июля 2005 года. Сколько путешествовало письмо с пакетиком, я не знаю. Но мы в Посольстве Болгарии ждали ответ из святой обители Спасо-Евфросиниевского монастыря, потому что все сотрудники знали, что мы с Пламеном Петковым увидели и услышали там и что с нами случилось потом… Шли дни обычной дипломатической работы. Нарастал поток туристов и часто Катя Бенчева помогала Снежке и Маргарите при оформлении виз. В посольстве уже вступил в должность новый заведующий консульской службы Георгии Карастаматов. Приемом и других официальных мероприятий было не так много и поэтому вечером после работы и по субботам и воскресеньям я работал над вторым и третьим томом «Между прошлым и будущим». Обычно работал до поздней ночи. И произошло чудо, однажды ранним воскресным утром в начале августа я просыпаюсь, хотя работал до поздней ночи. Повертелся в койке и встал. Как обычно, сделал себе кофе и сел перед компьютером посмотреть почту и почитать мировые новости. Потом сел на большой грубый диван перед телевизором и начал смотреть канал Via sat History. Шел фильм о древней иудейской истории. Смотрел недолго, потому что захотелось спать. Посмотрел на часы, было ровно восемь часов. Чтобы не проснуться совсем, я лег прямо на диване и уснул. Через некоторое время я чувствую, что кто‑то хочет положить мне под головой подушку. «Он» внимательно поднимал мою голову и клал подушку. Я проснулся окончательно. Голова моя лежала как на подушке, а там не было никакой подушки. Я почувствовал, что возле дивана стоит человек и протянул руку. Рука охватила ноги моей супруги под коленом. Я посмотрел. Против меня стояла моя супруга Любочка и улыбалась. Она была в небесно-синем платье спереди с золотыми и красными полосками. На ней была также бело-синяя безрукавка, которую она сама когда‑то связала. От неожиданности я закричал: „Любочка, Любочка, милая!» Образ начал таять и через минуту исчез. Я заплакал и встал, повторяя: „Любочка, Любочка, милая!». Потом я сел за компьютер и начал снова писать письмо моей супруге. После ее смерти я очень часто делился волнующими меня моментами с ней. И сейчас я рассказал о ее видении. Потом написал письмо снова Игуменьи Евдокии и рассказал ей о чуде, которое произошло со мной.

Наконец в посольство Болгарии пришло долгожданное письмо. Это был ответ на наше первое письмо с пакетиком и подарками. Привожу его полностью:

«Сердечно благодарим Вас за сувениры, принесенные Вами в дар нашей обители и за присланное Вами письмо, теплыми словами которого мы искренне тронуты. Какая над нами неизреченная милость Божия, как обильно изливает Господь Свою благодать на всех, любящих и ищущих Его! Сколько чудес творит Христос и по молитвам Своей возлюбленной невесты, преподобной Евфросинии! То, что Вы, побывав у нас, испытали те святые чувства, о которых пишете, – тоже чудо.

Мы всегда, неизменно, будем рады видеть Вас в нашей обители, которую, надеемся, Вы посетите еще не один раз. Просим Ваших святых молитв.

С глубоким почтением,

Настоятельница Спасо-Евфросиниевского монастыря с сестрами

Монахиня Евдокия»

Внизу рукой красивым почерком было написано:

«Монахиня Евдокия

19.08.2005 г.

P. S. Имя рабы Божией Любови записали на молитвенное повиновение.»

После прочтения письма мне стало ясно, почему мне явилось видение моей супруги Любочки. И это мое предположение подтвердилось через неделю, когда я получил новое письмо от матушки Евдокии, в котором она отвечала на мое письмо о чуде и объясняла, что это получилось из‑за их молитвы с сестрами перед Святой Евфросинией и она заступилась перед Господом Богом и он отпустил душу моей супруги, чтобы она явилась как живая перед мной. Матушка Евдокия писала, что это случается очень редко, только когда Бог уверен в глубокой любви и веры страдающего по потере близкого человека.

Таким образом, сказание о Святой Евфросинии и посещение Спасо-Евросиниевского монастыря, встреча с матушкой Евдокией, которая оказалась такая же Любовь-Любочка в своей светской жизни как моя супруга, и произошедшие в последствие события оказались слишком важными, судьбоносными в моей жизни. Все это углубило мою идею о единстве науки и теологии и решимость написать свою главную книгу «Философия универсальной истории как фундаментальная философия», что я и начал реализовать в последующие годы.

Да, как пожелала в своем первом письме матушка Евдокия, я каждый год по пути к Витебску или по возвращению заезжал на несколько часов в Спасо-Евфросиниевский монастырь. Последний раз в июле 2008 года я посещал монастырь вместе со всеми сотрудниками посольства. Тогда рассказ вела сестра Надежда, которая не забыла упомянуть о чуде со мной после посещения монастыря и последующие молитвы матушки Евдокии с сестрами. Тогда при этом посещении игуменья Евдокия пригласила нас в монастырскую столовую и угощала монастырским борщом и фасолью. Ели вкусный монастырский хлеб. Матушка сама разливала нам и это глубоко запомнили мои друзья из посольства.

Каждый год в преддверии Рождества Христова и Воскресения Христова я отправлял открытки с поздравительным текстом матушке Евдокии и сестрам и, естественно, получал великолепные письма. Здесь я привожу только письма 2005 – 2006 года. Матушка Евдокия всегда обращалась ко мне со словами «Достопочтенный или глубокоуважаемый господин посол или господин Петко Ганчев!» И так, текст письма от Р. Хр. 2005 года:

«С Рождеством Христовым! Примите наши сердечные поздравления с величайшим праздником Рождества Христова и наступившим Новолетием благости господней. Молитвенно желаем дабы родившийся Богомладенец ниспослал Вам в наступившим Новолетии Свои обильные милости и благодатную помощь в Ваших трудах.» С почтением настоятельница Спасо-Евфросиниевского монастыря монахиня Евдокия с сестрами. Р. Х. 2005 – 2006 гг. Полоцк» И текст письма от Воскресения Христова:” Христос Воскресе! Днесь спасение миру бысть, яко воскресе Христос, яко вссилен!… Досточтимый… Приветствуем Вас со светоносными днями всесильного Христова Воскресения. Желаем Вам всецело войти в радость Господа нашего Иисуса Христа и чистым сердцем прославить Его восстание из живоносного Гроба. И пусть радость о Воскресении Спасителя утешит и ободрит Вас и всегда пребудет с Вами.

С любовью о Господе Воскресшем

Настоятельница Спасо-Евфросиниевкого монастыря монахиня Евдокия с сестрами. (всегда красивым почерком рукой подписывалась:)

мон. Евдокия Пасха Христова 2006 Полоцк»

Хотя я не общался так часто и так всецелостно как с игуменьей Евдокии и Экзархом Филаретом, я чувствовал себя близким и с Архиепископом католической церкви в Беларуси Тадуешем Кондрусевичем. Он был мужчиной, наверно, на 6 – 7 лет моложе меня, среднего роста, с выправкой служителя какого‑нибудь святого ордена. Он вступил в должность архиепископа осенью того же 2005 года, после смерти прежнего главы Римо-католической церкви Беларуси. Я в группе послов ЕС присутствовал на интронации Тадуеша Кондрусевича в сан архиепископа в главном храме Римо-католизцизма «Святая Дева Мария», который находился рядом с нашем посольством на пл. Свободы. Вел службу специально приехавший из Рима кардинал в сопровождении Мартина Видовича – представитель Святого престола в Минске, о котором я рассказал в главе о Дипломатической миссии в Беларуси. После всех процедур со словом выступил Тадуеш Кондрусевич. Его голос сразу завладел все пространства. Это было невероятно. Люди как бы слушали голос самого Господа Бога – сурового, но любящего. Т. Кондрусевич наверное говорил больше часа, но никто в огромном зале храма не шевельнулся и не отвел взор от этого Божьего пастыря. Он внушал доверие, внушал разум и терпение. Я впервые слушал такого священника Римо-католической церкви и сразу проникся глубокими симпатиям к нему. В скором времени я лично общался с ним и высказал свое восхищении о нем. Он скромно ответил, что просто выполняет свой долг служителя Бога. Потом на всех праздниках он приглашал меня и мы всегда находили возможность пообщаться на политические и религиозные темы. Осенью 2008 года он пригласил меня на большой праздник Духовной музыки в Могилеве, когда я впервые услышал Божественную ораторию «Святая Богородица достойна есть». Это незабываемое. Будучи уже в Болгарии осенью 2009 года, когда отмечали 565‑летие Битвы под Варной и гибель польского-литовского-венгерского-белорусского короля Владислава ІІ Ягело (названного Варненчиком) я согласовал свой доклад на торжественный вечер, посвященный этому событию именно с Архиепископом Тадуешом Кондрусевичем, потому что это было первая попытка Объединенной Европы противостоять против османского завоевателя, а организаторы и представители болгарского посольства в лице г-жи Гали Бачваровой боялись реакции представителя Турции и вообще исламских стран в Беларуси. Архиепископ ознакомился с моим текстом и сказал: «Отлично, это история, это историческая правда! Никто не должен обижаться!»..

Когда я вспоминаю все это сегодня, когда я читаю письма, из которых я привел маленький кусочек, я лишний раз убеждаюсь, что мне посчастливилось быть четыре года в Беларуси, общаться с такими святыми людьми как игуменья Евдокия с сестрами, беседовать с Экзархом всея Беларуси и с Архиепископом Тадеушем Кондрусевичем, быть на этих святых местах. Я глубоко полюбил на всю жизнь Беларусь, ее народ и духовность. Но это было взаимно. Я это чувствовал всегда, когда встречался с людьми с богатой душевностью. Это высказал вслух один ученый, когда презентовали мою книгу «Между прошлым и будущим» в Национальной библиотеке Беларуси –г. Минске: «Господин Посол, господин Профессор, видите, как мы Вас любим, прихезжайте жить в Беларусь!» Это было в конце сентября 2009 года. А несколько месяцев раньше я услышал голос самого белорусского народа. Было 24 мая. С раннего утра шел проливный дождь. Это частое явление в Беларуси весной и осенью. В этой ситуации был немыслим никакой Крестный ход, который устраивал Экзархат Белорусской православной церкви в честь Святых Кирилла и Мефодия. Экзарх Митрополит Минский и Слуцкий Филарет принял решение отметить этот день в самом главном Храме «Святого Духа». В Храме собралось наверно 500 человек. Экзарх вел службу. Он произносил гимны в честь славянских просветителей, архиереи пели. Из послов православных стран присутствовали только мы с послом Украины Игорем Дмитриевичем Лиховым. Я как всегда заранее приготовил текст слова. Наверное через час после начала службы Экзарх Филарет подошел ко мне и громко спросил: «Господин Посол, Вы готовы произнести слово?» Я ответил: «Да, я готов!» Выступил в центре храма и начал свое слово. Бумага лежала в кармане и я так и не коснулся ее. Я говорил народу о высокой духовности, которую дала им христианская религия и славянская культура, о способности общаться с Господом Богом на своем языке, о стремлении соприкасаться с Вечностью своим Духом и своими Делами. Я высказал свою благодарность, что судьба четыре года назад направила меня в Беларусь и я смог познакомиться с ее народом, с ее историей, красотой и культурой. В конце своего слова я выразил глубокое сожаление, что я выступаю перед ним последний раз в качестве посла, потому что через две недели я уезжаю, потому что мой мандат закончился». И тогда произошло чудо, которого я не ожидал, не ожидал и сам Экзарх. Из этой огромной массы народа послышался глубокий стон-вздох:„О-ох!!!» Я отвернулся, потому что мои глаза налились слезами. Я не забуду это до конца своих дней…

Глава VІІІ.

ПИСМА ОТДАЛЕЧЕ

(На вниманието на Президента, Премиера, Председателя на Парламента, лидерите на големите политически партии, мислещите представители на действащия политически елит)

1.
Докога България ще се лута в съвременния глобален свят без национална стратегия?

В

ече 18 години след рухването на държавния социализъм и идеологическите, политическите, икономическите и военните конструкции на неговата световна система, открило пътя на интензивното изграждане на една нова глобална система на международните отношения с водещи тенденции на маркетизация и демократизация на обществените процеси в целия свят, но заедно с това и на непознати през последните 50 години бедност, престъпност, тероризъм, драстични промени в климата и разрушаване на околната среда България се лута без своя национална стратегия, без свое виждане на перспективи и увереност в настъпилия ХХІ век.

Ще бъде несправедливо, ако не посочим, че през изминалите близо две десетилетия не се направиха опити от някои правителства да се предлагат стратегии, програми и планове за действие, планове на отделни ведомства, които обаче угасваха безследно след тяхната смяна, за да предлагат следващите правителства свои стратегии, програми и планове. Така всеки започваше от начало, без да продължава онова, което беше положително. Като резултат страната се сриваше все по‑надолу въпреки икономическите показатели за растеж и обогатяването на малцина. Отвреме-навреме се предлагаха и разни доктрини за „целокупни Българии“, които вместо да полагат принципите и рамките на едно движение в бъдещето на народа български го уплитаха в доктринални умувания „що е еди-какво си“.

Изходна позиция за създаването на една национална стратегия, която не може да бъде друго освен „Национална стратегия на България за ХХІ век“ трябва да бъде утвърждаването на единна научна доктрина за нашия исторически произход, за нашата културна и национална идентичност. За съжаление от средата на ХІХ век до днес в българската историческа наука, преразказваща тенденциозните представи от чуждите историографии и преди всичко от византийската и руската историография за българите и България са се натрупали какви ли не нелепи твърдения, преписвани от учебник в учебник за ученици и студенти. Всички тези твърдения за тюркския, монголо-татарския произход на древните българи, за тяхното варварство и доминацията на славянския елемент, повдигани отвреме-навреме с различни акценти в зависимост от политическите пристрастия на „учените“, пишещи по история всъщност са не само причина да не се разбере културната идентичност на древните българи и древните славяни, но и до днес се явяват бариера за разрешаване на много въпроси от националната ни история в контекста на историята на балканските и евразийските народи, конкретен пример за което е въпросът с Македония.

Изясняването на въпроса за нашето появяване в историята и нашият път през вековете до днес е ключ към вярно обясняване на нашата културна и национална идентичност, към отговаряне на въпроса „кои сме ние?“, кои са нашите автентични традиции и къде е нашата сила. А силата на всеки народ е заложена във верността към себе си. Годините и епохите на възход на България са били години и епохи, в които тя е била вярна на себе си. Но за съжаление годините и епохите на кризи и падение, попадане в зависимост и робство дори, са били и са години на отказ от себе си и приспособяване към едни или други „силни на деня“ в света.

Вторият изходен момент на една „Национална стратегия на България за ХХІ век“ несъмнено трябва да бъде посветен на приноса на България за възникването и развитието на славянската православна цивилизация и за културното развитие на Европа. Крайно време е славянския свят да разбере, че той започва християнското си Богослужение на своите национални езици още през ІХ – ХІ век, благодарение на делото на Кирил и Методий, докато западно-европейските и други народи правят това едва след Реформацията през ХVІ век, а източните славяни – руси, украинци и беларуси пишат на кирилица и говорят на нацонални езици благодарение на делото на учениците на Кирил и Методий, благодарение на България и геополитическата стратегия на Симеон Велики, чиито цели бяха заложени през „Златния век“ (ІХ – Х в.).

Третият важен момент на „Национална стратегия на България за ХХІ век“ е свързан с очертаването принципите на политическата традиция на държавата, утвърждавана хилядолетия и станала причина за избора на държавна религия, която на свой ред укрепва създадената културна и политическа традиция. Тази традиция е изразявала единството на народа и държавата чрез следваното държавно устройство, което е било хилядолетия с един център, който за съжаление се подмени поради конюнктурни интереси в началото на 90‑те години на ХХ век с безличната формула на „парламентарна република“ – форма на една колективна безотговорност.

Четвъртият момент на „Национална стратегия на България за ХХІ век“ трябва да покаже принципите на стопанския живот на българите, който се е развивал в хилядолетията в съответствие с развитието на света, но заедно с това е следвал до 90‑те години на миналия век една устойчива традиция, за съжаление в предходната епоха силно едностранчиво прилагана. В принципите на тази стопанска традиция силно е доминирало държавното начало, но също така и многообразието от форми на собственост, организация и управление, сред които водеща е била свободната кооперация, нещо твърде характерно за Европа през ХІХ и ХХ век. Но за съжаление още в началото на новия български преход преди 18 години всички тези принципи бяха отхвърлени от политици, непознаващи и неуважаващи исконните български стопански традиции. Резултатите са пустеещи български поля, възхищавали преди години всички чужденци, посетили България, невероятна бедност на населението заето със земеделие и животновъдство, внос на селскостопански продукти, с които България е заливала преди пазарите на Европа, бившия Съветски съюз и Близкия изток, сведена до най-ниско ниво индустрия.

Петият момент е свързан с въпроса за съхраняването на нашата културна идентичност, която в движението през вековете от Азия към Европа и нашата България е обогатявала пространствата и народите с културната си радиация, която ни е съхранила през петвековното османско робство като „държава на духа“ и която ни възроди от небитието на историята, за да ни има днес. Но която културна идентичност през тези 18 години е подложена на масирано разрушаване под натиска на примитивната и агресивна глобална „масова култура“ и още по‑примитивните £ „чалга“ реакции. Само възраждайки вековните си силни традиции и стремежи към знание и духовност ние можем да оцелеем в настъпилата глобална епоха.

Шестият момент на националната ни стратегия за ХХІ век трябва да бъде посветен на нашето съхраняване като народ, като население, като българи. Крайно време е в епохата на масовите емиграции и имиграции поради различни причини ние да намерим принципите на изграждане на глобалната световна мрежа на българите по света, чийто център-ядро да бъде майка България – нашата Родина. Това означава да не губим новите поколения на България, напускащи я по икономически и социални причини, но заедно с това да привличаме своите сънародници от различните диаспори пръснати по света от Азия до Америка тук в България.

Седмият, вероятно заключителен момент на „Национална стратегия на България за ХХІ век“, не може да бъде посветен на друг въпрос освен на нашето място и роля в света, в създадените и изграждащи се световни глобални институции, в структурите за глобална безопасност и структурите на нашата икономическа, политическа, социална и културна интеграция. Това означава, че България следва смело да работи за превръщането на НАТО в действителен колективен инструмент за глобална безопасност, а не в инструмент на едни или други икономически и политически интереси. Това означава, че България всеотдайно следва да работи за задълбочаване на интеграцията в ЕС на всички нива, за изграждане на ефективни общоевропейски институции, за внимателно продължаване на разширението на ЕС и превръщането му в глобален фактор на една нова световна политика на мир, диалог между културите и цивилизациите, за сигурност, за преход към стадия на коеволюция между цивилизацията и природата, за осигуряване на стратегическо бъдеще на човечеството.

04.04.2008 г.

2.
Опасностите пред България през ххі век Опасност първа: да изчезне от историята

Както и да се интерпретират хипотезите и различните достоверни исторически факти българите са един от най-древните народи на Земята, преминали през много драматични и трагични изпитания в своята история, образували не една „България“ в своя път от долините на Памир, Западен Тибет и Хиндикуш през северен Кавказ до Дунав и отстояли своето име не само в епохи на победи и възход, но и в многовековни варварски робства, и въпреки всичко възкръснали от „държава на духа“ в държава на действието, за да ни има днес и нас, и нашите деца и внуци. Но навлязла в една нова, наричана „глобална“ епоха на много възможности, и преди всичко на много опасности и рискове България стои пред драматичния, не, пред трагичния въпрос: „Ще се съхрани ли през настъпилия ХХІ век?Ще я съхрани ли нейния политически и духовен елит, нейния народ?“

Защото първото условие да съществува една държава е съществуването и възпроизводството на нейното население, на нейния народ, обединен от нейната история и от съзнането си за принадлежност към нея. Това е живият поток, който пренася културните традиции и националната идентичност през вековете. Пресъхне ли живият поток или сведе ли се той до тънка струя пространството, в което се е разгръщала неговата сила, неговата история се заема от други. Не е необходимо да ходим надалече, за да припомняме колко народи и държави са изчезнали в историята, оставяйки само спомена на името си. Нека погледнем нашите Балкани. Драматичният и трагичен финал на Косово, исконната люлка на сръбската държава е показателен как действа „демографската бомба“ и променя национално-културната структура на пространството.

С началото на прехода в новата „глобална“ епоха България застана пред две застрашително нарастващи тенденции, чертаещи в съвкупност с множество други фактори ужасната преспектива да изчезне от историята през следващите десетилетия на ХХІ век. Тези две тенденции, за които бият тревога учени и политици, журналисти и дейци на културата са: 1 ) Катастрофалният демографски срив, и 2) В намаляващия общ брой на българите нарастването на неинтегриралите се в културната система на България представители на ромския етнос.

Макар че на всички интересуващи се българи, четящи или не четящи статистиките за демографските процеси в страната са пределно ясни тенденциите на нашето топене ще приведа само някои обобщени данни:

1. От 1989 г. последната година преди началото на прехода, когато до заветните 9 милиона български граждани оставаха още 13 х. души до края на 2007 г. т. е. след 18 години преход към свобода, демокрация и пазарно стопанство България по различни данни наброява около 7 млн и 800 хил. души, което означава че за по‑малко от две десетилетия от България са изчезнали – умрели, емигрирали и неродили се 1 млн. и 200 хил. души. 1,200 хил. души в мирно време, когато страната не е преживяла война, земетресение, цунами и т. н. Всеки може да изчисли с такива темпове колко години ще са необходими на историята, за да изчезне България. Така или иначе ние имаме трайно за тези 18 години най-високата смъртност на 1000 души население – постоянно над 14 на хиляда, най-ниската раждаемост – постоянно около 8 на хиляда и логично най-ниския естествен прираст – постоянно над – 5 до –6 на хиляда. Всяка година от разлика на естествените процеси родени – умрели България намалява с над 40 хиляди души. Някои статистици говорят, че от Европейския съюз по‑лоши показатели има само Латвия. Това едва ли някои ще зарадва и успокои. Ужасяваща е и разликата между продължителността на живота в България и другите развити страни – повече от 8 – 10 години. Малък радостен момент е очерталата се тенденция, че през последните две години има повишаване на продължителността на живота от 71,87 до 72 г. и че са се родили няколко хиляди деца повече.

В същото време в България е най-висок процентът на хората, които са умрели преждевременно от болести, катастрофи, самоубийства – от 1990 г. до днес този показател се движи между 30 и 25 на хиляда души.  ( ?? )  И това е така, защото България е отново рекордьор по инфаркти и инсулти в света, рекордьор по броя на загиналите в автомобилни и други катастрофи, рекордьор по самоубийства. По непълни статистики – самоубиват се повече от 2000 души на година!!!

Какво говори това? Че българският народ се намира в дълбока депресия, в дълбок стрес от условията на живота, в които беше хвърлен през последните 18 години. Че българският народ е загубил мотивите и волята за борба и не вижда перспективи за живота си. Че българския народ се чувства предаден и омерзен от елита си, който безгрижен често пирува като по време на чума.

Към неродените и рано утишли си от живота българи не можем да не посочим и другата категория представители на нашия народ, които напускат националното пространство и стават производствен и културен фактор на други пространства и народи – нашите емигранти от последната вълна след 1990 година. Без да ги категоризираме по манталитет и професионална квалификация тези наши сънародници, които напуснаха България за тези 18 години се отличават с готовността си да рискуват, да се включат в една чужда икономическа икултурна среда и да се борят да оцелеят. Те заслужават нашето възхищение, но и нашата мъка, че тези вероятно (защото няма точна статистика на хората напуснали България за тези 18 години) не по‑малко от 700 – 800 хиляди българи не работят за силата и славата на България, за умножаване на нейното национално богатство, а със своя ум и труд умножават богтаствта на други страни и народи. Слабо успокоение е фактът, че през последните години тези нови неволници на родината ни внасят обратно в нея от порядъка на 600 – 650 млн. евро, което представлява чувствителен процент от чуждестранните инвестиции у нас. Тревогата в случая е по‑голяма, защото малцина от тях ще се върнат обратно ище подемат бизнесът, който са усвоили в Европа и Америка, а мнозина ще останат превръщайки се, ако не те то техните деца в „испанци“, „гърци“, „италианци“, „американци“ и какви ли още не. Така България и в тази глобална епоха още веднъж оплодотворява пространствата на други страни, но сама се обезкървява, отслабва, обезлюдява.

Но България не просто намалява по различни направления, тя в същото време променя състава на своето население, на своя народ. И тук заставаме пред т. нар. ромски въпрос или по‑точно „цигански въпрос“. Защото „циганският въпрос“ е не просто етнически въпрос, а е социален въпрос, въпрос на култура, на ценности, на манталитет, на възприемане на себе и на света. Повдигайки обаче „циганския въпрос“ ние рискуваме да чуем гласовитите защитници на правата на малцинствата от т. нар. БХК, които години наред паразитстват върху експлоатацията в публичното пространство на тези права, без нито на грам да направят нещо за решаването на този въпрос в България.

Колко са нашите сънародници цигани никоя стастистика не може точно да каже. Тази цифра се движи от 320 – 370 хил.,
минава през 600 – 700 хил., за да стигне до… 1 милион и 200 хиляди души. Всичко в зависимост от това какъв се чувства дадения гражданин и се обявява в списъците за преброяване и какъв е в действителност. Но тава разбира се не е най-страшното. Но това подвижно малцинство е с най-висок процент безработни, с най-висок процент престъпност и осъдени, с най-висок процент неграмотни в сравнение с другите групи население на страната. Едва ли е необходимо да привеждам точните цифри за това, които и в относително и в абсолютно измерение са високи за България. Но тези неща са свързани. Защото в едно развито общество да си неграмотен означава да бъдеш баласт, тежест за обществото и естествено да си безработен, което пък води след себе си престъпността. Но причината за това не е в етническия произход, а в манталитета, в липсата на мотиви за развитие, за израстване в духовно отношение, за окултуряване. Накратко в липсата на отговорност към обществото към което принадлежиш. Но права без отговорности означават, че онези, които ги искат, както и онези, които искат да им бъдат предоставени вършат престъпление против държавата.

Затова, живещи в една рискова среда, когато липсва културата като ограничител на действието на биологическите закони, по силата именно на тези на закони, нашите сънародници роми се възпроизвеждат без ограничения. Тях не ги плаши бедността. Напротив, при запазените социалистически форми на социална политика, изразявани в разните форми на социални помощи, бедността ги стимулира. И затова не е случайно, че на всеки 10 новородени деца 6 са представители на ромите, а четири на българския и турския етноси. Тенденцията и тук е ясна. Трябва само да се изчисли, че след няколко десетилетия България стопена до няколко милиона ще бъде доминира от представителите на този етнос. Това са публични тайни и само демагози могат да си затварят очите пред тези процеси.

Какви са казани накратко главните причини за демографския срив, за ставащото с населението, народа на България?

На първо място, това е непознатата от почти 50 години насам бедност на преобладаващата част от народа на България.

Второ, именно бедността, съпроводена с несигурност в бъдещето свързано с работата, непрекъснато растящата инфлация, високите цени на услугите, жилищата постоянно възпират младите хора към създаване на семейства и раждане на деца.

На трето място, вероятно трябва да признаем, че обществото е с разрушени ценности на семейството, откъдето и толкова много съжителства без бракове, и на фона на малкия брой родени деца толкова много деца без един родител, толкова много деца изоставени по детски домове, толкова много деца с увреждания.

Четвърто, това е загубата за отговорност към народ и нация, отговорност към завета на предците ни, създали и поверили ни България.

И пето, вероятно не последно, това е като цяло сбърканата и хаотична демографска и социална политика на страната, която се отказа от важни форми и начини на интегриране на малцинствата към българския национално-културен модел, създадени преди десетилетия и започна да копира чужди модели на „права на човека“, стимулиращи произвол и безпътица.

Решението е в създаването на комплекс от интегрирани политики, който българския политически елит, ако иска и чувства отговорността си пред историята на народа и Родината трябва да направи, за да има България не само славно минало, но и гордо бъдеще.

Април 2008 г.

3.
Опасностите пред България през ххі век
Опасност втора: ще угасне ли духът на България?

Д

ухът на една нация, на един народ е въплътен в неговата духовна култура, в неговия психокосмос. Самата духовна култура е онзи фактор, който възниквайки чрез реализацията на заложените в генно-културните императиви на Homo sapiens’a интелектуални, естетически и морални способности ограничава и контролира биологическите закони и движи човека и човечеството в неговото историческо възхождане в научни и технологически победи и естетическо и нравствено извисяване. Обратното, деградацията на духовната култура води до освобождаване на биологическите, а по същество на примитивните инстинкти и поведение, чиито главни характеристики са агресивността, липсата на солидарност и съпричастност, разрушаване и замърсяване на природата, на жизнената среда, на обществените и междуличностните отношения.

Появили се в дълбоката древност българите хилядолетия вече присъстват в историята, впечатлили не един чужд наблюдател със своята смелост и непоколебимост пред никакви опасности, със своята упоритост и издръжливост, със своята гордост, с умението си да се учат от онези, които са по‑напред от тях, слагайки върху наученото печата на своето възприятие на света и живота, и не често надминавайки своите учители.

Българите не са сред създателите на древните цивилизации като тези на Индия и Китай, Иран и Гърция, но учейки се от цивилизациите на Персия и Византия, наследявайки цивилизацията на древните траки, те възникнайки като сплав / суперетнос от прабългари и славяни полагат началото на не по‑малко оригиналната Славянска православна цивилизация.

Не византийци, както повтарят и до днес и на Изток и на Запад една лъжа, а българи, светите братя Константин / Кирил и Методий още в средата на ІХ век създадоха славяно-българската азбука, за да могат славянските народи да се обръщат към Господа Бога на своя език, извършвайки по такъв начин велико демократично дело. За това дело те бяха обявени от папа Адриан ІІ за свети и равноапостоли на Европа. Но тяхното дело щеше да угасне във вековете, ако не бяха техните български ученици Климент и Наум Охридски, Константин Преславски, Йоан Екзарх, които под ръководството на сина на царя български Борис І Кръстител Симеон І Велики да разгърнат непознато за тогавашна Европа просветителско дело, създавайки „Златния век“ на българската литература и култура, а с това и фундамента на разгърналата се в съотвествие с геополитическите замисли на Симеон Велики сред източните славяни от Киевска и цялата останала Русия Славянска православна цивилизация.

„Златният век“ на българската литература и култура ще положи и здравите темели на българската държавност, и ще подготви българите да издържат варварското петвековно робство, без реална държава, без политически и духовен елит, опирайки се само на себе си, на своето име, език и вяра като „държава на духа“ (Дм. Лихачов) и да възкръснат след „История славяно-болгарская“ на един поп, след много възстания, след Българския Великден (1871 г.) и едно удавено в кръв Априлско възстание, в една справедлива война (Руско-турската освободителна война от 1877 – 78 г.), водена от източните братя славяни-християни.

Кратките 130 години от нашето Освобождение-Възкръс­ване са време на несравними подеми и на ужасни погроми над българската духовна култура, над Духа на България.

Победите на утвърждаването на новата българска държавност са победи на Духа на България, на духовната ни култура. До първите национални катастрофи те ще се проявяват в науката и образованието, в изкуството и литературата и навсякъде ще бележат върхове свързани с велики имена. Няма друг такъв народ в историята, който да има химн на писмеността си, на духовната си култура като „Върви народе, възродени, към светли бъднини върви!“ Закъсняла на историческата политическа сцена България ще пренесе огъня от своето Възраждане и ще се учи бързо от най-добрите образци на духовната култура на Европа и Русия. Катастрофите и погромите на българската държавност ще бъдат не само погроми на духовната ни култура, но и жертвена клада на най-ярките £ представители. Методично вълната на политическото варварство ще помита десетки ярки имена на националната култура и през 20‑те, и през 40‑те години на ХХ век при едни или други екстремистки преврати, обявявани за революции.

Но въпреки „кървавия данък“, който духовността на България перманентно плащаше на своите нови политичес­ки „спасители“ народът раждаше из своите недра нови таланти, нови имена, които гордо въздигаха знамето на българския Дух и той звучеше на театрални, музикални и оперни сцени, радваше душите със своите ярки картини, обогатяваше родното слово с нови изрази и дълбоки смисли. Много от тези таланти надрастваха националните ни граници и обогатяваха европейската и световна култура.

Както и да бъде оценявана за своите политически и икономически форми и извращения, предишната епоха на държавния социализъм влезе в новата история на България с впечатляващи постижения на духовната култура. Към следосвобожденската класика в литературата, живописта, музиката, скулптурата, театъра се добавиха нови велики произведения на български поети и писатели, на български художници, на български музиканти и певци, български артисти на киното и театъра. Въпреки идеологическите догми, които тегнеха над творците, българската духовна култура вървеше уверено нагоре към световни върхове.

Много е трудно да се дава кратка цялостна оценка на такова многопластово, многозвучно, мноообразно явление каквото е духовната култура на един народ за определен период, но с риска да пропуснем нещо не можем да не признаем, че в „онази“ епоха беше създадена мощна материална база в лицето на множество училища, театри и кинотеатри, читалища, че по същество беше победена неграмотността сред всички слоеве на населението на България, че освен дело на професионалисти духовната култура в различните форми на самодейността стана достояние на широки слоеве от народа.

Достатъчно е да посочим, че по показателите за разходи за духовна култура България в „онази“ епоха се приближаваше до развитите европейски страни въпреки, че отстъпваше по общия обем на БВП.

За съжаление първото десетилетие на прехода към пазарна икономика и демократично политическо управление на обществото се оказа катастрофално за българската духовна култура. Особено убийствена за духовната култура, науката и образованието се оказа повсеместната маркетизация, комерсиализация. Сривът на материалните възможности, на възнагражденията на творците на изкуството и хората, заети с образование и наука с бързи темпове ги доведе до нищенско съществуване, до девалвация на морални ценности и способности, до масова неграмотност. Високите нива на разходите за духовна култура, образование и наука бяха сведени до мизерни подаяния за съществуване на намалелите почти наполовина хора заети с изкуство и наука. Така от 1990 г. до днес разходите за духовна култура по различните £ направления не надвишават 0,6 % от БВП на страната, което за 2008 г. е предвидено да бъдат 16 200 000 лв.; за наука – никога не повече от 0,5, а за 2008 г. – 0,4 % от БВП; за образование – 4,22 % от БВП или 2 607 700 000 лв.

Необходимо ли е да напомняме, че тези средства не стигат само за нормални заплати на хората заети с изкуство, с образование и наука. Мизерията на българското образование изведе през 2007 г. на улиците в продължение на месеци българските учители, чиито заплати бяха в размер десетки пъти по‑ниски от средните заплати на техните колеги от ЕС. За съжаление мълчаливите демонстрации на българските артисти и на българските учени през 90‑те години, които влачат същото жалко съществувание не впечатлиха „разрушителите“ на нова България, просто защото те нямаха нужда от тях. Затова и повече от половината от два пъти по‑малкия брой на хората заети с наука и изкуство е над 50 години, а приливът на „млада кръв“ в изкуството и науката е така слаб, затихващ.

От многото негативни тенденции, които съпровождат българската духовна култура, представена от изкуството и литературата, от системата на образованието и науката не могат да не правят впечатление три, които са водещи. Първо, наред с общото намаляване на населението на страната и намаляване на децата, постъпващи в училище, намаляват и учебните институции. Така, ако през 1990 г. те са били общо 8 755, то през 2007 / 8 те са сведени до 5 782. Децата, които са били записани в първи клас през 1990 г. са били 341 682, а през 2007 / 8 г. те са намалели на 262 701 души. Наблюдава се също така, че независимо, че все повече родители процентно от населението дават децата си в детски градини те от 4 590 през 1990 г. през 2007 / 8 г. са сведени до 2 456. Тук има една радостна забележка, че от завършилите 12 / 13 клас през 2006 / 7 г. почти 29 % са постъпили в университети, който показател през 1990 г. се е равнявал на 18,8 %. За съжаление никоя статистика не показва точно колко хиляди, по‑точно десетки хиляди деца, постъпвайки в първи клас напускат още първата или втората година без да завършат дори начално образование. Статистиката също не показва колко деца не постъпват в училище въобще. Статистиката не показва също колко е понастоящем процентът на неграмотните предимно от младите поколения до 25 години и какъв е темпът на нарастване на неграмотността, на функционалната неграмотност, т. е. на умението да четат и пишат, които формално са „образовани“. Това са неудобни за властта цифри, зад които стоят съдби на десетки и вероятно стотици хиляди души, които попълват армията на безработните, на баластта на обществото и му пречат то да се откъсне от мизерията в една епоха на толкова модерни технологии и възможности.

Зад тези формални показатели стоят обаче още по‑­страшни тенденции на нарастваща неграмотност сред формално завършващите средно и висше образование, на разрушени морални ценности, на липса на стимули за висока духовност. Едно поредно „иностранно“ социологическо проучване показа, че половината от софийските ученици пият, пушат и не спортуват. В това проучване не се говори за масовата употреба на наркотици от все по‑ранна възраст.

Какво друго могат да научат децата оставени на улицата, на въздействието на примитивната и агресивна масова култура където главните ценности са удоволствията на плътта „тук и сега“, където животът няма никаква ценност, където главните герои са наркотрафиканти, мафиоти, обирджии на банки, ченгета, рейнджери, които трепят наред. Тази масова култура, която се лее от екраните на телевизорите, от екраните на киното, от компютрите, от страниците на жълтата преса развращава, опошлява, деградира. Тя превръща младите личности в безлико тесто. Много от тях нямат памет за националните ни герои, за написаното от великите ни писатели и поети, от сътвореното от великите ни художници и композитори. Много от тях нямат и представа за великата европейска, руска и американска литература, от великото изкуство, създало фундамента на съвременната постиндустрална цивилизация. В най-добрия случай те се стараят да научат криво-ляво някой западен език и да потънат в джунглата на богатите общества като „хора на дъното“, т. е. онези които обслужват съответните местни господа.

По такъв начин макар и да съществува като география и като международен субект България постепенно угасва, отслабва, обезличава се, защото угасва, отслабва нейния дух, нейната висока духовност. И все по‑малко са мохиканите на Дълга, на Завета към история и народ и отговорност за бъдещето. Докога ще издържат?

Не е ли крайно време да се промени радикално финансовата, икономическата и социална политика, която робува на чужди контрапродуктивни модели за стабилност в мизерията и да бъдат изведени напред действителните приоритети на развитието на България, нейната духовна култура, нейното образование, нейната наука? Не е ли крайно време да вдигнем знамето на българския дух, на българското достойнство, само които могат да мобилизират волята ни да бъдем?!

Април 2008 г.

4.
Опасностите пред България през ххі век Опасност трета: бедността на България

Ако трябва да определим бедността, то това е липсата на необходимите средства за нормално изхранване, обличане и осъществяване на определена, съответстваща на способностите и квалификацията трудова дейност, т. е. необходимите средства за нормално развитие на всеки човек в съответната епоха, в съотвената климатична среда, в съответните социални условия. Бедността е резултат от социалното неравенство. Тя се появява с възникването на цивилизацията и оттогава става нейн постоянен спътник. Но бедността, както и противостоящото £ богатство за различните епохи има различни измерения. Различни са измеренията на бедността и богатството и за различните културни традиции на отделните общества. Така например не може да се говори, че един български селянин или пенсионер в някой град, който има годишен доход от 1000 ам. долара, но има някаква къща или панелно апартаментче е по‑богат от един американец, който няма жилище, живее под наем, но получава повече от 30 000 долара годишно, както се опита да представи нещата една агенция, че българите били богати, защото имали жилища. Всичко е въпрос на традиции. Американецът е най-модерният номад на съвременната цивилизация. Другите, сред които и българите под принуда се учат тепърва на това.

Излишно е да разсъждаваме за бедността и богатството на българите през Първото и Второто царства, но след Освобождението от петвековното варварско владичество те на два пъти се напрягат в различни социално-икономически модели да преодолеят бедността, която им е отреждала едно от последните места в Европа. И двата пъти в тежки, съпроводени с много жертви преходи, те хвърлят огромна социална енергия и успяват само благодарение на собствения си труд да скъсят растоянието от народите, които вървят начело по богатство, натрупано в други епохи и често по други пътища. За съжаление третият преход започна в една качествено нова епоха, в която се налагаха нови правила, за които българите в грамадната си част се оказаха идейно и психологически неподготвени. Наред с многото си характеристики на глобална тази нова епоха се характеризира с две водещи: а) в политиката – демократизация в съответствие с принципите на либералната демокрация; и б) маркетизация на всички обществени процеси и отношения в съответствие с принципите на неолиберализма, въплътени в т. нар. Вашингтонски консенсус.

Какви са съвсем накратко ефектите на глобалната маркетизация в мащабите на целия свят? Само за по‑малко от едно десетилетие вместо да намалее бедността в света нарасна чувствително. Така в началото на 90‑те години съотношението между бедните и богатите страни в света беше
1: 61, но в началото на новото столетие тази разлика е вече
1: 76. Ако през 80‑те години 22 % от световното богатство принадлежеше на развиващите се страни, в които живееше около 80 % от населението на света, то в края на 90‑те години 86 % от световното население потребяваше по‑малко от 15 % от световното богатство, а останалите 14 %, т. е. принадлежащите към т. нар. „златен милиард“ притежаваха над 85 % от световното богатство. Днес около 500 мултимилиардери притежават богатства, които надминават националните БВП на повече от 47 бедни страни, или на повече от 3 млрд души на планетата. По данни на Световната банка повече от 3 млрд души живеят с по‑малко от 1000 долара годишен доход, а повече от 1,5 млрд с по‑малко от 1 долар на ден. От тях 1,25 млрд се считат абсолютно бедни, т. е нямат нищо.

Проблемът със световната бедност се особено изостри през последните месеци, когато в много от бедните страни започнаха гладни бунтове и вълнения от непрекъснато нарастващите цени на храните. В редица страни има убити и ранени. Така неравновесията в световната икономика, предизвикани от повишаване цените на петрола, кризата на американската икономика и падането на курса на долара активизираха неравновесията между бедността и богатството, конкретно по въпроса за изхранването на населението на планетата.

Причините за поредната криза в дебалансираната световна икономика, в чията основа стоят неравновесието между бедността и богатството, несправедливите международни търговско-икономически отношения, принципът на господство и трупане на печалби, бяха посочени в слабото земеделие, военните конфликти, демографския ръст в неразвитите страни и миграцията. Както и в други случаи идеолозите на Вашингтонския консенсус съветват пълна либерализация и дерегулация на икономиката, финансова стабилност чрез контрол над паричната маса, опрощаване на мизерен процент дългове, финансова помощ и помощ с храни. Нищо ново. Това се прави не едно десетилетие, но ефектът е не намаляване на неравновесията и бедността, а тяхното увеличаване.

За съжаление през всичките години на прехода до включването на България в ЕС, а и след това българските правителства следват с малки вариации препоръките на тази политика. В резултат както показа неотдавна едно социологическо изследване на КНСБ 1 / 3 или 34 % от домакинствата у нас са под прага на бедността, т. е. около 2,3 млн. души живеят под този праг. Изчислен на базата на потребителската кошница от 77 жизнено важни за физическото оцеляване стоки и услуги, този праг е 186,64 лв. на едно лице. Не трябва да се пропуска, че още около 12,5 % от домакинствата имат общ доход на границата на бедността и малко над нея. Т. е. това прави почти половин България потънала в бедност, защото ако се правят увеличения на заплатите на заетите в бюджетната сфера и на пенсиите с по около 10 % на година, то инфлацията, която за изминалите години като правило надминава този процент, съпровождана с непрекъснато нарастването на цените на стоките и услугите за живот „изяжда“ безмилостно тези увеличения. Така България, влизайки в ЕС като най-бедната държава-членка, безнадеждно остава в засмукващото блато на бедността.

Какви са причините за българската бедност, защото преди промяната България не беше сред развиващите се страни, нито има демографски взрив, а напротив изживява демографски срив, нито преживя етнонационални конфликти като съседна Сърбия / Югославия, нито води война и т. н.?

Причините за българската бедност са преди всичко в престъпно проведената приватизация, представляваща по същество разграбване и разрушаване на огромна за мащабите на страната държавна собственост и неотделимо с това следване на чужди, контрапродуктивни модели на управление на икономиката.

Беше втълпено, че печеливши или не печеливши са дадени държавни предприятия и сектори те трябва да се приватизират. И се приватизираха на унизителни цени от чуж­ди и наши мошеници. Досега никой не е потърсил отговорност на приватизаторите от всички правителства до днес. Съдът и прокуратурата търсят „достатъчно доказателства“ за корупция? Досега никой не е потърсил отговорност и на новите собственици, които в огромното си мнозинство не спазваха приватизационните договори. Никой не е потърсил отговорност и на управителите на т. нар. фондове на „масовата приватизация“, които ограбиха населението на България, изпомпаха държавните предприятия и станаха също „хайлайф“. Като главен мотив на приватизацията непрекъснато се повтаряше, че частникът е по‑добър стопанин и по‑добре управлява. Но всички видяха и почувстваха на гърба си приватизацията на енергоснабдяването, водоснабдяването, събирането на отпадъците в градовете. От монопола на държавата се премина към монопола на частниците като услугите са далеч по‑лоши и по‑скъпи. Предстои топлофикацията….

По същия мотив беше втълпено, че българското земеделие, което в осемдесетте години, без каквито и да са субсидии, постигна на глава от населението по‑високи добиви на домати и грозде от Италия и Франция, повече пшеница от Дания, че е „нерентабилно“ и земята трябва да се раздаде в „реални граници“. Идеолозите на това престъпление спрямо българското земеделие, които не искаха да се поучат от опита на Чехия, Словения, ГДР / Германия и т. н., и до днес се подвизават в Парламента и извън него.

След хвърлянето в бездната на бедността България постепенно, отново с много жертви на безвременно утишли си от живота или напуснали нейните пространства граждани, започна да се въздига, да укрепва. Два от най-важните резултати от този процес са беспорно намалената от 19 % до 7 % безработица и огромния нарастващ поток на инвестиции. Това придаде импулс на икономиката и ръстът от 5 – 6 % годишно на БВП също е положителен, макар и крайно недостатъчен резултат. Ефектът на нарасналия БВП позволи не само да се увеличават възнагражденията и пенсиите, но и да се натрупва бюджетен излишък. И тук възниква големия въпрос. Как България се разпорежда с огромния вече фискален резерв и огромния през последните години инвестиционен поток и средства от европейските фондове? Но ако за чуждестранните инвестиции и за парите от еврофондовете правителството, под натиска на ЕС има виждане как да се пресече корупцията и да се усвояват ефективно тези средства, то не така стои въпроса с фискалния резерв и бюджетния излишък. Тук правителството продължава да следва традиционните препоръки на Световната банка и на МВФ. По неофициални данни фискалния резерв надхвърля 10 млрд лв., а през последните години ежегодно се отчита бюджетен излишък от 1,5 до 2 млрд лв. Това са огромни средства, неизползвани по предназначение, т. е. да стимулират производството и потреблението. В същото време повишаването на заплатите и пенсиите върви средно с 10 % в съответствие с рецептите на МВФ и Световната банка. Тези пари остават мъртви пари или бюджетния излишък се разпределя накуп набързо по разни направления по разни виртуални проекти или се разпределя като заплати на висшите чиновници. Възможно най-непродуктивната форма. Страните обаче, които се отказаха да следват Вашингтонския консенсус като Чехия, Словения, Китай и т. н. бележат значими успехи в развитието на своята икономика и благосъстоянието на своите граждани. С тези неизползвани средства, пребивавайки в бедност България прилича на онази старица, която събирала цял живот долари, с които напълнила дюшека си, но за сметка на това ходела окъсана и събирала отпадъци по кофите за боклук.

И няколко думи за нашето земеделие, което в резултат от безумните реформи се оказа в кома, принуждавайки пъргавите търговци да внасят храни, зеленчуци и плодове от нашите съседи и от къде ли не, за да изхранят населението. В същото време една трета от българските плодородни земи пустеят, обрасли в тръни и буренаци, защото няма кой да ги обработва и няма как с магарета и кози да се води модерно земеделие. На пътя на онова малко, което се произвежда стоят „мутрите“- прекупвачи от всякакъв сорт, които взимат продукцията от изпадналите в крайна мизерия земеделски производители, за да я предложат на пазара няколко пъти по‑скъпа. Държавата нехае и чака парите от европейските фондове. Но кой ще ги получи и как ще ги впрегне да работят? Не е ли крайно време да се създаде, както писах преди години, Държавен фонд за възстановяване на запустели и изоставени земи, учейки се опита на Франция след ІІ-та световна война, който да върне на България тези земи и да ги предостави на онзи, който може да произвежда модерно така нужната на страната и света земеделска продукция.

Народът на България изпаднал не по своя вина в дълбока бедност чака от своите политици верните решения. Европа и светът също чакат.

Април 2008 г.

5.
Опасностите пред България през ххі век
Опасност четвърта: престъпността в България

П

рез последните месеци темата за престъпността в България е една от постоянно присъстващите теми на страниците и в емисиите на водещи европейски и световни медии. Къде по‑откровено, къде по‑сдържано се лансират мнения на водещи журналисти или политици от европейския политически елит, в които по повод на едни или други престъпления се констатира неспособността на българския политически елит да се справи с проблема на престъпността и корупцията на всички етажи на властта и да оправдае „прибързаното“ приемане на България в общността на Европейския съюз. Ако до преди половин година критиките по повод на престъпността и корупцията към България вървяха наравно с критиките към Румъния, то през последните месеци България направо се превръща в „черната овца“ на европейското „стадо“. Едва ли не в очите на европейците България става синоним на престъпно и корумпирано общество, в което през последните повече от петнадесет години не е разкрито нито едно от повече от 150 поръчкови убийства и не е осъден нито един висш политик за корупция, въпреки множество доказателства за това.

Верен ли е създавания образ на България като престъпно общество?

Категорично, не! Както и да се погледнат данните за престъпността, в какъвто и разрез да се сравняват с престъпността преди началото на трансформационните процеси и с престъпността в другите европейски страни-членки на ЕС те след повече от 15 години преход не се различават драстично, в пъти, а само чувствително в проценти. Но онова, което поразява наблюдателите, социолозите, анализаторите в ЕС и в България е всеобщността на престъпността. Т. е. престъпността е навсякъде, във всички етажи на властта, сред всички групи на населението, сред всички институции и възрасти. Това означава, че престъпността като система, поведение и начин на живот на различни групи население е дълбоко и опасно поразила обществения организъм.

В сравнение с предишната епоха престъпността не само повиши рязко в началото на 90‑те години традиционните или конвенционални видове на заграбване или разрушаване на чужда собственост, на убийства или унижаване достойнството на жертвата, но разшири много своите форми с нови, непознати за предишните епохи. Към предишните традиционни видове престъпност, ограничавана от много фактори в тоталитарното общество, в новата „глобална“ епоха с модерните комуникационни и информационни средства, с изведените напред „права на човека“, без да бъдат обвързани с отговорностите на човека и „права на жертвите“ българите много бързо се „модернизираха“ и интегрираха в глобалните престъпни мрежи. И затова не случайно през 90‑те години техните имена се появяваха в Бразилия и Колумбия, на о-в Аруба, в Гърция, в Италия и Испания, в Германия и Австрия, в САЩ и Канада. Те „биеха“ рекорди по фалшиви банкноти и кредитни карти, по синтетична дрога, по кражба на автомобили, по сутеньорство и търговия с жени, педофилски сайтове, по производство на пиратски дискове. Ужасни способности не включени да правят добро и благо на обществото, а да стимулират неговото разрушение.

Но най-ужасното беше, че глобализираната и „модернизирана“ българска престъпност се оказа интегрирана в самото пространство на България с различните етажи на властта и с различните инстутиции натоварени да приватизират (т. е. „прихватизират“) огромните за страната мощности, наследени от държавния соцализъм. По същество всички престъпни структури в областта на застраховането и търговията бяха създадени при съдействието на българската държава. Различните престъпни структури, добре известни на българското общество със своите „герои“ с „екзотични“ имена фактически станаха „опашката на гущера“, който беше се захранил с огромната маса пари в навечерието и в зората на „демократичната“ и пазарна трансформация. Постепенно много от тези структури загубили своите „героизирани“ от СМИ лидери прехвърлиха своя опасен „бизнес“ от тъмните подземия на „светло“ и формираха част от новия български икономически елит. Сега вече в новото си качество те не се нуждаеха толкова силно от лобизма на редица политици от високите етажи на властта – в Парламента и Правителството и решиха сами да „управляват“. Така се появи през последните години нова форма на престъпност – купуване на гласове на изборите за местно самоуправление. Паралелно с това се разгръщаше процесът на „усвояването“ на огромните финансови потоци от еврофондовете от различни близки до едни или други лица във властта специално за целта създадени структури. Напоследък след „случая ЦСК“ става ясно, че и българския футбол е просмукан от корупция и престъпни методи на неговата организация. Всъщност това са публични тайни. Трябва се се случи нещо крайно неприятно и ЕС да ни „шамароса“, за да се стреснем и да започнем да търсим причините за един или друг скандален случай.

За съжаление перманентно повдиганите от мен и други идеи за операция „Чисти ръце“ по подобие на операцията в Италия през 90‑те години на ХХ век започната от прокурора Джовани Фалконе и завършена в определена степн от съдията Антонио Дел Пиетро се сбъскваха с изградената на всички етажи на властта корупционна мрежа, която винаги намираше аргументи, за да отклони едни или други законодателни инициативи и практически решения на изпълнителната власт. Иначе не липсваха показни операции от типа на „комари“ и „бръмбари“, в които взимаха участие или министърът на вътрешните работи или главния секретар, при които бяха арестувани разни дребни „риби“ или „мутри“ както ги беше нарекъл народът в началото на 90‑те години. Що се отнася до големите „играчи“ назовавани от народа: „най-усмихнатият престъпник на Европа“, „мистър 10 %“, „златната п…“ или нещо подобно за тях прокуратурата и следствието не намираха „достатъчно доказателства“ да започнат и завършат съдебно дело. Във всички случаи се аргументираха с липсата на „писмени доказателства“ за корупция (??) Така в края на краищата след малките шумни процедури по отнемане на „депутатския именитет“ някои от тези „герои“ се връщаха отново във властта „оневинени“ и „чисти като момини сълзи“. Че даден обект (държавна или общинска собственост) струващ примерно 10 млрд долара е продаден за 10 млн. долара не се взимаше под внимание и беше нещо несъществено. Трябва ли да изброяваме всичките компании, гордост на българската икономика и държава, които бяха харизани на наши и чужди мошеници за по няколко десетки хиляди долара, докато те струваха десетки милиарди или даже за един долар с дългове, които изплащаше преманентно държавата от стотици милиони долари. Финалният акорд на колапса на българската икономика е МК „Кремиковци“.

За този процес на нарастнала престъпност, заплашваща и нерядко отнемаща живота, собствеността и достойнството на десетки хиляди български граждани официално се търсят какви ли не причини, предприемат се какви ли не мерки, но ефективността на тази „борба“ е крайно ниска. Като правило към всеки случай се подхожда изолирано, като частно явление, а не като част от един закономерно пораждан и стимулиран разрушителен процес.

Кои са съвсем накратко двете фундаментални причини за вълната от престъпността, която заля България след началото на 90-те години на ХХ век и която за съжаление ни „интегрира“ в Европа и света след десетилетията закритост и изолираност на предишния режим?

Първата фундаментална причина е приетият като „панацея“ на демокрацията и пазарната икономика неолиберален модел и монетаристки подход на преход към пазарна икономика и демокрация, чужд на европейската практика и традиции. Това е моделът на всеобщата частна собственост, при която се контролира само паричната маса и всичко се оставя на „вълшебната ръка“ на пазара. Приемането на този модел и от „дясно“ и от „ляво“ означаваше бърза приватизация на държавната собственост, при това приватизация на всяка цена, независимо дали предприятията работеха ефективно или неефективно. Тук нямаше никакво значение опитът на Европа (Франция, Швеция, Австрия и т. н.), където имаше множество примери няма работещи ефективно държавни предприятия, поставени в пазарни условия. Всичко това логически доведе до трактуването на държавната собственост като бреме, което трябва да се хариже на първия пожелал, близък до някой от властта мошеник да я приватизира. Примери хиляди. Създадените разни фондове за масова и касова приватизация също трябваше да свършат тази работа и те… я свършиха, за сметка на ограбването на милиони български граждани, давали живот и здраве за създаването на тези мощности в годините на държавния социализъм. Но обезценяването на държавната собственост логически създаде представата в мнозина, че всяка собственост – включително частна и лична също няма никаква ценност и всеки, който има смелост и наглост може да я присвоява без сериозни санкции. И се започна…

Втората фундаментална причина е свързана с разрушаването на духовните и морални ценности на огромни групи от населението на българското общество. Под пресинга на една чужда на българското общество масова или „глобална“ култура, която заля екраните на българското кино и телевизия живялия дълго време в атмосферата на един патриархален морал българин, особено младите поколения се оказаха в съвършенно нова ситуация, когато трябваше да приемат като новата „последна истина“ крайния индивидуализъм. В повечето от тези „картинки“ човешкият живот нямаше никаква ценност, но за сметка на тоза главната ценност ставаха парите и в името на получаването на пари можеше да се прави всичко. Този нов материализъм окончателно разруши моралните ценности на огромни маси от народа на България и ги хвърли в обятията на престъпността на безкрупулни структури, които най-бързо се ориентираха в новата ситуация.

Къде е спасението на българското общество оплетено в мрежите на престъпността на всички нива, вкючително на нивото на Законодателните органи, органите на обществения ред и сигурност и съдебната система?

Първо, да направи вярната диагноза на своето заболяване и да я направи достояние на всички свои граждани.

Второ, да проведе така дълго чаканата операция „Чисти ръце“ и да прочисти всички нива на политическата система от корупцията и обвързаността с престъпността във всичките £ форми.

И трето, не последно, да възроди своята духовна култура и своите ценности в съответствие с високите морални образци на българската и европейска култура за живота, собствеността и достойнството на всеки човек, на народа.

11.06.2008 г.

6. Съвременният български политически елит (Щрихи от портрета)

Във всички исторически епохи, във всички общества, независимо от изповядвани и следвани религии, специфични национални култури и цивилизационна принадлежност особено важна и решаваща е била ролята на онази част от обществата, определяна като елити, които по силата на своите властови позиции или естествен авторитет и духовен статус са определяли посоката на общественото развитие, климата на обществените отношения, решаването на множеството проблеми свързани с преодоляване на заплахи и тежки природни и социални катастрофи.

И от световната, и от българската история виждаме съдбоносната роля на политическите елити в живота на народите. Например, когато политическия и духовния елит на България в определена епоха е бил обединен от своя лидер / лидери и въплътил високи морални качества е издигал и следвал вдъхновяващи идеали – отстояване на независимостта от Византийската империя (Крум, Симеон Велики) или обединяване на разкъсаните от Берлинския договор части на България (1885, 1912 – 1913, 1915 – 1918 г.) той е придавал своята енергия и своя подем на българския народ, който през невероятни изпитания е вършел чудеса. Обратното, когато т. нар. елит е бил жалка клика, движена само от алчност и стремежи към удоволствия и трупане на богатства, без каквито и да са идеали, то народът ни е изпадал в отчаяние и България лесно е ставала жертва на всякави опасности и изпадала в поражения и робства. Особено катастрофално е било това в кризисните и преломните епохи.

Такава кризисна и преломна епоха е съвременната епоха на глобализация, интеграция и дезинтеграция, на толкова много възможности, но и на толкова много рискове, опасности и предизвикателства. Досегашният исторически опит показва, че в тази епоха ще оцелеят само онези народи и общества, които обединени около своя политически и духовен елит и водени от високи цели и идеали следват вярна национална стратегия. За съжаление вече повече от 18 години съвременния български политически и духовен елит не успя да обедини народа ни, нито пък да издигне пред него велики мобилизиращи цели не просто за физическо оцеляване, а за напредък и благоденствие, за респектиращ успех и признание сред днешните лидери на света. Това че България беше включена, не само в съотвествие със своите геополитически интереси в НАТО и Европейския съюз, които също стоят пред изпитанията на своето реформиране, като остава най-бедната страна от тези алианси говори, че не всякога формалните цели се подкрепят от действителните цели на така жадувания обществен напредък и просперитет.

Съвременният български политически елит се формира в годините на прехода, продължаващ почти две десетилетия и затова той носи „родилните петна“ на този преход, неговата хаотичност, деградация на фундаментални ценности и идеали и eдна форма на демокрацията, която се превърна в произвол и рай за престъпниците и сенчестата икономика и наказание за обикновените граждани на България. Главната цел, самоцел на преобладаващата част на хората, които се включиха в различните образувания на съвременния български политически елит бяха не решаването на тежките проблеми на прехода от тоталитарна държавна структура към демокрация от европейски тип с модерна икономика, функционираща по законите на социалното пазарно стопанство, а понесени от вълната на неоконсерватизма, реанимираща първоначалния, „класическия“ капитализъм да се докопат до ключовите позиции на приватизация, а по същество на разрушаване, харизване на безценица за сметка на милиони комисионни и на грабеж във всичките му форми на огромните фондове на социалистическа държавна собственост и кооперативно имущество за над 127 млрд. ам. долара по курса от 1987 г. Някои от тези „герои“ получиха признание за това дело, други още се боричкат на политическата ясла, чакайки отново своя ред. Нека ме извинят честните български политици, които се хвърлиха в бурните води на този преход, водени от своя патриотизъм и романтизъм, но не малко от тях бяха изхвърлени в периферията като маргинали, а други воюват като мохикани, безпомощни да променят каквото и да е, защото още в първите години, когато се залюляваше люлката на българската демокрация в „синьо-червената“ идеологическа мъгла излязоха демоните на корупцията, агресията, невежеството и престъпността.

За съжаление, но напълно по законите на революционните, а по същество на контрареволюционните преврати, които връщат назад, а не откриват хоризонт пред обществата в зависимост от натрупания потенциал в тях за развитие, българският политически елит в годините на т. нар. преход към демокрация и пазарна икономика се рекрутира главно от средите на бившата БКП и Комсомола и различните структури на ДС. Именно хора от втория и третия ешалон на БКП и техни наследници се оказаха най-активните фигури на различните партийни образувания през тези години като започнем от БСП, СДС и ДПС, преминем през ОДС, ДСБ, НДСВ, ГЕРБ, за да завършим през тези последни години с РБ и ББЦ. Навсякъде все тези полуневежи и невежи фигури, боричкащи се за власт, като инстрпумент за съсипване на държавността и ограбване на всичко, което не е ограбено. Независимо от изминалите 24 години от началото, този „елит“ се характеризира главно с невежество, продажност и алчност, така както го характеризирах още през 1991 г. в една своя статия…

7. България отблизо и от далече

П

о силата на някои обстоятелства в края на лятото и началото на есента можах да наблюдавам отблизо Родината, за която получавам редовна информация по съвременните канали на електронните медии. Цялата тази информация заедно с информацията за регионалната и глобалната ситуация ми дава достатъчно основания да се опитам да направя един портрет в едри щрихи и да предложа една обобощена диагноза, основа за избор на необходимите верни решения за бъдещето.

Определено смятам, че икономическото и социално развитие на България през последните години отбелязва значителен напредък. Въпреки високата не всякога официално признавана пълзяща инфлация доходите на голямата част от населението чувствително нарастнаха. Безработицата за първи път от началото на прехода е под нивото на средната безработица за Европейския съюз. Голяма част от работоспособното население сериозно се е захванала да работи, а не просто да чака друг да реши проблемите му. Размахът на строителството в градовете и в курортните зони на страната в определена степен надхвърля нормалните потребности. Развитата в добра степен инфраструктура на страната дава основание България да бъде възприемана от чужденците като нормална европейска държава.

Влезнала по силата на определените исторически обстоятелства от 90‑те години на ХХ век в коловозите на капитализма България определено вече има своето гражданско общество, което макар и не всякога добре организирано се активизира в определени ситуации и заявява правото на народа. Това заедно със свободата да пътува по света и да се захваща на работа в съседни и по‑далечни страни в ЕС и другаде говори за демократичността на обществения ред и за новия манталитет на българина, който не го отличава от останалите европейци.

Всичко това ми дава основания да смятам, че действително България в общи линии извървя трудния път на прехода от държавен тоталитарен социализъм към нормално европейско общество и държава. Налице е определено ново качество. Но!…

Първо. България не е скъсала с „пъпната връв“ от първите години на прехода, когато бяха създадени различни криминални „силови групировки“ и тайни „центрове на сила“ по пътя на „непрозрачното“, а по същество криминално разпределение на огромното държавно богатство от предишния период, осъществявано или скрито, или под формата на различни „приватизации“, чиито последствия обществото чувства и до сега и за които не е потърсена от никого някаква отговорност. Преките последствия от това са, че България остава страната-членка на ЕС с най-висока степен на корупция в правораздавателната система и системата на вътрешна сигурност и че е най-бедната страна, с най-ниски доходи на основната част от населението.

Второ. Политическата демократична плуралистична система, която закономерно тряваше да възникне след рухването на тоталитариня държавен социализъм не се установи върху стратегически принципи в съответствие с дълбоките исторически традиции на страната и опита на развитите европейски държави, а конюнктурно, изхождайки от временната ситуация от началото на 90‑те години. Последствията за това също постоянно се чувстват от обществото.

Трето. Изгражданата хаотично през годините на прехода система на пазарното стопанство всъщност вместо да се възползва от опита на развитите европейски общества се подаде на вълната на крайния либерализъм, т. нар. „пазарен фундаментализъм“, който превърна обществото в пазар, в това число културата, науката, здравеопазването, образованието. Последствията за нашето общество са известни на всички, а не само на заетите в тези сфери на социална дейност. Разразилата се неотдавна глобална финансова криза показа по драстичен начин уродливите форми на „неолиберализма“, (известен в близкото минало като „тачъризъм“ и „рейганизъм“), който не разреши нито един от глобалните проблеми на човечеството като бедността, престъпността и нарушаването на климатичния баланс на планетата, а още повече ги задълбочи.

Четвърто. Под пресинга на всички тези най-обобщено напомнени предпоставки формиралия се в годините на прехода политически елит, не предлагащ никакви високи и съзидателни идеи за обединение и мотивиране на нацията, до такава степен се дискредитира в очите на народа, че от една страна, почти половината от него се отказа да участва във всякакви форми на избори, а от друга страна, останалата половина, която не беше загубила чувството за борба се хвърли в обятията на разни „популисти“ и карикатурни „националисти“. Разбира се, тези нови „лидери“ и „спасители“ на нацията не предлагат нищо и нищо не са в състояние да предложат, защото се движат от мотивите на отрицанието, на елементарните страсти, на голата критика, която както е известно от историята, винаги по‑силно обединява масите. В това отношение еволюцията на политическите партии през епохата на българския преход потвърди българската пословица, «който сее вятър, жъне буря“. Те не могат да се сърдят на доведения до това състояние народ, а единствено на себе си, че се оказаха не способни да издигнат високо националната идея, която да го обедини и мотивира в тази сложна епоха, изпълнена с толкова глобални и регионални предизвикателства и опасности.

Какво би следвало да се прави в тази ситуация?

На първо място, предлагане на ефективна система от икономически и финансови решения, които да смегчат глобалния финансово-икономически удар и да запазят темпът на икономическия растеж. Това наред с всичко означава постепенно отказване от подходите и механизмите на неолиберализма и търсене на нов синтез на принципите на пазара и държавното определене на рамките, правилата на поведението на икономическите субекти, независимо от тяхната форма на собственост. Наред с преразглеждане на правилата на функциониране на финансовата систeма е крайно време да се вложи ред и в структурите на функционирането на промишлеността и селското стопанство, да се сложи край на безпредела довел до случаят „Кремиковци“ и немощните селскостопански коооперации във властта на разни местни феодали от бившата номенклатура.

В търсенето и изработването на новите принципи и подходи за функционирането на икономическата система България трябва да се солидаризира с партньорите от ЕС като заедно с това даде своя принос.

На второ място, повече от всякога става ясно, че или водещите политически партии се нуждаят от нова идейна платформа, която да отразява реалностите и да извежда уверено страната в бъдещето или, ако това е невъзможно за тях поради обременеността им от идейния „багаж“ от миналото, то всички ония енергични и склонни към политическа борба интелектуалци да се организират от идеите и принципите на един нов модерен патриотизъм, който обединил всички граждани на нашата Родина да ги приобщи към големите благородни идеи на ЕС и да ги мотивира за действия в името на общото ни благополучие с останалите европейски народи. Важен момент от тази дейност насочена действтелно към радикално разрешаване на многото проблеми на настоящето и отвеждаща към бъдещето, а не следваща чужди безплодни за нас образци, е да се работи върху разгръщане на принципите на демокрацията и тя от представителна все повече да става участваща, включваща целия народ в решаването на въпросите на всяко ниво на обществения живот.

И трето, което не бива да се забравя. В обществото, наред със започналата на ниско ниво предизборна политическа борба за новите парламентарни избори, трябва да се подеме дискусия относно необходимия за България, като член на общото европейско семейство, модел на политическата система.

Нека тези идеи стряскат „популистите“ и привържениците на етнонационализма, любителите на пози на „спасители на народа“ и подготвят обществото на България за онзи подем, за който то има сили, воля и енергия. Народът ни чака своите нови „будители“, своите нови „апостоли“, които да възложат пред олтара на новата ни история своите усилия.. Той заслужава тези услилия. Той чака!

02.11.2008 г.

Глава ІХ

ЖЕНИТЕ, КОИТО МЕ ВЪРНАХА В ЖИВОТА

1. Тя и Той

В първия и третия том на „Между миналото и бъдещето“, в главите, посветени на моята съпруга Любовь – Любочка, аз разказвам и за ужаса, тежкия шок, с който ме порази нейната внезапна смърт. Разказвам също така и за това каква роля изигра идеята да реализирам мечтаната от студентските ми години книга-епос по подобие на епоса на Александър Херцен „Былое и думы“ („Минало и размисли“) и работата над тази книга, посветена на паметта на моята съпруга, на рано трагично починалия ми брат Генчо и също така преждевременно напуснал живота мой съученик и приятел Ангел. Пишейки книгата, преживявах отново всички събития, свързани с тези и стотици други хора, скъпи близки и познати, някои вече покойници, а други действащи политици, учени, творци на изкуството и литературата. Но светът на образите, думите, събитията, страданията, радостите, надеждите и стремежите, който извличах от моята памет поразително съхранила ги десетилетия и чрез въображението си ги въплъщавах в текст, слово беше виртуален свят. Когато пишех „Между миналото и бъдещето“ аз се намирах в паранормално състояние. В същото време продължавах своята работа като депутат в Народното събрание на България и то така, че в много случаи моите колеги в Пленарна зала и в Комисиите по образование и наука и по Околна среда и води чакаха моята позиция, моето решение на многото казуси на законодателната ни дейност. Работата над тази книга продължи и в първите две години на дипломатическата ми дейност, която разгръщах в широки мащаби и за която разказвам в предните глави на тази книга.

Но в живота ми липсваше жената, която да обичам и която да ме обича, жената, която да ми дава усещането за пълнотата на живота. От ранни години се възпитах да гледам на връзката между мъжа и жената като на нещо сакрално, свещено, което е зададено от Бога и еволюцията и което е получило своите дълбоки смисли в различните форми и духа на културите на различните народи, в различните епохи. Макар че в юношеството си формирах в себе си един спартански дух и воля аз в никакъв случай не исках да следвам един монашески, аскетичен начин на живот. Даденостите на живота в следването на Фундаменталния закон на Еволюцията на Универсума винаги търсеха баланса, хармонията. В мярата, в златното сечение древните бяха видели хармонията, красотата, щастието. И аз търсех своята хармония на живота, своето щастие в любовта към една жена, която да ме върне в реалния живот.

В такова състояние на духа аз написах един първи разказ „Тя и Той“, в който по същество опредметих виденията на един мой сън през пролетта на 2005 година, когато вече беше изминала година от смъртта на съпругата ми. В този разказ аз показах и предопределеността на голямата любов между мъжа и жената, в което бях убеден още от есента на далечната 1965 година, когато за първи път видях своята бъдеща съпруга и реших, че „това ще бъде Тя, че това е „Тя“. По такъв начин в този разказ образът на „Тя“ беше синтез, компресия на мъка, любов и мечта, но в никакъв случай реален образ.

Но в есента на 2005 година аз срещнах първата от реалните жени, за която разказвам във втория разказ на „Той и Тя“. Тук само ще спомена инициалите на името й – В. Б, защото не бих искал да навредя с нещо на семейния £ живот

След тежкото разделяне, което последва бурната ми повече виртуална обич, която тя сравняваше с изригване на вулкан, защото тя беше в България, а аз в Беларус, есента на следващата година в живота ми се появи нова жена – Хр. А. С нея любовта ми преживя своите вулкани и своята огорчителна драма на разделята. Третият разказ за „Той и Тя“ е посветен на Хр. А., към която и до днес питая топли чувства.

И вече есента на 2007 година, когато беше утихнала болката от раздялата и с втората жена, която завинаги ще остане в паметта ми срещнах, по‑скоро обикнах третата съдбовна жена в живота ми след 2004 година, която стана и моята втора съпруга – Лена, Елена Анатолиевна Тавгень. За нея е четвъртия разказ „Той и Тя“.

* * *

Мъчеше се да затвори очи и да се унесе в лека дрямка. Тази нощ също не беше спал. Тъкмо в полунощ се беше унесъл и ТОЙ дойде. И го поведе. Водеше го към един плешив баир с прорязани от годините като дълбоки бръчки пътища, където в полумрака от уплашено мъждукащите в далечината звезди, се извисяваха силуетите на каменни надгробни плочи. Той си спомняше това старо, много старо гробище, където имената върху плочите бяха изписани с глаголица. От коя епоха беше останало то никой в родния му град не знаеше. Но ТОЙ го поведе, за да му покаже мястото, където можеше да се изгради станцията и да се инсталират съоръженията със стъклените кристали-лещи, големи колкото юмрук, с които искаше да улавя слънчевите лъчи и да произвежда електричество… На раздяла ТОЙ му каза, че трябва да дойде утре, преди полунощ. Защо преди полунощ ТОЙ не му обясни. И както беше се явил така изчезна. До сутринта той не мигна. Мислеше за тази среща. Спомни си, че като дете ГО беше срещнал. И винаги вярваше в НЕГО и се надяваше на неговата милост. Сутринта още не беше се измил и телефонът зазвъня. Търсеха го от Лабораторията към Министерството на енергетиката, за да му кажат, че чакат неговия проект. След малко се обадиха и от Министерството на околната среда. Той не можа да съобрази откъде те знаеха, че той има такава идея и иска да предложи проект. Но това, че те го търсеха най-после сами беше добър знак. Денят му премина в преглеждане на всички елементи на проекта за станцията, която трябваше да замени ТЕЦ-ът, който години наред гореше ту нафта, ту газ и замърсяваше с емисиите си всичко наоколо. Късно вечерта беше готов да заспи, но се сети, че трябва да върви. Сега той искаше да отиде действително и сам да се увери, че там могат да се инсталират готовите във въображението му инсталации. Не ги наричаше слънчеви панели, защото съвършенно друг трябваше да бъде принципа на улавянето на слънчевите лъчи, за да се постигне висок КПД. След като се увери колко време ще пътува реши да дремне, защото до края на линията на тролейбуса, както му обясни учуденият ватман, имаше още много спирки. Но този едър господин на средна възраст с квадратна гърбина непрекъснато се вдигаше от седалката срещу него и като се извиваше неестествено се взираше навън, където мракът изравняваше всичко в една стена. Той явно се притесняваше за своята спирка, но това непрекъснато въртене на тежката му фигура го дразнеше. И сдържайки злостта, която напираше в него той му извика: „Господине, престанете да въртите задницата си пред лицето ми, защото целият тролейбус се превърна в задница!“ Господинът изненадано се обърна и като зина, подобно на изваден на суша едър шаран, се отпусна на седалката. Погледът му се изкриви като едното му око продължаваше да се взира навън, а другото се впи като свредел в лицето на този мрачен господин в неизвестна възраст. Тролейбусът, в който имаше още десетина души, които сънено се вглеждаха в лицата си, изведнъж се оживи. Чу се тих смях и неясен коментар.

В това време тролейбусът като по поръчка спря пред ярко осветена спирка. Господинът с квадратната фигура като опъна кой знае защо лъскавото си сако надолу, се изхлузи навън. Тролейбусът продължи и отново настана тишина. Той се приготви отново да затвори очи, но в един миг, може би от късо съединение или от някакво друго явление тролейбусът се освети ярко. И в ореола на тази светлина от задния край на тролейбуса към него се приближи тя. Беше тънка и височка, с падащи върху раменете £ руси коси. Нямаше още четиридесет, но върху лицето £ се четяха следите на бурно преживяна младост. Тя го погледна със зелените си очи и смеейки се попита: „Мога ли да седна тук?“ И с поглед посочи седалката, където до преди малко срещу него седеше онзи господин. „Много хубаво го наредихте, много оригинално!“ – тя продължаваше да се усмихва, уверена в магнетизма на своя чар. Вероятно не веднъж се беше убеждавала в неговата сила и не веднъж беше слушала признания за това. Той се обърка за момент, но после кимна с глава: „Разбира се, мястото е свободно.“ – И като помисли малко с известна доза зла ирония допълни: „Всъщност целият тролейбус е празен и Вие можете да седнете където пожелаете!“ Леко обидена, тя несвикнала мъжете да я пренебрегват, тихо допълни: „Но аз искам да седна срещу Вас! Всъщност кой сте Вие?“. Сега вече той се изненада на нейната настъпателност и си помисли: „Всъщност кой съм аз? Инженер, учен, писател? Нито едното, нито другото, нито третото, а може би и трите заедно?! „Мразеше т. нар. „тесни специалисти“, които знаеха само част от знанията на някоя професия, но ръководеха огромни колективи, само един раздел от някоя дисциплина и издали интересна само за тях книга, но ставаха професори и дори академици, или бяха написали само един роман или някакъв пътепис, но така разрекламиран, че авторът му биваше определян като гениален писател. Убогостта го отвращаваше. Неговият идеал беше енциклопедичността. Беше се родил под знака на Леонардо и Анри Бергсон и искаше да докаже, че и в тези разпадащи се времена може да има цялостни, енциклопедични натури. Мразеше разбира се и „ходещите справочници“, които помнеха милиони ненужни неща, но не можеха да свържат фрагментите на своя калейдоскоп. Но отговори: „Инженер самоучка“ – каза и погледна празния тролейбус. Тя стана сериозна. Вероятно мислеше какво можеше да е това „самоучка“, инженер без диплома или някакъв чудак, който конструира роботи в апартамента си. „Аз имах един приятел, който конструираше роботи и правеше програми за компютърни игри.“ – тя отново се оживи – „Само че съм му забравила името… Всъщност аз не помня имената на мъжете с много малки изключения, за мен те са като лъскави пакети, които ме привличат в момента, а после след като видя какво има под лъскавата им опаковка, ги забравям.“- тя беше искрена в своята наивна откровеност. „И мен ли така ще забравите?“- неочаквано за себе си попита той. „Не, та аз още не съм видяла какво сте. Не, във Вас има нещо, което никога не съм срещала в другите и то ме привлича.“ Тя отвори чантичката си, извади малка бяла кърпичка и внимателно избърса брадичката си. Ръката £ беше малка и фина, без всякакви украшения. Той я разглеждаше бавно и обстоятелно. Ръката му несъзнателно докосна нейната ръка. Тя не я отдръпна. За момент той се упрекна за обзелите го чувства на нежност и желание да погали по лицето тази малка чаровница. После стана и като погледна празния тролейбус я попита: „А Вие къде трябваше да слезете?“ „Аз ли, още когато слезе онзи господин с квадратната… но представяте ли си да сляза с такъв тип сама на спирка в нощта. Впрочем аз още тогава реших, че ще дойда с Вас.“ - тя го гледаше сериозна и решена на всичко. „Но Вие не знаете даже къде аз отивам, нито пък кой съм.“ – сега той действително се колебаеше дали трябваше да има друг, друга с него, когато трябваше да чака изгрева на луната в полунощ в долината, която започваше от крайната спирка на тролейбуса и стигаше чак до загадъчните върбалаци край реката, до която беше изградена Топлоцентралата и заради която всъщност идваше чак до тук тролейбуса. Без да дочака нейния отговор той тръгна към ватмана, за да пита скоро ли ще стигнат тази последна спирка. Ватманът втренчен като робот в нощта само въртеше кормилото и без да го погледне отвърна: „Още половин час, тук няма други спирки. Това ми е последен курс, да Ви чакам ли, защото чак утре сутринта има друг тролейбус?“ „Не, ще се върна утре!“ и той тръгна бавно към неочакваната си спътница в средата на тролейбуса. Беше свикнал сам да прави всичко и влизаше рядко в контакт и то само когато искаше да обсъди своите проекти. Тази нощ обаче съдбата му изпрати една необикновена спътница. Сядайки той я попита за името. „Иванеса – отговори тя, – на баба ми Иванка съм кръстена.“ „Много хубаво и рядко име, съвсем рядко срещано име“. Всъщност той за първи път чуваше такова име. Беше чувал какви ли не варианти, но такъв, не. „Прилича и звучи като на принцеса“. „Да, аз съм принцеса, знам го това, но Вие не сте принцът от приказките. Много сте мрачен, а и не мога да разбера колко сте годишен.“ – гласът £ весело го засипа с нежност. Тя играеше обикновената си игра, но зад маската на веселието той съзря една напираща в очите £ тъга. Сега вече той мислено се питаше, защо не беше я забелязъл в тролейбуса, преди тя да тръгне към него и някакво сияние да я освети. Реална ли беше тя. Не продължаваше ли илюзията след срещата с НЕГО. Вероятно тя разбра мисълта му и закачливо го докосна по ръката. „Ето, вижте, аз съм реална, напълно реална!“ Погледна протегнатата £ нежна ръка и си помисли колко малко той познаваше жените, а те бяха основата на живота. В тялото му се разля някаква тръпка, която беше чувствал няколко пъти още в младостта си, но на която не беше дал никога простор да го овладее. Сега тази тръпка напираше и овладя изцяло мисълта му. Мислеше си, че младостта му беше отминала без той да изживее най-великото чувство, за което бяха писали толкова поети, сред които той най-дълго беше размислял над написаното от Шекспир, Гьоте, Пушкин. Помисли си дали би могъл да бъде щастлив с тази палавница, която вероятно играеше поредния флирт в живота си. Не можа да си отговори, защото изсъхналата му за ласки душа отхвърли тази мисъл. Та тя ще му се исмее, ако £ каже, че му харесва. Колко преди него бяха £ казвали това. Но бяха ли всички получили отговор на очакванията си. Била ли е тя самата щастлива с някой от тях. Сигурно, не, защото иначе тя нямаше да се окаже тук, тази късна вечер, точно в този тролейбус.

Тролейбусът изведнъж рязко спря. Той политна към нея, а тя се залепи за седалката. Ватманът отвори кабинката си и весело извика: „Хей, последна спирка, лека нощ и внимавайте! Особено внимавайте!“ Последните му предупреждения се сляха с тропването на кабинката. Като благодари на ватмана и промълви:„Лека нощ, добре!“-той я хвана за ръката и те без да се бавят слязоха на тази захвърлена в долината спирка. От юг се вдигаха тъмните силуети на планината. На север като гигантски пирамиди с отрязани върхове се издигаха конусите на комините на най-големия ТЕЦ, заради когото бяха прокарали тази линия. Там освен една мъждукаща на портала лампа не се виждаха други светлини. Напред се виждаха силуетите на върбите наклякали като уморени черни птици край реката. Есента макар и хладна през нощите продължаваше. Желязната коруба на спирката зееше тъмна като отвор на дълбока пещера. Какви ли тайни можеше да крие тази натрупана като черна каша тъмнина? Тази мисъл почти интуитивно прелетя през съзнанието му. Погледна подаващата се иззад проснатия като морж над реката облак кръгла луна. И инстинктивно хвана още по‑силно ръката £. За какво той всъщност е тук? И отгоре на всичко и тя. Сега трябваше да пази нея, ако нещо се случи. Иначе, ако беше сам той беше сигурен, че нищо няма да му се случи. За тези няколко минути, когато направиха първите крачки по изгорялата, оплетена с изсъхнали бурени трева тя мълчеше и също здраво стискаше ръката му. И двамата инстинктивно очакваха нещо да се случи. Той ГО очакваше, а тя нямаше никакви определени представи. И се случи. Случи се онова, което често се случваше в неговата страна, изгубила волята за борба през тези дълги години на надежди.

От тъмната паст на спирката се измъкнаха двама със смачкани якета и безцеремонно извикаха един през друг: „Ей, мой човек, къде така по това време?“ Още като зърна изкривените им фигури, от които едната по‑висока, да се отлепват от тъмната стена той стисна още по‑силно ръката £ и само успя да £ прошепне: „Пази се!“ В следващата секунда те връхлетяха върху него въртейки дълги около метър железа. За момент той определи, че главният е високият и веднага след профучаването на желязото над главата му той пусна в светкавични движения юмруците си в лицето и диафрагмата му. Беше се бил още в детството си в някогашните улични битки между отделните махали. Сега беше друго. Въпросът стоеше на живот и смърт. Неочакващ такава атака високият не успя да завърши кръга с желязото, изблещи очи и се строполи по гръб. Сега той се устреми към другият, който се беше вкопчил в нея и се опитваше да я свали на земята. В следващата секунда той скочи върху него и като хвана главата му рязко я завъртя. Нещо изхруска в общия шум и запъхтяно дишане и нападателят като приклекна седна, а след това се захлупи по лице, хъркайки и давейки се в собствената си кръв. Тя плачеше. С объркани движения се хващаше ту за лицето си, ту опипваше неговото лице и напразно се опитваше да закопчае скъсаното си костюмче. Едва чак сега лунната се освободи от облака-морж и покри с червеникавия си блясък всичко. Той я прегърна и като облизваше солените £ сълзи и галеше русите £, почервенели от лунната светлина коси я успокояваше: „Всичко е вече наред! Всичко е вече наред!“

„Да, всичко е вече наред! От Вашата любов ще израстне Чудо-Централа за слънчева енергия на това място!“ – дълбокият МУ плътен, излизаш сякаш от недрата на земята глас изпълни цялото пространство на долината. Върбите уплашено зашумяха и замахаха с клоните си като с крила. Луната спря движението си. Гласът Му срещна прерязаните конуси на комините на север, а на юг се устреми към сфинкса на планината… После всичко утихна. ТОЙ ли действително беше или възбуденото им съзнание ГО беше чуло?… На сутринта първият тролейбус ги намери седнали до желязната коруба на спирката, опряли един в друг лицата си, а недалече от тях стенеха двамата нападатели. Щяха да почнат следствия и обяснения. Те щяха да разказват за всичко от тази нощ, за НЕГО обаче нямаше да кажат нито дума, но бяха сигурни, че ТОЙ беше с тях и винаги ще бъде с тях.

10.01.2006 г.

Минск

2. Той и Тя

Т

е седяха във фоайето при бюфета на университета, където обикновено се срещаха. Той и неговият вече поостарял приятел писател, един от живите класици на литературата на техния народ. Той му беше подарил своите две нови книги, в едната от които се опитваше да хване епохата, в която живя в образи и идеи. Разговаряха вяло. Той разказваше на академика за предния ден, когато беше отбелязал година и половина от смъртта на съпругата си. Все още под впечатлението от панихидата, която проведе младия свещеник той говореше, но в съзнанието му бяха залегнали две препоръки – на свещеника и на неговия по‑млад приятел, дошел заедно с други петнадесетина души да почете паметта на съпругата му. След свършване на панихидата свещеникът, под впечатлението от книгата му, в която той разказваше и за нея, му каза: „Вие сте £ направили неръкотворен паметник. Повече от това не може да направите за нейната памет. Аз чувствам, че тя Ви е благодарна и иска да Ви освободи. Вие трябва да живеете пълноценно занапред. Чакам Ви за радостни неща!“ А после приятелят му, като гладеше увисналите си мустаци и гледаше надгорбните плочи на запълнения за една година парцел, под които лежаха стотици съдби, му каза: „Виждам те, че още страдаш. Така се погубваш. Ти си необходим на живите, на нашата история. Погледни с други очи на живота. На теб ти трябва друга жена. Тя ще дойде неочаквано, като видение. Тя ще те възроди. Знам, че Бог те закриля и те благославя. Ще видиш!…“ Той знаеше, че приятелят му е масон, че има особено мнение за Бога и тези думи го изненадаха. Сега той слушаше писателя, който наместваше очилата на ястребовия си нос, придаващ на цялото му лице нещо сурово, наподобяващо старите индиански вождове от филмите за дивия Запад, като отново и отново се връщаше към гробищата и двете препоръки. Всичко това според него не бешe казано случайно, именно там, където пред бездната на небитието няма лицемерие. Светлината слабо пробиваше през тесните високи прозорци. Навън беше светъл септемврийски ден, но тук беше лек полумрак. И ето…

Из зад колоните, които водеха към тъмния коридор на тази мрачна сграда се появи Тя. Вървеше леко, грациозно. Тънката £ фигура облечена в черно се открои между колоните. Тъмната £ смолиста коса беше завита на главата по един удивителен начин, очертаващ още по‑силно лицето £. Тя го забеляза. В един миг се поколеба, но после се приближи към масата им и като протегна тънката си ръка към него с хубав, звънящ глас каза: „Здравейте! Добре дошли в нашия университет!“ В момента, когато той смутен от неочакваната среща стана и протегна ръката си мощен сноп светлина проби през прозореца над нейната глава и тя цялата се оказа в някакво сияние. До преди малко беше готов да я сравнява с Нефертити, но сега тя му изглеждаше като някаква мадона, не от картините на Рафаел и Леонардо, а от неговите мечти. Мадона с ореол от божествена светлина. Чертите на леко мургавото £ слабо лице бяха меки и включени в една удивителна хармония, която очароваше. Той стоеше като хипнотизиран. Това беше Тя. Жената на неговите мечти. Различните образи на момичета и млади жени, които беше трупал в паметта си през годините в един миг нахлуха в съзнанието му и блъскайки се се разтопиха в нейния образ. Беше я виждал и преди и макар че му беше направила впечатление, той не беше се отдавал на пламналата лека симпатия. Беше я срещнал последния път преди няколко месеца в страната, където беше изпратен дипломат. На сбогуване даже беше £ казал, че е „шармантна“. Но сега тя стоеше пред него в невероятно озарение. Грубите колони зад нея в неговото възбудено съзнание се превърнаха в колони на катедрален храм. Имаше чувството, че бяха само той и тя, и Бога, който ги срещна. За момент загуби способността да говори, а тя го гледаше с уморени, но весели очи, сякаш казвайки му: „Да, това съм аз, тази която чакаш!“ След минута колебание, което удиви писателя, той успя да £ каже: „Здравейте! Благодаря Ви, Вие днес изглеждате по‑млада!“ „Така ли?“ – засмя се тя и леко отметна глава назад, облизвайки тънките си устни. На слабите £ страни се очертаха две леки трапчинки. Гледаше го в очакване. Личеше, че беше свикнала на комплименти, защото знаеше силата на своето очарование. После той не си спомняше какво £ каза. Стоеше като зашеметен. Образът £ овенчан с ореола от божествена светлина го беше омагьосал. След като тя замина той набързо приключи разговора с писателя и си тръгна, повтаряйки си: „Това е тя, да, това е тя!“

Първото нещо, което направи когато се прибра в къщи беше да потърси книжката на университета с телефоните на служителите. Клекна пред телефона и набра нейния номер. Сърцето му ускоряваше своя ритъм. Чувстваше, че се задъхва. След няколко секунди той чу нейния глас. Мислите му се блъскаха и той за момент заекна. Беше му останало от детството, когато се вълнува да заеква. С прекъсващ глас той £ каза това, което въобще не беше мислил: „Вие ме поразихте! Ако знаех, че сте свободна аз бих Ви предложил да станете моя жена!“ – и сам се уплаши от смелостта си. Имаше чувството, че Бог му вдъхва дързостта да се докосне до нея. Така високо тя беше застанала в неговото въображение. Сега тя на свой ред вероятно се обърка, защото в изненадата си започна да говори неуверено: „В известен смисъл съм… свободна. Благодаря Ви, Вие така ме изненадвате.“ Уговориха се да се видят на другия ден в нейния кабинет. Той искаше да £ подари двете си нови книги.

На другият ден в уречения час той седеше в малкия £ кабинет само на половин метър от нея. Тя се беше обърнала с въртящия си стол и го гледаше усмихната с нескрито любопитство. Едно от първите неща, които му каза беше, че много обича да се смее и в потвърждение на това пак се засмя със звънливия си глас. Сега той я гледаше от близо. Всичко в нея, всяка нейна черта на лицето, на фигурата £ му харесваше и го вълнуваше. Беше жена с необикновено очарование и удивителен финес на жестовете. Пак се върнаха към срещата и към неговите признания. На нея £ беше направило силно впечатление неговото необикновено признание и споделяше, че никога не е могла да очаква такова нещо. Усмихвайки се сдържано, той £ обясняваше, че не е „масов герой“, че вижда и оценява живота по свой начин, че за него любовта, истинската голяма любов е свещена, че самата тя за него е нещо необикновено. „Да, такава съм, необикновена!“ Тя се радваше. Привичните жестове на филтруване се допълваха от спонтанни чувства, които задаваха тон вече в нейното поведение. Личеше си, че е натура, която обича импресията, че се подава на силните импулси на женското начало, но заедно с това контролира емоциите си. Той нищо не знаеше за нея. Влезе в реката на бурните си чувства, без да се пита коя е всъщност тя. Тя беше за него щастието, което беше дошло като награда за неговите страдания. Беше убеден, че му е изпратена от Бога. Вече в коридора, когато го изпращаше, тя загатна за предишните си връзки и за бившия си съпруг, но не каза нищо конкретно. Той не искаше да му казва. В порив той я погали, прегърна и силно целуна. Тя отвърна…

Следващите няколко дни бяха време, в което техните души се мятаха в урагана на любовта. Пишеха си писма по електронната поща. Изповядваха се. Виждаха се пак и се опознаваха. Не можеха да се наговорят. Две Души – Вселени се бяха срещнали и искаха да се слеят в едно. И се сляха. Двата дни на тяхното сливане не можеха с нищо да се сравнят. С пълна сила мъжкото и женско начало, което олицетворяваха в най-хубавите им форми се сливаха в една свещена хармония. Той £ даваше своята сила, а тя му даваше своята нежност и своята енергия. За нея той беше „необикновен екземпляр“, както щеше да признае тя в едно от писмата си, който въплъщава с пълна сила мъжкото начало. За него тя беше необикновената жена, с несравнимо страстно женско начало. Толкова силно, че той по едно време се изплаши за нея. Всъщност изплаши се за себе си да не я загуби. Едва я беше намерил, а вече виждаше, че нейната сила, фактически беше нейната слабост, което именно го изплаши. За себе си той беше сигурен. Знаеше, че колкото и да беше силен стремежът му към жените, беше следвал и щеше да следва принципа на дълга, на верността към тази, която обичаше. За нея обаче той не беше сигурен. Толкова силно я беше обикнал, че искаше да обезсмърти тяхната любов като тя му роди едно дете. Тя се смееше, в началото се съгласяваше, а после започна да говори, че вече е „стара“, но той настояваше. По-късно реши да не поставя този въпрос. В дните на тяхното общуване и след това, когато по електронната поща продължиха да пишат своите писма на възторг и признание той започна да чувства нейното непостоянство, нейните колебания, нейната неустановеност. Това го хвърляше в отчаяние, в ревност. Вероятно тук си казваха думата и разликата в годините им. Тя едва беше преминала четиридесетте, а той шестдесетте. Въпреки това обаче той мислеше и чувстваше, че не това беше причината за нейните колебания, при които чувствата £ се движеха в една широка амплитуда от желание да скъсат отношенията си до желание да продължават все така.

В състояние на порив той започна нова книга за духа на една цивилизация, която реши да посвети на нея. Толкова мощна беше обичта му към нея, че искаше да я обезсмърти. Така и написа на първия титулен лист: „На тази, под чието очарование беше написана тази книга!“ Той пишеше всеки ден, сутрин преди да отиде в посолството, и вечер, когато уморен се връщаше в квартирата си. Съботите и неделите бяха време на усилена работа. Беше решил на всяка цена да напише тази книга. Тя го водеше. Водеше го нейната обич. В началото тя му пишеше, че го обича, че постоянно мисли за него обладана от чувства към него, че той за нея беше дошъл като от приказките и £ говореше думи, които никой не беше £ говорил. Тя беше щастлива, че е обичана, така необикновено. По-късно идваха моментите на съмнения в тяхната любов. Тя започваше да нервничи. Той ту я упрекваше, ту я молеше да му прости, ако с нещо я беше наранил неволно. Изясняваха се и пак продължаваха дните на нежност и признания. В такива дни той се носеше на крилете на вдъхновението. Пишеше усилено книгата, в която се опитваше да покаже философския дух на тази цивилизация, нещо което не беше правил никой преди него въпреки планините от книги и статии, анализиращи нейния възход през последните десетилетия. Това го радваше. Споделяше с нея написаното, но тя признаваше, че не разбира тези проблеми. В състояние на особено вдъхновение написа един „странен“ разказ. Тя не го хареса, въпреки, че много от неговите приятели бяха поразени от сюжета и начина на показване на действието. Съобщаваше му, че сама е писала разкази и че трябвало другояче да се пише днес. Той се мъчеше да £ обясни, че има различни стилове и наред с обичания от нея импресивен, динамичен или леко ироничен стил има място и за сериозния, „тежък“ стил на философската литература.

Към всичко това се добавяха и случаите на нейното непостоянство в настроенията спрямо него. Тя ту се смееше и се договаряха кога да £ звъни, ту не искаше да я „следи“, да се чувствала „свободна“. Въпреки първоначалните £ признания, че е имала връзки с други мъже, но никога не беше се задълбочавала в чувствата си към тях, тя по‑късно започна да го обвинява, че я подозира за нейното минало. Даже му беше написала едно такова писмо, което го шокира. Но той се бореше за своята любов, изпратена му от Бога. Той я приемаше с очарованието и божествената £ предопределеност за него и с капризите £... Но от Бога ли му беше изпратена тя или възбуденото му в очакване да стане чудото съзнание беше сътворило всичко това? Той не можеше да си отговори. Нямаше този опит. Разбираше, че колкото повече я възвеличава, толкова повече тя губеше чувство за мяра и гледаше на него с пренебрежение. Разбираше, но нямаше сили да спре. Така силна беше магията на нейното излъчване. Той упорито се държеше на вълната на възторга си от нея, като не искаше да приеме, че тя беше охладняла към него. Дните му течеха пълни с работа и страдание. Страданието пак се беше върнало в самотата му и неудържимо зареждаше аурата му, превръщайки я в стена, в която се блъскаха опитите на някои негови приятели да му помогнат. Една нощ той се срещна с Него, този на когото се беше молил дни и месеци да я вразуми, за да стане тя негова добра и вярна жена. Беше сам в някаква гола, с остри зъбери зловеща планина. Опитваше се да се покатери към върха, защото долу под него бездната клокочеше в глух тътен. Хващаше се за разни дребни храсти и треви, но качването му вървеше отчайващо бавно. Краката му висяха без опора. Тогава ужасен пред края той започна да вика: „О, Боже, помогни ми! Защо Боже пак ме хвърляш в страданията? Не показах ли Боже, че искам да правя само добро на хората, на нея? Къде си Боже?“ – и заплака. Изведнъж заглушавайки тътена на бездната Бог отговори: „Аз съм тук, винаги до теб, но ти забрави, че не трябва да възвеждаш нови идоли, на които да се кланяш, освен да обичаш и следваш мен, Бога твой. Ти сам се наказваш със страданието като обожестви тази жена, превръщайки се в нейн роб.“ Гласът беше гневен, дълбок и запълващ пространството около тази планина. „Да, прав си Боже! Аз действително обожествявам жените, които обичам.“ – чувстваше, че Бог макар и гневен е милостив към него. „Не обожествявай, а се възхищавай само на достойните, които знаят ти какво си!“ – гласът на Бога постепенно заглъхна. Тътенът спря. Долу се очерта лентата на малка река, от която лъхаше остър хлад…Събуди се отвит без завивка с мокро лице забито в постелята…

През следващите дни той мислеше над съня и срещата с Него… Мълчеше. Завърши книгата за цивилизацията и без пауза се захвана да разказва за годините, когато беше в Парламента на тази страна. В свободното от писане на грами, писма, приветствия, съвещания и приеми време той пишеше. Пишеше безпощадно. Редяха са страници и глави за онова, което не беше познато на широката публика. Описваше събития, дискусии, конфликти, идеи, портрети на своите бивши колеги с техните страсти и тяхната глупост, с тяхната честност и с тяхната корумпираност, ярки оратори и неми манипулатори, неуморими и досадни. През четирите години ги беше наблюдавал и анализирал всяка тяхна дума, стъпка и поведение. Още тогава можеше безпогрешно да определи хората, които бяха свързани с организираната престъпност, със сенчестата икономика и с подземния свят. Книгата ставаше като едно огромно философско-политическо досие на Парламента. Когато започваше книгата тя го беше предупредила да бъде много внимателен и всичко да показва виртуозно, а не директно и грубо. Той беше тогава съгласен с нея, но впоследствие, усещайки че я губи реши да бъде максимално откровен, да казва нещата директно. Знаеше че рискува отново живота си както в годините преди да стане демократичния обрат. Знаеше, но тъй като не виждаше вече радост от живота вървеше към своя край. Отношенията с нея бяха сведени до чисто формални редки обаждания и срещи, когато си беше в страната. Това беше неговата втора трагедия след внезапната смърт на съпругата му. Трагедия, който той вече не можеше, а и не искаше да надживее. Знаеше, че тя също беше преживяла трагедия с внезапната смърт на един нейн колега от университета, с когото беше имала продължителна връзка. Беше починал от инфаркт една сутрин далеч от дома си. Не знаеше имаше ли тя изобщо вина за тази смърт. От момента, в който беше разбрал за това, той започна да се бори да я извади от този кръг. Принуди се да £ казва грубо, че никой не я е обичал и никой няма да я обича така както той. Не успя да я убеди и с това предопредели своя избор на края. Занизаха се дни на тежка меланхолия.

На втората година от началото на тяхната любов той си беше пак в страната. Бяха публикували пак две негови книги. Онази, която беше посветил на нея и другата за Парламента. Издателите решиха да ги представят в Парламента. Ако книгата за цивилизацията беше приветствана от дипломати, депутати, други политици и журналисти, то книгата за Парламента станала известна вече на обществеността предизвика бурни и противоречиви отзиви. Атакуваха го за недоказаните обвинения към някои, които правеха книгата документ за прокурорско следствие. Разбира се, имаше и такива, които приветстваха книгата и смятаха, че тя най-после ще отключи процесите на една необходима за неговата страна „Операция чисти ръце“ сред висшия ешалон на властта. Той слушаше безразлично. Беше отново овладян от меланхолията на равнодушието. Сдържано отговаряше на въпросите и също така сдържано благодари за думите на подкрепа. После се задържа само няколко минути за първите наздравици с чаша вино и тръгна. Искаше да отиде при нея, да сподели тъжната си радост, че е представил и двете книги. Въпреки, че тя не дойде той знаеше, че тя го чака. От любопитство или от искрени чувства, той не беше сигурен…

Настъпваше тиха септемврийска вечер. Той тръгна към университета. За момент се спря пред потока от коли и тролейбуси. Тук в полезрението му попаднаха двама силно възбудени непознати млади мъже, които го гледаха. Единият беше необикновено широк, а другият слаб, сух. За миг почувства интуитивно опасността, която носеха те. Но неосъзнал я до края, когато групата чакащи пешеходци се устреми към университета той също тръгна. Над главите им премина като сянка закъсняла черна птица. И тъкмо да стъпи на отсрещния тротоар единият от двамата мъже, този с широкия гръб застана пред него. Той направи опит да го заобиколи, но внезапно усети как отзад в гърба му, под лявата лопатка се заби нещо студено. Блъскайки се в рамото му слабият мъж зад него се втурна в тълпата на тротоара. В следващия миг той почувства как цялото му същество се отделя от тялото, облято от студена пот. И без да каже дума падна на бордюра. Чантата, в която бяха останали двете нови книги се отвори и тази за цивилизацията се изсипа на тротоара. Някой от идващите отзад закачи с обувката си корицата на книгата и тя се отвори. Няколко души се спуснаха да му помогнат да стане. Беше вече късно, много късно. Всичко беше свършило. Наведена млада жена погледна отворената страница и прочете: „На тази, под чието очарование беше написана тази книга!“ и потресена само успя да промълви: „Боже, Боже! Помилвай душата му, Боже!“

25.05.2006 г.

Минск

3. Той и Тя

Ж

ивотът му беше навлязъл в стария монотонен ритъм. Във всекидневните му действия го движеха единствено волята му да прави нещата както знае и иска най-добре и дългът му, че прави всичко това в името на високите идеали, на които се беше посветил още от юношеството си. Имаше в живота му нещо спартанско, нещо гладиаторско. Нещо трагично. Самоотрицание и себераздаване без надежда да получи някакво признание и благодарност. Понякога си мислеше не беше ли това дълбоката причина, която плашеше мнозина, когато се опитваха да се приближат до него. Единствената опора в себе си чувстваше Бога, чиято воля той въплъщаваше като свобода, в кръга на онези отношения и възможности, които му беше предоставила съдбата. През дните на седмицата с духа си движеше малката група сътрудници на дипломатическата мисия, чийто ръководител беше от година, а вечер и в съботните, и неделни дни седеше пред компютъра и пишеше. Пишеше своите книги по геополитика, футурология, екология и философия. Пишеше и епоса на своя живот. Искаше да запечата своите стъпки и вълнения в историята на народа си, своите идеи и действия, с които в една или друга степен беше повлиявал върху отделните отрязъци от живата история. Искаше да остави живата панорама на времето си с нейните герои. Рисуваше много политически и драматични портрети на хората, с които беше правел тази история. След смъртта на съпругата му преди две години той за кратко потъна във вихъра на една изпепеляваща любов, но след бур­ното начало чувствата му увиснаха безответни след падане на илюзията и той с много болка и нови страдания от самотата на душата трябваше да приеме реалностите на времето, в което нямаше вече високи идеали, нямаше трайни и велики ценности в отношенията между мъжа и жената, защото всичко се движеше, всичко беше мимолетно и всеки, който се опитваше да търси нещо стабилно всъщност стъпваше върху преливащи се пясъци. Това го ужасно подтискаше. Нямаше никакви гаранции за нещо стойностно, нещо постоянно, нещо действително велико.

Беше се възпитал да вижда в космическата хармония мястото на отношенията между мъжа и жената, тяхното единство като фундамента на живота, чрез който се правеше културата и постигаше Бога. За него, ако тези отношения бяха заредени с чувства на обич и влечение един към друг, те бяха най-висшата хармония на живота. За него всеки един от двамата обичащи се ставаше център-опора на другия, към който той във всяка минута на съзнателния си живот можеше да се опре, пък макар и мислено, през пространството. Меридианите на любовта за него бяха живата връзка на човечеството в геопространството. Със съпругата си беше успял да постигне тази хармония. Където и да беше мисълта за нея, а ако успееше да я чуе и нейния глас, му даваха сили да преодолява всякакви изпитания. С нейната внезапна кончина той не можа да намери нова жива опора. Постоянно се обръщаше към Бога да му даде сили и радост и да му позволи да направи това, което може, но заедно с това чувстваше, че постоянно крачи по ръба на бездната, в която беше изчезнала нейната душа. Боеше се, че всеки миг ще изгуби равновесие и също ще потъне в небитието. Затова душата му отчаяно търсеше съпричастност, търсеше опора в живота в името на живота.

В кратките часове, когато пътуваше някъде из тази северна зелена страна или пък се разхождаше край притихналата в коритото си река до резиденцията той търсеше хармонията на живота в своето сливане с природата. Той даже се спираше при накацалите по алеите врани и се любуваше на тяхната изконна мъдрост и достойнство. Веднъж даже заговори един голям гарван, който с любопитство въртеше глава и го гледаше право в очите. Малката радост, която му даваше възприемането на живота на природата обаче изчезваше, когато трябваше да се заеме със своите неща. Той нямаше с кого да сподели своите идеи, своите устреми на душата, своите колебания и търсения на верните решения. Колко щеше да продължи това той не знаеше. Усилието, а не радостта на живота можеше да бъде поддържано само с вярата в Бога, по волята на Бога, по силата на Дълга към Бога и към живота.

Характерът на работата му го държеше на пулса на живота на неговата страна, на живота в тази трудна страна, където бе акредитиран, на институциите от регионално и глобално естество. В потока от информация, която той получаваше по най-различни канали свое място имаха и писмата по електронната поща.

Но веднъж… на екрана на компютъра се появи Нейното име с кратко служебно писмо, нейното божествено име. Той не повярва… Четеше и препрочиташе краткото писъмце и гледаше старателно изписания отдолу адрес и моб. телефон… И започна да реконструира всички моменти, в които я беше виждал и когато смътно, интуитивно беше припламвала в сърцето му симпатия към нея. Беше чул името £ още преди пет години на една конференция, организирана от Съвета на ректорите на ВУЗ. Тя беше журналистка в един от големите столични вестници. Беше се изказала по труден политически въпрос по най-добрия начин. После той разговаря с нея, поздрави я за изказването, но почувства интуитивно, че тя му харесва. В последващите години се срещаха случайно на някакви политически мероприятия и големи конференции. Винаги при тези мимолетни срещи нещо в душата му припламваше, но под натиска на разума отиваше в подсъзнателните пластове на душата му. Разбра с неудоволствие, че е омъжена, защото беше сменила хубавото си древно фамилно име. Последният път я видя на поредна политическа конференция, проведена наскоро в дните, когато беше отбелязъл две години от загубата на съпругата си. Тя беше разбрала от съобщенията за тази конференция и трябваше да вземе някакво интервю. Помоли го той да £ бъде интервюираният.

Наближаваше вечерта. Те седяха в заседателната зала на хотела, където беше протекла конференцията в полумрак. Тя задаваше своите въпроси като се стараеше да води диалога, но той непрекъснато се отклоняваше от темата с многобройните си вметнати примери и анализи, евентуалния финал на предвиждания колективен труд. Под слабата светлина тя се открояваше с бялото си прекрасно лице, овенчано от черни смолисти коси, като малка мадона. Тя излъчваше светлина. Една истинска древна българка, с неземна красота, от онези, за които написа песен един таджикски поет от ІV век. Той на няколко пъти я погледна смутен и срещайки погледа £ пълен с една нескривана нежност и нега, в един миг почувства как мълнията на божествената предопределеност го порази. „Боже, тя е прекрасна! Дай ми я Боже за моя любима!“ В онази вечер те се разделиха, но в душите им остана усещането, че нещо дълбоко ги свързва. Вечерта преди отпътуването си обратно в северната страна той дълго мисли за нея. Имаше ли право да мисли, да мечтае и да я иска. Та Тя беше толкова млада. Можеше да му бъде дъщеря… По време на полета изморен от безсънната нощ той за миг задряма. И видя как през плътния слой на грамадните кълба сиви облаци се откроява нейния лик с една нежна, мека усмивка. Пробиващите периферията на облаците слънчеви лъчи очертаваха като ореол нейното лице. Тя не беше Богородица, но една от прекрасните Божествени дъщери. После образа £ се леко разтопи и се появи някакъв неясен могъщ силует, който закри целия хоризонт и в синхрон с рева на самолетните мотори с дълбок, сякаш излизаш от недрата на безкрайния космос глас му каза: „Поискай я и тя ще бъде твоя! Но не за дълго! Тя също мечтае за теб, но се страхува от теб! Тя просто иска да те има в душата си като скъп спомен, но се бои от другите. Затова бъди готов да преживееш болката от тази необикновена обич!“ Събуди се поразен. В първия момент не съобрази къде се намира и беше готов да стане и да излезе навън, даже се надигна. Но като погледна седящата до него пълна дама се съвзе и си каза, че трябва да се освободи от тази празна илюзия, защото всичко, което мечтаеше беше нереално. През следващите дни далече от родината си той за кратко се връщаше към своя пробляснал като светкавица сън в самолета и мислеше за нея…

И ето, че в началото на лятото тя внимателно му пишеше и му съобщаваше, че иска да напише книга с репортажи и интервюта с известни политици, в това число и с него. Няколко дни той се колеба как да £ отговори и накрая реши, че трябва да £ признае за своята самота, за лутанията на неговата душа и за това, че той често мисли за нея от онзи миг, когато се срещнаха техните очи и души, но нищо не успяха да си кажат. И зачака… Тя отговори съпричастно, но внимателно се изключваше от периметъра на евентуалните негови предложения. Но и това беше за него достатъчно да £ пише за своите възприятия на света и на жената, особено на жената, която обичаше. Говореше £ за книгата, в която разказваше за своя живот.

Неочаквано се наложи да пътува служебно. Той я информира за дните, когато би могъл да я види, защото много искаше да я види отново. От писмата £ чувстваше, че тя също се стремеше към тази среща. Имаха ли някакво решение? Определено нито той, нито тя мислеха за бъдещето. За него щяха да мислят по‑късно. Сега те просто се стремяха един към друг, да се видят, да чуят своите гласове, да срещнат своите очи, да се почувстват реални. И се видяха, пред една малка сладкарница, която попадна в периметъра на мястото, където бяха решили да се срещнат. Тя стоеше с дългите си черни коси, които още по‑силно очертаваха хубавите £ черти. Неочаквано за себе си, целувайки я нежно той разбра, че тя е не просто хубава, но и стройна, висока. Те не виждаха нищо наоколо. Нито високите дървета, които висяха над сладкарницата, нито малкото други посетители, които учудено ги гледаха. По-късно тя щеше да му каже, че именно това особено вглеждане на другите в тях, както и мнението на хората, които я познаваха, най-много я смущаваше и я караше да се колебае. Той се смееше и £ отговаряше, че те са хубави и затова другите от глупост и завист ги гледат. Но там в сладкарницата на тяхната първа лична среща те не виждаха нищо, освен един друг. Той £ подари своята книга, в която разказваше за себе си и за хората, и времето, в което беше живял. Подари £ също малък подарък от кехлибар и малък парфюм. После по нейн избор ядоха гъби с някакъв пълнеж. Гъбите не му харесаха, но тъй като тя ги беше избрала той търпеливо ги преглъщаше. Именно тук тя му каза няколко неща за себе си. Разделиха се.

Вечерта по електронната поща £ се обади. Тя отговори веднага. Беше под дълбокото впечатление от книгата, която беше започнала да чете още по време на пътуването. Още в това и следващите писма тя започна да се пита дали би мог­ла да замести в живота му празнотата от загубата на неговата съпруга. За нея отношенията между него и съпругата му £ се струваха идеала на отношенията между мъжа и жената. Това време беше за нея класика, а той и съпругата му представители на тази класика.

След тази първа среща между тях потокът на чувствата им се ускори, мощно увличайки ги в един неспирен стремеж един към друг. Почти всеки ден те си пишеха. Те разсъждаваха върху своите отношения и се питаха биха ли могли да се обичат. И двамата ги смущаваше разликата в годините им. Той £ превеждаше примери на велика любов между възрастни мъже и млади жени, които даже често им раждаха много деца. Искаше не само да увери нея, но и себе си, че биха могли да бъдат щастливи. Той се чувстваше здрав за годините си. Умът му работеше така мощно както и преди 20 години, а на мъжката му сила биха завидяли много по‑млади от него с 15 и 20 години. Не знаеше дали това беше за нея убедително доказателство. Всичко все още беше напълно виртуално.

Дните до новата им среща преминаваха като насън. Лятото вече преваляше. Беше планирал годишната си отпуска в края на лятото и началото на есента. Беше решил да бъде по‑дълго време в родината си. Не знаеше какво ще стане с тях, но бързаше да се срещне с нея и да бъде с нея.

Срещнаха се още през първия ден след неговото връщане. И двамата знаеха, че са се стремили към тази среща с целите си същества. Пиха по глътка вино. Той я целуна. Тя отвърна и те дълго стояха с впити устни. После се любеха. И той, и тя за първи път преживяваха това невероятно съединяване на души и тела. Имаше нещо свещено в това единство и той непрекъснато £ говореше, че иска тя да му стане жена и от тяхната любов да се роди тяхно дете, което да я въплъти за бъдещето. В поривите на страстта, която я опияняваше тя се съгласяваше. През следващите дни тази невероятна обич ги заливаше с нови страстни мигове и часове… Той незнаеше колко това щеше да продължи, но предварително знаеше, че няма да бъде безкрай, че няма да бъде до неговия край… Всичко свърши фактически след последния ден от тяхната среща. Той трябваше да пътува след ден, но решиха да не се срещат… Тя тръгна към своя дом решила вече, че приказката е свършила и тя ще трябва да приеме реалностите и да се бори, но вече не както преди, а със спомена за него. Той още имаше илюзии. Но след като получи последното £ писмо по електронната поща разбра, че и за него приказката е свършила. В отчаяние £ пишеше, че иска да £ помага, а тя да го помни и да разказва на своите деца. Беше убеден, че само чрез спомена можеше да се пренесе приказката за тяхната обич в бъдещето. И това сътресение от болката по загубата на една толкова възвишена любов щеше да отшуми, но страданието дълбоко в душата му нямаше никога да утихне.

23.10.2006 г.

Минск

4. Той и Тя

Т

ой не я откри изведнъж. Нямаше видения, в които тя озарена да овладее душата му. Той я постигаше постепенно. Не че беше станал по‑рационален и скептичен в отношенията си към жените, особено към онези, които би пожелал и възмечтал. Просто не беше утихнала нито дълбоката травма от смъртта на съпругата му, въпреки че вече бяха минали повече от три години, нито пък беше престанал да обича в различна степен В. Б. и Хр. А. и често се връщаше към урагана на чувствата им в кратките месеци на тяхната любов. Но и тя не бързаше. Той беше просто недостъпен за нея при първите им служебни и случайни срещи. И как можеше да се държи една млада жена на 38 години – директор на оркестър за класическа музика, самата тя музикант, към един преминал 60‑те години посланик на една славянска, но далечна страна. При това мъж, който често при първите разговори, а и после не пропускаше да говори за своята починала съпруга. Нормалното усещане на живота бяга от страданията, от мисълта и напомняне на смъртта. Обратното би било некрофилия, стремеж към края, слабоволие и досадно скимтене. Животът като форма на реализация е всъщност една неспирна битка на индивида със смъртта да се реализира и да продължи рода. Тя имаше своите здравословни проблеми, които се бяха натрупали в годините, когато трябваше да се бори сама, за да осигури малката си дъщеричка и вече възрастната си често боледуваща майка. Силите на дълга бяха мобилизирали нейната воля да се бори и тя беше безжалостно изгорила много от тях. Но тя беше млада и хубава. Имаше нещо от красотата и загадъчността на „Познатата непозната“ от прекрасната картина на Карл Брюлов, от красотата на ярки руски жени. Защото това беше не просто външна красота, а красота заредена с богата духовност. По-късно той щеше да разбере, че тя е фактически резултат от любовта и брака на един руснак сибиряк от Ангарск и една белоруска от Гомел. Но всичко това той щеше да научава по‑късно.

За първи път той я видя в Посолството, където те заедно с художествения ръководител на оркестъра бяха дошли да предложат да участват с малък концерт или просто като музикален фон на празниците, които уреждаше Посолството. В тези години на всеобщо настъпление на принципите на универсалния пазар, хората на изкуството бяха принудени също да се борят и да предлагат своята „стока“. Те, уважаваните и търсени довчера, днес трябваше да убеждават потъващото все повече в профанизъм и търгашески дух гражданско общество и институции на държавата, че са необходими, че могат да доставят радост в редките часове на отдих от битката на всекидневието. Той, човек с високо образование и научни степени и звания, автор на много книги в различни области на науката и философията, разбираше всичко това и с една присъща на натурата му съпричастност благодари за тяхната инициатива да се срещнат и обеща да покани при първа възможност, ако не целия оркестър, но поне няколко от водещите музиканти, с което да украси малкото празници, които можеше и имаше средства да организира от името на посолството. По-късно от нея той разбра как е реагирал художествения ръководител на оркестъра след тази първа среща с него – посланика. Той откровено изсказал огромното си удивление, че такъв високообразован човек и учен е станал дипломат, защото според неговото признание дипломатите са просто едни ограничени чиновници, които имат висок авторитет в обществото, но са едни обикновени семпли хора. Разказвайки това тя го гледаше как ще реагира той. Верен на себе си и опирайки се на вече големия опит и впечатления от средите на акредитираните дипломати в тази страна, а също и на срещите и впечатленията си от други случаи с хора от тази професия, той се засмя и каза: „Много вярно, съди твоят художествен ръководител! Така е, за съжаление, а не трябва да бъде така. Навсякъде трябват високообразовани хора, които да знаят не само „азите“ на своята професия, но и изкуството, литературата, политиката и историята, ако не за всичко, то поне за страната, където са акредитирани.“

След тази първа среща есента на 2007 година той дълго време не я беше виждал. Имаше нейната визитка, знаеше телефоните £ и електронната £ поща, но нито имаше повод, нито пък с нещо тя беше предизвикала интереса му. И неочаквано, то ли в късната есен, която тук в тази страна идваше със студени дъждове и сняг, то ли в самата зима, той я срещна…

Неочаквано във входа на Филармонията, където го водеше на някакъв концерт една вечер известна републиканска шампионка по гимнастика на страната и настоящ ръководител на художествена трупа той я срещна. Беше облечена в кожено палто. Той я позна и тя го позна също. За миг погледите им се срещнаха и тя смутена промълви: „Добър вечер, господин посланик!“ Той отвърна и попита: „А Вие тук ли работите?“ Тя потвърди. Той попита: „А къде живеете? Вижте какво лошо време.“ Тя отвърна: „Недалече от тук.“ и бързо под любопитния поглед на неговата спътница изчезна по стълбите. Всъщност, както му стана известно по‑късно, тя живееше в един от крайните квартали на столицата. Цяла вечер той мислеше за нея. При кратката им среща през него мина като магнетичен ток нейния глас и поглед, които говореха за богата душевно натура, а също че тя беше развълнувана от тази им неочаквана среща. Той се опитваше да си обясни това с факта, че той все пак е някакво „Високо благородие“, а тя обикновена музикантка. Все пак реши да направи първата крачка и същата вечер по електронната £ поща £ изпрати съобщение, че би се радвал, ако тя в идващите събота и неделя му гостува в резиденцията. Написа £ за това, че му е направила приятно впечатление още при първото посещение в Посолството. Тя му отговори още на другия ден. Пишеше му, че има проблеми със здравето и трябва да постъпи в един санаториум за около две седмици. Какви бяха тези проблеми и къде беше този санаториум той не знаеше и не можеше и да гадае. Затова пък в съботния ден, когато се разхождаше в парка край реката той набра номера на мобилния £ телефон и с трепет зачака нейния глас. Тя отговори, че е вече в този санаториум, а на въпроса му къде е този санаториум и би ли могъл той да я посети тя отговори, че това не е желателно. Разговорът завърши с обещанието, че когато тя излезе от санаториума ще съобщи по електорната поща. Той зачака с надежда. Тази млада жена го привличаше с един необясним за него магнетизъм. В нея се бяха изкристализирали и успокоили много черти от лица, фигури и душевност на жени от неговата вече далечна младост, когато той надаряваше с романтични черти по‑красивите си съученички и състудентки от университета. При това той непрекъснато се призоваваше към разумност и критичност, но дълбоката идваща от подсъзнанието му симпатия го владееше и интуитивно го водеше към нея.

И ето, след около две седмици тя му съобщаваше кратко, че е излязла от санаториума и е вече на работа. Той веднага повтори поканата си да му гостува. В края на седмицата, в съботния ранен следобяд тя беше вече негов гост. Той беше приготвил по национална рецепта месо и естествено хубаво национално вино от юга на неговата страна. Обядваха и разговаряха за национални кухни, за национални празници и традиции, за ролята естествено на музиката в културата на техните народи. Тя не знаеше много за неговата страна и го слушаше с интерес. Затова пък за класиката на европейската и световната музика тя говореше с дълбокото познаване на професионалиста. На него му стана пределно ясно, че тя имаше огромен потенциал за ръководител на музикални състави и институти, но при липсата на каквито и да са протекции, а само чрез собственото си име в тази страна, където бяха още много силни нагласите от предишната епоха, която тук всъщност беше само едно по‑усъвършенствано издание като нова.

После по негово предложение говориха за себе си, за своя живот, за хората, с които бяха свързани преди. Той говореше с възторг за съпругата си и съжаляваше, че тя не знаеше неговия език, за да £ подари посветената на съпругата му книга-епос на епохата. Тя разказа с не особено желание за съпруга си, който като нея е завършил Консерваторията и е бил действащ музикант. Тя нямаше с какво особено да се хвали за него освен, че е бил „красавчик“ и любимец на студентките. Иначе той израстнал в семейство, където силната фигура е била майка му се е формирал като един разглезен млад човек, който по подобие на Обломов на А. Гончаров предпочитал да мечтае, но не и да прави нещо реално. Това фактически погубва брака им. На първата годинка след раждането на дъщеря £ тя разкъсваща се да осигури живота на семейството при пълното негово бездействие в един прекрасен ден му предлага да напусне дома им…

Това беше един тягостен момент в техния разговор и той се опита да го освежи с разказа на няколко анекдота от старата епоха. Тя се смееше и беше видно, че имаше прекрасно чувство за хумор. За себе си той беше констатирал, че тънкото му чувство за хумор му позволяваше и в най-сериозни моменти да вижда смешното в нещата и поведението на хората. Разбира се, травмите, които беше преживял, съвързани със смъртта на брат му и на съпругата му, си казваха думата и самия него хуморът в повечето случаи го правеше тъжен. Той знаеше това и за преодолее нахлуваща тъга стана от мястото си и я целуна. Тя не се отдръпна. Той отново я целуна и предложи да се любят. Сега вече тя каза: „Ние не се познаваме добре, нека да обмисля всичко, което говорихме днес и тогава ще решим.“…

Следващата събота тя беше отново негов гост и тогава вече те се любиха. Тя беше прекрасна. Без да я сравнява с В. Б., която го беше поразила с женската си сила и страст, той чувстваше с цялото си същество, че тя въплъщаваше женското начало в неговите най-хубави характеристики. Това го опияняваше и под напора на импулсите на цялото си същество, които не бяха замъглили разума му, той £ каза: „Обичам Ви и искам да ми станете съпруга!“. Тя не отговори, а вече когато се бяха успокоили тя каза: „Вие сте силен като мъж и с висока духовност, но аз малко Ви познавам като характер и нека не бързаме.“

Следващите седмици тя редовно идваше при него. Обядваха, разговаряха и се любеха. Той беше щастлив, в подем. Четеше в свободното си време вечер и в събота и неделя и готвеше новата си книга „Благодарим ти, наша Родино! (Документална киноповест за спасението на българските евреи в годините на Втората световна война)“, а едновременно с това беше започнал една серия от статии „Писма от далече“, в които разглеждаше ситуацията в своята родина и предлагаше решения..

Минаваха седмици и месеци. Винаги, когато имаше възможност те бяха заедно. Сътрудниците на Посолство вече я знаеха. Познатите му и колегите от дипломатическия корпус и от науката също я познаваха и считаха за неотделима от него. Бяха заедно на прочутия фестивал на славянски песни и той за пореден път получи представа коя музика тя харесваше. Най-силно обаче го впечатли тя на Международния фестивал за духовна музика в един от областните центрове „Святая Богородица, достойно есть!“. Седяха и слушаха в препълнения салон на Филармонията на областния център различни изпълнения на духовни произведения. Но когато засвириха Ораторията-Реквием „Святая Богородица, достойна есть“ и залата стана, тя с дълбок глас също запя. Той слушаше гласа £ и му се струваше, че действително тази музика беше Божествен химн и тя беше един от човеците, които общуваха с Вечността. Невероятно! Той хвана ръката £ и в порив я целуна…

Минаха нови седмици и месеци… През лятото тя беше за две седмици в родината му и се радваше с дъщеричката си на топлото море и красотата на природата. Дойде есента. Точно на рождения му ден, който беше в неделя, те предприеха пътуване в съседна страна. Върнаха се уморени и седнаха да отбележат този празник. Вечеряха приготвеното по негова рецепта месо и пиха домашно приготвено силно вино, което му беше подарил бизнесмен, решил да развива бизнес в тази страна. Вече след първата наздравица тя отново вдигна чаша и каза: „Мисля, че вече можем да мислим за нашия съюз и да го оформим!“ Той стана и я целуна, а после с треперещ глас £ благодари с думите: „Дано Господ Бог ни води разумни и ни даде дълги години живот, за да се радваме на нашия съюз, на нашата обич!“

За него много моменти от живота на човека бяха получили в историята на културата и цивилизацията сакрален смисъл. Това беше рождението, юношеството, възмъжаването, брака, раждането на деца и като финал смъртта. Тук своята роля си беше казала религията / религиите на народите. Всеки от тези моменти имаше своя смисъл. Смисълът на брака беше постигането на цялостта на човека, чрез единството на мъжа и жената. И само цялостния човек като въплъщение на принципите на Универсалната Еволюция и живота, и принципите на Божието творение на света може да се смята щастлив, постигнал висшето благо в стремежа си към Вечността.

Тържествената церемония по слючването на новия и за двамата съюз се проведе в края на месеца в присъствието на всички сътрудници на Посолството и на две нейни приятелки като свидетели. Разбира се, главни действащи лица бяха те и консулът на Посолството като представител на неговата държава. Прозвуча Сватбения марш на Ф. Менделсон, бяха прочетени техните биографии и в тишината бяха запитани дали са съгласни да бъдат съпруг и съпруга един на друг. После бяха поздравления и в духа на традицията хвърляне на булчинския букет, който беше уловен от секретарката на Посолството…

После продължиха дните на работа и за двамата, но в едно ново качество на „съпруг“ и „съпруга“. Той я обичаше и беше щастлив от нейното ненамаляващо обаяние. Тя беше по‑пестелива в признанията си, че го обича. Така минаваха месеците, в които изтече срокът на неговия мандат като посланик. И тук възникна въпросът, който постави на изпитание техния съюз. Тя остана в родината си, а той трябваше да се върне в своята родина. Този нов период на изпитание продължи вече години и постави под въпрос по‑нататъшния им съюз. Той продължаваше дълбоко да я обича, но виртуалността на техните отношения силно го депресираше. Какво щеше да стане, ако единият от тях направи стъпка към прекъсване на брака им, никой не искаше да мисли. Но той беше сигурен, че това щеше да означава и за двамата край…

Глава Х

МОИТЕ КНИГИ – МОЯТА СВОБОДА
И МОЯТ ДЪЛГ

М

оите книги са важна част от моя съзнателен живот. В тях аз постигах своята свобода и чрез тях реализирах своя дълг в Кантовото разбиране като „категоричен императив“, което аз напълно приемах и в най-пълна форма обосновах във втория том на „Философията на универсалната история като фундаментална философия“ в параграфа за „Просвещението“. Единството на принципите на свободата и дълга като осмисляне на живота ми постигнах твърде рано, още когато се научих при необичайни обстоятелства сам да чета през далечния май на 1946 година, когато бях на около четири и половина години. С годините това единство все по‑силно заемаше мислите ми и владееше въображението ми. Първо аз следвах пътя да чета и да осмислям света и живота, а вече в университета и особено, когато получих възможността да се занимавам с наука единството на принципите на свободата и дълга придоби особен смисъл за мен. И аз работех неистово. Това забелязваха в годините много мои колеги, но най-силно това изрази мъдрият Антон Дончев в посланието си до конференцията, посветена на моята 70-годишнина и 90 години Съюза Евразия. Разбира се, това впечатляваше всички, които ме познаваха отблизо в началото на моя път в науката и които ме обичаха и уважаваха, но и озлобяваше онези, които завиждаха на възхождането на моя дух в нови и нови области на философията и науката. И тъй като те бяха повече и в повечето случаи с властови позиции аз получих сравнително рано признанието за степени и звания, но не и признанието на политическите и властовите административни институции за оновна, което можех и съм правил и което съм за българската наука и философия. Други бяха техните фаворизирани чрез медиите авторитети, в повечето случаи твърде семпли, но за сметка на това с огромни амбиции и без каквито и да са скрупули…

За моя път в науката и философията аз разказвам в сборника, посветен на моята 70-годишнина „Философия, геополитика, бъдеще“, София, Фабер 2012 г., затова тук ще се спра на периода, свързан с темата на книгата „Беларус и България в трудната битка за бъдещето“, който фактически започна с обявяването, че ще бъда изпратен посланик в Беларус и неочакваната смърт на съпругата ми Любочка.

Още през м. май аз публикувах заедно със сина си Дима книгата „Бъдещето на Европа (Предпоставки, тенденции и перспективи на ЕС )“, София, Рива 2004 г. Но тази книга аз подготвях в месеците преди смъртта на Люба като включих отредактирана от мен вагистърската теза на моя син, с която той завърши магистратурата си във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър“ по специалността „Публична администрация и европейска интеграция“когато почто завърших оформянето на целия текст аз казах на Любочка и тя силно зарадвана каза: „Дима ще се радва и гордее, че с татко си е публикувал тази книга.“. Ние със сина ми посветихме тази книга на нея…

Нейната смърт беше невероятно тежък удар за мен, защото с нея си отиде най-близкия ми духовно човек, човекът, който постоянно беше съпричастен към моите духовни търсения и успехи по трудния път на истинския учен, а не т. нар. „научен работник“ и често просто халтурщик. Загубата на най-близкия ми духовно човек придоби особен сакрален смисъл за мен. С пълна сила аз чувствах, че съм длъжен да направя нещо значимо, трайно, вечно. Онова, което аз можех да правя най-добре беше да пиша хубави, интересни книги, посветени на значими проблеми за България и за човечеството. В деня на нейната смърт аз бях нахвърлял първия план на структурата и първите кратки тезиси на един мислен десетилетие научно-приложен проект за „Национална стратегия за устойчиво развитие на България“.

Стана така обаче, че от тежката депресия ме извади не този труд, а началото на друг един труд, за който аз много пъти още от студентските години бях говорил на моята съпруга и който след месец и половина започнах да пиша с разказа за нея „Любочка“. Този труд нарекох по аналогия с епоса на Александър Херцен „Минало и размисли“ (Былое и думы“) и в съответствие с целия ми дотогавашен път в науката и философията „Между миналото и бъдещето“.

Лятото на 2004 г., когато моите колеги депутати почиваха на море или планина аз пишех паралелно своите две книги. В състояние на дълбока душевна травма случайно бях унищожил две глави от двете книги съответно. Но с високата възбуда на моя ум и воля аз за месец успях да ги възстановя. И тъй като трилогията – епос „Между миналото и бъдещето“ е особена книга не само в моето творчество, но и в българската художествена, философска и научна литература, макар и съвсем слабо популяризирана, ще говоря след краткото представяне на „Основни идеи и принципи на национална стратегия за устойчиво развитие на Република България“.

За написването на такава книга посветена на една екологична политика и стратегия на развитието на България аз бях готов още от 80‑те години на ХХ век, когато публикувах няколко статии и разбира се в съавторство с водещи автори от „Римския клуб“ и известни български учени „Екологичните предизвикателства на бъдещето“ 1989 г.). Бях готов с колектив от ИССТ да разработя Стратегия за екологична политика за нуждите на МОСВ. Стремежът ми да разработя такъв труд се усили след Срещата на Върха за Земята през юли 1992 г. в Рио де Жанейро, където в публикуваната Agenda 21 изрично се препоръчваше националните правителства да разработят такива стратегии. Развитите европейски страни направиха през 90‑те години своите национални стратегии. Но българското правителство „узря“ за такъв труд едва след Втората среща на Върха през 2002 г. в Йоханесбург. За съжаление вместо на колектив под мое ръководство МОСВ в лицето на министър Долорес Арсенова пое ангажимента да публикува и популяризира труд, подготвен от мен като основа, изходна база за една евентуална Национална стратегия за устойчиво развитие. Затова и озаглавих труда „Основни идеи и принципи на Национална стратегия за устойчиво развитие на Република България“. Структурата на този научно-приложен проект следва логиката на движение на познанието, оценки и изводи за практиката от общото- глобалната политика към регионалната, тази на ЕС и завършваше с националната политика. Опрян на огромен научен и приложен интердисциплинарен материал от различни области на знанието и обществената практика този проект въплъти моя подход и методология на комплексен интердисциплинарен анализ и синтез, оценки и изводи за една интегрирана социо-еко-икономическа политика. Отчитайки опита от разработените национални стратегии за устойчиво развитие на Германия, Чехия, Швеция, Дания и т. н. аз предлагах нови идеи, съобразени с националните традиции, ситуация и особености на българската природа, икономика и социални структури. Преодолявайки едностранчивото разбиране на устойчивото развитие само до политика по опазване и възпроизводство на околната природна среда, до което всъщност се свежда цялата идеология и политика на днешните екологически политически партии на „Зелените“ и т. н. в Бългаария аз разгръщах идеите от последните публикации на Римския клуб и други водещи учени за единството на трите фактора на устойчивостта – социална политика, икономическа политика и екологическа политика. Този оригинален в много отношения труд завършваше с главата „Принципи и изисквания при разработването на Национална стратегия за устойчиво развитие на Република България“, които трябваше да съчетаят стратегията за устойчиво развитие със стратегия за модернизация на страната и догонващо развитие, за да се издигне тя за десет-петнадесет години до нивото на водещите европейски общества. Представена в Парламента и раздадена на много депутати от 40‑то Народно събрание – сента на 2005 г. Националната стратегия за устойчиво развитие, както обикновено става в България през тези двадесет и повече години остана встрани от вниманието на политиците, които играят рещаваща роля в развитието на страната…

По логиката на живота и хрониката на времето периодът от май 2004 г. до май 2007 г. беше времето на невероятно напрежение на моята памет и мисъл и работа вероятно по 16 – 17 часа на ден. В качеството на депутат, а от края на април 2005 г. като посланик в Беларус пишех „Основни идеи и принципи на Национална стратегия за устойчиво развитие на Република България“, за която говоря по‑горе и моя тритомен епос на епохата от средата на 40‑те години на ХХ век до края на мандата ми на депутат – 24 април 2005 г. „Между миналото и бъдещето“ (2005 – 2007 гг.) 

Вече казах, че идеята за „Между миналото и бъдещето“ носех още от студентските си години, но тласъкът да я започна и пиша даде внезапната и дълбоко потресла ме смърт на моята съпруга Люба. Затова не случайно аз започнах своя разказ на преживяното и осмисленото от епохата, в която живях с разказа за нея. В личната ми съдба до 2004 г. трагично се бяха вплели съдбите на трима души –на моя рано и трагично загинал по‑голям брат Генчо, на моя най-скъп приятел от годините на гимназията и след това до ранната му смърт през юни 1994 г. Ангел и на съпругата ми Люба- Любов, с която проживяхме в дълбока обич и духовна съпричастност от есента на 1965 г. до онзи трагичен 14 март на 2004 г. Затова в краткия предговор на трите тома се повтаря Предговора с посвещението на тази книга на паметта на тези трима безкрайно скъпи за мен човека. Всеки от трите тома обхващаше определен период от епохата и имаше своята централна тема. Така първият том беше с подзаглавие „В света на живота и философията“, вторият „Философия, политика, бъдеще“ и третият „Преходът. Парламентът „отвъртре“.

Естествено беше началото на този разказ за епохата да бъдат моите първи спомени за времето и хората, когато „влизах“ в живота със своите рецептори и рефлекси (т. е. сетива и размисли) и изработвах правилата на своя живот и избор. Връщайки се в епохата на 40‑те години на ХХ век, т. е. годините на Втората световна война се оказа, че моята памет е съхранила първите ми спомени от времето, когато още не съм навършил 2 и 3 години. Например, освен смътните моменти от открадването ми от две циганки от спрелия за няколко дни катун край селото аз добре помнех летящите сребристи самолети есента на 1943 и пролетта на 1944 г., които отиваха да бомбардират нефтените рафинерии в Плоещ – Румъния. Още от онази далечна епоха аз виждах лицата на хората, слушах техните гласове, възпроизвеждах случките, които ми бяха направили неизгладимо и незабравимо впечатление.

Уникалността и оригиналността на тази книга в българската литература се състоеше в това, че в единство с разгръщането на панорамата на епохата през следващите години на стария все още капитализъм, на налагания сталинистки държавен социализъм, на неговото развитие и моето все по‑цялостно и същностно възприятие и рефлексии вървяха една след друга страници на литература, история, мемоари, философия, политика, тук се редуваха портрети на малки и големи личности, които в една или друга степен бяха оказвали въздействие върху мен и в единство с тях картини на обществения ни жовот, така както го бях видял и почувствал без украса. Тук нямаше разграничителни линии, нито пък специално обявявани параграфи и точки. Текстът течеше като потокът на живота, в който бях въвлечен и в който трябваше да оцелея и да се утвърдя. Удивителното беше, че със ставането на онова общество, наричано социалистическо и което вече е минало за България, ставах и аз като личност със своя воля и избор на пътя на живота, като мислител, който оценяваше действителността и търсеше други решения за нейното по‑справедливо, по‑свободно, по‑солидарно и по‑красиво развитие. Силата на тази книга беше заложена не само в нейната уникалност и оригиналност като форма и като идеи, но и в нейната безпощадна обективност. Още в предговора аз заявявах решимостта си да говоря истината за хора и събития, за близки и чужди, за онези, които са били добри към мене, както и за онези, които са трупали обиди в душата ми, независимо, п че много от тях бяха още живи.

В образи и събития, в преживяни ситуации аз показвах годините на колективизацията, на партийността на нашето образование в основното и гимназиоално обучение, единството на мъжествеността и глупостта, с които трябваше да съжителствам в годините на армията, увереното ми тръгване по пътя на подготовка за наука в университета и благодарността към ярките ми преподаватели като Исак Паси и Добрин Спасов и възмущението и бунтуването ми срещу онези които просто бяха недоразумения като Аристотел Гаврилов, Ярослав Янчев, Ленин Димитров и др.

В книгата е предадена атмосферата и са предложени портретите на най-ярките учени в БАН, съответно в Института по философия и Института за съвременни социални теории, характера на техните научни изследвания, благодарността ми към професорите Панайот Гиндев, Никола Стефанов и Марко Марков, към Александър Лилов за тяхната морална и интелектуална подкрепа в моя път.

Особено място в книгата (съответно ІІ и ІІІ том) заема анализа на „Перестойката и българското преустройство на социализма, Преходът от 1991 до 2001 г., моят поглед на Парламента „отвътре“ за четирите години, през които бях депутат (2001 – 2005 г.). Както навсякъде, така и в тези два тома, където се анализира нашата съвременност, в която действащи лица са различни политици и учени, подвизаващи се и днес на държавната сцена аз бях безпощаден в своя анализ и оценки и показване на много неща, които малцина знаеха в публичното пространство. Разбира се, както животът е открит, така и този тритомен епос е открит. нещо повече, изминалите вече четири години след публикацията на
т. ІІІ на „Между миналото и бъдещето (Преходът. Парламентът „отвътре“) и публикуването на неизвестна ми информация за досиетата на някои хора и разкриване на някои тайни, забулени в онези години в условията на една криминална атмосфера ме задължаваха да напиша един ІV том като Епилог с подзаглавие „Беларус и България в трудната битка за бъдещето“, в който да разкажа за годините, през които като Извънреден и Пълномощен посланик на България в Беларус аз водех своята публична и тайна димломатическа дейност в битката за бъдещето на тази страна и след това и в единство с това моята политическа битка за бъдещето на България. (Този труд е вече факт и читателят държи в ръцете си епилога на „Между миналото и бъдещето“)

Избрани глави от трите тома на „Между миналото и бъдещето“ бяха преведени и публикувани през 2009 г. в Минск на руски език – „Между прошлым и будущим“…

Незавършил втория том на „Между миналото и бъдещето“, тъй като възникнаха проблеми с неговото отпечатване в „Арго пъблишинг“ от октомври 2005 до април 2006 г. аз хвърлих всичкото си свободно време, извън дипломатическите ми задължения, за написването на „Възраждащият се гигант (Цивилизация и философия на древен и съвременен Китай)”. Към тази книга бях вървял дълго. Още от 1988 г., когато публикувах „Философия и цивилизация (Очерки за изучаване на древноиндийската и древнокитайската цивилизация и философия)“ под впечатленията от бурния неудържим възход на КНР след реформите от 1978 г. аз възмечтах да напиша цялостен труд за цивилизацията и философията на тази страна и започнах да събирам отново литература. За съжаление повече бяха книгите по древен Китай, отколкото сериозните книги по съвременен Китай. Като зам. председател на Дружеството за приятелство с Китай аз молех посланиците и културните аташета да ми предоставят такава литература, но получавах само брошури. Тласък към реализацията на тази моя идея дадоха срещите ми с посланика на Ктиай в Беларус до късната есен на 2005 г. Н. Пр. г-н Юе Джендзъ, който в знак на приятелство веднъж ми предостави огромно количество книги за цивилизаията на древен и съвременен Китай на английски, френски и руски езици. Така началото на октомври аз започнах работа и с невероятни темпове реализирах този фундаментален труд, без лъжлива скромност, може би най-хубавото, по мнението на много добре информирани китайски дипломати, писано от некитаец за Китай.

Има няколко велики принципа, върху които се възвисява китайската цивилизация – това са нейната най-дълга и непрекъсната културна традиция на Земята в сравнение с всички останали цивилизации; това е нейната „закритост“ и специфичност и тук символът е „Великата китайска стена“ и „Забраненият град“, непознати на нито една от другите древни цивилизации; нейната „откритост“ и следване на своя „Път“ във Вселената – тук символът е „великият копринен път“ през пустините, свързващ „Поднебесната“ с останалите страни и океана и „Дао“ – универсалният закон, Път, основа и начало на всички начала, който ляга в основата на Великия порядък на Вселената и на човешкото общество; нейният хуманизъм – човекът е не просто „център на Поднебесната“, но той е център, в който се срещат и съединяват Небето (Тян) и Земята, великите начала на „Ян“ и „Ин“; стремежът към хармония, изразен не само в изкуството и архитектурата, но и в хармонията на отношенията между поколенията, управляващите и народа; достойнството и увереността в своята сила, които са съхранили тази цивилизация, преминала през страшни епохи на упадък и разруха, но отново възродила се; и не на последно място уважението към знанието, мъдростта. Не случайно в почти всички древни философски учения на Китай „съвършенномъдрият“ бил той обикновен учител или управител е бил на най-висока почит…

„Възраждащият се гигант (Цивилизация и философия на древен и съвременен Китай)“ е оригинално интердисциплинарно изследване от позициите на моя философско-методологически подход на системния диалектически плуралистически монизъм, според който в историята на една цивилизация действат в различните периоди различни фактори, които в една или друга степен оказват въздействие върху целия обществен процес. За мен обектът на анализ, който ми предоставяше историята и съвременността на китайската цивилизация с непрекъснато присъстващата роля на философията от древността до наши дни, беше прекрасен и благодатен за евристичното разгръщане на моя философско-методологически подход.

Важен момент в цялостния анализ на китайската цивилизация и философия беше да се покаже нейното единство, непрекъснатост, умение да се съхранява дълбоката древна традиция независимо от промените на политическата надстройка и заедно с това тази традиция непрекъснато да се модернизира в едни или други форми на културата. Органическо единство на традиция и модерност – това е другото лице на китайската цивилизация.

За некитайския читател, пък и за самите китайски читатели е от особено значение обстоятелството, че в книгата при анализа на едни или други проблеми се правят сравнения с европейската и световната философска и цивилизационна мисъл и поглед към света и човека. Този сравнителен подход показва, че в своята дълбока логика на развитие китайската материална и духовна култура следва логиката на световната култура, но в свои оригинални, специфични форми, които невероятно обогатяват културата на света.

Вървяла векове самостоятелно по своя оригинален „Път“ във Вселената „Поднебесната“ култура и цивилизация показва и удивителна способност да адаптира „чужди“ идеи и форми на културата и да ги втъкава органически в своя поход към бъдещето. Много са примерите на тази способност, но достатъчно е тук само да се посочи, че жизнеността на китайския път на „социализма с китайска специфика“ е резултат именно на интегрирането на марксизма като типично западна идеология към конфуцианските основи и традиции на китайската култура. Благодарение на това умение да се модернизира без да се отказва от традиционните си принципи и ценности на организация и управление на обществото Китай днес се „открива“ към света и в резултат от тази „откритост“ и учене от водещи идеи в света тази държава-цивилизация успя за три десетилетия от изостанала страна да се нареди на второ място сред индустриалните гиганти на съвременноста и категорично с високите си темпове, независимо от всякакви „световни кризи“ да реализира своя вариант на общественото развитие на човечеството, давайки на милиони и милиарди своя пример.

Стана така, че благодарение на инициативността на ръководството на Белоруския държавен университет и конкретно на ректора проф. Василий Иванович Стражев тази книга беше публикувана още есента на 2006 г. в Минск на руски език в превод на Оксана В. Бубнова (Бекасова и едва пролетта на 2007 г. на български в София от издателство „Славяни“.

Високата оценка на „Възраждащият се гигант (…)” от различни кръгове – учени и политици и главно дипломати-китайци ми даде основания да предприема усилия за превода на тази книга на английски език. И стана така, че третият посланик на КНР в Беларус, с който аз имах щастието да работя около година Н. Пр. Лу Гуйчен при последната ни среща в Посолството на Китай на ул. Берестянная 22, което посетихме заедно със съпругата ми Лена есента на 2011 година изяви готовност да помогне за това книгата да се преведе и публикува на английски език. В делови порядък с помощта на писма по електронната поща договорихме размера на сумата необходима за това и аз започнах работа по допълване и актуализиране на множеството данни за развитието на икономиката, социалното дело, науката и технологиите на Китай за времето от 2006 г. до лятото на 2011 г. Измененията бяха фантастични. Тук ще посоча само, че от 600 млрд дол. фискален резерв през 2005 г. през 2010 г. Китай беше натрупал 2 тр. и 800 млрд дол. фискален резерв, а от 1 тр. и 200 млрд дол. БВП през 2005 г. през 2010 г. БВП беше вече надхвърлил 10 тр. и 300 млрд дол.?! Невероятни темпове! Това ми даваше оснавания категорично да твърдя, че ако не се случи някой гигантски катаклизъм или ядрена война още през 2025 – 2027 г. светът ще има нов лидер – Китайската народна република.

Блестящият превод на английски от руски език книгата вече като „The Rising Giant (Civilization and Philosophy of Ancient and Modern China)“ беше направен от г-жа Елена Гилевич и г-жа Олга Бабич – преподавателки по английски език във Философския факултет на Беларуския държавен университет. В хубаво оформление в края на 2012 година книгата беше отпечатана от издателството на г-н Нейко Генчев „Фабер“ – В. Търново. В края на януари 2013 г. вече четвърти китайски посланик Н. Пр. Гун Уейвен?? Организира представянето на книгата в Дома на дружбта на ул. Захарова 28. През следващите месеци на информацията на Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, че разполага с тази книга откликнаха 16 големи национални библиотеки в Европа и Северна Америка. Така „Възраждащият се гигант (Цивилизация и философия на древен и съвременен Китай)“ ставаше достояние на света…

Много често, още не завършил окончателно една книга, аз започвах подготовката за следващата. В настройките и доминациите на паметта и мисълта ми нямаше противоречия, защото влязъл в основното русло и разгръщаш уверено логиката на идеите от книгата, към чийто финал вървях аз вече трудно можех да загубя магистралата и затова без страх започвах подготовката за следващата книга в събиране и изследване на необходимата литература и търсене на евентуалната най-адекватна форма и стил на нейното изложение. По такъв именно начин още не свършил с книгата за Китай „Възраждащият се гигант (Цивилизация и философия на древния и съвременния Китай) и подготвящ нейното публикуване на руски език аз започнах работата над Документалната киноповест „Благодарим ти, наша Родино!“, посветена на спасението на българските евреи през годините на Втората световна война. Подтикът да пиша такава документално-художествена книга почти готова като сценарий за филмиране ми даде срещата с известния американски режисьор Ранди Теста по време на седмицата на бежанския филм в Минск есента на 2006 т.

След разговора за неговия филм „My name is David“, сниман изцяло в България по автентичен случай, станал в България след завземането на властта от комунистите след Втората световна война, заговорихме за спасеинето на нашите евреи от немските концлагери и той ме запита дали мога да му подготвя такъв текст. Обещах и още същата есен включих в работата по набиране на необходимия ми архивен материал в България от Народното събрание и полицейските досиета милата секретарка на ПГ на НДСВ г-жа Аделина Иванова и старши библиотеркарката на Народното събрание г-жа Стефка Добрева.

И така, върху базата на огромен автентичен материал, а също по спомени на много участници в онези години, по дневниците на министър-председателя Богдан Филов и на пълномощния представител на нацистка Германия в България Адолф Бекерле аз започнах своята работа. Като въведение избрах годините на Първата световна война, когато много евреи показват героизъм като български патриоти, с някои от които се е познавал тогавашния княз, а по‑късно цар Борис ІІІ, главната фигура на властта в България. Следващите три раздела обхващаха три периода на тази драма на българския народ и на неговите еврейски сънародници. Първата и втората част преобладаващо бяха заети с показването на политическите битки в Народното събрание, приемането на Закона за защита на нацията (1940 г.) и опитите на самите евреиски водачи слабо да се съпротивляват. Третата и четвъртата част показваха драмата и трагедията на депортирането на българските евреи от Беломорието и Македония, намиращи се по това време под юрисдикцията на България, а също така няколкото опита да започнат депортацията на евреите от старите предели на България през март и през май 1943 г. Това бяха тежки страници, в които като показвах кадрите-сцени от тази трагедия от очите ми течеха като порои сълзи. Още не съвзел се от шока и депресията от внезапната смърт на съпругата ми Люба, аз преживявах отново и отново разкъсващи сцени на трагизъм…

По въпроса за спасението на българските евреи и до днес в публичната литература има много спорове и тежки квалификации от една или друга страна. В книгата се опитах да намеря баланса, защото за мен герой –спасител беше целия български народ – неговите писатели и интелектуалци, неговите митрополити, най-вече Стефан и Кирил, неговите депутати от управляващата фракция, начело със зам. председателя на 25 НС – Димитър Пешев, неговите партизани евреи, сред които най-ярките Емил Шекердийски и Виолета Якова от „Черните ангели“, и не на последно място самият цар Борис ІІІ, който трагично заплаща за съпротивата си да изпрати български войски на Източния фронт срещу Русия – СССР и да депортира българските евреи в концлагерите на смъртта на Германия и Полша. Затова чудото по спасението на всички евреи в България е дело на целия съвкупен български народ и затова не рядко и особено, когато през 1947 / 48 г. те се отправят за Израел говорят на прощаване:„Благодарим ти, наша Родино!“

Книгата беше публикувана от изд. „Славяни“ с благородното спомоществователство на г-н Йосиф Леви в края на м. март 2008 г. и представена на 22 април в евреиския дом „Бет Шалом“ пред около 200 души, от които над 150 евреи-граждани на България, някои от които „герои“, участници в събитията, описани в книгата. 2009 г. Междувременно рускоезичното списание „Нова Немига“ я публикува на руски език в четири последователни броя – 2008 / 2009 г. Но, не бих искал да премълча един детайл, свързан с написването на тази книга. Когато тя беше готова в електронен вид аз я изпратих на нашия цар Симеон Сакскобургготски в края на август 2007 г. При срещата ни на 12 септември 2007 г. в неговия кабинет на ул. Врабча 23 той беше много развълнуван от прочетеното. Аз също за кой ли път се силно вълнувах, когато разказвах за работата си над книгата. И сутринта на 13 септември 8 и 30 часа аз получих „остър инфаркт на миокарда“, от който по чудо бях спасен. Това беше моята цена пред олтара на онези мъченици и герои, които направиха така, че повече от 51 000 души евреи наши сънародници бяха спасени без всякаква корист. Нещо уникално в европейската и световната история…

2008 г. аз започнах интензивно да обмислям и да се готвя за написването на оня фундаментален философски труд, в който да изложа системно и цялостно своите възгледи, които узряваха в годините – за философско осмисляне на универсалната еволюция на Вселената, възникването на живота, а след това и на човека на Земята и неговото историческо развитие във формите на културите и цивилизациите, да открия и анализирам фундаменталните принципи на универсалната еволюция и история, проявяващи се във фундаментални ценности на всички етапи на това развитие, а в единство с това и да докажа родената в годините в мен идея, че всъщност Философията е по същество Философия на универсалната еволюция и история. Тази идея, приложена към Историята на философията от Г. Хегел като движение на абсолютнвия дух-истина в духовната история на човечеството, узряваше през годините, за да изкристализира и развита в тази книга в окончателната форма, заявена в заглавието „Философията на универсалната история като фундаментална философия“. Следвайки своя философско-методологически подход на системния диалектически плуралистически монизъм, основан на интердисциплинарния анализ, аз в същото време не можех да пренебрегна ролята на една от фундаменталните форми на културата – религията / религиите, които изначално противостоят на сложилата се вече хилядолетия традиция на науката, разцъфтяваща в прегръдките на материалистическата философия. Така постепенно изкристализира оста, основната водеща идея на този труд – интеграция, синтез между принципите на теориите на универсалната еволюция и история и принципите на Божието творение на света. Реализацията на принципите на това единство се потвърждава от цяла група принципи, които се проявяват на различните етапи на универсалната еволюция и история. Не трябва да се забравя, че именно религията / религиите поставят въпросите за началото, за универсалното единство на света, за световната хармония, за сътворението и историята, разбира се, в митологична форма. Но от тук, в единство с практическия опит, наблюдения и рационален анализ и изводи тръгна философията и поведе науките.

Затова за мен е неоспорим фактът, че историята на религията е история на инстуитивното приближаване на човечеството към възприемане на единното начало на вселената, на биоеволюцията, на човешката история, на постигането на свободата и дълга като висши ценности и форми на реализацията на човека и изживяване на неговото щастие. Но всяка религия има своя „таван“ в разума, в невъзможността да бъде постигнат Бог по емоционален и емпиричен път. Религията може само да призовава да се вярва и да предлага своите морални кодекси на вярата, която трябва да води човека в разгръщане на неговата същност, в самопостигането си като „Божие творение“, въплъщение на „Божия промисъл“.

Историята на науката е рационалното, основано на практическия опит и логически експерименти и заключения приближаване към принципите и проявите на Божието творение, на Бога. Така ако религията се основава само на вярата и формира принципите и моралните устои на човешката личност и духовния прогрес на цивилизацията, то науката с по‑силна основателност доказва съществуването на Бога, на твореца и неговата роля като причина и двигател на световната универсална евлолюция, а с това и за полагане на прогреса на материалните основи на цивилизацията. Затова категорично е ясно днес върху базата на огромния исторически опит и рационално знание в хилядите науки, че е нужна друга теология, друго учение за Бога, за твореца, които няма да осъждат голямата наука, а ще бъдат в синхрон с нея. Но също така е ясно, че е нужна друга изходна позиция на науката, а не тази на доминиращото отрицание на Бога под влияние на материалистическата философия. Защото само като признава ролята на Бога науката е в състояние да постигне фундаменталните тайни, фундаменталните принципи и закономерности на битието на света и неговата целенасочена еволюция. Отричането на Бога, на религията от науката затваря хоризонтите пред нея и ограничава нейните възможности и роля на фундаментален инструмент на човека за познание и овладяване на света в съответствие със заложените в универсалната еволюция фундаментални принципи. Перефразирайки А. Айнщайн бихме могли да кажем, че без наука религията куца, а без религия науката е сляпа.

По такъв начин разработваният научно-изследователски проект „Философията на универсалната история като фундаментална философия“ е опит да се предложи необходимия синтез между принципите на Божието творение на света и принципите на теорията на универсалната евлоюция и история. Той идва като резултат от дълбокото многогодишно осмисляне на постиженията на науката (космология, астрономия, физика, химия, геология, биология, генетика, антропология, палеонтология, психология, социология, история, културология, теология, философия и мн. др.), на цялостната теория на универсалната еволюция и на философията на историята и тяхното единство с принципите на Божието творение на света.

Започвайки работата върху този фундаментален труд аз не си правех илюзии, че моят анализ и изводи ще бъдат приети „спокойно“ от представителите на двете крайни „партии“ в духовната култура на човечеството – тази на догматичната религия и креационизма и тази на т. нар. материалистическа наука. Но бях убеден, че този диалог, който се води несистемно вече хилядолетия под формата на нетърпимост, родена от невежеството и на чиято клада са хвърлени хиляди, милиони човешки живота трябва в края на краищата да помогне на човечеството да се постигне като въплъщение и олицетворение на Божия Промисъл, заложен в Универсалнатга еволюция на Вселената, в антропния и космологичния принципи на тази еволюция, които в края на краищата в човешката история, въплъщаваща се във формите на културата се реализират като фундаменталните ценности на свободата и дълга.

През 2010 г. бяха публикувани Въведението и първите три изходни глави в І том на „Философията на универсалната история като фундаментална философия“. Работата ми върху ІІ том, включващ четвърта и пета глава, съответно: „Културата като форми и дух, в които се въплъщава историята“ и „Религии и цивилизации“ продължи интензивно и в края на 2012 г. той беше публикуван. Именно във втория том в главите „Културата като форми и дух, в които се въплъщава историята“ и „Религии и цивилизации“ се илюстрира върху базата на огромен материал на световната култура в нейните исторически епохи проявата на принципите на свободата и дълга и върху оригинален прочит на Светите писания на всички световни религии тяхната роля на за формирането духа и принципите на различните цивилизации на човечеството от Древна Месопотамия и Египет до днес…

Осмисляйки световната култура, религии и история аз нито за ден не преставах да мисля за националната ни история, да търся нейните принципи и решения на тежките проблеми в съвременната глобална епоха. Така логически след завършването на ІІ том на „Философията на универсалната история като фундаментална философия“ и актуализирането на отделни моменти от „Възраждащият се гигант (Цивилизация и философия на древен и съвременен Китай)“ преди превода на английски език аз се върнах към монографиятаот 1999 г. „Към философията на българската история“, публикувана от ВСУ „Черноризец Храбър“, с която полагах основите на философското осмисляне на българската история. Но още в увода към „Към философията…“ аз посочвах, че тази монография представляваше само Въведение в огромната и сложна проблематика на осмисляне на националната ни история иобещавах да се върна към едно относително по‑цялостно завършване на това изследване. И ето, времето дойде. Добавих нов анализ, нови моменти и аргументи, нови глави към основната структура, предложена още в онзи първи проект. Така в първата глава допълних много нови моменти, плюс резултатите от генетичните изследвания на акад. А. Гълъбов и проф. Др. Тончева, доказващи иранско / персийския етнически произход на древните българи, както и синтеза между траки, славяни и древни българи, от който се ражда съвременния български етнос. Заниманията ми с древната история и руски летописи и други източници ми дадоха основание още през 2005 година да твърдя, че ставането на славянската цивилизация е нейно собствено дело и да изтъкна великата начинателска роля на България в това дело. Това вече стана втора глава. От икономическите, политическите и културни модели, които бяха влияли върху различните форми на проявите на историческото ни битие в предишния проект бях посочил само ролята на Византия и ролята на Османо-турската ислямска епоха. Допълних огромната роля на Русия / Съветския съюз и Германия за формиране на историческото ни битие в новата ни история., както и ролята на САЩ в най-новата ни история. Нови са главите за националната ни идея и националния идеал днес, а така също за прехода и сценарии за идващото бъдеще през следващите десетилетия. Книгата е вече в печат и вероятно в началото на 2014 година тя ще бъде представена на нашата културна общественост…

В отговор на обещанието си пред моите колеги посланици, политици, учени и хора на изкуството през септмеври 2009 г., когато в Националната библиотека на Беларус беше представена моята книга на руски език „Между прошлым и будущим“, че ще напиша нова книга – четвърти заключителен том-епилог на „Между миналото и бъдещето“, именно „Беларус и България в трудната битка за бъдещето“, в която ще разкажа и за тях от 2005 г. до днес, аз написах тази книга и тази глава е част от нея…

Преди две години обещах на своята внучка Анна, че ще напиша една „Популярна философия за деца и възрастни“ под формата на разговори с нея и върху базата на няколко разговора започнах тази книга. Много е трудно да се говори популярно за сложни въпроси за Вселената, началото в „Големия взрив“, зауниверсалната еволюция, за живота, за човека, неговата култура и история, но аз приех това предизвикателство и само дано Бог и Съдбата да ми дадат сили и здраве, за да завърша този труд…

Такъв е накратко моят разказ за моите книги през тези последни десет години, белязан от най-ярките и значими мои произведения, въплътили моите принципи и идеали за Дълга и Свободата като висши принципи на човешката култура и история, на свой ред продължаващи действието на Антропния и Космолотичния принципи, заложени в Универсалната еволюция.

Заедно с това аз разглеждам всеки такъв етап като последен в моя път и хвърлям в моите книги и в моите статии всичките знания и изводи за огромния кръг от въпроси, които ме вълнуваха и вълнуват от ранна възраст: за това какво същество е човекът, предопределен ли е от Бога или е просто продукт на стихийната Универсална Еволюция, как е започнал и сътворил тази огромна култура, къде са българите в това движение, в какво най-ярките представители на човешкия род са виждали смисъла на своя живот, за моето място и роля в този Път на човечеството и т. н., и т. н.?. Интуитивно от ранните си години избрах като свой девиз „Ние трябва да бъдем такива, каквито искаме да бъдем!“, но в единство с него през годините следвах духа на един древен китайски афоризъм, който от осемдесетте години на ХХ век стана един от любимите ми девизи: „По „Пътя“ има много необходени пътеки, който върви по тях е сам и в опасност!“ Но именно да вървя по тези „необходени“ пътеки аз виждах своята Свобода и своя Дълг на учен и гражданин
на България!…

22.11.2013 г.

София

Глава ХІ

В БИТКАТА ЗА БЪДЕЩЕТО НА БЪЛГАРИЯ

31

 май неделя 2009 г. със следобедния самолет за Виена аз напуснах Беларус и по този начин свалих от себе си правомощията на Извънреден и Пълномощен посланик на РБългария в РБеларус. На Минския аеропорт ме изпратиха съпругата ми Лена, шофоьорът Анатолий и консулът Георги Карастаматов. Бях силно притеснен от големия си багаж и по‑малко мислех за това, че оставях един важен четиригодишен етап от живота си в Беларус и се отправях към моята неустроена родина, която всеки момент трябваше да влезе в нови парламентарни избори. Едва в самолета започнах да мисля за вариантите на близкото ми бъдеще в България, пред които щях да се изправя още на 1 юни. Имах обещанията на президента Г. Първанов, че мисли за нова мисия, впечатлен от свършеното от мен като посланик в Беларус. Това беше първия вариант, на който много се надявахме с Лена. Вторият вариант беше свързан с очакването ми, че ще бъда поканен да се включа в листите на НДСВ за предстоящите парламентарни избори и да се върна отново в Парламента. Бях готов и за третия вариант – като избран за народен представител в 39‑то НС, а след това изпратен с указ на Президента за посланик имах право по закон да се върна като обикновен професор в Института за философски изследвания на БАН.

В новата политическа ситуация, в която се очакваше победа на ПП ГЕРБ с фаворизирания от всички медии кмет на София и бивш главен секретар на МВР от НДСВ Бойко Борисов, не можеше да се мисли за задействане веднага на първия вариант за нова дипмисия. Знаех доста неща за тъмното минало на Б. Борисов още от времето, когато бях в Парламента и акад. Благовест Сендов ми даде да прочета секретно досие, подготвено от SIMO, за този човек и неговото обкръжение и престъпления, от които най-много ме поразиха множеството неразкрити убийства на знакови фигури от Ъндерграунда, по времето когато той беше гл. секретар на МВР. И въпреки че два пъти се свързвах с него, когато беше кмет на София, в качеството си на посланик не можех да очаквам нищо положително. Този човек се боеше от хора, които го превъзхождаха интелектуално и вероятно също така знаеха нещо от тъмното му минало. Затова опитах още в началото да задействам втория вариант и се срещнах в първите дни на юни с Царя в централата на НДСВ на ул. „Врабча“ 23. Винаги възторжен и готов да ми помогне този път Царят, който вече се беше отказал от лидерската си роля в НДСВ се оправдаваше, че „ръководството“ вече е наредило листите. Как ги бяха наредили Милен Велчев и Соломон Паси и какъв авторитет имаха новите лидери се видя на самите избори, когато НДСВ претърпя пълен провал и не успя да влезе в Парламента. Остана последният и най-реалният в създадената политическа ситуация вариант – да се върна в Института за философски изследвания. Там до последната година по закон трябваше да ми се пази мястото. Спомних си обаче, че есента на 2008 година директорът на Института проф. Васил Проданов ми звъня чак в Минск, за да ми каже с гузен глас, че ще назначи на моето място някаква докторантка, защото не се знаело аз кога ще се върна от дипломатическата си служба. Когато в края на първата седмица на юни се срещнах с него с въпроса да се върна, господинът без да ме гледа измънка:„Няма място. Предстоят съкращения, защото искат да реформират БАН.“по‑късно разбрах, че на моето място г-нът назначил любовницата си, която между другото беше уличена в плагиатство и малко преди връщането ми по този проблем скандали бяха разтърсили института. Колкото за тези реформи аз слушах още когато работех като редовен професор и после като депутат. И досега вече 10 години само се говореше без ясна идея какво да се прави.

При този неприятен факт да остана фактически без работа, след като имах високия авторитет на учен с повече от 30 книги, на сериозен политик и на успешен дипломат –посланик, аз се обърнах към Председателя на БАН акад. Никола Съботинов. Колкото и да не се отличаваше с остър и решителен характер академикът реагира с възмущение:„Как може, Вие да не сте някой от улицата!? Такива хора като Вас са национален капитал.“ И той нареди на главния секретар на БАН да пусне заповед за връщането ми в Института за философски изследвания. Но за съжаление обаче само до 1.1. 2010 г., когато трябваше да стартира дълго готвената реформа, в чиято подкрепа бяха извикали екип чуждестранни учени за одит на БАН.

По такъв начин, въпреки намеренията на проф. В. Проданов, аз се върнах в Института за философски изследвания, който изживяваше последните си месеци Естествено върнах се в секцията по Социална философия, която г-н Проданов беше овладял още при избора си за директор при първия мандат след променяне на името на Института и смъртта на Росен Стъпов. Заседанията протичаха по старата позната ми схема. Някой от членовете на секцията изнасяше доклад или се обсъждаше плановата му работа и всички трябваше да взимат отношение към проблема, който най-добре познаваше докладчика. Това не пречеше на такива като ст. н. с. І ст. Иван Кацарски, д-р Ивелина Иванова или някой друг „компетентно“ да предлагат поправки и критични бележки на автора. Обикновено В. Проданов изчакваше моето изказване и чак тогава ориентиран заключаваше с общи фрази обсъждането. Г-н директорът продължи безсъвестно да плагиатства и да краде мои мисли и идеи, което правеше в значими обеми преди излизането ми от секцията и института, когато бях избран за народен предстватител през 2001 г. Сега времето беше малко и ситуацията тревожна относно посоката и резултатите от предстоящата реформа и затова нямаше такива особени и значими обсъждания.

От редицата случаи, които все пак потвърждаваха лошата традиция в секцията и ме караха да споделям пред близки приятели, че тези хора не бяха мръднали за изминалите повече от 8 години, от времето, когато аз не взимах участие в техните заседания, ще спомена само две обсъждания. Първото, на докторантката на г-н директора г-ца Марияна Тодорова, която беше една от сътрудничките на президента Георги Първанов, и която доколкото зная, работеше преди и при д-р Жельо Желев и отговаряше за европейската ориентация на България. Това беше една от „топлите връзки“ на В. Проданов с президента. Вероятно чрез нея В. Проданов беше успял да внуши на Г. Първанов да не ми предлага нова мисия, за което аз бях споделил с него лекомислено. Като потвърждение, че г-н директорът безсъвестно крадеше от мен идеи и направления за изследователски проекти беше предложената като тема на г-ца М. Тодорова един анализ на футурологични текстове на група автори от последното десетилетие. Темата за футурологията беше моя централна тема в продължение на няколко десетилетия в 70‑те и 80‑те г. на ХХ в. Даже и след това, когато вече не пишех специално по тази проблематика аз не пропусках да предлагам прогнози и сценарии в заключение на своите философски и геополитически изследвания. В. Проданов прекрасно знаеше това и въпреки, че сам беше бос по тази проблематика беше насочил докторантката си към такава „модерна“ тема. На фона на невежите хвалебствия, които изказаха Ив. Кацарски, Д. Данова и Ст. Гайтанджиев аз бях категорично критичен и въпреки, че правех бележките и препоръките си внимателно, разколебах членовете на секцията, които бяха готови да приемат предложения текст като почти завършен и да го препоръчат за подготовка за дисертация на секцията. За голямо неудоволствие на В. Проданов, секцията препоръча сериозна работа върху текста в духа на моите препоръки и бележки. Спомням си, че тогава открито ме подкрепи доц. д-р Емилия Петрова, но това беше достатъчно, защото в подкрепа на докторантката на В. Проданов нямаше нито един открит глас. Доколкото знам г-ца М. Тодорова не предложи завършен текст и през следващите години, още повече, че в началото на 2010 година Институтът за философски изследвания, заедно с Института по социология и Центъра по науковедение образуваха един нов Институт за изследване на обществата и знанието (ИИОЗ).

Вторият случай е свързан с желанието ми да изнеса доклад на семинара на секцията, посветен на основни идеи от новия ми, почти завършен фундаментален труд „Философията на универсалната история като фундаментална философия“. Няколко пъти преди това събитие помолих г-н директора да изляза пред Института с кратко изложение за изминалия период в моята дейност като дипломат. В историята на Института през новата епоха нямаше друг колега депутат и посланик. Освен това по време на мисията си бях получил признанията на няколко чуждестарни университета и обявен за техен „почетен професор“. В. Проданов обаче нямаше никакво желание да прави това, защото в още по‑голяма степен панически се боеше от моя авторитет. Беше си създал изкуствен авторитет и подкрепа от една група в Института и не искаше никой да го засенчва. Все пак с половин уста се съгласи да изляза пред семинара на секцията. Трябва да отбележа, че като правило темите и равнищата на обсъждане в секцията бяха по‑скоро политологични отколкото философски. С годините Г-нът беше изместил фокуса на интересите на сътрудниците от философията към познатото му русло на политологията и философията на политиката от периода му на работа в АОНСУ при ЦК на БКП и в самия апарат на ЦК на БКП като съветник на най-мракобесната фигура – члена на Политбюро Милко Балев…

В уречения ден и час аз направих изложението на някои основни идеи от Въведението на книгата като акцентирах на амбицията си и убеждението си, че Теорията на универсалната еволюция дава достатъчно аргументи да говорим не само за Началото, Сътворяването на Вселената, в която живеем, но и за принципите и генералните тенденции на еволюцията, което ми даде основания да предприема опит за синтез с Принципите на Божието творение на света, т. е. да търся синтез между науката и теологията, философията и теологията. Акцентирах на ясното очертаване на Антропния принцип в закономерността на „цефализацията“ в цялата еволюция, който принцип на нивото на живота се допълва от Космологичния принцип, а те на свой ред в човешката история се проявяват под формата на Принципите на свободата и дълга. Повечето от колегите ме слушаха внимателно, защото за тях това определено беше ново слово, но забелязах, че само г-н директорът леко се подхилва. Когато завърших единствен Иван Кацарски изказа своите социобиологизаторски аргументи против тезата за Антропния принцип като един от водещите принципи на Универсалната еволюция, почерпени от Конрад Лоренц. Имах и своя съмишленик в лицето на доц. Емилия Петрова, която изказа своето възхищение, че най-после е прозвучал един дълбоко философски въпрос. Явно неготов с каквито и да са аргументи против В. Проданов не взе думата, а само измърмори, че не е очаквал, че аз ще се заема с такъв въпрос свързан с мистиката. Въпреки фактите на науката, които отричаха догмите на материализма и на ленинизма-сталиниз­ма, представян като марксизъм, В. Проданов си беше останал непробиваем атеист…

Есента, въпреки високите оценки на Института от екипа учени от европейски институти, стана ясно, че съдбата му е предрешена от новото правителство на ГЕРБ и конкретно от финансовия министър Симеон Дянков. Примитивният проводник на крайния неолиберализъм започна да задържа пари от бюджета на БАН и нескрито изказа своето отрицателно отношение към Академията, наричайки я приют за „феодални старци“. Настъпваха тежки времена за Академията и аз енергично се заех да си подготвя документите за пенсиониране. Освен трудовата си книжка, която не беше водена редовно трябваше да търся допълнително нови удостоверения за трудовия ми стаж в различните институти и учреждения.

Междувременно започнах да чета лекции по философия в Международното висше бизнес училище Ботевград с президент г-жа Лена Гайдарска. Познавах се с Лена Гайдарска от годините в Парламента, когато като член на Комисията по наука и образование трябваше да помогна за легитимирането на бившия Датски колеж като висше училище. По това време Лена Гайдарска, която и сега води училището, беше на около петдесет години, средна на ръст, леко закръглена, симпатична и интелигентна жена, която имаше организационен опит вероятно от годините в Комсомола. От родителите си тя беше наследила и запазила, въпреки превратността на епохата, в която се оказахме, високите си и благородни идеали и принципи, което личеше веднага при контакт с нея. Често при срещите ни по‑късно, когато вече работехме заедно, тя казваше, че Бог ни е събрал да правим нещо благородно за България, да подготвяме млади хора, които именно щяха да решават бъдещето на България. С моя жизнен опит още в годините на парламентарната ми дейност аз веднага оцених високите и благородни качества на тази жена и проникнат с дълбока симпатия към нея и нейните усилия да направи едно частно висше училище с няколко интересни специалности в онези години решително £ съдействах. Стана така, че при обсъждането на въпроса за МВБУ в Комисията по наука и образование аз се изказах в пълна подкрепа, но после бях извикан от тогавашния министър на образованието и науката Владимир Атанасов и не взех участие в гласуването. Още повече, че присъсъстващите депутати от НДСВ, ДПС и КБ бяха достатъчни за положителен резултат. За съжаление избрания по‑късно за ректор на УНСС проф. Борислав Борисов, един възпълен мъж, който обичаше на обяд да си пийва по една бира, заспал по време на гласуването и фактически изборът не се реализира. Д-р Мариус Цаков, който беше от този регион депутат ме помоли да дам писмена декларация, че подкрепям решението за утвърждаване на МВБУ като висше училище. Направих това и обясних ситуацията. В Пленарна зала обаче депутати от десницата в лицето на доц. Иван Иванов поставиха въпроса, че аз не съм физически присъствал при гласуването. Знаех, че решаващо е гласуването в Пленарната зала и взех думата. Обясних ситуацията и силно аргументирано подкрепих положително решение за легитимиране на МВБУ като висше училище. Залата ме подкрепи. Само малцина депутати от десницата се въздържаха. Г-жа Лена Гайдарска седеше на последния ред за гости и силно преживяваше. Когато всичко приключи успешно тя изказа сърдечната си благодарност. И затова, когато реших да напусна Иниститута и да се пенсионирам аз се срещнах с нея и помолих да започна работа в училището. Г-жа Лена Гайдарска само каза: „Професоре, няма проблем, за нас, за училището ще бъде чест такъв човек да работи при нас!“. Доколкото знам там на половин щат работеше доц. Иван Върбанов от Академията в Свищов. От следващата 2010 година аз поех целия курс по философия с различните специалности.

През изминаващите вече четири години аз имах различни студенти както от задочния, така и от редовния курс. В училището, в съответствие с характера на специалностите „Бизнесадминистрация“, „Туризъм“, „Международни икономически отношения“ и „Счетоводство и контрол“ не постъпваха елитни ученици. През последните две години се подготвяха и магистранти по проблемите на националната и фирмена сигурност под ръководството на ректора на МВБУ проф. д-р Руслан Пенчев.

По-голямата част от студентите, пред които четях лекции, имаха сериозни пропуски в средното си образование. Сега вече нямаше студентите от началото на 90‑те години, на които четях във Варненския свободен университет разни дисциплини. Но огромните ми знания и опит ми помагаха да правя интересни лекциите по философия и студентите постепенно се заразяваха и в края на съответния курс идваха масово и очакваха да научат нови и интересни неща, които не можеха да получат нито от другите преподаватели, нито от сриващата се духовна култура на обществето ни. Вероятно те често коментираха в паузите между лекциите и споделяха и с другите преподаватели, че последните удивени ме питаха в преподавателвската стая: „Професоре, какво им говорите по философия, че само за Вас говорят?“ В различни моменти, при различни обстоятелства мнозина от онези студенти, които бяха слушали на живо лекциите ми и бяха чели учебника споделяха своите възторзи. Мисля, че беше 2011 година, когато след прослушания курс от 30 часа проведох изпита. Петима от студентите, които седяха на първата маса и записваха с компютрите си отговориха отлично. Отговорите им ми доставиха удоволствие и аз пред всички им връчих книжките с отлични оценки и им благодарих. Поискаха ми ел. поща, а вечерта чета съобщение от петимата: „Г-н професоре, благодарим Ви за уроците на живота, които ни дадохте! Няма да Ви забравим никога!“. Само за това си заслужаваше да продължа да чета лекции на тези деца на България, въпреки влошеното си здраве, защото това, което аз им давах никой не можеше да им го даде..Така аз влагах в тях всеотдайно духът на знанието и волята за борба, за да могат да се справят с изпитанията в своята битка за бъдещето на България. Дали всички мои колеги преподаватели го оценяваха по достойноство и сами да се мобилизираха да вдигнат нивото на духовния устрем на младите хора не зная, не съм слушал техните лекции, а за техните интереси в науката можех да съдя само по докладите им на Годишните научно-теоретични конференции. За съжаление малко от това, което слушах ми правеше впечатление. Безспорно тук се открояваше ректорът проф. д-р Руслан Пенчев, проф. д-р Нено Павлов и още няколко по‑млади колеги…

Още в началото на 2010 година Институтът за философски изследвания и някои други институти на БАН преживяха тежки трусове. Бяха публикувани разкритията на Комисията за досиетата за ръководни фигури на БАН и участвали в Комисиите и Президиума на Висшата атестационна комисия (ВАК). В публикувания списък проф. Васил Проданов, който още през 2004 година беше успял да се уреди с членкорско звание на БАН се оказа на първо място сред агентите на ДС. Господинът още в битността си на съветник на най-мракобесната фигура на ЦК на БКП Милко Балев беше успял да стане и сътрудник на Шести отдел на Шесто управление на ДС под псевдонима др. Иванов. Т. е. господинът е бил агент в политическата полиция на ДС и в това си качество е доносничал за своите колеги. Това беше взрив в Института за философски изследвания. Всички, които бяха подтискани в годините се хвърлиха в яростна битка срещу самия В. Проданов и цялото му обкръжение. Аз написах статия, която изпратих на ръководството на БАН и публикувах във в. „Дневник“ – „Докога агентите на ДС ще бъдат директори на инситутите на БАН?“. В бурни дискусии Общото събрание на БАН, в което много активна роля играе доц. Стефан Пенов, един от най-добрите ни специалисти по философия на религията, приема решение всички агенти на ДС да подадат оставки и да не им се разрешава повече да заемат ръководни длъжности. Това слага край на длъжностните амбиции на В. Проданов да стане директор на новия Институт за изследване на обществата и знанията, конструиран по неговите тайни проекти. В онези дни аз директно заявих на В. Проданов, че за мен той е един „морален урод“. Припомних му нашите разговори, в които аз се възмущавах от такива морални дегенерати като проф. Иван Калчев и проф. Георги Фотев, при които разговори В. Проданов се хилеше и разказваше разни истории за двамата. Но след като стана публично известен този факт, на мен ми стана пределно ясно, че този човек беше стоял на пътя на научното ми признание като чл.-кор. и академик на БАН, защото при всички конкурси, в които участвах той, в качеството си на директор на ИФИ беше назначаван от административното ръководство на БАН за председател на комисиите, които трябваше да подберат от многото кандидати кого да пуснат до Събранието на академиците. Редовно аз отпадах още на този първи етап на пресяване, защото господинът подбираше и състава на комисията, която изпълняваше неговите препоръки. Допускаха се като правило неавторитетни кандидати, които пропадаха при избора в Събранието на академиците. Като резултат от политиката на този и други аморални типове сега в областта на философията и социологията има само трима членкореспонденти и един престарял академик на 96 години, вече пета година в кома…

Още през март 2010 година аз реших да възстановя създадения през 1993 г. от мен Център за политологични изследвания „Евразия“. За десетилетието той беше изпаднал от регистрите на Министерството на правосъдието като неправителствена организация. Поканих на учредително събрание около 15 свои колеги и близки приятели, на повечето от които бях помагал като рецензент на докторските им защити или на хабилитациите им. Те бяха добри специалисти-професионалисти в отделни области на философията, социологията, историята, икономиката и т. н. От поканените да се включи в Геополитическия център Евразия се отказа само проф. Георги Найденов от УНСС. Членове на Центъра станаха: доц. Георги Маринов, някогашния ми директор в Института по търговия, проф. Владимир Чуков, проф. Нако Стефанов, проф. Нина Дюлгерова, доц. Игнат Минков, доц. Емилия Петрова, доц. Светлана Христова, доц. Борис Манов, д-р Катя Бенчева, Еми Маринов д-р Вяра Ганчева. Чуждестранни членове бяха проф. Ядвига Яскевич – Беларус, проф. Лариса Никовская – Россия, проф. Петер Бахмайер – Австрия. Впоследствие към центъра се присъедини и проф. Пламен Георгиев. Зампредседател стана доц. Георги Маринов, а секретар е д-р Катя Бенчева.

Ние редовно общувахме по електронната поща, а освен това още през 2010 година проведохме две важни теоретични срещи. Първата в Руския културно-информационен център посветена на Евразийската проблематика. Втората беше посветена на презентацията на първия том на „Философията на универсалната история като фундаментална философия“, която проведохме в залата на НДСВ на ул. „Врабча“ 23. На тази среща присъства и великия наш писател съвременник акад. Антон Дончев. Изложение направиха доц. Игнат Минков и доц. Емилия Петрова, която по‑късно публикува своя текст в сп. „Международни отношения“

Вероятно средата на Септември 2010 г., когато отидох на среща с дошлия във връзка с работата по колективния руско-български труд по Конфликтология руски професор Евгений Степанов в сградата на бившия вече Институт за философски изследвания на бул. „Патриарх Евтимий“ 6 неочаквано видях там известния водещ Дискусионно студио на телевизия СКАТ Велизар Енчев. Запознахме се и аз му подарих т. ІІІ на „Между миналото и бъдещето (Преходът. Парламентът „отвътре“)“ и визитната си картичка. За мен Велизар Енчев беше един от най-интелигентните и талантливи водещи предавания журналисти. Така и написах в посвещението с автограф. Мълчание почти половин година и неочаквано в началото на м. март на 2011 година г-н В. Енчев звъни, извинява се, че чак сега е прочел книгата и ме кани на Дискусионно студио. Така започна моето сътрудничество с телевизия СКАТ, за което ще говоря специално.

В края на същата 2010 година от Москва настойчиво ми пишеше и ме канеше на Международна конференция проф. Никовская Лариса Игоревна. С нея поддържахме връзка още от края на 90‑те години, когато за първи път се срещнахме в Базата на БАН на Черно море край Варна на някаква Международна конференция. Още тогава между нас премина искрата на дълбока симпатия, която се запази с годините. Лариса беше с около 15 години по‑млада от мене, симпатична стройна, изключително интелигентна, както по‑късно разбрах белоруска по рождение, която беше завършила МГУ и се беше установила в Института по философия към РАН. По това време тя беше първи сътрудник в групата по Конфликтология, която беше организирал стария ми приятел и колега проф. Евгений Степанов. По-късно това сътрудничество беше прекратено, а през 2010 година Лариса вече беше шеф на екипа от помощници на председателя на „Справедлива Русия“ Сергей Миронов. Именно в това си качество тя беше организирала подготовката на международен колективен труд посветен на ролята на държавата и гражданското общество в условията на постсоциалистическите страни. Аз трябваше да анализирам опита на България. Подготвих доклада и го изпратих. Разходите по пътуването и пребиваването в Москва поемаха структурите на РАН, към която беше изследователския проект. Конференцията беше предвидена за последните дни на март и първите дни на април 2011 г.

Реших да съчетая пътуването до Москва с пътуване до Минск, за да се видя със съпругата си Лена и да бъда поне седмица с нея. Така и направих. Исках също така да избегна тежките и неприятни пътувания до Москва директно от София, защото там още продължаваха неразбориите с летищата. Пътувах както обикновено през Виена. На 26 март с нощния влак аз тръгнах за Москва. В края на март снегът в Минск вече се беше стопил, но не и в Москва. На ледената и легендарна от годините на Втората световна война Белоруска гара рано сутринта ме посрещна Янко Янакиев- сътрудник на Посолството ни в Москва, който курираше с РАН. До обяд прекарах в Посолството, а в ранния следобяд той ме откара на мястото, където с автобуси участниците в конференцията трябваше да отидат на около 30 клм на изток извън Москва, в една от почивните бази на Газпром. Хотелските и други комплекси на Базата бяха строго охранявани. Настаниха ме в стая, където температурата вероятно достигаше до 30 градуса, а навън беше минус 8 градуса. Още първата вечер почувствах нездравия ефект от тези температурни разлики. Конференцията продължи три дни. Изнесох своя доклад още на следващия ден в пленарното заседание. Вечерта, по стара неизживяна от годините на социализма традиция,.имаше фуршет. Преди началния час се разходих в мразовития парк, край който преминаваше малка река, а от другия бряг се издигаше тъмната стена на вековна гора. Малка видра бродеше по брега, на който стоях и вероятно търсеше риба. Същато вечер обаче аз почувствах че нещата с моите дробове не са наред. Започнах да кашлям и гърдите ми кънтяха. Нямах никакъв антибиотик. Пиех само Упсарин, който не лекуваше, но временно леко ме облекчаваше.

Последният ден организаторите на конференцията ни отведоха до Новойерусалвимския монастир, построен по идея на бунтовния патриарх Никон през ХVІ век като копие на Йерусалимския манастир със светите места, свързани с Голгота и последните часове на Иисус Христос. Този опит да се строят копия на свещени места ми напомни за онази средновековна практика да се продават мощи на светци и частици от свещени предмети, свързвани с Иисус Христос, Богородица и т. н., породила толкова противоречиви реакции и предизвикала на Запад в лоното на Римо-католицизма Протестантизма.

След края на конферецията вече определено болен се върнах в Москва и по обратния път с нощния влак се прибрах в Минск. Тук съпругата ми Лена и майка £ Лилия Петровна се силно изплашиха и започнаха да ме лекуват със своите домашни средства, сред които на първо място беше малинов чай. Нямаше време за лекари и болници, защото на другия ден трябваше да се връщам в България..

В неделя 4 април вече летях за София. Още от Минск съобщих на сина си Дима за проблема и го помолих да купи силен антибиотик, за да взема веднага, когато ме посрещне на летището. Той беше направил всичко както трябва. Но моето положение никак не се подобри даже от силния антибиотик. След тежка нощ с висока температура в понеделник аз вече бях при личния си лекар д-р Димитрина Маджарова. Прегледът на рентген показа, че съм развил остра пневмония на белите дробове. Вече трябваше да започна да пия суперсилен антибиотик, тъй като се отказах да постъпя в болницата на ВМА. Едва след няколко дни успях да се възстановя…

Още бидейки посланик в Минск аз получавах редовно информация по своя и-мейл за провеждани конференции и семинари в Руската федерация. Един мощен сайт от Санкт Петербурския университет „А. С. Пушкин“с водещ оператор г-жа Татяна Александровна Рущина, включил ме в мрежата още през 2004 г., когато на два пъти бях гост и участник в различните конференции, организирани от университета и други научни институти по проблемите на Конфликтологията. Есента на 2010 аз реших да отговоря на поканите и изявих желание да участвам в Дните на Петербургската философия, които се провеждаха обикновено в първата половина на последната десетдневка на м. Ноември. Организаторите, благодарение на г-жа Т. А. Рущина, веднага отреагираха на моята заявка, която аз придружих с молба да ми бъдат заплатени разходите по пътя и пребиваването в Санкт Петербург. Организаторите до такава степен бяха заинтересувани аз да взема участие в Дните на Петербургската философия, че председателят на Руското философско дружество проф. Юрий Николаевич Солонин даже ми звъня по мобилния телефон и обеща всичко да подготви както трябва. Той се пошегува, когато аз му казах, че макар че съм бивш посланик съм всъщност един беден професор, като каза „Все мы бедные профессора!“.

И ето на 23 ноември 2011 година аз летях отново през Виена за Санкт Петербург. На летището ме посрещна младият доц. Алексей Бондарев, една от главните фигури на „евразийците“, свързани с идеите и делото на последния от „великите евразийци“, както аз го наричам Лев Николаевич Гумилев. Настанен бях в познатата ми гостиница „Октябрьская“, намираща се близко както до Московската железопътна гара, където 2003 година с Любочка чакахме нейната племенница Лилия Пиденко. „Октябрская“ е близко и до „Невский бульвар“ – един от централните булеварди на Санкт Петербург, по който директно за около половин час пешком се стига до Василевския остров и зданията на Санкт Петербургския университет „А. С. Пушкин“. Може би за четвърти или пети път бях в Санкт Петербург, градът, който аз поставях наравно с Виена сред най-красивите европейски градове. Въпреки промените с години много неща ми бяха познати и скъпи – и Аничкин мост с трудно задържаните буйни коне, и величествения паметник на Екатерина Велика, и Исакиевския и Казанския събор и Медния конник – Петър Велики, и Ермитажа и оловно-сивата студена Нева…

Дните на Петербургската философия се откриха в Таврическия дворец на следващия ден 24 ноември в 10 часа. Откри ги деканът на Философския факултет на Университета проф. Дудник Сергей Иванович. Както става в подобни случаи първи говориха разните публични личности на Руската федерация от типа на политолога Сергей Марков и председатели на разни културни институти. След кратка обедна почивка, в която аз успях да подаря книгата си „Между прошлым и будущим“ и бутилка хубаво българско червено вино на председателя на РФО проф. Ю. Н. Солонин, а също книгата и на г-жа Татяна Рущина.

В следобедното заседание най-интересен беше докладът, всъщност разказа на един от известните руски журналисти международник, специалист по въпросите на Близкия изток. Именно от него есента на 2011 година аз разбрах, че зад събитията в Тунис, Египет, Либия и т. н. назовавани помпозно от западните медии и папагалски повтаряни от нашите медии „Арабска пролет“, стоят интересите и огромните парични потоци на Саудитска Арабия и Катар, които стимулират фундаменталните и екстремистки среди на исляма против светските диктаторски режими в Арабския свят. САЩ и западноевропейските им съюзници водени от геополитическите си интереси към нефтените и газовите ресурси подкрепят всъщност възхода на „Мюсюлманските братя“, а с това късогледо подготвят всички последвали до днес ефекти на Бумеранга върху самата Европа.

Към 16 часа водещият следобедното заседание проф. Дудник С. И. ми даде думата за моя доклад. Темата беше „Необходимость новых принципов, ценностей и институтов для организации и управления международной безопасности в условиях глобализации“. Реших да не чета, а да импровизирам както повечето докладчици. Залата слушаше внимателно. Развивах своите идеи, че в условията на новата глобална епоха, протичаща под деформиращото въздействие на идеологията и политиката на неолиберализма е необходимо да се създадат нови институти и новни принципи на организацията и управлението на международните отношения, защото сега действащите принципи и и нститути са създадени след Втората световна война при други условия и с други цели и тотално са остарели и не работят ефективно за решението на натрупаните глобални проблеми на човечеството. После организаторите и някои от публиката споделиха, че аз съм поставил точка над и‑то с философското обяснение на причините за много процеси и явления в нашата съвременност и съм предложил решения за изхода от затегналата се криза на света. Докладът ми беше публикуван от Вестика на Руското философско дружество и от списанието „Век глобализации“ 1 / 2013, с главен редактор зам. председателя на РФО проф. Чумаков Александър Николаевич. Именно проф. А. Н. Чумаков публикува на страниците на същото списание мои кратки биографични бележки и библиография на публикациите ми по глобални проблеми на български и руски език.

Следващите два дни от моето участие в Дните на Петербургската философия бяха изключително натоварени с мои импровизирани съобщения и доклади пред различните структури на РФО. Главната тема, по която се наложи да говоря беше за проблемите на евразийството. Изхождайки от името на ръководения от мен Геополитически център Евразия доц. Алексей Бондарев ме водеше и обявяваше пред различните секции, че ще говоря по проблемите на евразийството. 4‑ти Ноември същата година Владимир Путин беше заявил, „что мы (т. е. народите на бившия Съветски съюз – б. м. П. Г.) будем строить Евразийский союз“. Тази идея следваше логически от реалностите на постсъветското пространство и в определена степен трябваше да завърши процесите на нова интеграция между народите на разпадналата се велика държава. Но тя в известен смисъл беше и римейк на моята идея, повдигната в статията „Нужен ли
ЕврАС и как он возможен?“, която аз написах през 2008 година и отправих на Вл. Путин, Н. Назарбаев и Ал. Лукашенко, за което разказвам в главата за „Моята дипломация“. Когато говорех за Евразия и евразийството публиката ме слушаше с огромен интерес и аз както през далечната 1987 година, когато говорех пред различни руски институти по въпросите на „перестройката“ виждах същия интерес към тези въпроси. На няколко от моите изказвания са присъствали и двама млади представители на Евразийския национален университет на името на Л. Н. Гумилев – Астана, Казахстан – ръководителя на катедрата по проблемите на Историята на Евразия доц. д-р Нурбек Шаяхметов и неговия сътрудник от катедрата и по‑късно открития музей на Л. Н. Гумилев.

Последната сутрин на 27 ноември преди отпътуването ми по време на закуската двамата млади колеги влязоха в разговор с мен, разменихме визитки и те изявиха желание да им бъда гост на ЕНУ Л. Н. Гумилев в Астана. Потвърдих готовността си да гостувам.

Напусках Санкт Петербург след кратки интересни срещи с декана на Философския факултет проф. Сергей Иванович Дудник и с ректора проф. Николай Кропачев и готовност и желания за продължаване на сътрудничеството и възстановяване на добрите традиции от миналото.

Поканата за посещение на Астана като гост-професор не закъсня. Още на 4 – 5 декември доц. д-р Нурбек Шаяхметов ми пишеше по ел. поща, че Евразийския Университет в Астана е готов да ме приеме от 19 до 29 декември. Това предложение ме шокира и аз се шегувах със свои колеги, перефразирайки популярния афоризъм от великолепния руски боевик „Белое солнце пустины“, что „Восток тонкое дело, но это совсем не тонкое“. Беше почнала зимата със своите мъгли и ледове, а това поставяше под въпрос сигурността на самолетните полети и то в една централно-азиатска страна с открити към Сибир пространства. Освен това това бяха дните на важни християнски празници, когато има голямо движение по летищата на Европа и Русия. Помолих да отложим до към края на март следващата година.

И ето 24 март 2012 г. аз летях през Киев за Астана. Поради дългия полет и разликата в часовите пояси аз кацнах в Астана на другия ден в около 3 часа сутринта. Посрещаше ме доц. Нурбек Шаяхметов. Прегърнахме се като стари приятели. Посочвайки още при срещата ни в Санкт Петербург, че доц. Нурбек Шаяхметов беше млад човек пропуснах да подчертая, че той беше на около 35 години, среден на ръст, по‑скоро слаб, с правилни европоидни черти, а не както в мнозина казахи се наблюдават монголоидни черти в лицето, макар и не така силни както при монголците и китайците, например. Както разбрах по‑късно имаше семейство и две деца. До преди година беше преподавал в университета в Алма Ата и за Астана беше нов жител. Вероятно с наета от ЕНУ кола Нурбек ме доведе до най-представителния хотел на Астана „Тенгри“, издигащ се на 12 етажа в новата част на града, в която беше оформен новия и силно впечатляващ със зданията си център на столицата. Самата Астана беше издигната в степта в овладяното пространството на известния от годините на Н. Хрушчов Целиноград. Центърът на Астана е един силно впечатляващ ансамбъл от небостъргачи разположени хармонично, а в самия виртуален център се издига Байдерек – Дървото на живота, висока метална, вероятно от дуралуминий, конструкция приличаща по‑скоро на гигантска ваза, в чиято чаша се разполага едно огромно кълбо. Напротив Байдерек са правителствените сгради и президентския дворец, а малко по‑нататък към реката е зданието на новата опера, наподобяващо морска вълна. Тук се издига и гигантската пирамида, посветена на разбирателството между народите…

Настанен бях на 11 етаж в просторна стая с всички необходими за по‑дълъг престой уреди и мебели. Банята също беше просторна. Докато разпределях багажа си видях, че по‑новото време беше вече 5 часа сутринта, докато в България беше дълбока нощ. Нурбек обеща да дойде в 8 и 30 часа, за да ме отведе до Университета и да започна своята работа в катедрата като гост-професор. От дългия повече от 8 часа преход с кратка пауза от 1 час в Киев бях пределно уморен и въпреки, че легнах не можах да мигна до 8 и 30 часа, когато Нурбек звънна и попита готов ли съм да тръгнем. Обясних, че съм много уморен от полета и смяната на часовите пояси и помолих това да стане в 13 часа местно време, което по българския часови пояс беше 9 часа. Съзнавах, че трябва бързо да пренастройвам биологическия си часовник, както беше при посещението ми в Китай през 1990 година, където разликата беше вече с шест часа.

В 13 и 30 часа местно време аз бях вече в стаята на катедрата по История на Евразия. В катедрата имаше около десетина научни сътрудници, от които един професор Максат Алписес, няколко доценти и останалите преподаватели – доктори и трима докторанти – Маххабат, Нурлихан и Нурлан. След кратко представяне обсъдихме темите, по които ще говоря пред докторантите, пред студентите и пред преподавателите. Беше видно, първо, че преподавателите от новия Евразийски национален университет, който беше млад университет и трябваше тепърва да завоюва периметъра на своите изследвания, които да определят идентичността му, ще акцентират върху интересите си по въпросите на историята и културата на Евразия. И второ, че Нурбек, за да реализира инициативата си от моето идване като гост-професор в университета, беше ме представил със суперлативи пред ръководството и пред колегите си. Във връзка с това очакванията към мен бяха високи, което пролича още при първите тържествени събития, в които аз трябваше да взимам участие. По време на моето пребиваване в университета като гости-професори бяха още един турски професор от Бурса, един американец и един австралиец. По-късно се появиха един руски и един белоруски професори по история и историография.

Стана така, че при тези тържествени събития – отбелязване Деня на науката в Казахстан в заседателната зала на ректората на ЕНУ Л. Н. Гумильов и откриване на Музей на Л. Н. Гумилев аз не само бях сред официалните гости, но и трябваше веднага след ректора проф. Ерлан Баташули Съдъков да говоря. И в двата случая аз не пропусках да обясня, че идеята за Евразийството, за Евразийския съюз се ражда в България през септември 1921 година, когато група руски офицери от „Бялата гвардия“ – княз Николай Трубецкой, граф. Пьотр Савицкий, Георгий Флеровский, Пьотр Сувчинский и др. организират семинар и издават сборник „Исход к Востоку“. При откриването на музея посветен на Л. Н. Гумильов аз разказах за онези няколко минути, когато при моите лекции в Москва и Ленинград във връзка с българската „перестройка“, обявена на Юлския пленум на ЦК на БКП 1987 г., като един от авторите на доклада на Т. Живков аз имах щастието да се срещна и да разменя няколко изречения с последния от „великите евразийци“ Лев Николаевич Гумильов. Това стана след лекцията ми пред преподавателите на Ленинградския университет А. С. Пушкин. Към мен се приближи възрастна възпълна госпожа и попита:„Другарю професор, искате ли да се срещнете с нашия известен историк Лев Николаевич Гумильов?“. Потвърдих и ето тя ме представи на побелял възпълен професор, който седеше на първия ред и говореше с друг свой колега. По това време Л. Н. Гумилев беше вече на 75 години. След официалното ръкостискане му казах, че познавам някои от неговите книги за етногенеза, за тюрките и за великата степ. При споменаването на степта той се засмя и каза: „А здесь тоже проходили болгары.“ Казах му, че именно затова съм търсел и знам неговите книги и публикации, защото ме интересува наред с много други въпроси и въпросът за древните българи. Споделих, че приемам неговия метод, подобен на метода на френските историци от кръга „Анали“ и се стремя да го прилагам в своите работи. Последва въпросът свързан с темата на моята лекция: „А Вы верите, что замысел перестройки осуществиться? Я собствено очень надеюсь, но сильно боюсь, что не получиться.“ Я согласился с нем и сказал: „Номенклатура только шумит, но она не сделает ничего как надо, потому что у нее другие интересы.“ Разделились с словами: „Все таки, будем надеяться!“ За съжаление неговият и моят скептицизъм относно негодността на комунистическата номенклатура да направи необходимите реформи се оправдаха. Само след две години държавният социализъм в Източна Европа рухна, а още две години по‑късно и въобще в разпадналия се Съветски съюз…

Заключителните ми думи от моето слово при откриване на музея на Л. Н. Гумильов бяха, че след разрушаването на всичко създадено за десетилетия и векове от т. нар. преходен период трябва да вървим към ново събиране на народите от Евразия, но на основата на нови принципи.

И в двата случая другите гост-професори, изказващи се след мен, използваха възможността също да импровизират, но като се държаха за казаното от мен и главната идея, която се опитвах да внуша на присъстващите.

Моите лекции през останалите дни бяха посветени както на въпросите на Евразийството, така и на Глобалната геополитика и Глобализацията и необходимите промени в системата от принципи и институции, въз основа на които се организира и управлява световната общност. В повечето случаи говорех за принципите на Евразийството и необходимостта от ново единство на народите от Евразия. Имах лекции и по глобалните екологични проблеми, които не така силно се чувстваха от моите домакини в обширната степ на Казахстан. Паметна ще ми остане лекцията и за „Китай – древен и съвременен“ пред сборен курс студенти. В този ден след обяд беше планирано да говоря пред преподавателите на ЕНУ Л. Н. Гумильов за „Нови принципи и нови подходи на научните изследвания в съвременната епоха“, но тук водещата ме доцентка ме представи и обяви именно тази тема като темата, за която трябваше да говоря пред тях. Настана смут и няколко студенти един след друг ставаха и питаха: „Могу ли я выйти!“ Разбрах веднага причината. На студенти от първи и втори курс да говориш за принципи и подходи на научните изследвания е все едно да им говориш за пенсиониране. Веднага обявих, че няма да говорим за научни изследвания, а ще говорим за древната и съвременна история на техния могъщ съсед Китай и тайната на неговия подем и успехи. Студентите се успокоиха и не само слушаха с интерес, но след края на лекцията задаваха много въпроси.

Мои малки научни открития предизвикаха темите на лекцията „Принципы современной методологии и методики научных исследованиях“ и Кръглата маса по въпросите за изследване на древната и съвременна история на народите. Лекцията се проведе 5 април в 14 часа в голямата заседателна зала на университета. Присъстваха повечето свободни от лекции преподаватели. Следвайки подхода на Г. Хегел, че историята ни дава разгърнатата логика на движението на духа и постигането на истината за света аз проследих накратко основните моменти на формирането на принципите на научните изследвания, очертали различните научни епохи с техните научни картини на света като заедно с това посочвах опитите за синтези и цялостен системен диалектически подход, който се реализира именно в съвременната епоха на постнекласическата наука. Илюстрирах с много примери от историческото познание, а също познанието на другите науки и на познанието за обществото. Това беше една добра философска лекция по методология и методика на научните изследвания. Повече склонни към предметно познание, а не към високи философски абстракции, моите колеги от ЕНУ особено се заинтересуваха от подхода и методиката на конкретните изследвания. Така очертах следната структура на въпроса:1. Избор на изследователско поле; 2. Подготовка за овладяване на това теоретично пространство; 3. Очертаване на проблемните ядра на това пространство; 4. Изучаване на всички авторитетни мнения и възгледи по дадената проблемна област; 5. Издигане на собствена идея, хипотеза за решаване на проблемните въпроси в дадената теоретична област; 6. Осмисляне на логиката на реализацията на собствената идея и формулиране на система и структура на тази логика; 7. Реализиране на всяка от тези части, фрагменти на цялата система;8. Изводи и прогнози.

Следващият последен ден от моята командировка 6 април премина с провеждане на Кръгла маса по проблемите на съвременното историческо познание. Тук вече с пълна сила прилагах принципите на своята методология и всеобщ метод на системния диалектически плуралистичен монизъм, който бях изградил върху основата на синтезите на цяла група методи и бях успешно приложил при анализа на проблемите в двата тома на „Философията на универсалната история като фундаментална философия“.

7 април аз вече летях за България силно уморен, но доволен от факта, че успях за двете седмици престой в Астана да оставя дълбока следа в паметта и душите на стотиците студенти и на моите колеги преподаватели и докторанти от ЕНУ „Л. Н. Гумильов“. Често имаше случай, когато свършвах лекцията от почти два лекционни часа студентите ме питаха:„А утре ще дойдете ли пак?“ Те се срещаха с един друг начин на мислене и научаваха неща, които никой от техните преподаватели не беше им казвал…

Под влияние на идеите на евразийството в края на м. май организирах и проведох в РКИЦ на ул. „Шипка“ 34 еднодневен теоретичен семинар посветен на 100-годишнината от рождението на Лев Николаевич Гумильов. Моят доклад беше „Л. Н. Гумильов – велик начинател в изследването на историята, етнологията и културата на народите от Евразия“. Проф. Георги Маринов беше направил опит да анализира съвременните процеси на глобализация с помощта на методологията на Л. Н. Гумилев. Доц. Борис Манов предложи прочит на българската история в съответствие с идеите на Н. Трубецкой и Л. Гумильов. Получи се интересен диалог и дискусия, които бяха високо оценени от участниците в семинара.

Последната десетдневка на юни 2012 г. аз приех за една седмица моите млади колеги от ЕНУ „Л. Н. Гумильов“ – Нурбек, Маххабат, Нурлан и Нурлихан. Настаних ги в х-л „Рила“, който се намира в идеалния център на София и е разположен на две тихи улици – „Леге“ и „Калоян“ и още същия ден до вечерта им показах основните забележителности в центъра на София. С изключение на Нурбек другите колеги докторанти още не бяха посещавали други европейски градове и София им направи огромно впечатление. Следващия ден ние разширихме кръга на запознаване със София- те бяха в църквата „Св. София“, пред Вечния огън, влязоха в храма „Св. Александър Невски“ и накрая им показах Парламента, СУ „Св. Климент Охридски“ и Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Навсякъде моите млади колеги казахи правеха снимки за спомен. Към обяд ги въведох в библиотеката и им помогнах в търсенето на литература на руски език. Именно те откриха подвързаните томове на „Евразийски вестник“, издаван в Берлин през 20‑те години след заминаването на групата офицери, начело с княз Н. Трубецкой и граф. П. Савицкий от България за Западна Европа. В нашата Национална библиотека Нурбек откри и първия сборник издаден от евразийците през август 1921 г. „Исход к Востоку“. Оставих ги щастливи да четат. На другия ден отведох младите колеги в Историческия факултет на Софийския университет, където те се срещнаха със зам. декана доц. Т. Неделев. Четвъртият ден организирах среща на колеги от Геополитическия център Евразия с моите гости от ЕНУ „Л. Н. Гумильов“ в малката зала на Икономическия институт на БАН на ул. „И. Аксаков“ – 3. На срещата присъстваха моите колеги проф. Пл. Георгиев, доц. Е. Петрова, доц. Борис Манов и доц. Н. Русатев. Проведе се интересен опознавателен разговор, от който и моите гости и моите колеги бяха доволни. Петият ден вече с моите гости бяхме участници в Международната научно-теоретична конференция организирана от МВБУ, която се проведе в залата на Дом 2 на резиденция „Бояна“. Участвахме и на пленарното заседание и на заседанието на секцията, където аз изнесох доклад за „Азимутите на българската икономика в глобалната епоха“. В обедната пауза отведох моите гости в Националния исторически музей, който им достави много нови впечатления за историческото минало на България. След последния съботен ден, в който те посетиха пазара „Илиянци“ в неделя моите гости летяха пълни с впечатления от България…

Мероприятията свързани с темата за евразийството бяха за кратко прекъснати от честването на юбилей на Федерацията за приятелство с народите на Русия и ОНД в залата за пресконференции на БТА на бул. „Цариградско шосе“. Темата на кръглата маса беше посветена на годишнината и свързана с нашата съвременна външна политика. Председателят на федерацията проф. Захари Захариев беше поканил много познати от близкото минало партийни величия и разбира се посланиците на Русия и на много от държавите на бившия Съветски съюз, която общност след разпда се нарича ОНД (Общност на независимите държави). След обичайните за такива случай панегирици, в които почти не ставаше дума за темата на Кръглата маса, вече преди почивката ми дадоха думата. В кратко експозе аз очертах негативните тенденции на нашата външна политика, която се люшка от крайност в крайност без да намери стратегията за вписване в глобалната система на съвременния свят и по този начин да гарантира националната сигурност на България и активното £ участие в решаването на глобалните проблеми на човечеството днес. Краткото ми експозе направи силно впечатление на присъстващите и особено на посланиците, които в започналата кафе-пауза ме поздравяваха на излизане от залата.

Темата за евразийството отново се върна в публичните ми изяви още същия месец септември, когато по линия на Черноморското икономическо сътрудничество проф. Захари Захариев беше организирал голяма Международна конференция посветена на Диалога „Европа – Азия“ и проблемите на евразийското сътрудничество в съвременната глобална епоха. Конференцията се проведе в х-л „Журналист“ на брега на Черно море през последната седмица на м. септември. Проф. З. Захариев беше поканил много авторитетни участници от Германия, Франция, Гърция, Люксембург, Русия, Турция, Китай. Аз бях успял да осигуря декана на Факултета за Евразийски изследвания на ЕНУ „Л. Н. Гумильов“ от Астана проф. Тлеген Садъков.

На тази конференция аз прочетох за първи път доклада си „Заветът на „великите евразийци“ и бъдещето на народите на Евразия“, който бях подготвил за Астана, където от 2 до 4 октомври трябваше да се състои голяма Международна научна конфренция, посветена на 100 годишнината от рождението на Л. Н. Гумильов. Докладът беше посрещнат с висока оценка от присъстващите чуждестранни участници в конференцията. На тази Международна конференция аз забелязах два нови момента в поведението и позициите на представителите на двете велики геополитически сили на нашата съвременност – Русия и Китай. Първо, Русия показа дълбоката си обвързаност с идеята за нов Евразийски съюз на първо време с държавите от бившия Съветски съюз и Руската империя, и в името на тази цел беше готова на важни отстъпки за изработване на приемливи принципи за всички народи от това пространство. И второ, за пореден път, но с още по‑категорични моменти, слушайки доклада на ръководителя на голямата китайска делегация и допълнителните обяснения на неговите сътрудници, аз се уверих, че Китай не само във вътрешната си политика, но и в разнообразните форми на външната политика следва дългосрочна и мощна стратегия, която трябва да го изведе като световен лидер не само по икономически показатели, но и по културни показатели.

Дните на Варненската международна конференция протичаха в условията на мека есен. Вървеше поредното „циганско лято“ и ние с доц. Борис Манов и проф. Тлеген Садъков решихме втория ден, когато вървяха посредствени доклади от български участници, да се изкъпем в топлото все още море. За половин час кристално чистата морска вода ни освежи като компенсация, че това лято не бяхме изобщо почивали.

На 28 септември ние с доц. Борис Манов пътувахме с „Биомет“ за София. На 30 септември неделя ние двамата вече летяхме за Астана. С нас в самолета се оказаха още акад. Антон Дончев, проф. Иван Маразов, Иван Гранитски и доц. Дарина Григорова, ръководител на центъра и сайта в СУ „Св. Кл. Охридски“ „Via Eurasia“. Както се оказа вече в Киев с нашия полет идваха също синът на известния българин – съветски културолог и естет Георгий Гачев Дмитрий Гачев със своя сътрудничка от издателството му Тази голяма за събитието българска делегация идваше по покана на различни казахстански институции.

Както обикновено в полунощ на 1 октомври бяхме посрещнати от представители на приемащите ни организации, а към 4 часа сутринта се оказахме всички настанени в най-представителния хотел „Тенгри“. Още по време на полета от София до Киев здравето на акад. Антон Дончев беше сериозно разклатено. Беше получил бъбречна криза от друсането в малкия „Як“. Първият ден ние се адаптирахме и възстановявахме от прехода. След обяд потърсих академика и за моя изненада разбрах, че неговите спътници са отишли на някакви мероприятия, а той самият не беше нито закусвал, нито обядвал и отгоре на всичко беше окървавил всичкото си бельо. С Борис Манов му купихме от познатия ми хипермаркет ябълки, минерална вода и бельо за смяна. Академикът беше щастлив, че от всичките българи се намери един, който да се сети и погрижи за него. За да не повтарям отново и отново моята оценка за акад. Антон Дончев като явление на българската литература и духовна култура искам да подчертая, че той беше и остана до днес един велик българин по дух и идеали, един човек, който от началото на новото хилядолетие зае важно място в малкия кръг на моите приятели по дух и воля за борба в името на България. Благодаря на съдбата, че можах да общувам с този българин вече повече от десетилетие!

2 октомври се откри Международната научна конференция посветена на 100-годишнината от рождението на Лев Николаевич Гумильов. Първото пленарно заседание се проведе в Голямата зала на ЕНУ „Л. Н. Гумильов“. След тържествените приветствия и словото на ректора проф. Ерлан Садъков започнаха да отправят своите приветствия представителите на различните чуждестранни делегации. От българска страна беше предвиден проф. Иван Маразов. Преди години в 1996 година на проведените тогава президентски избори проф. И. Маразов беше кандидат за президент, издигнат от БСП в екип с г-жа Ирина Бокова, сега действащия Генерален секретар на Юнеско, за вицепрезидент. Проф. И. Маразов, близък до моята възраст, среден на ръст, слаб, е един от най-добрите български учени по проблемите на тракийската култура. Но за случая проф. И. Маразов не беше подготвен по проблемите на историята и културата на народите на Евразия. Затова неговото приветствие към участниците в Конференцията беше обикновено, шаблонно пожелание за успех. Слушайки го аз не издържах и написах бележка на ректора Ерлан Садъков с молба да ми бъдат дадени поне 5 минути да кажа някои важни неща. Вече към самия край на тържествената част от Пленарното заседание, което завърши с художествени литературни изпълнения и песни на известни писатели и певци на Казахстан, на мен ми беше дадена думата за слово. Приветствайки участниците аз им казах, че всички те в голяма степен са участници в нов исторически процес на изграждане на ново единство, върху нови, съответстващи на епохата принципи на евразийските народи. В този смисъл те се явяват реализатори на великата идея за Евразийски съюз на великите евразийци, които на 21 септември 1921 година в София обявиха с манифест Съюза Евразия и дадоха началото на нов възглед за историята на народите от Великата Степ. За огромната част от участниците в Конференцията това беше нова информация. Аз използвах вълненията на залата от чутото и продължих с разказа за кратката ми среща с последния от „великите евразийци“, чиято 100-годишнина отбелязваме тези дни с тази Международна конференция, която е не само продължение на Конференцията в Санкт Петербург, но има и своето оригинално и уникално значение за Казахстан и народите от Евразия. Залата приветства възторжено чутото от мен.

Вторият ден ние заедно с проф. Тлеген Садъков ръководехме първата от трите секции, в които продължаваше конференцията. Бях предвиден да говоря в друга секция, но проф. Садъков предложи да изнеса своя доклад „Завет „великих евразийцев“ и будущее народов Евразии“ пред участниците в работата на тази първа секция. В голямата пауза ние с акад Антон Дончев по идея на един от ръководителите на Казахстанската телевизия присъствахме в залата за пресконференции и трябваше да изкажем своите впечатления от работата на Конференцията. От тази пресконференция група от участниците от различни страни бяхме отведени в Института на държавата Казахстан, където по идея на директора проф. дин. Буркитбай Гелмантули Аяган –академик на НАН на Казахстан трябваше отново да говорим за историята на Евразийските народи и възможностите за сътрудничество с научните институти, които представлявахме с Института на държавата Казахстан.

Третият ден от Конференцията беше посветен на посещението на различни интересни исторически обекти. Голяма група от участниците ни отправиха на около 40 км на север, където до гр. Актюбинск??? край едно малко село Малиновка в степта се разполагаше мемориалния комплекс на единствения женски лагер от веригата на Сталинския ГУЛАГ „Алжир“. Самият „Алжир“ е бил част от най-големия концлагер в бившия СССР – „Карлаг“, където няколко години е прекарал и Лев Гумильов, през което време той се сприятелява с видни интелектуалци-казахи – борци против сталинизма. Пътувахме по голата степ, покрита с изсъхнали треви и бурени, където едва през последните години е започнало строителство на магистрали и пътища. Рядко на отделни участъци до безкрая се виждаха хилави храсти и ниски дървета. Както разбрахме от водещата ни представителка на ЕНУ върху засолените почви на степта не можеха да растат големи дървета, защото бързо изсъхваха. Това беше проблем, който аграрната наука на Казахстан трябваше тепърва да решава, за да залеси огромната гола степ и по този начин да реши въпроса и с пясъчните бури и ветрове.

Концлагерът „Алжир“ обхваща едно огромно пространство от около 40 – 50 дка. Той беше разположен непосредствено до някогашно блато, покрито цялото с камъш. Сега там се виждаха само малка група стари тополи, които очертаваха част от някогашна верига около блатото. Самият лагер е обграден със стени и в дъното му са разположени мемориалния комплекс, а около него в пръстен се виждаха мемориални плочи с имената на затворничките. От 1937 г. до 1953 г., – годината на смъртта на Й. Сталин, тук бяха отбивали различни срокове от 3 до 5 и 8 години каторга жените, сестрите, майките на т. нар. от Сталинския режим „врагове на народа“, всичко повече от 22 000 души. Тук са били сестрите на маршала М. Тухачевский, жената на Н. Бухарин, майката на прочутата балерина Мая Плисецкая Рахел. С две думи – цветът на руското-съветско общество. Някои бяха оцелели, но много бяха останали тук. Четяхме на мраморните плочи имената им. Имаше представителки на всички европейски народи – рускини, белоруски, украинки, арменки, грузинки, евреики, полячки, немкини и т. н. Видях фамилията А. Апостолова и още други няколко български имена. Това място е било мястото на ужасите. Арестували са ги при посещение на своите близки и без да съобщат на семействата им са ги отправяли в железни вагони, където само на пода е имало малки процепи. Не са знаели къде ги карат. А веднъж, докарали ги в голата степ, където през зимата температурите падат под 45 – 50 гр. мраз, са ги заставяли сами да правят бараки от саман (кирпич от кал) и камъш, който са скубали от блатото. Храната им е била нещо подобно на супа от гнили картофи и по 100 гр. черен клисав хляб на ден. Ние гледахме специално подготвения по разказ на оцелели концлагеристки филм и слушахме разказите на младата симпатична уредничка на музея Альона и сълзите ни спонтанно капеха. Всички мълчаха потресени. Слушахме какви ли не разкази за издевателства, насилия, гаври. Селяните от близкото село Малиновка са знаели какви жени и девойки са в концлагера и са се опитвали да съобщат на техните близки къде са. Веднъж, както разказва в своята книга „Великолепният курт“ една от затворничките немка, когато облечените в своите дрипи жени са скубели камъш за огъня на малките печки-буржуйки скритите в храстите местни жители и деца започнали да ги замерват с кални топки. Жените побягнали. Охраната, набирана от разни декласирани елементи се хилела на гледката. Но авторката на книгата се навела и взела една от тези кални топки и каква била изненадата £, когато разбрала, че това са топки от суха извара, окаляни, за да не разбере охраната. Това било малко спасение за изнемощелите от глад и студ жени. Така местните селяни се опитвали да облекчат съдбата им както могат. Тръгнахме си потресени от това ужасно място на толкова страдания и съсипани живота. След Заксенхауз и Бухенвалд това беше третото място на ужасите, които аз видях в своя живот и които никога няма да забравя…

В следващите дни голямата част от участниците в Конференцията си заминаха, но останахме ние с доц. Дарина Григорова и още няколко други преподаватели от Урайна и Русия, за да изнесем цикъл лекции, с което да оправдаем разходите, които организаторите бяха направили за нас. Всичко вървеше по вече познатата ми програма и теми, които намираха благодатна аудитория сред студентите от ЕНУ „Л. Н. Гумильов“. През тези дни един следобяд ние посетихме елитния Университет по управление под патронажа на президента Н. Назарбаев. В свободната неделя г-жа Стояна Русинова (Таня), която тук беше временно управляваща посолството на България, и която познавах още от годините когато сам бях посланик, ми показа отблизо и разказа за главните сгради в центъра на Астана. Таня Русинова, средна на ръст, брюнетка, около петдесетте, беше симпатична делова дипломатка от кариерата. Беше минала през няколко мандата в страни от Централна Азия като Узбекистан, а сега вече третата година ръководеше посолството ни в Казахстан.

В една от следващите вечери бях поканен на вечеря от една от преподавателките в катедрата Жанар Екимова. Тази симпатична казахчка вероятно под петдесетте беше обаче инвалид и се придвижваше трудно. Тя прояви завидна активност и присъстваше на повечето мои лекции като водеше понякога и свои студенти, сред които се открояваше красивата Назерке Ергали. Жилището на Жанар не беше далече от х-л „Тенгри“ и аз с малко лутане го открих. Тук ме срещна приятелят на Жанар, който вече беше успял да се зареди с водка и беше твърде весел. Приеха ме в малка гостна стая, обзаведена с познатите хладилници, масичка, етажерка с книги, портрети на стената и разбира се завеси и покривки с много фолклорни елементи. Както обикновено пиехме водка и закусвахме. Както на тази вечеря в домашна обстановка, така и в официалните приеми забелязвах силното влияние на руската култура. След може би час като гост дойде и Назерке, която беше се освободила от работа. Разпитваха ме за България, за природата, за Черно море, за София. Имаха най-обща представа за България, но както на официалните срещи, така и в такава приятелска обстановка казахстанците не пропускаха да подчертаят някогашното древно родство на българите с тях в степите на Евразия…

Последният работен ден от нашето посещение с доц. Дарина Григорова премина с обичайните лекции пред студенти и докторанти и с участие в кръгла маса, посветена на Сталинските репресии през 30‑те години при колективизацията в Съветския съюз. Участваха още представителят на кримскитге татари, а също посланикът на Украина в Казахстан. Получи се един интернационален разговор. Аз разказах за насилията над моите съселяни от Староселци в края на 40‑те и началото на 50‑те години на ХХ век. Арестуванията на баща ми и реквизиране на всичкия фураж за нашите животни в навечерието на зимата от специална бригада. Разказах за трагедията и изпитанията на моето семейство и на моите съселяни, които бяха част от народната трагедия в оная епоха…

В годините след връщането ми от Минск много тясно взаимодействах с посланиците на Русия – Н. Пр. Ю. Н. Исаков, на Казахстан – Н. Пр. Темиртай Избастин, на Беларус – Н. Пр. В. Г. Качанов и на Китай –Н. Пр. Гуо Йеджоу и особено с красивата аташе по културата г-жа Джан Джонхуа. Ако посланиците ме канеха на официални пресконференции по повод на един или други важни събития, то г-жа Джан Джонхуа редовно ми осигуряваше покани за всички културни прояви, организирани от Посолството на КНР в България. Именно благодарение на нея аз предприех решителни усилия за превода на „Възраждащият се гигант Цивилизация и философия на древен и съвременен Китай)“ на английски език, за което разказвам в предната глава. И също в нейната дейност аз виждах как Китай постепенно овладява културни пространства на другите страни и народи, готвейки се за световен лидер…

Ако преподавателскта ми дейност се реализираше в рамките на МВБУ Ботевград / София пред студентите от редовното и задочно отделение в специалностите „Управление на туризма“, „Бизнесадминистрация“ и „Международни икономически отношения“ през есенния и пролетния семестри, то публичната ми научна дейност протичаше главно както по линия на организираните от мен конференции и семинари на Геополитическия център Евразия, така и по‑регулярно в заседанията на секция „Религия, вярвания и повседневен живот“ с ръководител доц. дфн. Стефан Пенов и в организираните от ръководената пак от него група „Религиозно-философски парадигми и интеркултурен диалог“ годишни конференции. В конференциите на тази група бях започнал да взимам редовно участие още от годините, когато изпълнявах дипломатическата си мисия в Минск, а вече в редовната работа на секцията се включих след напускането на Института за изследване на обществата и знанията (ИИОЗ) при БАН. От 2010 година се включих и в годишните конференции на секция „Философски науки“ при Съюза на българските учени (СУБ), ръководена от доц д-р Алекси Апостолов.

Основните фигури в секция „Религия, вярваиия и повседневен живот“ са нейния ръководител доц. дфн. Стефан Пенов, доц. д-р Алекси Апостолов, доц. д-р Емилия Петрова, доц. д-р Елена Петрова, доц. д-р Борислав Нинов и доц. д-р Веселин Босаков. Последните двама са социолози от бившия И-т по социология. В работата на секцията взимаха участие д-р Людмил Петков и докторантите Севделина Николова, (вече д-р, когато пиша тези редове), Сергей Методиев (син на известния в „онази“ епоха талантлив поет Димитър Методиев) и Радосвета Хубанчева (внучка на моя колега от Богословския факултет на СУ „Св. Кл. Охридски“ проф. Антони Хубанчев). Секретар на секцията беше г-жа Виолета Колева, която познавах още от годините на стария Философски институт и времената, когато В. Проданов ръководеше секцията по Философия на историята (или Социална философия?). Няколко пъти бях канен за участие в работата на други секции на новия ИИОЗ, особено когато се обсъждаха дисертации за доктор на науките, но не проявих интерес към системно участие в техните заседания.

Съставът на секцията макар и не голям беше на добро теоретично и методологично ниво и правеше интересни и съдържателни семинари и дискусии по един широк кръг от проблеми в заявения предмет на работата на секцията. Всеки от сътрудниците имаше своите възможности за ярко и впечатляващо участие в провежданите дискусии. Безспорно най-подготвен професионално като философ и специалист в широката проблемна област на секцията беше доц. дфн Стефан Пенов. Имах щастието да бъда един от рецензентите в научното жури, което оцени неговата дисертация за доктор на философските науки и категорично заявих в своята рецензия, че той е един от малкото водещи професионалисти в България по Философия на религията и може би единствения по Философия на юдаизма. В овладяването на тези трудни проблемни области на доц. Стефан Пенов безспорно бяха помогнали неговите първи научни изследвания по диалектиката и логиката на Г. Хегел. Не можеш да станеш философ, в която и област на философията, ако не си преминал преди това през лабораторията на Хегеловата диалектична мисъл. От всички сътрудници на секцията най-дълго познавах доц. д-р Емилия Петрова. Още в някогашната секция по „Исторически материализъм“ в стария Институт по философия, във времената на проф. Панайот Гиндев, Никола Стефанов, Стойко Попов, Марко Марков. Когато аз започнах работа като млад научен сътрудник Емилия Петрова, току-що завършила Университета постъпи като аспирант. През годините тя израстна като сериозен изследовател на законите и интересите в обществото, на духовната култура и Европейските интеграционни процеси. Намираща се постоянно под пресинга на В. Проданов тя беше решила да излезе от кръга на неговите най-близки подръжници в ИИОЗ и се беше ориентирала към новата секция по Философия на религията. Доц. д-р Елена Петрова беше един от най-добрите български изследователи на индийските индуистки етични възгледи и вяра. Доц. д-р Алекси Апостолов беше намерил връзката си с въпросите на религията и духовния живот в съвременните общества тръгвайки от своите дълбоки интереси към идеологиите на тоталитаризма и техните рефлесии върху живота на обикновения / масовия човек…

Без да правя кратки характеристики на всички сътрудници ще завърша тези редове с признанието, че без да се чувствам обременен с каквито и да са административни и служебни задължения аз участвах активно в работата на тази секция / група и това ми доставяше духовно удоволствие. На тяхната инициатива и подкрепа аз дължа и факта, че в тази 2013 година Ръководството на СУБ ми присъди наградата за високи научни постижения за монографията „Философията на универсалната история като фундаментална философия“, С., т. І и т. ІІ, 2010, 2012 г. …

Моята публична дейност след връщането ми в Родината, посветена на трудната ми битка ми за бъдещето освен посочените по‑горе направления и в книгите ми протичаше още в три други посоки: Първо, в затихващата структура на НДСВ; Второ, в телевизия „СКАТ“; И трето, в многото ми актуални статии, публикувани в ел. сайта „Афера“, ел. сайта „Търговски вестник“, сп. Международни отношения“ и сп. „Ново време“ и в. „Дума“, а също така във форумите на различни ел. сайтове.

Без да съм бил официално член на ПП НДСВ, но от факта, че бях народен представител в 39‑то НС и посланик, изпратен от Правителството на НДСВ след връщането си от Минск аз реших да не прекъсвам връзките си с тази политическа структура. Освен приятелството си с Царя, тук имах редица колеги, с които ме свързваха приятелски отношения. Така движен повече от инерцията, а не от някакви особени очаквания към НДСВ аз се включих в работата на Клуба „Либерално общество“, който новия председател на НДСВ г-жа Христина Христова организира. Две години работата на този клуб ръководеше председателят на 39‑то НС проф. Огнян Герджиков. Балансиран в позициите си и в изказванията си проф. Герджиков поддържаше духа на клуба и всеки месец провеждаше заседания. Именно той и Христина Христова по идея на Царя проведоха няколко изнесени заседания на Националния съвет на НДСВ, състоящ се от бивши депутати и министри. Най-впечатляващото за мен, в което взех активно участие беше онова, което се проведе пролетта на 2011 година в х-л в Боровец. Това беше вероятно пикът на единството на останалите структури на НДСВ след като в предишните два състава на НС се бяха последователно отделили НИЕ (Национален идеал за единство), „Новото време“, БНД (Българска нова демокрация). Същата есен на 2011 г. от НДСВ се отдели формално Меглена Кунева като кандидат-президент от ДБГ (Движение България на гражданите) и кръжащите около нея Даниел Вълчев и цяла група по‑второстепени фигури, които след проведените нови президентски избори формираха от движението нова политическа партия, привличайки и други фрагменти от СДС и ДСБ. В края на краищата номенклатурнитех структури на няколко десни партии образуваха т. нар. Реформаторски блок. Националната конференция през юни 2012 г., която преизбра г-жа Христина Христова за председател на НДСВ не реши проблемите, а попаднало под влиянието на г-н Станимир Илчев и г-н Соломон Паси, който между впрочем беше вече новия председател на клуб „Либерално общество“, още повече ги задълбочи. Тези хора забравиха центристката идея на Царя и без да бяха проумяли моите усилия още в годините на 39‑то НС да формирам центристката идеология дърпаха ПП към остатъчните стурктури на СДС и различни маргинализирани десни формации. Много от знаковите фигури на НДСВ не можаха да се откъснат от пъпната връв на СДС и все говореха за „десни“ проекти и коалиции. И това в най-бедната страна на ЕС. Така повлечени от тази инерция те стигнаха до там, че на проведените предсрочни парламентарни избори през май 2013 г. влязоха в никому неизвестната коалиция „Свобода и достойнство“ с новосформираната ислямистка партия под ръководството на Касим Дал и Корман Исмаилов- отцепили се от ДПС фигури и както стана известно по‑късно протежирани от министър-председателя на РТурция Реджеп Таип Ердоган. Тази прегръдка с ислямистката формация, обявявана от Ст. Илчев и С. Паси за модерна партия, се оказа смъртоносна за НДСВ. Партията катастрофално загуби изборите и не можа да набере и 1 % от гласувалите. На току-що състоялия се Извънреден Национален конгрес за председател на НДСВ беше избрана д-р Антония Първанова. Д-р А. Първанова, към която имах временни увлечения в онези години след смъртта на моята съпруга, е красива и умна жена, активна като евродепутат, поливалентна като политик, готова да обединява, но се боя, че вече трудно могат да бъдат събрани разпадналите се фрагменти на красивата масивна фигура, обединена само от магията на името на Царя – г-н Симеон Сакскобургготски. Самият той не направи много за формиране на духа и политиката на центъра. Както писах в портрета му в третия том на „Между миналото и бъдещето (Преходът. Парламентът „отвътре“), С., 2007 г. Царят се оказа неподготвен да изпълни новата си мисия на обединител на българите, запази до край излишната предпазливост и мудност при вземане на важни решения, стоеше дистанциран и позволи на профанизираните български медии да неглижират неговата роля. Вероятно тук се казваше думата и възрастта и умората от годините. Но магнетизмът на неговия образ и място в нашата история беше разпилян. Особено това се чувстваше в публичното пространство след 2009 година, когато за нов идол беше издигнат неговия бодигард – пожарникарят от Банкя Б. Борисов. С това българското общество се срина окончателно от върховете на аристократизма до бездната на грубата, срастната с престъпността плебейщина.

Усилията само на няколко души от духовни елит на НДСВ, сред които бях и аз, главно като идеолог, не бяха достатъчни да обединят разноликата маса от депутати, министри и симпатизанти на НДСВ. Наблюдавайки идейните възгледи на моите колеги от парламентарната група на НДСВ, още през годините на битността ми на депутат, аз не виждах перспективи. На гърба на една от снимките ми в Парламента през последните месеци преди заминаването ми за Минск за встъпване в длъжност, на която аз съм с д-р Антония Първанова (Тони), аз още тогава написах: „Без надежда за бъдещето!“. И днес повтарям това вече за целия политически проект НДСВ.

А центърът все по‑уверено го заема един водещ журналист на една от телевизиите – Николай Бареков, до навечерието на предсрочните парламентарни избори през май 2013 г. бил главният имиджмейкър на лидера на ПП ГЕРБ Б. Борисов, а след това най-яростният му противник, непрекъснато напомнящ мутренското му минало, с новия си проект „България без цензура“. Ще успее ли Н. Бареков, зад който стои една телевизия („7 Дни“) с всичките си възможности? Предполагам, че без да постигне успеха на Царя през 2001 година, нито пък този на Б. Борисов през 2009 г. Н. Бареков ще увлече една значителна маса разочаровани от другите традиционни партии избиратели. Това ще зависи разбира се, и от кукловодите, които продължават да направляват политическите проекти в България, в която до сега не можаха да се намерят здрави сили да проведат така нужната на страната операция „Чисти ръце“, за която писах още през 1994 г., имайки вече примера на Италия…

Моите най-силни публични прояви в битката за бъдещето на България от 2011 година бяха свързани с телевизия СКАТ. Вече посочих, че в началото на 2011 година известнят наш телевизионен водещ журналист Велизар Енчев ме покани за участие във воденото от него „Дискусионно студио“ на ТV СКАТ. Ценях високо таланта на В. Енчев иролята на ТV СКАТ в последователната битка срещу управляващата милиционерско-мутренска клика на Б. Борисов и Цв. Цветанов. Самият В. Енчев в „оная“ епоха е работел като журналист във в. Работническо дело, а по‑късно в Дума и други вестници, а в края на 90‑те г. е бил изпратен даже посланик от правителството на Ив. Костов в Хърватия. По-млад от мен вероятно между десет и петнадесет години той беше добре подготвен по широк кръг въпроси на политиката и историята и правеше ярки предавания. Разбира се, много неща зависяха и от събеседниците му, които той канеше в студиото. Сам аз имах неголям опит от телевизионните дискусии в годините на „перестройката“, когато бях канен в БНТ и в последващите години на работата ми в Парламента и в качеството ми на посланик в Беларус. Разбира се, при първото ми участие в предаване на ТV СКАТ аз бях леко смутен: първо, от необичайната обстановка на студиото – просто една гола стая с малки маси за В. Енчев и събеседника, а напротив само три камери, които работеха на автоматичен режим, без каквито и да са оператори; второ, знаех стила на В. Енчев да поставя остро въпросите и да прави силно критични квалификации на управляващите, което определено щеше да ме постави в открито противостоене на управляващия режим, което означаваше, че влизах вече в открит бой с него с всички произтичащи от това последствия за мен и близките ми; и трето, съгласих се да участвам в тези предавания, въпреки рисковете с ясното съзнание, че във времето на електронните медии най-масовите аудитории са не студентските и не читателите на вестниците, а още по‑малко на книгите, а тези на телевизията и Интернет. Имах какво да кажа на своите сънародници и исках да го кажа поне на онези, които гледаха телевизия и ползваха Интернет.

И започнахме. За В. Енчев и за голяма част от публиката на ТV СКАТ аз бях непознат, макар че мнозина знаеха името ми. Предаването са наблюдавали и собствениците на СКАТ г-н Валери Симеонов и г-н Данчо Хаджиев, за които е било важно как аз ще се заявя в общата политическа линия на СКАТ, която провеждаше всъщност линията на ПП Национален фронт за спасение на България (НФСБ). Държех се спокойно и говорех повече на въображамите си зрители, а не на В. Енчев. Получи се отлична дискусия. В. Енчев беше във възторг, а после разбрах и възторзите на В. Симеонов и Д. Хаджиев. Много по‑късно, вероятно през лятото на 2013 г. един от специалистите по Балкански въпроси и политиката на РТурция г-н Любомир Желев предаде тези възторзи с комплиментите за възхищението си от мен, моя ум, знания, анализи и оценки.

През цялата 2011, 2012 и изтичащата вече 2013 година аз регулярно всеки месец по веднъж излизах в Дискусионно студио и говорех на една огромна аудитория, която гледаше ТV СКАТ от 20 до 21 часа в работните дни от седмицата. Предаването се повтаряше на другия ден от 14 часа, а някой път и потретваше вечер. За мен всяко предаване беше една малка битка с един примитивен режим, който грабеше България в усдловията на тежка световна криза без надежда за спасение. Главните опорни моменти, върху които аз стъпвах в своите анализи и оценки бяха няколко: Първо, управляваше България една примитивна мутренско-милиционерска клика с тъмно, в някои случаи бандитско минало, без каквито и да са компетенции за управление на държавата, при това в условия на такава тежка криза; Второ, разглеждах ставащото в България в контекста на геополитическите процеси на Балканите и в света и подчертавах не само васалната зависимост на българските властници от световния олигархичен и българския олигархичен капитал, но и тяхното късогледство и неумение да позиционират държавата ни в световната система; Трето, оценявах ставащото в света и се опитвах да очертая тенденциите, които да дадат основание на новите политически сили за подем; Четвърто, виждах и предупреждавах за реалните опасности от настъпващия радикален ислям както сред мюсюлманското население на България – българи, цигани и граждани с турски етнически произход, така и от обвързаността на правителството на Б. Борисов с такива бастиони на радикалния ислям като Саудитска Арабия и Катар, които всъщност не само финансираха своите емисари в България, но и поемаха различни проекти свързани с инфраструктурата на страната; И пето, не последно, опитвах се да внуша оптимизъм в народа и да го мотивирам за борба, за съпротива срещу такова управление. Езикът ми стана изключително остър, когато започнаха в края на 2012 и в началото на 2013 година самозапалвания на много млади хора и самоубийствата на цели семейства пред ужаса на безнадеждността и отчаянието. Затова мисля, че и аз имам малка заслуга за вълненията през февруари 2013 година, които доведоха 20 февруари до оставката на правителството на мутрите, водено от Б. Борисов…

Вероятно видял ме в някое от предаванията свещеник Венцислав Илиев, който всеки вторник от 21 часа води предаването „Църквата на мълчанието“ ме покани за участие в неговото студио. Трите теми, по които говорих в това студио бяха: първо, неспособността на Българската православна църква да изпълни своята историческа мисия в тази епоха като духовен водач на народа; Второ, в какви посоки трябва да върви модернизацията на дейността на БПЦ в условията на глобализацията, секуларизацията и нарастващите глобални заплахи и предизвикателства към българския народ и към цялото човечество; И третото засега участие, беше посветено на фундаменталния въпрос за „Идеята за Бога и доказателства за неговото битие“ от позициите на съвременната наука и философия. Това е един от големите параграфи във втория том на „Философията на универсалната история като фундаментална философия“, която книга свещеник В. Илиев рекламира от екрана. Всички мои участия в тази проблематика бяха приети много радушно от зрителите, а вечерта, когато се върнах след третото участие за „Идеята за Бога и доказателства за неговото битие“ се обадиха много мои познати и приятели, които с вълнение споделиха възторзите си и заявиха, че се гордеят, че са мои приятели…

Моето участие в ТV СКАТ остави следи и в предаването на Валентин Фъртунов „10‑та по Рихтер“, посветено на остри геополитически въпроси. За съжаление, тъй като студиото е в Бургас участието ми беше по телефона, но беше забелязано и високо оценено от зрителите. 9‑ти март трябваше да участвам отново в работата на това студио, точно когато ситуацията около Крим беше достигнала горнта точка на напрежение, но същия ден, рано сутринта талантливия анализатор В. Фъртунов внезапно си отиде от този свят. Мир на праха му и вечна ву памет!..

Темата за Крим и геополотическото противостоене на Русия срещу САЩ в техния коварен замисъл да завземат Крим и окончателно да затворят и изолират Русия от септември 2013 г. до края на март 2014 г. беше широко представена в руските електронни сайтове – www.Pravda.ru, www.Polit.ru, www.Lenta.ru и др. Аз следях публикуваните материали и оценки на различни журналисти и политици и открито давах своите анализи, коментари, изводи и прогнози за ставащото. Това е било забелязано от организаторите на тези сайтове и един ден неочаквано получих и-мейл по ел. поща от г-жа Татяна Бархатова от www.Pravda.ru, която ми каза, че организаторите от тези сайтове от година търсели контакт с мен, за да се свързвт за коментари по остри въпроси. По такъв начин стана ясно, че моите анализи и коментари присъстват в глобалното информационно пространство и оказват своето въздействие. Започнах да получавам по Facebook възторжени отзиви от пазнати и непознати читатели от Русия, Беларус, Германия и др. Името ми и името на Геополотическия център Евразия влизаха в глобалната битка за бъдещето…

Не бих могъл да спомена всички моит статии, които написах през годините след връщането си от Минск. За книгите ми презд този период стана дума в предната глава (това разбира се, не е необходимо, защото тук става дума не за библиография, а за направления на моите интереси, темите, които разглеждах в тези статии и духа, който влагах в тях). Аз продължих да поддържам, макар и в някои случаи виртуално, участието си в международните конференции, които организираха Бресткия технитечски университет –Факултета по обществени науки и Институт по философия приз НАН на Беларус и редовно изпращах своите доклади, които бяха публикувани. През 2012 г. аз успях да участвам в голяма Международна конференция организирана от НАН на Беларус с доклад „Женщина в глобальной епохе – долгий путь к освобождению“. През окомври 2013 г. аз участвах в голямата Юбилейна международна конференция, организирана от БНТУ и Института по философия с доклад, публикуван в Материалите на конференцията „Глобализация – перемены в глобальном, региональнвых и локальных пространствах“. Докладът ми за Дните на Петербургската философия 2011 г. беше публикуван и във „Век глобализации“ и в Вестик РФО. През есента на 2011 година на организираната от мен голяма Международна научна конференция посветена на моята 70‑годишнина и 90 години на „Съюза Евразия“ публикувах в сборника „Философия, гГеополитика, бъдеще“ моят доклад за Съюза Евразия и студията „Моят път в науката и философията“. И трите ми доклада (2011 – 2013 г.) пред Международните научни конференции провеждани ежегодно от МВБУ Ботевград / София бяха публикувани в съответните сборници. Докладите ми пред двете научни конференции на СУБ през 2012 и 2013 г. „Възможни ли са решения за изход от кризата?“ и „Към нова научна картина на света и нова форма на философията“ също бяха публикувани в съответните сборници. Докладите ми пред Международните научни конференции на Групата „Религиозно-философски парадигми“ от 2010 – 2013 гг. също са публикувани в съответните сборници. Една не малка част от статиите като „Кризата на идеологиите и възможно ли е ново „дясно“ и ново „ляво“ и голямата студия „Човечеството на кръстопът. Следващите 15 години“ бяха пуснати в ел. сайт на Търговски вестник воден от г-н Георги Чернев. Някои статии публикувах в сп. „Ново време“ и сп. „Международни отношения“. В МО вероятно всяка година имам по две или три статии. През 2010 и 2011 г. пуснах статии и в ел. сайт „Афера“ поддържан от една от най-смелите и непримирими с безобразията в обществото ни журналистки в наши дни г-жа Веселина Томова. Публикувах няколко статии ив „Дума“. Започнах да давам статии и за Научните трудове на ВМБУ, където преподавах.

Наред с тези статии и доклади пред конференции, в които аз изразявах своя непримирим дух с процесите на престъпност, корупция и простащина в българското общество и в света в съвременната епоха аз се включих активно в работата на създадения от г-н Никола Николов Международен научен фонд – София и подготвих през пролетта на 2011 г. с малка помощ на доц. Емилия Петрова и доц. Игнат Минков голям доклад посветен на „Ромският въпрос (ЕС – България): Ситуацията днес, Проблеми, Политики, Решения.“. Докладът дълги месеци не получи публичност. През март 2012 година аз стимулирах г-н Н. Николов и с възможно последните средства на Фонда организирахме голяма пресконференция в БТА. Присъстваха много медии. Телевизия канал 3 излъчваше директон и след това повтори два пъти цялата пресконференция. Въпреки, че имаше представители на Комисията по етнически въпроси ръководена от г-н Цв. Цветанов-вицеприемиер от правителството на ГЕРБ не последва никакъв интерес. Докладът беше все пак публикуван в два броя на сп. Международни отношения 2011 / 2012 гг. Лятото на 2013 г.. изпратих доклада с резюме и съдържание на английски език на зам. председателя на ЕК комисарката по правни въпроси г-жа Вивиан Рединг. Получих окуражително писмо, че докладът е даден за превод на английски, за да се запознаят по‑обстоятелно чиновниците от ЕК…

* * *

Не бих искал да правя специално заключение на тези спомени и размисли като продължение на представения в трите тома на „Между миналото и бъдещето“ епос. Да, „Беларус и България в трудната битка за бъдещето“ е епилог на „Между миналото и бъдещето“, но не смятам, че тя е финалът на моя живот и борба. Вероятно този финал ще дойде неочаквано, но не бих искал като Джек Лондон – един от любимите ми писатели – герой в юношенските ми години, да предначертая своя край, както той прави това в „Мартин Идън“.

В повечето от статиите си през тези последни 10 години, а също в заключителната глава на „Възраждащият се гигант (…)“ и „Философията на българската история“ аз се опитвам да очертая сценариите на бъдещето на човечеството и България в идващите няколко десетилетия. Това ще направя и в заключителната глава на третия том на „Философията на универсалната история като фундаментална философия“. Без да правя това отново тук аз само ще повторя основния си тезис, че човешката цивилизация се намира в дълбока криза и в процеси на трансформация, в които се очертават различни тенденции. Коя от тези тенденции ще се наложи като главна и ще формира бъдещето на човечеството днес е неимоверно трудно да се каже. Определено обаче може да се твърди с еднаква основателност, че е възможна и гибел на цивилизацията или чрез тежък военен катаклизъм или по пътя на една агония под пресинга на множеството негативни процеси и тенденции, но е възможно също така и преодоляване на предизвикателствата и опасните заплахи и откриване на по‑уверени хоризонти пред човечеството.

Така или иначе през тези последни десет, а и въобще през целия си съзнателен живот, особено след като получих възможност да въздействам по‑мащабно, чрез мисъл и слово, на определени групи от българското общество, а и на групи от други общества, до които се докосвах или имах възможност по‑продължително да общувам като учен, политик и дипломат, аз следвах пътя да формирам у тях разбиране на единството на свободата и дълга, заложено в Универсалната еволюция като Антропен и Космологичен принцип, проявяващ се във формите на културата и историята именно като приципи на Свободата и Дълга, главно условие за тяхното развитие и продължаване на Универсалната еволюция.

Това аз правех както всеки осъзнал мисията си в този свят човек, без да съм преставал нито за момент да бъда човек, който се радва и страда за своите близки, за своите приятели и добри познати и колеги.

След смъртта на моята съпруга Любочка, за която се говори в трите тома на „Между миналото и бъдещето“ през тези последни десет години аз загубих двете сестри – мои най-близки братовчедки Виолета и д-р Людмила Трифонови. Вечна им памет! Те бяха много съпричастни към мен, моите стремежи и страдания. Присъствието на техните сродни души в пространството ми даваше сили. Загубих обичащата ме като свой син леля Надка – Надежда Василева Каменова – последната и най-малка сестра на майка ми Петра, отишла си твърде рано преди 40 години. Тя беше тази, която прочитайки том І на „Между миналото и бъдещето“ като плачеше ми благодари, че съм обезсмъртил нашия род. Загубих най-обичания ми учител от времето на моето обучение в гимназията в Пелово (Искър) – зам. директора Цветан Гаврилов, който много се гордееше с мен, сочейки ме винаги пред познати за най-издигнатия му ученик. Загубих двама от любимите си учители от годините на прогимназията – Цветанка и Дамян Тодорови. Как те ми се радваха при всяка среща и как се гордееха за мен пред свои познати! Дамян Тодоров даже преди години написа разказ за моята съпруга Любочка, който преведох на руски и публикувах в сп. Неман- Минск през 2006 г. Цветанка Тодорова написа най-възвишени думи в есето си за Староселци в подготвената от нас с проф. д-р Петър Георгиев и Димитър Костов книга за историята на родното ни село –„Староселци – древно и съвременно, устремено в бъдещето“.

През тези години синът ми Дима се свърза във втори брак с Ивелина Йорданова, момичето, което имаше известни „заслуги“ за разсипване на първия му брак с Василена Фикирлийска (Лени). И в новия брак животът му не се сложи щастливо и въпреки, че преди година и половина им се роди син Александър те не живеят щастливо и заедно. От страданията и изпитанията, на които го подложи живота и съдбата му моят син помъдря и още по‑силно се привърза към мен. Аз продължавам да нося скрита в сърцето си надеждата, че той ще съумее да разгърне големия потенциал на своя дух. Примерите в историята на литературата и другите изкуства са много, но тук искам да спомена отново Джек Лондон, а също Ерих Мария Ремарк, Джером К. Джером, Максим Горки и др., които от низините израстнаха като велики писатели. Той има образованието, знанията и волята за това. Трябва само да ги реализира. Малкият му син Александър расте хубаво и интересно дете. Когато той се роди реших и му посветих ІІ том на „Философията на универсалната история като фундаментална философия“ с пожеланието да израстне достоен син на България. Синът ми след напускане на ДКВЕР не можа да се установи на нормална работа и вече толкова години работи без всякакви осигуровки и отчитане на стаж. Тежка се оказа съдбата, която се падна на неговото и на по‑младите поколения на България….

Внучката ми Анна (Аничка, както я наричаме почти всички роднини) расте умно и красиво дете, но изключително слабо. Аничка рисува невероятно красиво и може би ще се насочи към професия свързана с тази £ дарба. По литература пише също хубави есета. След няколко разговора с нея започнах нова книга „Популярна философия за деца и възрастни (Разговори с моята внучка Анна)“. Надявам се след година тази книга да бъде публикувана.

Сестра ми Жени се готви за пенсиониране след повече от 40 години непрекъснат стаж в ТЕЦ „Изток“. Често има проблеми със здравето. Тя е, която като майка се грижи за мен, за сина ми и за неговите деца – Аничка и Сашко.

В Староселци братовчедката ми Цеца и мъжът £ Христо продължават тежката битка за живота. Те вече имат три внучета – Лора, Габриела и Владислав. Две години Христо трябваше да стои безработен, които се оказаха много тежки за неговото здраве и воля да се бори.

И въпреки, че писах за много от скъпите хора като Оля Кулеш, Ираида Коктиш, Любов Загорская, Анатоли и Наташа Лазаревичи, Снежка Куницка, които влязоха в моя живот в годините, които прекарах в Беларус аз продължавам да поддържам връзка с тях и да преживявам и техните съдби. Разбира се, главната моя любов и болка остава останалата в Беларус моя втора съпруга – Елена Анатолиевна Тавген…

В годините под ударите на изпитанията аз преосмислих много неща и промених или запазих и укрепих оценките си за много събития и личности, които в една или друга степен имаха отношение към моя живот. В много отношения бях неправ в оценките си в първия том на „Между миналото и бъдещето (В света на живота и философията), С., 2005 г. към моя съсед и съученик на брат ми Генчо Горан Луканов. Нека ме прости. Дължа специални благодарности за благородствто на друг учител от Староселци – Божин Савчев, който от бивш офицер става учител и директор на училището в селото. Именно той ме защитава от унизението да бъда изключен от БКП преди събитията на „Перестройката“ заради смелата си критика и острия си език, за които разказвам в ІІ том на „Между миналото и бъдещето“. Тук обаче не мога да подмина факта, че в ІІІ том на „Между миналото и бъдещето“ излишно фаворизирах бившия ми директор на ИФИ при БАН проф. Васил Проданов, който се оказа една неморална личност, виновен за редица неблагополучия в кариерата ми на учен и дипломат и в развитието на много мои колеги от този инситтут. Той зарази мнозина от по‑младите с духа на нездравата завист и кариеризъм.

Днес продължавам да правя всичко това, за което ставаше дума в епоса „Между миналото и бъдещето“, заключителната част, на който са спомените и размислите ми в „Беларус и България в трудната битка за бъдещето“. През всичките тези вече седемдесет години, запечатани в паметта ми, аз бях воден от принципи. Първият, след смъртта на брат ми Генчо, когато вече като ученик в V клас единадесетгодишен вечер лягах преди съня си аз се молех: „Господи, помогни ми да бъда добър син на своята майка и баща! Помогни ми да направя добри неща за хората!“ Мисля, че го следвах неотклонно и направих не малко. И вторият, който формирах няколко години по‑късно, пак в ония далечни години, когато малък и слаб като ученик в 8 клас на гимназията в Пелово / Искър в събота се отправях към Староселци по нерачистения път през преспите от сняг през зимата. В безбрежната снежна пустош единствен ориентир ми бяха телеграфните стълбове и аз с отпаднали сили „през не мога!“ мобилизирах сърцето и волята си с мисълта: „До следващия стълб!“, „До следващия стълб!“ …

20.03.2014 г.

София

Приложение

ВОСТОЧНОЕВРОПЕЙСКИЕ КАРТИНЬI

Первая картина

Директор

В

ечерело. Сумрак наступал со всех сторон. Красная лампочка предупреждала его, что бензин уже на исходе. Он спешил имолился, чтобы мотор выдержал до следующей заправочной. Машина черпала последние капли и ее трясло из‑за разбитой дороги. Слева и справа виднелись заросли кустов и бурьяна. Раньше он слышал, что эта держава во времена социализма производила пшеницу, ячмень, помидоры, кукурузу, виноград на главу населения выше, чем Франция, Дания и Италия в те годы. Руские, когда приезжали, восхищались красивыми, ухоженными полями. Да исами европейцы, к которым он принадлежал, любили приезжать летом на отдых из‑за изобилия дешевых овощей и фруктов и такого же дешевого и качественного алкоголя. Сейчас же, где бы он не побывал, были видны одни пустыри. Шел двадцатый год после падения Берлинской стены. Власть в этой стране все время менялась: то социалисты (бывшие коммунисты), то демократы из тех же коммунистов. А сейчас страной правил бывший бодигард, дослужившийся до геверала. Все говорило о том, что страна не просто топталась на месте все эти годы, а стремительно скатывалась вниз. О морали можно было и не говорить.

Вот, месяц назад они получили в их фонде Еврокомиссии документы из города Н., где солидная компания подготовила проект для строительства ветрянных инсталяций для производства електичества. Он сначала посмотрел на карту Google. Еarth и увидел, что это место находилось в ущелье между двух высоких гор. Там внизу протекала река. Можно было еще подумать и расширить проект, и построить в этом месте небольшую электростанцию. Он был главным инженером в департаменте, в котором как раз занимались реализацией экологических проектов. Перспектива этой идеи захватила его, и он решил познакомить с генерального менеджера. Связались по Интернету с объявленое руководство этой компанией, предлагавшей проект. Люди, с которыми они связались, попросили для начала, чтобы им перевели 40 тыс. евро, для подготовки соответствующей документации и регистрации проекта. Хотя руководство департамента отнеслось с резервами все таки решили отправить требуемые деньги. На первый взгляд все было вроде бы правильно: Письмо с точным адресом, печать, подпис директора, какого‑то главного инженера, номер фирмы в соответственном регистре окружного суда, придружительное письмо с министерства окружающей следы и т. д. После отправки денег он поехал сам ознакомиться с партнерами и обсудить дальнейшее сотрудничество. Сегодня, перед обедом, он был на указанном месте. Поискал улицу и номер, где в соответствием с письмом находилась компания. И когда после долгих иссканий не нашел ни одного, ни другого, никто не мог ему сказать, есть ли в этом городе или нет такая улица и компания. Городишко был маленьким и люди должны были знать. Услышав название улицы, они кивали, вроде бы, «Да, есть такая!». Он поехал в мерию, но там ему сказали, что такой улицы вообще не существует и не существовало никогда. Он переспросилр:„Нет?», и они закивали головой, вроде бы: «Нет, есть такой!» Он совсем запутался и решил сам проверить. Несколько часов он объезжал все улицы города, от одного конца до другого. Но нужной улицы не было и следа. Он понял, что они обвели их и всю Еврокомиссию вокруг пальца и, проклиная все на свете, отправился обратно. Он тперь не знал, что делать дальше. Как назло, он забыл заправить машину, и, находясь, наверное, на полпути до соседнего города, мотор начал задыхаться…

Он, видимо, почти доехал, потому что уже были видны силуеты крайних домов. Но мотор потарахтел еще десяток метров и затлох. От отчаяния он схватился за голову. Потом взял пластмассовую канистру из багажника, закрыл машину и поплеся по мокрой разбитой дороге. Совсем стемнело, когда впереди он увидел свет. Обрадовался, что это, наверное, заправочная. Неожиданно, из‑за кустов возле дороги возник какой‑то силуэт, держа в протянутой руке что‑то вроде пистолета. Силует прохрипел что‑то на языке здешних жителей, а потом неуверенно повторил по английски: «Get the upper hands! The purse or life!» („Подними руки! Кошелек или жизнь!»)

Он был ошеломлен – этого только и не хвтало! «Кошелек!» – повторил силуэт. Он отдал ему портфель с деньгами; там было около тысячи евро) и сказал ему: «You must killing me!»(„Ты должен меня убить!»). «Way?» – удивился тот. Дальше они продолжали обьъясняться в таком духе на ломанном английском. «Потому, что без денег в этой вашей ужасной стране я все равно погибну. Так что можешь меня убить!» «Слушай старик, – примирительно продолжил тот – я никого не убивал и не собираюсь убивать тебя. Я просто голоден. Два дня ничего не ел, и поэтому решился на такой ход. Давай пойдем в корчму и поужинаем, и канустру бензином там тебе заправят. Ведь заправочная рядом с корчмой.»Выбора все равно не было, и он пошел вместе с этим удивительным разбойником в синем потертом костюме и галстуке. От похитителя пахло дешевой водкой…

Через десять минут они были в центре городка, в корчме, полной людей. Когда они вошли, шум в корчме утих, и все устремили взгяды на них. Кто‑то из сидущих за стойкой крикнул: «Директор, ты снова вернулся попрошайничать? А кто это?»

Хотя он ине понял всего, что тот сказал его похитителю, но понял ясно слово «директор». Это его удивило, но он подумал, что это просто кличка. В то время, игнорируя вопрос, его похититель направился к рослому мужчине, сидящему на самом видном месте. На мужчине висели несколько золотых ожерелий на толстой короткой шее и браслеты на обеих руках. Похититель нагнулся к нему почтительно и начал что‑то объяснять. Толстяк, обвешанным золотом, кивал понимающее. Потом похитител вернулся к нему и пригласил к столу, который быстро освободили специально для них. Пока они ждали свой заказ, «директор» рассказал ему свою историю. Оказалось, что он пятнадцать лет назад действительно был директором местной гимназии, как раз в середине девяностых годов. Именно тогда он вышел на пенсию. Через несколько лет гимназию закрыли, потому что не было достаточно детей. Пенсии из‑за инфляции тогда упали до 3‑х долларов. Потом, вроде бы, повысили, но все равно он не получал больше 60 евро. Этого не хватало даже на оплату квартиры, а о еде и о одежде вобще не могло и быть речи. Он регулярно голодал. Иногда зохадил в корчму, и бывшие ученики, среди которых был тот самый преуспевший мужчина с ожерельями- собственик корчмы, – угощали его дешовой едой идешевой ракией. Уже несколько дней он не заходил в корчму и решился подождать «удачи» на окраине города. Таким образом они и встретились…

Он слушал рассказ своего похитителя –„директора», смотрел на его белую голову, нестриженную, наверное, годами, на его морщины, от которых веяло беспомощностью и отчаянием идумал: «Кому это было нужно? Нужна ли была вся эта история, чтобы под лозунгами о правах человека отнимать право на нормальную жизнь стольких миллионов людей в этой Восточной Европе?»…

01.11.2009 г.

Вторая картина

ИНЖЕНЕР

П

оздная осень. Ранное утро. Мрак постепенно отступает, но на улице и над маленьким парком стелется мокрый туман. Окна одним за другим зажигаются в желтом свете. На трьетем этаже профессор собирается на работу. Жена приводит в порядок стол чтобы он позавтракал. Но перед тем как он пойдет она решила выбросить мусор.

– Садись и завтракай, а я побегу и выброшу ведро, чтобы потом не выходить! – говорит она ему.

Он кивает голову и отправляется к окном, которое смотрит на улицу. Он всегда боится для нее. Она болела сердцем и поэтому рано ушла на пенсию по нвалидности. Он не хотел ее нагружать, но и не запрещал ей заниматься потихонку с домом. Сейчас он снова смотрел за ней, тем более что было очень рано и улица не была хорошо освещена. Неожиданно из тумана с подскоками появляется мужкая фигура на костылях и направляется к мусорным ящикам. Там мужчина нагибается над ящиками и начинает рится в мусора. Он находит какую‑то коробку из йогурта (кислое молоко) и облакатившись на мусорном ящике начинает с пальцами выгребат то что осталось по стенкам. Из тумана выплывают фигуры двух бездомных собак. Они внимательно смотрять на каждом его движением. Ждут его милости. К этому времени жена профессора приближает к ящикам. Она останавливается смущенно перебирая ведро с одной рукой в другую. Мужчина ее замечает и тоже смущенно останавливается ест держа пустую коробку.

– Доброе утро, госпожа! Есть в вашем ведро что‑нибудь для еды? Ведь я так кормлюсь как бесдомные собаки.

– Нет, к сожалению, но я вам приготовлю что‑нибудь, вы подождите. – она сильно растроена от вида этого человека. У него не было одной ноги. Был одет в каком‑то свитере с распахнутым воротником и яке, которое было очень грязное и тоже распахнутое. Стоял на двух деревянных костылях.

– Госпожа, вы руская?

Она кивает голову. Он продолжает:

– Сразу видно и по вашем лицом и по вашем акцентом, а и по того как вы среагировали. Обычно ко мне наши люди относятся безразлично, посмотрел и пошел. А вы собираетесь меня угощать. Боже, какая жизнь на моих сорок лет выпала. – Он заплакал. Губы тряслись. Слезы стекались по небритом лицом.

Она не знала что делать. Смотрела испуганно на него и то поворочивалась к окне, где стоял и наблюдал ее муж. Она вынула из кармана своего халата платок и дала ему. Он почему‑то сначала поцеловал платок, а потом вничательно вытер своих слез. Он продолжил:

– Вы первая кто пожалела меня. – он произносил слова медленно. Было видно что он старается силой воли говорить спокойно. – Семь лет назад я был главным инженером самого передового предприятия нашей индустрий – ЗММ, это значит Завод для металорежещих машин. Были еще два такие завода, в самой Японии, ведь он сделан был с японскими машинами и работал по самым высоким технологиям. Успешно торговали с европейцами и аж даже с американцами. Наш вклад в приходную часть бюджета был очень весом, на десятки процентов от всей промышлености.. Потом началась перестройка. Партсекретар каждый день бегал на совещаниях. Говорили что нужно приватизировать предприятие. А почему приватизировать если оно работало отлично. Потом, как вы хорошо знаете, если здесь живете не от вчера, сняли генерального секретаря. Перестройка перешла в катастройку. Один день, была снова осень, когда победили демократы, пришел ко мне директор и говорит:„Слушай, нужно быстрее приватизировать предприятие. Мы готовы с партсекретарем купить петдесять один процентов, тебе дадим возможность забрать десять процентов, а остальное раздадим рабочим, будем делать рабочее-менеджерское общество. Что скажешь?» Я удивлюно ему отвечаю: «Как так будем приватизировать, оно стоит милиарды долларов, откуда мы возмем этих денег?» «Какие там миллиарды… – отвечает он и смотрит на меня многозначительно. – Всего на всего не больше 100 тысячи. Возьмем в кредити, а потом начнется инфляция и мы их быстро вернем, подумай!»„Нечего думать, – сказал я- это просто кража государственной собствености и то в особено больших размеров». «Не спеши с отрицателном ответом!» – бросил он нагло и уплелся. Несколько дней позже, когда я был при машинами он подошел снова ко мне: «Ну, что, решил?» В это время напротив нас двое рабочие таскали на платформу один из главных станков. За миг я обернулся к нему и сколько было возможно твердо ответил: «Да, не буду принимать участие в этой махинацией!» Он что‑то прорычал, но я не раслышал слова, потому что в это время станок с громыханием соскользнул с платформой и прижал меня к другому станку. Рабочие бросились вытаскивать меня. Я несколько секунд стонал, а потом потерял сознание…Очнулся на операционном столе. Правая нога нетерпимо болела. Я простонал. Надо мной нагнулся врач с перевязкой и большими очками и сказал извиняющем тоном: «Молодой человек, вы легко отделались, потому что остались живы. Но правая нога нельзя было спасти, так как она была вообще разломлена на куски.» Больше месяца я лежал в больнице и все время думал как могло это случится. Я всегда был очень осторожен и… несчастный слручай как раз со мной. Потом уволили по инвалидности. Никто не пришел ко мне на посещение в больницу. В епикризе написали, что я по неосторожности оказался там и во всем я сам виноват. Попробовал судить руководство предприятия, но в это время его приватизировали, а через несколько месяцев продали машины как скраб какой‑то китайской компании. Так или не так, я не понял, но хорошо знаю, что его приватизировали директор и партсекретар. Супруга год водила меня по больницам и судам, а потом не выдержала и бросила все. Вот и вся моя краткая история…»

Жена профессора стояла как ошеломленная. Когда он кончил она очнулась как от сна и поспешила домой. Сделала несколько шагов, потом обернулась и сказала: «Это все ужасно, но вы подождите, пожалуйста!»Она вернулась в квартиру, где ее муж открыл двери и сказал: «Что тебе рассказал этот бедняга?» «Потом расскажу, а сейчас мне помоги сделать несколько сендвичей!» Они взялись за дело и быстро сделали четыри сендвичей. Она их поставила в сальфетках и в пакетиках, где добавила кусок колбасы, несколько яблок и коробка вафель. И вышла. Инвалид продолжал стоят возле мусорного ящика спиной к окнам. Она подошла и дала ему пакетик с продуктами. Он обернулся и прежде чем взять пакетик схатил ее руки и начал целовать. Он плакал: «Спасибо, госпожа, дай Бог вам здоровье!» За миг он изпустил одну из костылей и неуклюжо пал перед мусорным ящиком. Она начала поднимать его. От входа к ним бежал профессор и они оба сумели его поднять. Когда профессор обернулся к окнам он видел как на них смотрели из‑за всех окнах. И он больше самому себе, чем ним сказал: «Народ?! Народ?!».

06.11.2009 г.

Третья картина

РОЖИ

С

олнце нещадно палило. Была нещадная жара. Шел месяц июль 2007 г. Море тихо шумело. Пляж был полон людми, которые искали спасение в этих жарких дней в морских куррортах. Это было своеобразное вавилонское столпотворение полуголых людей. Страну уже приняли членом Европейского союза. В бытности социализма она как самая южная из всех стран лагера была любимым пристань летом всех у кого были деньги поехать на отдых «зарубежом» и была известна как «солнечная Б.» Но в годы перемены граждане бывшего социализма обеднели и пляжи, и курроти были бытко набытами «европейцами», прежде всего молодые бездельники из Британии, Скандинавии и Германии. Были среди ними и «славяне», тоже уже «европейцами», но они негласно считались второго сорта из‑ за неимением лишных денег. А здесь было много всяких удовольствиях, при том все оны были дешевы для «европейцев».На этом куррортном рынке местные были только обслуживающий персональ, а некоторые просто «материаль». Были конечно и «продавци» плоти и других удовольствий…

Пляжь этого обычного морского города разполагался в бухте, огражденная с двух сторон мысами над которыми возвишались горы. Было фантастично красиво. С космоса наверно бухта выглядела как раскрытая пасть громадного змея, чье зеленое тело лежало глубоко в пространстве на западе. По середине пляжа была цементная дорога, которая заканчивалась мостиком глубоко врезавшийся в море. С одной стороной дороги разполагалась акватория для лодок, скутеров и всяких надувных игрушек для больших и малых, а с другой стороной был ресторан, чье пространство было закрыто большими синими и желтыми зонтами..Везде были видни надписи, что это «марина» каких‑то братьев. Из за столба перед самой кухни лилась музыка с восточными напевами, время от времени звучал реп, где на непонятном языке кто‑то причитал что‑то. Все столы были заняты людьми. Официантки с коротенкими платями, из‑под которыми были видни трусы шустро принимали заказы и приносили пиво, виски с льдом, сосиски, чипсы и традиционный «шопский салат»…

За одним столе, что был в самом далеком углу у самого моря сидели шесторо мужчин. Наверно самый авторитетный у них был коренастый мужчина с большими провисшими уже поседевшими усами, в большой каубойской шляпе на голову. Его волосатое сильно загоревшее тело прикрывали короткие штаны и разтегнатая рубашка. С обеих сторон полукругом сидели его молодые друзья, чей возраст не превышал тридцать лет. Были одеты они как обычные отдыхающие. Они разговоравали тихо, время от времени поглядывая в ту сторону, где за низенький забор был вход площадки ресторана.

Пожилой мушчина спросил слево сидящий молодой парень, у которого на лицо выделялся большой рот с тольстыми губами:

– Уста, ты проверил сегодня утром наши ослы в городе и по пляже? Они уже скинули товар? Какая добыча?

– Да, бат Ники, всех проверил. Неплохой навар. Уже вчера вечером все было о-кей. «Битылси» (он имел в виду молодых англичан) все забрали. – парень, которого назвали «Рот» был доволен собой.

– А ты, тольстый что сделал? Обошел весь рынок и магазины и предупредил на каких цень сегодня они будут торговать и чтобы в сем часов сегодня вечером они приготовили сборь? – сейчас мужчина спрашивал тольстого парня, сидящего справа него, на чья шея красилось огромное золотое ожерелье.

– Да, все приняли, но только тот, чей магазин находится в самом центре против мерий что‑то злобно прошипел и сказал, что следующий раз если я приду вызовет менты. Я ему сказал, что это будет его болшая, большая ошибка, потому что менты наши люди, а его магазин может нечаяно сгореть, а сам он будет потом слушать как растет трава с корнями.

– Хорошо, молодец, держи его под прицелом. – пожилой направил палец как ствол пистолета в сторону городка. Потом он обернулся к самый долговязый смуглый парень, с длинным лицом, то ли мулат, то ли циган, который сидел против него и у которого руки торчали через весь стол и спросил:

– Митак, а ты проверил все наши путаны? Они каждый вечерь делают много оральных гимнасток и наверно прячут свой гонорарь?

– Я все проверил. Забрал все зеленые. У одной оказались даже наши деньги и я пропустил, вроде бы не заметил. – долговязый сделал жест благородства.

Все разхохотались потому что знали, что он каждое утро приходит в дом где разположились девушки и раздевает их до голо, чтобы они не прятали никаких денег и забирает даже монеты, которые остались у них после закупки бутылочку минеральки.

Видимо довольыйн пожилой поднял руку и, щелкнув пальцем вызвал одну из официанток. Она быстро как белька прибежала и начала записывать. Мужчина, не смотря на нее, только жестом указал стол и сказал:

– По сто грам виски с льдом, и быстро, нас ждут дела!

Девушка быстро, как пришла так и ушла.

– Бат Ники, – неожиданно сам взял слово парень с веснушками и сгоревшим до красноты лицом- у нас проблема… – он замолчал оглядываясь снова на выход, и продолжил. – Явились вчера двое из «Айсикон» и предупредили, чтобы мы забрали свои тряпки и уходили. Они будут здесь править.

– Интересно?! – то ли вопросительно, то ли с удивлением сказал пожилой мужчина и даже подтолкнул свою шляпу наверх так, что открылась его лысая голова. Он недолго промолчал. Все молчали. Было слышно как какой‑то афро-американец надрывался репом, как чайки кричали, как море тихо ласкало песок на несколько метров за их спиной.

Потом он ударил по столу и изревел: – Пусть только придут ко мне завтра и я отправлю их в последний путь с букетами цветов в объятиях…

В это время к берегу моря приблизилась лодка и два священика сошли на берег. Они были высокие и худощавые. Черные ряса и шапки выделялись среди этого пестрого полуголого множества что лежало и стояло возле берега и отправились к ресторану. Первый их заметил долговязый и то ли себе, то ли своим друзьям сказал:

– Смотрите, два попа вышли из лодки и направились сюда.

Вся група обернулась и начала рассматривать две странные фигуры.

То ли священики, то ли монахи шли уверено, прошли через формальный вход площадки ресторана и направились к ним. Група на столе сидела как гипнотизированная. Люди в черных рясах остановилсь перед ними и тот кто стоял с правой стороной проинес, положив руку на сердце:

– Добрый день господа, сегодня хороший день!

– Добрый день, что вас привело сюда, святые отцы? – спросил пожилой мужчина и инстинктивно направил руку под столом.

– Скажем, потому что сегодня действительно хороший день демократии нашей страны! – добавил второй и открывая в тот же миг рясу автоматной очереди уложил всех шестерых.

Поднялась паника. Люди из ресторана бежали кто где видит. Люди, которые были в близости на пляже бросились в море. Официантки легли зад шкафом где разливали пиво. А люди в рясами спокойно вышли и направилсь к своей лодке. Завели мотор и унеслись в море. Чайки как всегда, противно кричали. Афро-американец продолжал борматать свою демократическую хальтуру, которой он принес в этой стране. Был обычный ден демократии в этой стране…

26.12.2009 г.

Четвертая картина

ВОЛЬІНЩИК

Шел первый год нового века и нового тысячилетия… Темнело. Холодный ноябрьский ветер перемешанный мелькими каплями дождя подстегивал закутанные в своих одеждах людей. Хотя они шли быстро, не оглядываясь, но когда они оказывались в этом сквере они начинали медленно идти. Какая‑то неведомая сила, незнакомая им их задерживала. А здесь он как всегда играл свои захватывающие за сердце и за горло мелодии. Волынка плакала то тихо как плачь обиженного дитя, то громко как стон огромного великана, то нежно как голос любящей женщиной, ктоторая долго ждала своего любимого. Сам волынщик все время шел вперед назад в самом центре этого садика. Его длинные волосы рассыпались по его плечам. Куртка его была распахнута и времени казалось что он собирается полететь. За ними воздвигался монумент древнего просветителя, который в поднятыми руками держал книгу как факель. Когда‑то он спась азбуку и слово первых славянских просветителей и принес в своей родной стране, откуда эти буквы и это слово разлетелись по всему славянскому миру. За спиной этого каменного мудреца через шумном бульваре где мчались машины высилось здание первого университета этой страны, который она воздвигала после своего освобождения от чужого пятивековного владычества и который носил имя этого древнего мудреца. На другом конце садика через другом бульваре названного на царя освободителя воздвигалась сама монументальная композиция царя на лошадью и вниз эго генерали, водимые богини победы Нике. А на протовостоящей стороной воздвигалось здание национального парламента этой страны. Все это строилось в последных десетилетиях ХІХ столетия и уже вошло в вековую историю воскрешего из руинах истории государства. И песни волынки звучали в центре этого трехугольника вес пропитанного историей. Они звучали от раннего утра до позднего вечера уже больше десять лет. Сам волынщик стал частью этого пространства, а голос эго волынки все время напоминал людям кто они, откуда они и спрашивал куда они идут. Этот голос поднимал пласты древней несколько тысячелетней истории этого народа, строивший в далеком прошлом не одно государство в долинах Памира, между Черном и Каспийском морем в подножиях Кавказа, создавший первое славянское государство здесь на Балканах, побеждавший не один раз могучую Византию. Когда волынка рассказывала о былом величием народа и его государство ее голос звучал величествено. Мелодия покрывала все пространство садика и прилежащие бульвары. Но когда волынщик начинал рассказ о веках рабства волынка рыдала как матер над убытом сине, над обезчестеной дочери. К этому голосу присоденялся глухой голос беспомощного отца и писк маленьких детей. А потом снова радость заливала пространство. Тогда люди которые проходили мимо останавливалсь и на их испитые лица светилась улыбка. Они подходили к волынщику и бросали монеты в его шапку, которая лежала перед самим паметником древнего мудреца. При этом они всегда смотрели на руки мудреца, которые держали каменную книгу как вечный факель. И все это им снова напоминало об их великом прошлом. Но реальность их жизни быстро возвращала их в настоящем. И они уходили грустные, погруженные каждый в самом себе… И так проходили годы… Весной и летом волынщик играл в белой сорочке, а осенью и зимой в своей потертой куртке. Он был на своем посту с раннем утром до позднего вечера. Люди уже не могли представить себе это место без нем. Он стал часть ландшафта истории. И они сознательно находили себе причины чтобы хотя бы однажды днем прошли через садиком и послышали голос его волынки. От собранных мельких монет за десять лет он сумел записать на диске свои мелодии. Диски лежали на траве возле его шапки. И многие люди брали эти диски, чтобы музыка эта им звучала и дома…

Но однажды утром, в том же садике была странная тишина. Люди спешили на работу и по привычке замедляли свой ход. Но была тишина. Страшная какая-та тишина. Только недалеко по бульваре тролейбус пролетел. И снова тишина. Что случилось? Люди смотрели на всех сторон, но фигура волынщика нигде не было видно. Его распахнутая куртка как крыля не поднималась как перед полетом. Волынка не плакала, не рыдала, не стонала, не рассказывала историю их народа… Наступали тяжелые дни. И наверно так прошел месяц… Люди уже примирилсь с тишиной садика, с отсутствием того невероятного музыканта, который таким невероятным образом им рассказывал их историю, возрождал их дух величия и веры в самим себе. А потом!… Снова было утро. Солнечный свет пробивал через облаками и заливал пространство маленького садика. И там посередине, в центре его, как всегда, играл волынщик. Люди обрадовались. И снова медленно проходили, чтобы зарядить свои души с великой энергии бессмертной музыки. Но это не была знакомая десятилетием фигура. То был молоденький мальчик, лет петнадцати-шестнадцати. Недалеко от него лежал ученический портфейл. Но он играл. Волынка снова плакала и рыдала, снова рассказывала о битвах в горах этой страной, которые всегда были ее щит против врагам. Эта песень звучала еще во времена Орфея и звучить и до ныне в этих горах где нашли недавно его могилу. К мальчику приблизился пожилой мужчина, кивком головой поздравил и спросил: «А где ваш отец? Он ведь был вашим отцом?!» «Да, он был моим отцом, – ответил мальчик и после короткой паузы дополнил – его убили, наркомани… Однажды вечером они напали на него, потому что думали что он собирает много денег. Они его убили, но нашли только несколько левов в монетах. Это было все что он собрал для нашего ужина. Он ведь никогда не обедал, потому что все время играл. Он был великим мечтателем и верил что его музыка помогает людям. Но видите что не всем помогает…Он так нам не хватает… – мальчик плакал. Они с пожилым мужчиной не заметили как пока они говорили возле них собралось много людей, которые сняли свои шапки и крестились. «Вечная память ему! Пусть Бог помилует его великую душу! Человек может быть великим не будучи ни политиком, ни каким нибуд известным государственным деятелем.» – Это говорил пожилой мужчиной и краешком ладони вытерь свои слезы. Потом вся група молча разошлась в разные стороны и каждый думал об том великом волынщике, который из реальной жизни перешагнул в истории…

А за ними волынка снова плакала и рыдала, рассказывала своим необыкновенным тембром историю этого народа и ее голос заливал пространство души…

30.11.2009 г.