СЪВРЕМЕННА ГЛОБАЛНА ГЕОПОЛИТИКА (2)

Предварителни бележки към читателите. Когато в началото на април т.г. предложих текста на “Съвременна глобална геополитика (1)”, в който бяха очертани само главните видими линии на разгръщащите се в глобалното пространство на Земята през последния четвърт век геополитически и геоикономически процеси  и тенденциите, които ни отвеждат в следващите десет-петнадесет години, аз разглеждах този текст като “Въведение” към десетките статии по едни или други въпроси и аспекти на тези проблеми, които публикувах в различни сайтове и публични издания през последните няколко години, и които исках да подготвя за печат като книга-сборник, но реакциите и очакванията на много читатели, че би трябвало да има продължение, ме заставят да направя това. Сега вече в новия текст (2) ще се опитам да покажа невидимите на повърхността дълбинни сили и процеси, които подготвят радикалната промяна на структурите, тяхната конфигурация и формите, върху които и в които функционира  съвременната човешка цивилизация.

Това съвсем не е конспирология, както биха помислили някои любители на тези теории, макар че наред с действащите напълно легално и публично редица мощни фактори, които разгръщайки своята същност и следвайки своите цели и интереси, водят до постепенни дълбоки промени на историческото движение на човечеството, в една или друга степен, в една или друга ситуация, в един или друг процес и събитие, се намесват и “тайни” структури и организации. Но въздействайки в един или друг момент върху конкретната форма и персоналната реализация на историческия процес, не тези “тайни” сили обаче в последна сметка  задават тон на дълбоките течения на историята, а онези, първите, публичните. Всъщност, и “конспиролозите”(различните тайни центрове, “съвети” “клубове” и “ложи”), колкото и да се чувстват “всемогъщи”,  се съобразяват с това. Защото тези първите, “публичните” са много могъщи. И както всеки човек, така и всяко общество може да прави в определена ситуация само онова, което е реално възможно в съответствие с  наличните  си способности и реални средства, с които разполага  и условия, при които действа.

Амбициите ми да предложа този втори текст на “Съвременна глобална геополитика” се опират не само на познанията ми на световната история и философия, на световните религии и политически идеологии, на провалили се и действащи икономически и политически модели на държавно устройство, но и заниманията ми от началото на научната ми кариера, (преди близо половин век), с въпросите на изследване на бъдещето, с могъщото течение  на футурологията, които ме научиха да виждам цялостното движение на човешката история като продължение на Универсалната еволюция във формите и  духа на човешката култура, а не само на повърхностните, видими за политиците и обикновените граждани явления и процеси.

И така. Ако за масата повърхностни анализатори и пропагандатори на идеологията на неолиберализма периодът след края на Студената война е едва ли не “край на историята”(Фр. Фукуяма) или казано “по-трафарентно” преход от “тоталитарен социализъм с централно, държавно планирана икономика” към  “демокрация” и “свободен пазар” в условията на настъпваща глобализация и интеграция на човечеството, то за мен тези процеси, преекспонирани от зависимите публични медии, замъглиха на повърхността, възникващите дълбоко в обществените пластове  и разрастващи се като ракови метастази процеси на дълбока тотална криза на цивилизацията, разпростряла се до това време на всички стадии на историческото си развитие и функционираща в различни координатни системи на своите регионални култури, която беше събрана “изведнъж” в една  формално глобална координатна система, а по същество в една от многото формирали се до това време координатни системи.

Принципът на релативизма, обяснен в Теорията на относителността върху основата на време-пространствения континуум за големите физически системи във Вселената, е всъщност универсален принцип на цялата Вселена и нейната универсална еволюция , продължаваща в човешката история. Именно принципът на релативизма обяснява не само многоообразието във Вселената и откритостта и многолинейността на Универсалната еволюция и Историята, но и показва, че всеки опит той да бъде пренебрегнат води до катастрофически катаклизми.

За да илюстрираме пред читателите, съвсем популярно,  какво става днес с масовия мигрантски поток от ислямския Близък и Среден Изток  и трибалистка-ислямска Африка към християнска Европа е достатъчно да си представим какво ще се получи, ако Меркурий с неговата маса, гравитация и скорост на движение изведнъж се отклони от своята орбита около Слънцето и влезе в орбитата на Земята, която има друга маса, скорост, гравитация и време-пространствен континуум. Отговорът е очевиден за всеки средно образован читател.

В същото време трябва да имаме предвид, че макар и израстнали от природата на Земята в определено пространство, в условията на определен ландшафт и климат и на определена степен на историческото развитие на своята култура и в този смисъл постигнали своята социо-културна идентичност и своя цивилизационен психокосмос  като различни от тези на другите цивилизации те всички са човешки цивилизации и това е онзи абсолютен момент в човешката история, както във Вселената единствено абсолютния фактор е скоростта на светлината.

Именно това са осмислили Буда (Сидхартха Гаутама), Кун дзъ (Конфуций), Сократ, Йешуа бен Йосиф (Исус Христос) в своите велики морално-философски и религиозни системи в лоното на своите специфични култури в съответната епоха, извеждайки ги като универсални принципи и ценности на хуманизма.

По такъв начин, принципът на хуманизма, който на свой ред се реализира чрез принципите на свободата, справедливостта, солидарността и дългът към живота, към предците, към Началото са онези абсолютни величини,  които пронизват не само всяка специфична култура, но цялата човешка култура. За съжаление обаче на повърхността на обществените прояви стоят специфичните форми и моменти на съответнте култури, в някои случаи стигащи до екзотичност, които правят различието и пораждат в различна степен негативна реакция в другите. Но преодоляването на всичко, което различава човеците-представители на различни култури и цивилизации в духа и в съответвие с принципа на хуманизма може и следва да става по пътя на просвещението, диалога и уважението към другия, различния. За съжаление тези неща не са водещи в системата от отношения днес между различните етноси, народи, култури и цивилизации. Други сили и други фактори задават тон в системата от обществени процеси и предизвикват не само напрежението на кризата по цялата система на човешката цивилизация и разрастването на нейните мащаби до катастрофичност, но постепенно формират и своите материални сили в лицето на онези високо платени логически програмисти, анализатори и идеолози, финансови босове и менаджери, а също и политици, които постепенно технологически и “законово” “овладяват” бъдещето. В този смисъл настъплението се води по целия фронт на историческото движение на човечеството.

За тези сили и фактори стана дума и в статията (1), но съвсем накратко в аспекта  на подземните, скрити зад завесата на движението на геополитическите и геоикономическите процеси, протичащи  на сцената на човешката история. В значителна степен обаче,  те са истинските сценаристи и режисьори на историческата драма, която от трагедия за отделни народи може да завърши като трагедия за цялото човечество. Тук е време да ги покажем на повърхността.

Всъщност тези сили не започнаха своето движение “вчера”, в годините на “Студената война”, а много по-рано, още във времената на К.Маркс, в условията на “класическия капитализъм”, чийто дух той показа в т. І и т. ІІ на “Капиталът”, но не можа да анализира тенденциите на движението на този дух на неспирна експанзия, която не признава граници във времето и пространството. Този дух беше извикал на живот и им беше дал историческите обоснования на политическите идеологии на консерватизма и либерализма, на социализма и комунизма, на анархизма и  национализма, изроден по-късно  в фашизма/нацизма и заедно с това на националната държава. Те бяха неговите инструменти, с чиято помощ той овладяваше националните и регионалните пространства на цивилизациите и усъвършенстваше своята тактика на приспособяване като гъвкава форма на неудържимата му стратегия. Неговото сърце обаче, неговият мотор бяха впрегнатите в системата на производство, управление и търговия технически средства и технологии подавани от науката от началото на Новото време, която се разгръщаше във все нови и нови вълни на революционни промени.   Именно тези технически средства и технологии на производство, организация, управление, обмен и разпределение на различните нива на едно конкретно общество и в системата на цялата човешка цивилизация  доведоха до неимоверно нарастване на икономическите и финансови възможности на обществата, които организираха  структурите на своята система върху основата на (“рационалната бюрокрация” –М.Вебер), което им позволи да експанзират в глобалното пространство на Земята и да овладяват и поставят в зависимост слабите, неорганизирани рационално пространства.

Икономическата, финансова, а редом с тях и военна ефективност на обществата от Европейския Запад, а впоследствие и от бившите им колонии на Северна Америка, която им позволи не само да използват за косумация ресурсите на останалия свят, но и да решат множество социални проблеми в собствените си страни, което не само доведе до инкорпорация на огромните маси наемни работници в системата на капитализма, но и до усъвършенстване на системите на политическо и държавно управление във формите на либералната демокрация. Всичко това доведе не само и просто до нарастване на самочувствието на техните политици и идеолози, че задават тон в движението на човешката история, която трябва да се развива “правилно” само така  както те са се развивали. И не само успели в епохите на Ренесанса и Реформацията да подготвят секуларизацията на техните общества, но и  да обявят в епохата на Просвещението краят на Традиционността и върхът на Модерността. Именно това беше епохата на К.Маркс, епохата на Й. Гьоте и Ф.Шилер, на Л.ван Бетовен, на Дж. Верди,  епохата на Л.Толстой и на Ф. Достоевски, които “изпяха” своите химни на Свободата и на свободния човек, докато в същото време милиони негри в Африка и Америка, милиони индийци в Бенгалия и араби в Близкия изток и северна Африка умираха от глад и болести в колониално робство.

По такъв начин “Модерността”, която включи  епохата на Новото време и Просвещението в голяма степен стана възможна благодарение на два фактора – ефективните технически средства и технологии на Запада и мизерията, изостаналостта  и страданията на народите от останалия “Не-Запад”, където противоречията на закъснелия феодализъм и квази-капитализма, насаден от новите повелители на света –“капитаните на индустриалния Запад” бяха най-остри и нетърпими. Именно затова тук, а не в развитите  западни страни на капитализма, както очакваше и предсказваше в съответствие със силогизмите на формалната логика и на изповядвания и от него “европоцентризъм” К.Маркс, започнаха и се проведоха т.нар. “социалистически революции”. Защото, както и Еволюцията на Вселената е открит, многолинеен процес, такъв е процесът  и на Историята, в която изостаналите народи не само се учат от напредналите и ги следват, но често поемат плодотворни идеи, които им помагат дори да надминат своите “учители”.

Но за съжаление,  пак по правилата на  формалната логика, елементаризирайки изводите на К.Маркс, новите “вождове” на “световния пролетариат” (В.Ленин, Й.Сталин, Мао Цзедун  и т.н.) в противовес на породилата непомерната експлоатация, мизерия и множеството пороци на развития капитализъм частна капиталистическа собственост обявиха като спасител на обществото “държавната собственост”. По същество те устроиха в страните на “победилия социализъм” с доминиращо селско, т.е. дълбоко вързано за традиционността население, държавен капитализъм, при който вместо частните капиталисти собственици и назначавани от тях менаджери, вече управляваха представители на комунистическата партия. Тези последните, вместо да провеждат политика на “пролетарска диктатура”, която да води към пълна социална справедливост и безкласово общество, много бързо се превърнаха в комунистическа партикратура. Защото и в условията на този “държавен капитализъм” назоваван, заради уравнителските принципи, подменили принципите на свободата и социалната справедливост, социализъм (а от враговете му “комунизъм”), тези нови управляващи вместо да дадат простор на силите на науката, техниката и технологиите и в съответствие с тях да развиват обществените структури и форми, наблягаха на идеологическите догми. Идеологическите “гуру” на тази нова формално социалистическа, а по същество държавно капиталистическа система, не разгледаха раждащите се в недрата на западния капитализъм нови форми и структури, които бяха дали прозрението на К.Маркс, написно в бележките към подготвяния т.ІІІ на “Капиталът” още 1865 г., че “бъдещата масова индивидуална собственост ще се развива в широки колективни форми”. И не на едно място, че бъдещето общество, в което ще се реализира  принципът на свободата разбиран в Кантовия смисъл като “самоцел в разгръщане на същностните сили на човека” ще бъде “организирано като съзнателна и планомерна асоциация”.   

Затова, вместо действително да открият простор за свободната инициатива, която щеше да изведе  новия обществен строй  като действителен лидер на човешката история  вождовете на тази система се окопаха в догмите на примитивно разбрания марксизъм, именуем марксизъм-ленинизъм.

Но кои бяха тези форми, които се бяха родили или се раждаха в обществената икономика в епохата на К.Маркс, за които става дума в т.ІІІ на “Капиталът”и които постепенно щяха да оказват влияние върху класовите структури, политическите идеологии и идеите за националната държава и дори върху моралните и духовни ценности на класическия капитализъм, на Модерността? За да ги видим днес като силите, които все по-ясно очертават водещите тенденции, които ще определят контурите на настъпващото в идващите десетилетия бъдеще.

Тези форми (за изненада на плоските геополитически анализатори) бяха кооперациите и акционерните дружества, които още във времената на К.Маркс бяха колективни форми, в които функционираха  маса индивидуални/частни собствености и които вече бяха създали своите структури в банковото дело, промишлеността, търговията, земеделието. Които форми като мрежа имаха своите ядра в различните специализирани борси. От тези акционерни дружества в системите на националните икономики  щяха да се формират тръстове и монополи, а всичките те, по силата на заложения в тях “нагон за експанзия” на капитала, като условие за оцеляване, щяха да надрастнат националните рамки и да родят Транснационалните корпорации (ТНК) на ХХ век.

Още в края на 80-те години на ХХ в. в Англия, Япония, Франция, Италия и други развити капиталистически общества се отчита фактът, че от 20 до 30% от работоспособното население са се превърнали от наемни работници в притежатели на акции. В САЩ този процес  е достигнал още по-внушителни мащаби.Както свидетелствува П. Дракър, над 50% от собстлеността на САЩ е “социализирана”(т.е. в колективни форми), въпреки че консервативните идеолози на това общество предприеха своята “неоконсервативна революция”, която изведе в публичната атмосфера доминацията на идеологията на неолиберализма (монетаризма).Реалните факти на тези форми и процеси  обаче говорят, че се осъществява дълбока трансформация в основите на това общество, която не е станала обект на сериозен научен политикономически и социологически анализ. И след края на Студената война, следвайки задаваната им от геополитиците и геостратезите парадигма  политикономистите, политолозите и въобще идеолозите на тази страна, в новите условия  вървят по инерция в старите коловози.

Още по-показателни са тенденциите към разгръщане на кооперациите като форма на свободно сдружаване на дребни собственици в областта на промишленото производство, услугите, финансите, спестяванията, кредита, търговията, пласмента, селскостопанското производство, научните изследвания, образованието, транспорта и т.н. Според съществуващите от преди десетина години данни чрез формите на кооперациите са обхванати над 30% от фермерските стопанства в САЩ, Англия и Италия, 80% в Германия и Франция, 100% в Холандия, Дания и Япония. Например, потребителската кооперация в Швеция, една от най-старите в Европа, наброява над 3000 000 членове от малко повече от 8 милионното население на тази страна. Кооперативи са най-големите универсални магазини в Стокхолм, които имат филиали, изградени на същия принцип, чак в Нова Зеландия. Основната структурна единица на стопанството в Австрия е кооперацията. Всеки втори австриец е кооператор в някаква област на стопанството. Затова не случайно най-ярко социално бе и остава стапанството в Австрия, Швеция и Норвегия. В Италия кооперациите в множество форми участват в цялостния стопански живот на страната. Различните кооперации са обединени в съюзи не само в собствената си страна, но и в международни организации, които придават на кооперативното движение ролята на една сериозна икономическа и социална сила, която структурира пространството на развитите общества и уплътнява основните посоки в структурирането на глобалното пространство.

    Всъщност новите могъщи господари на съвременния свят, които в и чрез различните си структури поставят в зависимост държавните администрации на всичките им нива, както и различните международни институции и организации  са Транснационалните корпорации (ТНК), Системата на Федералния резерв (СФР) и Wall Street, формиращи заедно  с мрежата от други мощни банкови центрове – Deutsche Bank, Европейската централна банка (ECB), Лондонската фондова борса (LSE) и др.  системата на световния олигархат, а също Военнопромишленият комплекс (ВПК) и ЦРУ(CIA). Именно те днес във висока степен формират новото качество на икономическия процес и глобалните мрежи, интегриращи човечеството в една цялостна система с нови форми и структури.

В света понастоящем действат над 70 хил. транс- или мултинационални корпорации. Водещи позиции в световната икономика имат най-мощните 350 ТНК, чийто доходи надминават 1/3 от общия брутен национален продукт на индустриалния свят. В 200 главни предприятия на ТНК са заети над 20 млн. наемни работници, което представлява около 1% от работната сила на планетата.  Не държавите, а именно тези мултинационални корпорации, всяка една от които държи по няколко процента от световното производство на определени продукти, са реалните икономически субекти на света. Така например “Рено” държи 4% от световния автомобилен пазар, Както писа в “Монд” преди десетина години Игнасио Рамоне, оборотът на “Дженерал Мотърс” превъзхождаше БНП на Дания, този на “Форд” на Южна Африка и на Полша, а този на “Тойота” БНП на Норвегия. Може би палмата на първенството през последните години държи “Майкрософт” на Бил Гейтс, която се нарежда по годишен продукт до този на Испания. Недалеч я следват “Aple”  и “Google”.”Ексон Мобил” със своите 220 млрд долара годишен доход почти се изравнява с БНП на Швеция -228 млрд дол. за 2000 г., “Уол Мар” с около 200 млрд долара надвишава БНП на Австрия – над 190 млрд дол. Само тези величини, които са днес още по-високи са достатъчни, за да се види от българските читатели, че такива държави като България, а да не говорим за десетките още по-изостанали, са жалки джуджета пред тези икономически гиганти, които прекрояват картата на Земята и не случайно подчиняват не само отделни държавни администрации, но и цели съюзи и големи държави.  

Главно в тяхната търговска дейност  е експортът, който надвишава 50% от продажбите на ТНК. Международната търговия със суровини е почти напълно под техен контрол. Те държат 90% от световната търговия с пшеница, кафе, царевица, дървен материал, тютюн  и желязна руда, 85% от медта и бокситите, 80% от чая и оловото, 75% от търговията с банани, естествен каучук и суров нефт. Последните две десетилетия експортът на САЩ почти наполовина е под контрола на техните и няколкото чуждестранни ТНК, на Великобритания тази част е 80%, а за Сингапур – 90%. Почти всички плащания насочени към трансфер и приложение на нови технологии се извършват вътре в самите ТНК (80% в САЩ и Великобритания и 90% в Германия). Почти напълно са под техния контрол автомобилния, електротехническите, компютърните, фармацевтичните отрасли, въоръженията, космическите  и машиностроителните производства и разбира се, финансовите пазари. Именно на финансовите пазари ТНК са мощна сила, която определя състоянието на валутите и тенденциите на финансовите операции. И това не е случайно, защото техните съвкупни валутни резерви са няколкократно по-големи от резервите на всички Централни банки в света, взети заедно. “Преместването” на 1-2% от масата пари, намиращи се в частния сектор, само за минути и секунди,  предизвикват сътресения в паритета на две и повече националните валути, особено когато те са с изчерпени резерви в резултат от предизвикана преди това инфлационна вълна. Често именно на валутните пазари някои от мегаспекулантите, като Дж. Сорос, натрупват своите състояния, за сметка на рухването на цели национални валути (България-1996/97 г., и Югоизточна Азия, Русия и Аржентина  – 1998 г.).     

  По такъв начин, появили се във “Викторианската епоха”, известна още като Belle époque, тези нови “играчи” в системата на световната икономика постепенно за около век, преминавайки и оцелявайки през катаклизмите на двете световни войни и “Голямата депресия” (1929-1933) и през новата глобална криза (2008 - ...) фактически днес са законодателите на световната икономика. Които определят не само сегашното й състояние, но и задават тон на политиките и решенията на различните международни институции и организации, държавни администрации и регионални съюзи и образувания, в съответствие с които ще се изграждат в идващите десетилетия обществените структури и форми в глобализираната, пак благодарение на тяхната дейност,  система на цивилизацията.   

С риска да опростим сложният, многопластов  и противоречив процес на движението на съвременната човешка история нека се опитаме да посочим главните посоки и направления, в които тя ще се разгръща през идващите няколко десетилетия.

На първо място, все по-категорично и безалтернативно тези нови “играчи” ще определят поведението, състоянието и възможностите на националните и регионалните икономики и на глобалната икономика, превръщайки националните държави в “клиенти” и “инструменти” на своята политика. Там където националните държави ще се съпротивляват на тази инвазия под различни предлози те ще бъдат разрушавани и превръщани в “неуправляеми хаотични общности” до пълното им преформатиране в нови, формални “държавни субекти”(Сомалия, Либия, Ирак, Афганистан, Сирия  и т.н. са пример за това).  Единствения шанс на националните държави да се съхранят като върховни субекти на националния суверенитет и сигурност е да провеждат безкомпромисна законодателна политика на своята територия, защитаваща националните интереси и да бъдат действителния авторитетен арбитър в отношенията между различните национални и транснационални икономически субекти.

В съответствие със своите интереси и по-леко овладяване на неовладените още напълно пространства на Земята водещите и задаващите тон в глобалната политика ТНК ще стимулират процесите на разпад на онези съпротивляващи се пространства на по-малки фрагменти (Югославия, Судан са пример за това, а Русия е голямата цел) и заедно с това интегрирането на множество различни държави в нови съюзи и образувания, които по-лесно могат да се контролират и поставят в зависимост. ТПТИ (Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции) по отношение на ЕС и ТТП (Транстихоокеанското партньорство) на страните от Югоизточна Азия са пример на тази стратегия. (Посещението в края на април на 44-тия президент на САЩ Барак Обама в Европа имаше две главни цели – да агитира англичаните да не напускат ЕС и да агитира “главните” евробюрократи А.Меркел, Ф.Оланд, Д. Камерън и М.Ренци да подпишат по скоро ТПТИ до края на 2016 г., защото  е неизвестно каква ще бъде политиката на един евентуално по-малко зависим от Олигархата и ТНК Доналд Тръмп).     

На второ място, внедряваните и усъвършенстваните непрекъснато нови технически средства за производство и комуникации  и информационни технологии, които променят радикално социалните структури на обществата размиват не само старите класови структури от предишната епоха, но и обезсмислят и старите класически политически идеологии. Не случайно зад фасадата на баналните лозунги за “права на човека”, “ права на малцинствата”, “демокрация”, “мултикултурализъм” и т.п.,  доминираща в световното публично пространство е примитивната идеология на неолиберализма, утвърдила принципите на фундаменталния маркетизъм и превърнала обществата в джунгли, където по-силния и по-хитрия изяжда по-слабия. (Не веднъж в мои и публикации на други автори се посочват много данни за ужасяващите разлики между богатствата на една шепа мултимилиардери и милиардите човеци на Земята. Според Oxfam  още през тази 2016 г. 1% от населението на планетата ще притежава богатства колкото останалите 99%. Повече от 2,5 милиарда души на планетата живеят с по-малко от 2 долара на ден. Да не говорим за питейна вода, жилище и нормални условия за живот за няколко милиарда човеци. И т.н., и т.н.).

В голяма степен, като изключим отделни принципи на комунистическата идеология,  поставени в синтез с принципите на конфуцианството  и либерализма в КНР ( Китайската народна република), във Виетнам и Куба в целия останал свят тя няма значимо присъствие в публичната атмосфера. В доминираща степен идеологията на социалдемокрацията и европейския социализъм е деформирана от принципите на неолиберализма и все по-често се говори за социал-либерализъм. В този смисъл не може да се говори за “ляво” с неговите класически характеристики. Всъщност няма и кой да поеме една класическа “лява” идеология, просто защото няма пролетарият в класическия Марксов смисъл. Има фрагментирани различни групи наемни работници (от интелектуалци до прости физически работници), малко или повече интегрирани в системата на капитализма. Онази подвижна, “свободна” в своята мизерия и неустановеност за утрешния ден част от наемната армия на труда (гастарбайтери, мигранти и всякакви аутсайдери) вече беше наречена “прекарият”. Но този “прекарият”, изтикан на периферията на съвременните капиталистически общества  и наподобяващ “новите леви” на Франкфуртските западни марксисти, е още по-негоден да изиграе ролята на какъвто и да е “запалителен материал” на една нова социална революция. Затова не случайно “класическите леви” комунистически, социалистически и социалдемократически партии са в криза и губят подкрепа в развитите общества на капитализма.

За съжаление в криза са и “класическите десни” либерални и консервативни партии. Те все повече се оказват безпомощни да решават заливащите ги проблеми на стопяващите се средни слоеве и класи, главна опора на демокрацията и националната държава. Някои от кухите адепти на глобализацията, протичаща в съответствие с принципите на неолиберализма не могат да разберат, че тази идеология всъщност поляризира обществата и подменя принципите и ценностите на демокрацията с квазидемократични процедури, които поставят под въпрос и самото съществуване на националната държава.           

Затова не случайно, в зависимост от степента на културното ниво на масата на населението в едно съвременно капиталистическо общество, напред все по-силно излизат изповядващи идеите на националзма и модерния патриотизъм партии, които успешно съчетават с левите идеи за социална справедливост. И  разбира се, популистки “народни” партии, които върху базата на един невероятен микс от “десни” –либерални и “леви” –социалистически идеи печелят временни победи в политическите битки за властта, докато подкрепящата ги маса не разбере, че всъщност за тях властта е инструмент за доограбване на народа си,

Така на  трето място, наред с процесите по ерозиране и подменяне на принципите на националната държава от “класическата епоха” и принципите  на класическите политически  идеологии на “ляво” и “дясно” вървят интензивни процеси на размиване и подменяне на фундаменталните морални и духовни принципи и ценности от тази “класическа епоха” на капитализма, достигнали най-високите си образци в произведенията на духовната й култура ( А- Смит, Г. Хегел, К.Маркс, Й. Гьоте, Ф. Шилер, Л.Бетовен, Р. Вагнер, Дж. Верди, А. Пушкин, Л. Толстой, О.Балзак, Р. Ролан, Дж. Лондон, Дж. Стайнбек и т.н., и т.н.). Интерпретираните в съответствие с политическите интереси на древните и средновековните владетели фундаментални морални принципи и ценности, формулирани от Мойсей, Буда, Конфуций, Исус Христос, Мохамед  върху традицията на  нормалността, продължаваща Универсалната еволюция, върху които се издигна   системата на хуманизма със специфичните й моменти във всяка от регионалните цивилизации, днес са поставени под силен пресинг и постепенно много от тях се превръщат в понятия от една отиваща си епоха. Така и “теоретически”, и практически все по-често в публичните медии и в публичното пространство на развитите общества разбирането на Свободата като разгръщане на същностните сили на човека без принуда отвън и спрямо другите, а като цел, самоцел (Б.Спиноза, Дж. И. Кант, Г. Хегел, К. Маркс, Ж.П. Сартър) се подменя във всепозволеност; Бракът като съюз между мъж  и жена, които да станат родители на нов човек се подменя с еднополови бракове, а “баща” и “ майка” вече се интерпретират като “родител І” и “родител ІІ”; Родината със своята история, култура и място и роля в световната история и съпричастност към нейната съдба на  гражданите й, се подменя с мястото, където е роден даден индивид  без всякакви отговорности към минало, настояще и бъдеще на това “място” или на “мястото” от където са дошли родителите му; Нацията с нейните исторически и културни характеристики, в чиято система се формира идентичността на всеки човек на нашата планета просто става населението от дадено пространство; и т.н., и т.н.

Всички тези доминиращи и синергично взаимодействащи тенденции в съвременната епоха закономерно водят към постепенното трансформиране на структурите на съвременната човешка цивилизация в структрури и форми на “нов феодализъм” с аморфни, подвижни и слаби държавни  структури и институции, в които с по-голяма или по-слаба автономия и сепаратистки нагласи ще функционират разни анклави – “нови феоди”, където тон ще задават едни или други структури на ТНК, контролиращи това пространство в зависимост от климата и ресурсите, с които то разполага. В тези пространства на “новия феодализъм” с помощта на мощните технически средства и комуникационни и информационни технологии, а също въоръжения и наемни отряди в много по-брутална форма ще се налага моделът на анти-утопията, описан преди повече от половин век от Дж. Оруел “1984”.

Разбира се, започналото и ставащо все по-мащабно движение натам, към това Бъдеще, не е безалтернативно и неотвратимо. Още днес виждаме, че тези сили, родени от “класическия капитализъм”, които подготвят неговата гибел, но не във формите предвидени от К.Маркс и Фр. Енгелс, а в съвсем други форми, мобилизират и силите на съпротивата , които макар и все още не доминиращи, бързо се учат и използвайки и развивайки техническите средства и технологии на епохата, също минават в настъпление на едни или други участъци на пространството на Земята  и в публичната атмосфера на цивилизацията.

Но кои са тези сили? В “Съвременната глобална геополитика”(1) тези сили бяха посочени като силите на Русия, плътно следващия я Китай (КНР) и техните съюзници  и приятели от различните структури на въздигащия се “Не-Запад” от “Евразия” и останалия свят, които противостоят на геополитиката и геостратегията, провеждана с кратки задръжки от  САЩ  и техните  съюзници и васали от Запада. Там също така беше посочено, че в тази геополитика и геостратегия с нарастващо обвързване в различна степен са включени страните от Исляма в Северна Африка, Близкия и Средния Изток. Крайните цели на тази глобална геостратегия са обхващането и контролирането на “Хартленда” (Евразия- Русия, Китай, Иран и Индия), като главно условие за господство над света. Дори и когато днес (т.е. последните години)  не само Б. Обама, но и такива “ястреби” на геополитиката на САЩ като Зб. Бжежински все по-често говорят –“ние”, т.е. за ролята на Америка в един “многополюсен свят”, това не означава, че САЩ, т.е. силите, които тласкаха “до вчера” нейните държавна администрация, тайни служби (ЦРУ) и армия  са се отказали да правят това и занапред. Нищо подобно. Сменя се само тактиката!

В същото време, не трябва нито за миг да се забравя, че зад геополитическите интереси на най-близките приятели и съюзници на Запада от страните на Исляма, използвани вече не едно десетилетие като геополитически “кинжал” срещу Русия, Китай и Индия – Саудитска Арабия, Турция, Катар, ОАЕ и т.н.  стоят и собствени геоикономически и идеологически интереси  към все по-пълно овладяване на света на Исляма (под егидата на сунитския и салафитския/уахабитския му клон)  и експанзия в другите пространства. Потоците от стотици хиляди и милиони бежанци от  бедстващите райони  в Северна Африка и Близкия и Средния изток и районите на военни действия в Близкия и Средния изток, разбунени от тях и насочвани  не към техните територии, а към все още  благополучната, но ръководена от васално зависими и инфантилни администрации и бюрокрация Европа, също работят за реализацията на тези геоикономически и идеологически цели.

По такъв начин единствената противостояща на тези впрегнати в геополитическата и геостратегическата експанзия сили към пълно  овладяване на “Хартленда” стои Русия, плътно подкрепяна от Китай (КНР) и все по-енергично стремящ се към интеграция в структурите на ЕврАИС, ШОС  и БРИКС Иран. Всички те и техните съюзници и приятели в останалите пространства на “Не-Запада” в различна степен носят духа на старата “Класическа епоха” на “Модерността”,  но не на класическия капитализъм на Запада, а в синтез със своите дълбоки традиционни култури и социално-политически проекти за друго решение на  социално-икономическите проблеми  на своите народи. Всички те в различна степен се освобождават от залялата ги през 90-те години на ХХ в. неолиберална вълна и мобилизират своите различни икономически структури за технологическа модернизация с идеологията на един действен модерен патриотизъм за съхраняване на националната си и културна идентичност. И ако към тази мощна и все по-категорично респектираща група, водена от Русия и Китай и организирана върху принципите на пълно равноправие, постепенно се присъединяват нови “бойци”, то в групата на Запада, водена и доминирана от САЩ  все по-силно звучат гласове на събудено национално достойнство и стремеж към самостойна политика на отделни държави. Все повече народи разбират абсурдността на еднополярния проект с неговите икономически, неолиберални принципи  и ценности, налагани от  САЩ и техните съюзници и васали от Запада и се стремят към принципи и ценности на достойнство, свобода, социална справедливост  и равноправие на народите, организирани в  нови институти и организации  на  международните отношения.

Процесите на противостоене  на тези две големи тенденции, които следват от действията на геополитическите “играчи” в двата блока и  чертаят различни “бъдеща” за човешката цивилизация  ще се разгръщат в идващите десетилетия  и ще формират атмосферата на нова “Студена война”. И ако надделее разума и страха от ядрена катастрофа в структурите, които задават импулсите на публичните действия на главните или някои от второстепенните играчи  от двата блока, едва към 2030 -2040 година ще можем да говорим за новото определено пренареждане на структурите и формите на човешката цивилизация и качествено нови характеристики на епохата. Всичко ще зависи от разума, волята и енергията, с която народите ще определят своето бъдеще.

София, 26 април 2016 г. (30 години от катастрофата на Чернобилската АЕЦ)